Джефри Арчър
Пътеки на славата (16)

50.

Вървяха по „Кингс Парейд“ хванати за ръце.

— Стига си ме измъчвал — каза Рут. — Как мина интервюто?

— Едва ли бих могъл да се представя по-добре — отвърна Джордж. — Като че ли се съгласиха с възгледите ми за по-добро образование и не се стреснаха, когато споменах, че е време и жените да получават дипломи, щом са минали същите курсове като мъжете.

— При това е крайно време — съгласи се Рут. — Дори в Оксфорд успяха да го преглътнат.

— Кой знае, може би ще е нужна нова Световна война, преди Кеймбридж да помръдне — каза Джордж, докато подминаваха двама смръщени преподаватели.

— Значи мислиш, че може и да ти предложат мястото? Ще има и други кандидати?

— Не ми се вярва — отвърна Джордж. — От думите на Йънг останах с впечатлението, че съм единственият, а председателят ме попита дали мога да започна идния септември.

— Това е чудесно! — възкликна Рут. — Поздравления, скъпи!

— Няма ли да ти е неприятно да се преместим в Кеймбридж?

— Господи, не! — отговори Рут. — Не мога да се сетя за по-добро място за отглеждане на децата, а и ти все още имаш много приятели тук. Добре че ще е чак догодина. Така ще имам повече от достатъчно време да потърся нова къща и да планирам местенето, докато те няма.

— Докато ме няма ли? — объркано я погледна Джордж.

— Да. Щом започваш работа догодина, не виждам причина да не заминеш и да изкатериш онази планина.

Джордж я зяпна, сякаш не вярваше на ушите си. Накрая си върна дар слово.

— Скъпа, да не би да ми казваш да се запиша в експедицията?

— Точно така — отвърна Рут. — Не ми се мисли, че ще се мотаеш из къщата месеци наред като някакъв мечок с махмурлук. И определено не бих искала да съм наблизо, ако в крайна сметка Финч стъпи на твоя връх, а ти ще трябва да му пратиш поздравителна телеграма. Разбира се — продължи тя, — възможно е да не са в състояние да ти намерят място в екипа.

— Как така? — остро попита Джордж.

— Защото, скъпи, въпреки че още изглеждаш като студент и понякога се държиш като такъв, ако решат да разгледат по-внимателно биографията ти, бързо ще открият, че не си първа младост. Така че по-добре още сега да ги уведомиш, че си съгласен, защото друга възможност може и да няма.

— Ах ти, малка хитруша. Не знам дали да те целуна, или да те напляскам. Май ще избера целувката.

Когато най-сетне я пусна, тя рече:

— Мистър Мелъри, вече се разбрахме за целуването на обществени места.

Отдавна не го бе виждала така щастлив.

— Благодаря ти, мила. Радвам се, че нямаш нищо против да направя един последен опит.

Рут се притисна към гърдите му — боеше се, че ако я погледне в очите, ще разбере какво всъщност мисли по въпроса.

Никой не се изненада, че Джордж закъсня за празненството на рождения ден на брат си, но сестра му Мери го нахока, когато откри, че е забравил подаръка за Трафърд в „Холт“.

— Какво му взе? — попита тя. — Или не помниш и това?

— Часовник — отвърна Джордж. — Взех го при последното ми ходене до Швейцария.

— Изненадващ избор, особено като се има предвид, че не проявяваш интерес към подобни уреди през последните трийсет и седем години — каза тя.

— Все ще го взема на Коледа — отбеляза Трафърд и добави с усмивка: — Както направих миналата година. Сега обаче има нещо по-важно. Трябва да разреша спора между Коти и мама за най-високата точка, до която си стигнал на Еверест.

Джордж огледа помещението и видя в другия му край Коти, разговаряше с някакъв непознат мъж. Не я беше виждал повече от година, когато посетиха изложбата на Моне в Кралската академия. Тя му се усмихна с познатата от студентските години усмивка и Джордж се почувства още по-виновен, че не й се е обаждал, откакто баща й банкрутира. Не че можеше да й предложи финансова помощ, но все пак…

— Осем хиляди и четиристотин метра — каза Мери. — Всяко хлапе го знае.

— Никой пилот не е успявал да се издигне толкова — каза Трафърд. — Иначе сам щях да кацна на проклетата планина.

— Това би ни спестило доста грижи — рече Джордж.

— Но дотогава ще трябва някой да я изкатери по трудния начин.

Трафърд се засмя, а Джордж попита:

— Как е Коти? Още ли й се налага да работи, за да свързва двата края?

— Да — отвърна Мери. — Но поне вече не стои зад щанда в „Улуъртс“.

— Защо? — попита Трафърд. — Да не са я направили управител?

— Не — със смях отговори Мери. — Наскоро издаде първата си книга и критиката беше много благосклонна.

Джордж се почувства още по-гузен.

— Ще я прочета на следващото ми пътуване.

— Следващото ти пътуване? — повтори Трафърд. — Останах с впечатлението, че няма да участваш в експедицията до Еверест.

— Коти достатъчно ли изкарва от писане? — попита Джордж, не му се искаше да отговаря на брат си. — Аз спечелих някакви мизерни трийсет и две лири от книгата си за Бозуел.

— Коти написа любовен роман, а не суха библиография — каза Мери. — Освен това нейните издатели й предложиха договор за три книги, така че явно вярват в способностите й.

— Да, и не само те — отбеляза Трафърд, като се взираше по-внимателно в мъжа, с когото разговаряше Коти.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джордж.

— Тя наскоро се омъжи — каза Мери. — За дипломат от Външно министерство. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — призна Джордж. — Не са ме канили на сватбата.

— Защо ли не се учудвам — каза Мери. — Ако прочетеш „Пекински пикник“, може и да разбереш защо.

— Какви ги говориш?

— Героят на романа е млад учител, завършил Кеймбридж и занимаващ се с алпинизъм в свободното си време.

Трафърд се разсмя и добави:

— И нито дума за смелия му брат, безстрашния въздушен ас, който победи германците и се върна в родината, за да стане най-младият командир в Кралските военновъздушни сили?

— Само един абзац — отвърна Мери. — Но все пак намеква, че подобно на по-красивия си и по-голям брат, му е писано да стигне до големи висини.

— Зависи кой първи ще стигне осем хиляди осемстотин и четирийсет метра — каза Трафърд.

— И осем отгоре — уточни Джордж.