Джефри Арчър
Пътеки на славата (11)

26.

9 юли 1916 г.

Мила моя Рут,

Раздялата ни на онази студена и мрачна гара в Годалминг бе един от най-нещастните моменти в живота ми. Беше наистина жестоко, че ми позволиха да прекараме заедно само един уикенд след приключването на основното обучение, но ти обещавам, че ще ти пиша всеки ден.

Беше много мило от твоя страна да ме изпратиш с уверението, че вярваш, че постъпвам правилно, макар очите ти да разкриваха истинските ти чувства.

Явих се в полка си в Дувър и попаднах на някои стари приятели. Спомняш ли си Зигфрид Херфорд? За него решението е било наистина много трудно, тъй като баща му е германец, а майка му — англичанка.

На следващия ден отплавахме за Хавър с кораб, който пропускаше вода като цедка и подскачаше по вълните като гумено пате. Едно от момчетата предположи, че коритото сигурно е подарък лично от кайзера. Прекарахме по-голямата част от пътуването, като изгребвахме водата с канчета обратно в океана. Ако си спомняш, при последното ни прекосяване на Ламанша аз не се проявих като морски вълк, но сега някак успях да се държа на положение пред другарите си.

Пристигнахме в Хавър призори. Почти по нищо не личеше, че французите участват в тази война. С двама събратя офицери отидохме в една закусвалня за горещи кроасани и кафе. Срещнахме завръщащи се от фронта, които ни посъветваха да се порадваме на последното си хранене на покривка (да не говорим за такъв лукс като порцелана) за следващите няколко месеца и ни напомниха, че след едно денонощие трапезарията ни ще бъде съвсем друга.

Както обикновено, на мен не може да се разчита, че няма да забравя нещо. Този път се оказа снимката ти. Отчаяно ми се иска да видя пак лицето ти, било то и черно-бяло. Моля те, прати ми снимката, която ти направих на Дердън в деня преди да ни арестуват. Искам да я нося винаги със себе си.

Бог знае колко ми липсваш и все още не мога да разбера как човек може да бъде заобиколен от толкова много хора, от такава трескава дейност и оглушителен шум, и все пак да се чувства така самотен. Просто се опитвам да намеря друг начин да ти кажа колко те обичам, макар да знам, че ще ме подразниш, ако споделя, че си единствената жена в живота ми. Но вече гледам на Джомолунгма като на стара любов.

Твой любящ съпруг,

Джордж

Джордж даде писмото на полковия пощальон и зачака колоната камиони да започне еднопосочното си пътуване към фронта.

Само няколко километра по-нататък прекрасната природа на Миле и Моне, с нейната пъстра зеленина и ярки жълти цветове, с пасящи овце и крави в полята, се смени с уродливи картини на обгорели и съсухрени дървета, заклани коне, къщи без покриви и отчаяни хора, превърнати в пешки на шахматната дъска на войната.

Колоната продължи напред и преди още да се чуе оглушителният грохот, Джордж видя как гневни сиви и черни облаци, бълващи серни пари, закриха слънцето. Камионите спряха в лагер на пет километра зад фронтовата линия, който нямаше никакво означение и където дните се бяха превърнали в непрекъсната нощ. Тук Джордж срещна група мъже в униформи, които все още вярваха, че ще бъдат живи след двадесет и четири часа.

След канче телешко с преварен грах и проядени от червеи картофи Джордж бе разпределен в палатка с други трима офицери, всички по-млади от него. Единият, лейтенант Евънс, се смяташе за ветеран — служеше от седем месеца.

На следващата сутрин Джордж изяде набързо сервираната на тенекиен поднос закуска и тръгна към артилерийския пост на около четиристотин метра зад фронтовата линия, за да смени Евънс.

— Не е чак толкова зле, приятел — увери го ветеранът. — Изобщо не е толкова опасно, колкото на фронтовата линия. Само си помисли за горките кучи синове там, които чакат да чуят звука на тръбата и да се хвърлят напред, след като смъртта ги е дебнела месеци наред. Нашата работа е нищо в сравнение с тяхната. Имаш наряд от трийсет и седем войници и дванайсет гаубици, които рядко излизат от играта, освен ако не се потрошат. Старшият подофицер е сержант Дейвис. Прекарал е тук повече от година, а е в армията от петнайсет години. Започнал е като редник в Бурската война, така че дори не си помисляй да правиш нещо, преди да се посъветваш с него. Имай предвид и ефрейтор Пъркинс. Проклетникът се оплаква непрекъснато, но поне шантавото му чувство за хумор помага на момчетата да се поразсеят. Останалите ще опознаеш бързо. Добра банда са и няма да те изоставят, когато стане напечено.

Джордж кимна, а Евънс продължи:

— Най-трудното решение, което ще ти се налага да вземаш, е кого да изпратиш в неделя следобед на предния наблюдателен пост за следващата седмица. Никога не знаеш ще се върнат ли живи. Тяхната работа е да ни съобщават какви ги върши врагът, така че да не насочим оръдията към нашите. Късмет, Мелъри — каза младият лейтенант и се ръкува с Джордж. — И сбогом, ако не се видим отново.

Мила моя Рут,

Разпределен съм далеч зад фронтовата линия, така че изобщо не се притеснявай за мен. Под мое командване са 37 души. Изглеждат добри момчета. Всъщност може би ще си спомниш един от тях — редник Роджърс. Беше нашият пощальон, преди да постъпи в армията. Моля те, предай на семейството му, че е жив и здрав и се справя доста добре тук. Казва, че ще остане в армията след приключването на войната. Останалите момчета ме посрещнаха много радушно, което бе мило от тяхна страна, тъй като много добре знаят, че нося униформа едва от три месеца. Тази сутрин разбрах какво имаше предвид обучаващият офицер в Пърбрайт, когато каза, че за една седмица на бойното поле ще научим много повече, отколкото през тримесечното обучение.

Скъпа, непрекъснато мисля за теб, за Клеър и за света, в който ще живеят децата ни. Да се надяваме, че политиците са прави, като наричат това войната, която ще сложи край на всички войни. Не бих искал децата ни да изживяват подобно безумие.

По принцип службата на фронта е най-много три месеца наведнъж, така че има вероятност да си бъда у дома за раждането на братчето или сестричката на Клеър.

Джордж спря да пише и се замисли над думите си. Много добре знаеше, че кралските укази редовно се подминават, когато става въпрос за отпуска, но трябваше да поддържа оптимизма на Рут. Колкото до реалността на живота при Сома, по-добре бе да не разкрива истината, докато не е в състояние да й разкаже лично. Даваше си сметка колко много се страхува тя да не получи телеграма, която започва с думите: Министърът на войната с дълбоко прискърбие Ви уведомява…

Скъпа, двете години с теб бяха най-щастливите в живота ми. Знам, че винаги завършвам писмата си с това колко ми липсваш. Може би защото не минава нито минута, в която да не си в мислите ми. През последния месец получих няколко писма от теб и ти благодаря за новините за Клеър и случващото се в „Холт“. Но все още не съм получил снимката. Може би ще се появи със следващата поща. Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да те видя лично и да те прегърна. Едва тогава наистина ще разбереш колко много си ми липсвала.

Твой любящ съпруг,

Джордж

— Проблем ли има, Пъркинс?

— Не мисля, сержант.

— Тогава защо на поделението ти му трябват деветдесет секунди да презареди, докато останалите от батареята се справят за по-малко от минута?

— Стараем се с всички сили, сержант.

— Старанието ви е недостатъчно, Пъркинс. Ясно ли се изразих?

— Тъй вярно, сержант.

— Не ми викай „Тъй вярно“, Пъркинс, а направи нещо по въпроса.

— Тъй вярно, сержант.

— И още нещо. Матюс!

— Да, сержант.

— Ще прегледам оръдието ти точно в дванайсет и ако не блести като слънце, лично ще те натикам в дулото и ще те изстрелям по хуните. Ясно ли се изразих, момче?

— Повече от ясно, сержант.

Полевият телефон избръмча и Джордж грабна слушалката.

— Сър, започва преграден огън на около километър и половина оттук, посока единайсет часа — каза един от хората на предния пост. — Възможно е германците да подготвят атака.

Връзката прекъсна.

— Сержант Дейвис — изрева Джордж, за да надвика грохота.

— Сър!

— Километър и половина, единайсет часа. Германците настъпват.

— Сър! Размърдайте се, момчета, трябва да посрещнем топло хуните.

Джордж се усмихна и тръгна по редицата, проверявайки всяко оръдие. Беше благодарен, че сержант Дейвис се е родил в Суонси, а не от другата страна на линията Зигфрид.

— Браво, Роджърс — каза Дейвис. — Пак си пръв. Карай така и за нула време ще станеш старши войник.

Джордж ясно схвана намека кого трябва да има предвид при следващите повишения.

— Добре, Пъркинс, така те искам — каза Дейвис след малко. — Но не бързай да започваш със съдирането на нашивките.

— Благодаря, сержант.

— Недей да ми благодариш, ефрейтор. Не искам да си помислиш, че съм се размекнал.

— Съвсем не, сержант!

— Матюс, само не ми казвай, че отново ще си последен.

— Пружината на затвора се скапа, сержант.

— О, съжалявам да го чуя, Матюс. Я тогава отскочи до склада и си потърси чисто нова. И по-живо, малоумник такъв.

— Но складът е в тила, сержант. Не мога ли да изчакам сутрешните доставки?

— Не можеш, Матюс, защото ако не си размърдаш задника, докато се върнеш, шибаните германци ще дойдат да закусват с нас. Ясно ли се изразих?

— Тъй вярно, сержант.

— Действай тогава.

— Слушам!

14 септември 1916 г.

Мила моя Рут,

Днес отново беше един от онези безкрайни дни, в които няма начин да разберем кой надделява в тази война. От време на време се появява някой старши офицер и ни уверява, че си вършим превъзходно работата и германците отстъпват — което повдига въпроса защо тогава ние не напредваме. Не се съмнявам, че някой германски началник казва на хората си абсолютно същото. Сигурно е само едно — невъзможно е и двамата да са прави.

Между другото, кажи на баща си, че ако иска да направи още едно състояние, трябва да отвори фабрика за слухови апарати. След края на войната ще се търсят много.

Скъпа, съжалявам, ако писмата ми започват да се повтарят, но само две неща си остават неизменни — любовта ми към теб и желанието ми да те видя.

Твой любящ съпруг,

Джордж

Джордж вдигна поглед и забеляза, че един от ефрейторите също пише.

— Писмо до жената ли, Пъркинс?

— Не, сър, завещание.

— Не е ли малко преждевременно?

— Не мисля, сър — отвърна Пъркинс. — В цивилния живот съм букмейкър, така че съм свикнал да преценявам рисковете. На фронтовата линия човек оцелява средно шестнайсет дни, а аз съм тук повече от три месеца, така че не мога да очаквам все да ми се усмихва късметът.

— Но тук си в далеч по-голяма безопасност от горките дяволи на предната линия, Пъркинс — опита се да му вдъхне кураж Джордж.

— Вие сте третият офицер, който ми казва това, сър. Предишните двама се прибраха у дома в дървени сандъци.

Джордж все още се ужасяваше от подобно небрежно отношение към смъртта и се запита колко ли време ще му трябва, за да стане и той така коравосърдечен.

— За мен, сър — продължи Пъркинс, — тази война е като Националното първенство. В началото има много слухове и състезатели, но няма начин да знаеш кой ще пресече финалната линия. Победителят е само един. И често казано, не е сигурно, че той ще бъде англичанин.

Джордж забеляза, че редник Матюс кима в знак на съгласие, а Роджърс продължи да чисти карабината си, без да вдига глава.

— Е, поне скоро ти предстои отпуска, Матюс — каза Джордж с надеждата да отклони разговора от темата, която никога не напускаше напълно мислите им.

— С нетърпение очаквам този ден, сър — отвърна Матюс и започна да си свива цигара.

— Какво ще направиш първо, когато се прибереш у дома?

— Ще изчукам госпожата — отвърна Матюс.

Джордж, Пъркинс и Роджърс избухнаха в смях.

— Правилно, Матюс — каза Джордж. — А второто?

— Ще си сваля ботушите, сър.

7 октомври 1916 г.

Мила моя Рут,

Снимката току-що пристигна със сутрешната поща и сега, докато ти пиша това писмо в окопа край Фльор-Курселе, тя лежи на коляното ми. „Страхотна хубавица“, чух да казва едно от момчетата и съм напълно съгласен с него. До появата на второто ни дете не остава много време и ми обещаха полагаема отпуска в близките три месеца, ако не мога да се прибера за раждането. Дори за момент не си въобразявай, че съм престанал да мисля за теб.

Вече от четири месеца съм на фронта и новите младши лейтенанти, които пристигат от Блайти, изглеждат все по-млади и по-млади. Някои се държат с мен, сякаш съм ветеран. Свърши ли войната, ще прекарам остатъка от живота си с теб в „Холт“. Между другото, ако е момче, нека го наречем Джон…

— Извинете, че ви прекъсвам, сър, но имаме малък проблем — каза сержант Дейвис.

Джордж моментално скочи на крака, не бе чувал Дейвис да говори за проблеми.

— Какъв проблем?

— Изгубихме връзка с момчетата от предния пост.

Джордж знаеше, че „изгубихме връзка“ е начин да се каже, че и тримата там са убити.

— Какво препоръчвате, сержант? — попита той, спомняйки си съвета на Евънс.

— Някой трябва да иде там възможно най-скоро, за да възстанови връзката, преди проклетите хуни да са ни стъпкали. Ако позволите, сър…

— Моля, сержант.

— Мога да взема Матюс и Пъркинс и да видим какво може да се направи, след което ще ви докладваме.

— Не, сержант — каза Джордж. — Матюс не. Утре излиза в отпуска.

Погледна Пъркинс, който бе побелял и трепереше. Нямаше нужда да се съветва с него каква е вероятността някой от тях да се върне.

— Аз ще дойда с вас, сержант.

Когато учеше в Уинчестър, в часовете по физическо Джордж можеше да пробяга четиристотин метра за по-малко от минута, при това дори без да се задъха. Така и не разбра колко време им отне да стигнат фронтовата линия, но когато се хвърли в окопа, беше изтощен, ужасен и вече много добре разбираше какво понасят хората на предната линия денем и нощем.

— Не вдигайте глава, сър — каза Дейвис, докато оглеждаше бойното поле с бинокъла. — Предният пост е на около сто метра от нас. На един часа. — Подаде бинокъла на Джордж, който нагласи фокуса и веднага щом намери предния пост, разбра защо връзката е прекъснала.

— Добре, да се заемаме — каза той, преди да има време да помисли с какво точно се захваща.

Изскочи от окопа и затича с всички сили към поста, като се движеше на зигзаг между пълните с вода дупки от снаряди и вдигаше пръски черна лепкава кал. Нито веднъж не погледна назад — беше сигурен, че Дейвис и Пъркинс са по петите му. Грешеше. Пъркинс бе свален от куршум само след десетина крачки, а Дейвис успя да преодолее почти шейсет метра, преди да падне убит.

До предния пост оставаха двайсетина метра и Джордж преодоля петнайсет от тях, когато мината експлодира в краката му. За пръв и последен път в живота си каза на глас „мамка му“. Рухна на колене, помисли си за Рут и се строполи по лице в калта. Поредната жертва за статистиката.