Джефри Арчър
Пътеки на славата (3)

1999

Събота, 1 май, 1999 г.

— Последния път, когато правих скално катерене с кабари, отпаднах — каза Конрад.

На Джошен му идеше да извика от радост, но знаеше, че всяка реакция на кодираното съобщение ще е сигнал за някоя противникова група на тяхната честота. Или още по-лошо — някой слухтящ журналист можеше да разбере, че са открили тяло. Остави радиото включено с надеждата да научи на коя от двете жертви е попаднал издирващият екип, но се чуваше единствено пращене — знак, че връзката не е прекъсната.

Съгласно инструкциите след шейсет секунди мълчание Джошен изключи радиото. Много му се искаше да тръгне с екипа катерачи, които излязоха да търсят телата, но беше изтеглил късата сламка. Някой трябваше да остане в базовия лагер при радиото. Загледа се към входа на палатката и сипещия се навън сняг и се опита да си представи какво става по-нагоре в планината.

Конрад Анкър се взираше в замръзналото тяло. Кожата бе изгубила цвета си — бе станала бяла като мрамор. Дрехите — или по-скоро остатъците от тях — сякаш бяха на скитник, а не на човек, учил в Оксфорд или Кеймбридж. Около кръста на мъртвеца беше завързано дебело конопено въже с разръфани краища там, където се бе скъсало при падането. Ръцете бяха вдигнати над главата, левият крак — преметнат над десния. Пищялът на десния крак беше счупен и ходилото изглеждаше като отделено от тялото.

Никой от екипа не проговори, мъчеха се да дишат в разредения въздух — на височина 8230 метра думите се пестят. Накрая Анкър коленичи в снега и отправи молитва към Джомолунгма, Богинята майка на Земята. Не бързаше — в края на краищата историците, алпинистите, журналистите и всички любопитни бяха чакали този момент повече от седемдесет и пет години. Свали дебелата си ръкавица, остави я в снега, наведе се напред и леко докосна коравата яка на якето на мъртвеца. Чу блъскането на собственото си сърце, когато прочете малките червени букви върху етикета от вътрешната страна на яката на ризата.

— Боже мой! — обади се някой зад него. — Това не е Ървин, а Мелъри.

Анкър не каза нищо. Трябваше да потвърди информацията, заради която бяха изминали повече от осем хиляди километра.

Пъхна ръка във вътрешния джоб на мъртвеца и сръчно извади кесията, изплетена така прилежно от съпругата на Мелъри. Разтвори я внимателно — страхуваше се да не се разпадне. Ако откриеше каквото търси, мистерията най-сетне щеше да намери своето решение.

Кутия кибрит, ножичка за нокти, изтъпен молив, плик, върху който беше отбелязан броят на работещите кислородни бутилки преди последното катерене, сметка (неплатена) от „Гамаджис“ за чифт планински очила, ръчен часовник „Ролекс“ без стрелки и писмо от съпругата на Мелъри с дата 14 април 1924 г. Но онова, което Анкър очакваше да намери, го нямаше.

Той вдигна очи към другите от екипа, които чакаха нетърпеливо, пое дълбоко дъх и каза:

— Няма снимка на Рут.

Някой извика радостно.