Джефри Арчър
Пътеки на славата (14)

45.

Понеделник, 4 септември 1922 г.

Джордж се облегна на релинга на „Каледония“ до другарите си и се вгледа в пристанището. Не можеха да повярват на очите си. Тълпата се простираше, докъдето поглед стига. Хората ръкопляскаха, викаха ентусиазирано и развяваха знамена.

— За кого викат? — попита Джордж и се зачуди дали на борда няма някоя американска филмова звезда.

— Мисля, че посрещат теб, Джордж — каза Съмървил. — Сигурно са останали с впечатлението, че си изкачил върха.

Джордж продължи да се взира към въодушевената тълпа, но търсеше в нея един-единствен човек. Едва когато привързаха въжетата, той успя да я мерне за миг — самотна фигура, която се появяваше и изчезваше сред гората от вдигнати шапки и махащи ръце.

Щеше да стъпи на сушата пръв, но Финч го изпревари. Озова се сред хиляди протегнати ръце, което събуди ярки спомени от Калкута — само че сега хората се опитваха да го потупат по рамото, а не просеха и не се опитваха да му продадат нещо.

— Още ли се надявате да сте първият човек, покорил Еверест, мистър Мелъри? — извика някакъв журналист с отворен бележник.

Джордж не отговори и си запробива път през тълпата към мястото, където бе зърнал Рут.

— Аз определено ще се върна там — извика Финч и журналистите го наобиколиха. — Все пак ми оставаха малко повече от триста метра до върха.

Записваха всяка негова дума, а един от репортерите се обърна към Джордж:

— Мислите ли, че следващия път ще успеете, мистър Мелъри?

— Няма да има следващ път — промърмори той тихо.

И тогава я видя, само на няколко метра пред него, и извика името й, но тя явно не го чуваше заради глъчката.

Най-сетне погледите им се срещнаха, тя се усмихна, а той протегна ръка, но няколко души веднага се опитаха да я стиснат. Накрая се хвърли към нея и я прегърна силно.

— Имаме ли шансове да се измъкнем от тук? — извика той в ухото й.

— Колата е ей там — каза тя, хвана го за ръка и го задърпа встрани. Тълпата обаче не го пусна така лесно.

— Ще ръководите ли експедицията догодина? — извика някакъв журналист.

— Догодина ли? — изненада се Джордж.

Междувременно Рут го бе завела до колата и го буташе вътре. Той не успя да скрие изумлението си, когато я видя да сяда зад волана.

— Кога се научи?

— Едно момиче трябва да намери с какво да си запълва времето, докато съпругът й е на посещение при друга жена — отвърна с усмивка Рут.

Той отново я прегърна и я целуна нежно по устните.

— Вече говорихме за целувките на обществено място, Джордж — каза тя, но не се отдръпна.

— Имам някакъв спомен — отвърна той и продължи да я целува.

— Да се махаме, преди това да се превърне във финална сцена с Лилиан Гиш — рече Рут с неохота, запали, включи на първа и пое бавно през тълпата. Минаха цели двадесет минути, преди да остави виещата глутница зад себе си.

— Защо е всичко това? — попита Джордж, като гледаше през задния прозорец как няколко души тичат след тях.

— Пресата отразяваше напредъка ви, откакто заминахте и през последните шест месеца. Ти се превърна в нещо като национална знаменитост.

— Но аз се провалих — каза Джордж. — Нима никой не взема предвид това?

— Изглежда не им пука. Всички са впечатлени, че си останал с Оудъл и си оставил Финч да продължи нагоре.

— Но сега неговото име е в списъка на рекордите. Той се изкачи по-високо от мен.

— Но благодарение на кислорода — каза Рут. — Както и да е, пресата смята, че си можел да се изкачиш много по-високо от него, ако си имал възможност. И може би дори да стигнеш до върха.

— Не, онзи ден нямаше да се изкача много по-високо от Финч — поклати глава Джордж. — А седем добри мъже изгубиха живота си, защото исках да докажа, че съм по-добър от него. Единият от тях можеше да стои до мен на върха.

— Но нали всички алпинисти оцеляха?

— Той не беше от официалната група — отвърна Джордж.

— Шерп? — попита Рут, неспособна да скрие изненадата си.

— Да. Шерпът Найима. Така и не научих фамилията му. — Джордж помълча известно време, след което добави: — Но знам, че аз съм виновен за смъртта му.

— Никой не те обвинява — каза Рут и го хвана за ръката. — Ясно е, че не би тръгнал онази сутрин, ако знаеше, че има вероятност да падне лавина.

— Точно там е работата — отвърна Джордж. — Позволих на амбицията ми да надделее над преценките ми.

— Последното ти писмо пристигна днес сутринта — каза Рут, за да смени темата.

— И къде бях? — попита Джордж.

— В малка палатка на седем хиляди и шестстотин метра височина. Обясняваше на Финч защо няма да използваш кислород.

— Ако се бях вслушал в съвета му, щях да изкача пърха.

— Може да опиташ отново — каза Рут.

— Никога.

— Е, познавам един човек, който ще се зарадва да го чуе — каза тя, като се мъчеше да не издава чувствата си.

— Ти ли, скъпа?

— Не. Мистър Флетчър. Тази сутрин се обади и попита дали можеш да наминеш утре в десет сутринта, за да поговорите.

— Да, разбира се — каза Джордж. — С нетърпение чакам да се върна на работа. Знам, че няма да повярваш, но дори петокласниците ми липсват. Пък и трябва да изкарвам пари. Не можем да разчитаме вечно на щедростта на баща ти.

— Не съм го чула да се оплаква — отвърна Рут. — Всъщност той е много горд с постижението ти. Хвали се на приятелите си в голф клуба, че си му зет.

— Не е там работата, скъпа. Трябва да бъда в класната стая в първия ден на срока.

— Забрави — каза Рут.

— Защо?

— Защото първият ден на срока беше миналия понеделник — усмихна се тя. — Предполагам, това е и причината директорът да иска да се види с теб.

— А сега разкажи за сина ни — каза Джордж.

 

 

— Намали малко, скъпа — каза Джордж шест часа по-късно, когато най-сетне минаха през портите на „Холт“. — От два месеца мечтая за този момент.

Момичетата махаха от стъпалата на къщата. Не можеше да повярва колко са пораснали. Клеър държеше малък вързоп в ръцете си.

— Това той ли е? — попита Джордж и се обърна с усмивка към Рут.

— Да. Най-сетне ще видиш своя син и наследник, господаря Джон Мелъри.

— Само пълен идиот би те напуснал дори само за един ден, какво остава за шест месеца — каза Джордж, когато колата спря пред къщата.

— Което ми напомня, че още един човек поиска да му се обадиш възможно най-скоро.

— Кой по-точно?

— Мистър Хинкс.

46.

Рут помогна на Джордж да облече мантията си, а после му подаде академичната шапка и чадъра. Всичко си беше постарому.

Той я целуна и каза довиждане на децата и тръгна по алеята към пътя.

— Татко пак ли заминава? — попита Беридж.

Джордж си погледна часовника, за да засече за колко време ще стигне до училището. Рут се бе погрижила да тръгне по-рано, за да не закъснее за срещата с директора.

„Таймс“ тази сутрин бе особено щедър и публикува обширен материал за „триумфалното завръщане“ на експедицията до Еверест. Кореспондентът явно изобщо не бе притеснен от факта, че не бяха изкачили върха, макар че споменаваше за намерението на Финч да се върне там именно с тази цел. Към края на статията бяха цитирани предпазливите думи на мистър Хинкс, който намекваше, че Джордж ще бъде първият избор на комисията „Еверест“ за ръководител на втората експедиция. Явно затова настояваше да се срещнат, но Джордж смяташе да му каже онова, което щеше да каже след малко и на директора — че дните му на алпинист са приключили. С нетърпение очакваше да заживее спокойно и да продължи да преподава на петокласниците за деянията на Елизабет, Рейли, Есекс и…

Усмихна се при мисълта за дилемата, пред която ще се изправи Хинкс. Очевидният избор оставаше Финч — никой не можеше да оспори, че той е най-умелият и опитен катерач, който бе достигнал най-високата точка при последната експедиция. Но Джордж не се съмняваше, че Хинкс ще намери убедителна причина да се противопостави на подобно предложение и накрая комисията ще избере за ръководител Нортън или Съмървил. Но това нямаше да попречи на Финч да стъпи първи на върха, особено ако използваше своите страховити кислородни бутилки.

В далечината се появи училищният параклис и Джордж отново си погледна часовника. Може и да беше на тридесет и шест, но в никакъв случай не бе изгубил форма. Е, не беше поставил нов рекорд, но беше много близо до него.

Пресече главния двор и се насочи към кабинета на директора, като се усмихна на две непознати момчета. От реакцията им стана ясно, че не знаеха кой е. Това събуди спомени за първите му дни в „Чартърхаус“ и колко се смущаваше всеки път, когато се изправяше пред класа, да не говорим за срещите с директора.

Мистър Флетчър много обичаше точността и несъмнено щеше да бъде доволен, а може би дори изненадан, че Джордж е пристигнал пет минути по-рано. Той оправи мантията и шапката си и почука на вратата.

В приемната мис Шарп, секретарката на мистър Флетчър, седеше зад бюрото си.

— Добре дошли, мистър Мелъри — каза тя. — Всички с нетърпение чакахме да ви видим след триумфа ви на Еверест.

На Еверест, но не и на върха му, помисли си Джордж.

— Ще кажа на директора, че сте тук.

— Благодаря, мис Шарп — отвърна той и влезе в чакалнята.

След миг вътрешната врата се отвори и секретарката обяви:

— Директорът ще ви приеме веднага.

Джордж влезе в кабинета на Флетчър, а мис Шарп затвори вратата зад него.

— Добро утро, Мелъри — каза директорът и се надигна от стола. — Радвам се, че сте толкова точен.

— А аз се радвам, че съм отново тук — отвърна Джордж и се настани пред бюрото.

— Позволете най-напред да ви поздравя за постиженията ви през изминалите шест месеца. Знаем как обичат да преувеличават журналистите, но всички смятаме, че ако имахте малко повече късмет, несъмнено щяхте да покорите върха.

— Благодаря, господин директор.

— И сме сигурни, че ще изпълните амбицията си следващия път.

— Няма да има следващ път — отвърна Джордж. — Мога да ви уверя, че за мен алпинизмът вече е минало.

— Но все пак ще се съгласите, Мелъри — продължи директорът, сякаш изобщо не го беше чул, — че управлението на училище като „Чартърхаус“ изисква от мен да разчитам през цялото време на всеки от персонала.

— Да, разбира се, господин директор, но…

— Вашето решение да постъпите в армията въпреки факта, че бяхте освободен от военна повинност, макар да е достойно за похвала, сериозно наруши училищния график, както ясно посочих още тогава.

— Наистина го направихте, господин директор, но…

— А след това решението ви да приемете поканата от комисията „Еверест“ създаде още по-големи затруднения с графика, особено след като наскоро бяхте назначен за старши преподавател по история.

— Извинявам се, господин директор, но…

— Както знаете, натоварих мистър Аткинс да поеме часовете ви и съм длъжен да отбележа, че той изпълни задълженията си с похвално усърдие и авторитет и показа непоколебима всеотдайност към училището.

— Радвам се да го чуя, господин директор. Но…

— Освен това съм длъжен да отбележа, че когато не се явихте в първия ден на семестъра, несъмнено не по ваша вина, не ми остана друг избор, освен да предложа на Аткинс постоянно назначение в училището, което означава, че за съжаление в момента в „Чартърхаус“ няма свободно място за вас.

— Но… — заекна Джордж, беше изумен.

— Не се съмнявам, че много от водещите училища ще се радват да добавят Мелъри, героя от Еверест, в колегията си. Всъщност, ако аз бях изгубил преподавател по история, вие щяхте да сте сред първите, на които бих се спрял.

Джордж вече не се мъчеше да го прекъсва. Имаше чувството, че безспирният източен вятър на Еверест отново духа в лицето му.

— Позволете да ви уверя, Мелъри, че напускате „Чартърхаус“ с уважението и любовта на преподаватели и ученици. Няма нужда да казвам, че с радост ще ви дам най-добрите препоръки като ценен член на преподавателското тяло.

Джордж не отговори.

— Съжалявам, че се наложи нещата да приключат по този начин. Искам лично да ви уверя, че ви желаем успех във всички бъдещи начинания. Ако те включват още един щурм на Еверест, ще се молим за вас.

Директорът стана зад бюрото си и Джордж го последва. Стиснаха си ръцете. Джордж свали академичната си шапка и си тръгна, без да каже нито дума. Мис Шарп не се виждаше никаква.

Тази сутрин Джордж Мелъри мина за последен път през портала на „Чартърхаус“.

 

 

Рут четеше статията за съпруга си в „Таймс“, когато телефонът иззвъня. Само баща й се обаждаше по това време.

— Ало — весело каза тя в слушалката. — Ти ли си, татко?

— Не, мисис Мелъри. Обажда се Хинкс от Кралското географско дружество.

— Добро утро, мистър Хинкс — поздрави Рут с напълно различен тон. — Боя се, че съпругът ми го няма в момента и го очаквам чак привечер.

— Радвам се да го чуя, мисис Мелъри, защото се надявах да поговоря с вас насаме.

Рут внимателно изслуша мистър Хинкс, след което го увери, че ще си помисли добре и ще му съобщи решението си. Тъкмо взе пак вестника, когато чу, че външната врата се отваря. Джордж влезе в дневната и се стовари на дивана срещу нея.

— Толкова ли е зле? — неуверено попита тя.

— Не би могло да бъде по-зле — отвърна той. — Проклетникът ме направи на пух и прах. Явно съм толкова неблагонадежден, че е предложил мястото ми на Аткинс, който според него бил прилежен, съзнателен и най-вече — надежден. Можеш ли да си представиш?

— Да, мога — каза Рут. — Няма да се преструвам на много изненадана — добави тя, сгъна вестника и го остави на масичката до себе си.

Джордж я погледна озадачено.

— Обезпокоих се, че директорът поиска да се види с теб в десет сутринта — поясни тя.

— Защо?

— Защото целият му живот се определя от училищния график. Ако всичко беше наред, щеше да ни покани на питие в шест вечерта или щеше да ти уреди среща в осем, за да го придружиш триумфално на сутрешния сбор.

— И защо е поискал да ме види в десет?

— Защото по това време всички са в класните стаи и ще може да те изхвърли, без да се безпокои, че някой ще има възможността да говори с теб. Явно е планирал цялото упражнение до последната минута.

— Чудесно — каза Джордж. — От теб би станал първокласен детектив. Имаш ли някакви предположения какво ще се случи с мен сега?

— Не — призна Рут. — Но докато те нямаше, се обади мистър Хинкс.

— Надявам се, че ясно си му дала да разбере, че няма да участвам в експедицията догодина.

— Не се обади за това — каза Рут. — Оказва се, че Американското географско дружество иска да направиш лекционно турне по Източния бряг — Вашингтон, Ню Йорк, Бостън…

— Изключено — отсече Джордж. — Току-що съм се прибрал у дома. Защо да заминавам отново?

— Може би защото са готови да ти платят хиляда лири за няколко лекции за опита ти от изкачването на Еверест.

— Хиляда лири? Но това е повече, отколкото изкарвам за три години в „Чартърхаус“.

— Е, ако трябва да сме точни, Американското географско дружество смята, че от лекциите могат да се съберат около две хиляди лири, а Кралското географско дружество предлага да разделите печалбата наполовина.

— Необичайно щедро от страна на Хинкс — със съмнение отбеляза Джордж.

— Мисля, че мога да го обясня — каза Рут. — Изглежда, ако откажеш предложението, остава само един човек, когото американците биха склонили да поканят вместо теб.

— А Хинкс никога не би се съгласил с това — заключи Джордж. — Е, какво му каза?

— Казах му, че ще го обсъдя с теб и ще го уведомя за решението ти.

— Но защо се е обадил именно на теб? Защо не се свърза направо с мен?

— Питаше се дали бих искала да пътувам с теб.

— Коварен кучи син — изруга Джордж. — Знае, че това е единственият начин да се съглася.

— Няма да дойда — каза Рут.

— Но защо, скъпа? Винаги си искала да посетиш Щатите. Ще си направим втори меден месец.

— Знаех си, че ще измислиш нещо такова, но явно забравяш, че имаме три деца.

— Не може ли бавачката да се грижи за тях?

— Джордж, момичетата не са виждали баща си от половин година, а Джон дори не те познава. Едва си се върнал и ето че заминаваш за Америка, и то с мен. Не, няма да им причиня това.

— Тогава кажи на Хинкс, че не съм съгласен.

— Добре. Бог ми е свидетел, че не искам да заминаваш отново. — Рут се поколеба и добави: — Пък и винаги можем да идем до Америка.

Джордж я погледна право в очите.

— Премълчаваш нещо.

— Хинкс каза, че преди да откажеш това съблазнително предложение, няма да е зле да си припомниш, че в момента си горещата новина, както се изразяват американците. А те определено са народ, чийто ентусиазъм бързо изстива. Пък и, честно казано, не ми се вярва да намериш по-лесен начин да изкараш хиляда лири.

— А ако не отида — тихо рече Джордж, — май ще ми се наложи да се срещна с баща ти и в крайна сметка да задлъжнея още повече към него.

Рут премълча.

— Ще се съглася, но само при едно условие — каза Джордж и отново се вгледа внимателно в жена си.

— И какво е то?

— Да идем за няколко дни до Венеция. Този път само двамата.