Джефри Арчър
Пътеки на славата (4)

1.

Сейнт Бийс, Къмбрия, вторник, 19 юли 1892 г.

Ако бяхте попитали Джордж защо е тръгнал към скалата, той едва ли щеше да е в състояние да ви отговори. Фактът, че трябваше да нагази в морето, за да достигне целта си, като че ли не го притесни, макар да не можеше да плува.

Само един човек на плажа онази сутрин проявяваше известен интерес към заниманията на шестгодишното момче. Преподобният Лей Мелъри сгъна вестника си и го остави на пясъка до себе си. Не каза нищо на жена си, която лежеше със затворени очи на шезлонга и се наслаждаваше на спорадичните слънчеви лъчи, без да подозира за опасностите пред първородния им син. Преподобният знаеше, че Ани само ще изпадне в паника, както на срещата на Съюза на майките, когато момчето се беше покатерило на покрива на общинската зала.

Той бързо се огледа за другите си три деца — играеха край водата и не обръщаха внимание на брат си. Ейви и Мери събираха изхвърлените от сутрешния прилив мидички, а по-малкият, Трафърд, съсредоточено пълнеше кофичката си с пясък. Мелъри отново се вгледа в своя син и наследник, който решително напредваше към скалата. Все още не се тревожеше — нямаше съмнение, че момчето в крайна сметка ще се върне — но все пак се надигна от шезлонга, когато водата покри късите панталони на сина му.

Джордж вече вървеше на пръсти по дъното, но щом стигна назъбената скала, сръчно се изтегли нагоре, заподскача от камък на камък и бързо стигна до върха. Там се настани удобно и се загледа в хоризонта.

Баща му гледаше с известно безпокойство как вълните се разбиват в скалата, но търпеливо зачака момчето да осъзнае в каква опасност се намира. Тогава със сигурност щеше да се обърне към брега и да потърси помощ. Но Джордж не го направи и когато първите пръски докоснаха краката му, преподобният Мелъри бавно отиде до водата.

— Много добре, момчето ми — промърмори той, щом мина край най-малкия си син, който усърдно строеше пясъчен замък, но не откъсна очи от първородния. Джордж все още не поглеждаше назад, макар че вълните вече се плискаха около глезените му. Преподобният Мелъри заплува бруст към скалата, като с всяко бавно загребване все по-ясно осъзнаваше, че тя е много по-далеч, отколкото е предполагал.

Накрая стигна целта си и се изтегли върху скалата. Поряза краката си на няколко места, докато се катереше тромаво нагоре. Движенията му изобщо не можеха да се сравняват с увереното катерене, което бе демонстрирал синът му. Стигна до момчето, като се мъчеше да скрие, че е останал без дъх и се чувства доста неудобно.

Точно тогава чу писъка и се обърна към брега. Жена му стоеше до прибоя и крещеше отчаяно:

— Джордж! Джордж!

— Май е по-добре да се връщаме, момчето ми — с пресилена небрежност предложи преподобният Мелъри. — Не е нужно да безпокоим майка ти, нали?

— Само още мъничко, татко — примоли се Джордж и продължи да се взира в морето. Баща му обаче реши, че не могат да се бавят повече, и нежно го дръпна да стане.

Отне им доста време да стигнат до плажа — преподобният Мелъри държеше момчето в обятията си и трябваше да плува по гръб, като използваше единствено краката си. Тогава Джордж за първи път осъзна, че завръщането може да се окаже много по-продължително от очакваното.

Баща му най-сетне рухна на брега, а майка му се втурна към тях. Падна на колене, притисна детето към гърдите си и занарежда: „Слава богу, слава богу“, без да обръща внимание на изтощения си съпруг. Двете сестри на Джордж стояха на няколко крачки от прибоя и подсмърчаха тихо, а по-малкият му брат продължаваше да строи своя замък. Беше твърде малък, за да му минават мисли за смърт.

Накрая преподобният Мелъри успя да седне и погледна сина си, който отново се взираше в морето, макар че скалата вече не се виждаше — и за пръв път прие, че момчето явно няма никаква представа от страх, нито чувство за опасност.