Джефри Арчър
Пътеки на славата (5)

3.

Джордж не плака, когато родителите му го изпратиха в „Гленгорс“. Не защото не му се искаше, а защото някакво друго момче, облечено в същото червено сако и къси панталони като неговите, се съдираше от рев в отсрещната страна на купето.

Гай Бълок идваше от съвсем различен свят. Не можеше да обясни с какво точно изкарва хляба си баща му, но каквото и да бе то, в него постоянно се промъкваше думата индустрия, която майката на Джордж със сигурност би заклеймила като непристойна. Стана съвсем ясно и друго — след като Гай разказа как семейството му е прекарало почивката си в Пиренеите — това момче не бе чувало за затягане на колани. Все пак, когато същия следобед пристигнаха на гарата в Истбърн, двамата вече бяха най-добри приятели.

Джордж и Гай спяха на съседни легла в спалното, седяха на един чин в класната стая и когато започнаха последната си година в „Гленгорс“, никой не се изненада, че се настаниха в една стая. Макар че Джордж бе по-добър почти по всички предмети, Гай никога не прояви завист или недоволство. Той като че ли се радваше на успехите на приятеля си, дори когато той стана капитан на футболния отбор и спечели стипендия за Уинчестър. Гай сподели с баща си, че е нямало да му предложат място в Уинчестър, ако не бе делил стаята с Джордж, който все го караше да полага повече усилия.

Докато Гай проверяваше резултатите от приемните изпити, окачени на дъската за обяви, Джордж прояви по-голям интерес към забоденото отдолу съобщение. Преподавателят по химия, мистър Дийкън, канеше завършващите на планинска екскурзия в Шотландия. Гай не се вълнуваше особено от катерене, но след като Джордж се записа, реши да участва.

Джордж не беше от любимите ученици на мистър Дийкън, може би защото химията не бе най-силният му предмет. Но страстта към катеренето далеч надхвърляше безразличието му към бунзеновата горелка и лакмуса, затова реши, че ще изтърпи някак учителя. В края на краищата, сподели той с Гай, щом проклетникът се е натоварил да организира подобна екскурзия, явно не е чак толкова гаден.

В мига, когато стъпи на голите възвишения на Шотландия, Джордж сякаш се озова в друг свят. През деня бродеше по обраслите с папрат и пирен хълмове, а вечер седеше в палатката си и четеше на свещ „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, преди с неохота да се предаде на съня.

Винаги когато мистър Дийкън се насочваше към поредния връх, Джордж изоставаше малко и обмисляше избрания маршрут. Един-два пъти дори се осмели да предложи друг път за катерене. Мистър Дийкън обаче не обръщаше внимание на предложенията му и изтъкваше, че от осемнайсет години се занимава с планинарство в Шотландия и може би няма да е зле Мелъри да се позамисли за ценността на опита. Джордж отстъпваше и следваше учителя си по добре отъпканите пътеки.

Всяка вечер, докато се подкрепяха с джинджифилово пиво и сьомга, мистър Дийкън надълго и нашироко обясняваше плановете си за следващия ден.

— Утре — обяви той, — ще се изправим пред най-сериозното изпитание, но съм сигурен, че след десет дни катерене по тези места сте повече от готови за предизвикателството. — Момчетата го гледаха с очакване и той продължи: — Ще се опитаме да изкачим най-високата планина в Шотландия.

— Бен Невис — обади се Джордж. — Хиляда триста четирийсет и четири метра — добави той, макар че никога не я бе виждал.

— Мелъри е прав — рече мистър Дийкън, явно раздразнен, че са го прекъснали. — След като стигнем върха, както казваме ние, катерачите, ще обядваме и ще се насладите на един от най-добрите изгледи към Британските острови. Трябва да се върнем преди залез-слънце, а тъй като спускането винаги е най-трудната част, утре закуската ще бъде в седем. Тръгваме точно в осем часа.

Гай обеща да събуди Джордж в шест, тъй като приятелят му често се успиваше и пропускаше закуската, което не пречеше на мистър Дийкън да се придържа стриктно към графика — сякаш малката му група участваше във военна операция. Джордж обаче бе толкова развълнуван от предстоящото катерене на най-високия връх в Шотландия, че на сутринта той събуди Гай. Беше сред първите, явили се на закуска, и зачака нетърпеливо пред палатката останалите.

Мистър Дийкън си погледна часовника и в осем без една минута пое енергично по пътеката, която водеше до подножието на планината.

— Учебен сигнал! — извика той, след като изминаха около километър и половина.

Всички момчета, с изключение на едно, извадиха свирките си и гръмко изсвириха сигнала, който трябваше да покаже, че са в опасност и се нуждаят от помощ. Мистър Дийкън не успя да скрие тънката си усмивка, когато видя кой от подопечните му не можа да изпълни заповедта.

— Мелъри, да разбирам ли, че сте забравили свирката си?

— Да, сър — отвърна Джордж. Беше ядосан, че Дийкън го е хванал натясно.

— В такъв случай незабавно се върнете в лагера, вземете я и се опитайте да ни настигнете, преди да започнем изкачването.

Джордж не губи време да протестира. Пое обратно, стигна в лагера, изпълзя в палатката си и намери свирката върху спалния си чувал. Изруга, грабна я и затича с надеждата да настигне другарите си, преди да са тръгнали по склона. Вече в подножието на планината видя, че късата колона е поела нагоре. Гай Бълок се мъкнеше на опашката, постоянно се обръщаше назад и се оглеждаше за приятеля си. Явно изпита огромно облекчение, когато видя, че Джордж тича към него, и му замаха енергично. Групата продължаваше бавно нагоре по склона.

— Придържайте се към пътеката — каза мистър Дийкън, преди да се скрият зад първия завой.

Щом изчезнаха от погледа му, Джордж спря и се вгледа в окъпаната в мъглива слънчева светлина планина. Скалите и деретата предлагаха стотици пътища към върха, но всички те бяха пренебрегнати от мистър Дийкън, който решително водеше верния си взвод по препоръчания в пътеводителя маршрут.

Погледът на Джордж спря върху тънък зигзаг, който се виеше нагоре — пресъхнало корито на поток, който навярно течеше мързеливо девет месеца в годината, но не и днес. Излезе от пътеката, без да обръща внимание на маркировката, и тръгна нагоре. Скочи на първия хребет като гимнастик на успоредка и пъргаво се закатери от издатина на издатина, без да поглежда надолу. Спря само веднъж — когато стигна до голяма назъбена скала на триста метра над подножието. Огледа набързо терена, откри нова пътека и пое отново. Понякога се движеше по добре отъпкана земя, друг път по девствена почва. Спря чак когато стигна почти до средата на склона. Погледна си часовника — девет и седем минути. Запита се до кой ли стълб са стигнали останалите.

Различаваше едва забележима, вероятно животинска пътека, която може би използваха единствено по-опитните планинари. Тръгна по нея и стигна до основата на голям гранитен отстъп — затворена врата, която препречваше пътя към върха за всеки без ключ. Спря за момент да обмисли възможностите. Можеше да се върне или да заобиколи отстъпа — дълго начинание, което щеше да го изведе пак на безопасния маршрут. И в двата случая щеше да се забави значително. Усмихна се, когато на скалата над него се появи едно агне и изблея жално, явно несвикнало да вижда хора. То побягна и неволно разкри пътя, по който можеше да поеме евентуален натрапник.

Джордж се огледа за някакви неравности, на които да опре ръка или крак, и се закатери. Не поглеждаше надолу, докато пълзеше по скалната стена и опипваше за поредния корниз. Намираше го, издигаше се нагоре и после опираше крак на него. Скалата беше висока не повече от петнайсет метра, но минаха поне двайсет минути, преди Джордж да се прехвърли през ръба и да види за първи път върха. Очакваше го награда за изтощителното катерене — склонът пред него не беше стръмен.

Тръгна по слабо отъпкана пътека и като изкачи последните трийсетина метра до върха, изпита чувството, че се е озовал на покрива на света. Не беше изненадан, че групата още я няма. Седя горе повече от час и се наслаждава на гледката, преди да се появи мистър Дийкън, начело на верния си отряд. Учителят не успя да скрие раздразнението си, когато момчетата завикаха радостно и заръкопляскаха на самотната фигура на върха.

Мистър Дийкън закрачи енергично към Джордж и попита остро:

— Как успяхте да ни задминете, Мелъри?

— Не съм ви задминавал, сър. Намерих друг маршрут.

Изражението на учителя недвусмислено показваше, че не му вярва.

— Както неведнъж съм казвал, Мелъри, спускането винаги е по-трудно от изкачването. Най-вече заради енергията, която изразходвате за достигането на върха. Това е нещо, което новаците пропускат. — И след драматична пауза добави: — И често им струва скъпо.

Джордж премълча.

— Така че се погрижете да сте с групата на връщане — завърши учителят.

След като приключиха с обяда, мистър Дийкън строи момчетата в колона и застана начело. Не тръгна, преди да се увери, че Джордж е на мястото си и бъбри с Бълок. Щеше да му нареди да върви до него, ако беше чул думите му:

— Ще се видим в лагера, Гай.

В едно отношение мистър Дийкън се оказа прав — спускането се оказа не само по-изморително от катеренето, но и далеч по-опасно. Както и много по-продължително.

Вече се смрачаваше, когато мистър Дийкън пристигна с изтощения си взвод в лагера. Не можаха да повярват на очите си — Джордж Мелъри седеше по турски на земята, пиеше джинджифилово пиво и четеше.

Гай Бълок избухна в смях, но на мистър Дийкън изобщо не му беше весело. Той накара Джордж да застане мирно и му изнесе лекция за мерките за безопасност в планината. След като приключи, му заповяда да си смъкне панталоните и да се наведе. Дийкън нямаше пръчка подръка, така че свали кожения си колан и му удари шест удара на голо. За разлика от агнето, Джордж не изблея.

На зазоряване мистър Дийкън изпрати Джордж до най-близката гара, купи му билет и му връчи писмо със заръката да го предаде на баща си още щом пристигне в Мобърли.

— Защо се връщаш толкова рано? — поинтересува се баща му.

Джордж му подаде писмото и мълчаливо зачака той да отвори плика и да прочете написаното. Преподобният Мелъри сви устни в опит да скрие усмивката си, погледна сина си и му се закани с пръст.

— Не забравяй в бъдеще да бъдеш по-тактичен и да не поставяш в неловко положение по-възрастните и висшестоящите.