Ако някой попиташе Джордж какво е постигнал през първата си година в Кеймбридж — а баща му го направи — той щеше да отговори, че е много повече от третото място, което получи след изпитите в края на семестъра.

— Възможно ли е да се занимаваш с твърде много странични неща, които не ти помагат особено за избора на професия? — попита баща му.

Джордж почти не се бе замислял за това.

— Защото не е нужно да ти напомням, момчето ми — напомни все пак баща му, — че доходите ми не ми позволяват да те издържам като рентиер. — Това бе становището, което преподобният Мелъри изразяваше ясно и недвусмислено от първия ден на Джордж в началното училище.

Джордж бе сигурен, че на Гай не му се налага да води подобен разговор с баща си, макар че и той бе завършил трети. Реши, че сега не е времето да обяснява на татко си, че е сред избраните за експедицията на Джефри Йънг в Алпите и през лятото ще пътува до Италия.

За разлика от Гай, Джордж бе покрусен от успеха си. Мистър Бенсън обаче го увери, че е бил на границата с второто място и добави, че ако през следващите две години поработи по-усърдно, ще завърши най-малкото втори — а ако е склонен да прави жертви, може да стане дори отличник.

Джордж се замисли какви точно жертви има предвид мистър Бенсън. В края на краищата беше избран в управителния комитет на Фабианското общество и бе вечерял с хора като Джордж Бърнард Шоу и Рамзи Макдоналд. Редовно прекарваше вечерите с Рупърт Брук, Литън Стрейчи, Джефри и Джон Мейнард Кейнс и Ка Кокс — а мистър Бенсън безусловно одобряваше всичко това. Беше играл папата в поставената от Брук пиеса „Доктор Фауст“ на Марлоу, макар че отзивите не бяха особено ласкателни. Освен това започна да пише изследване върху Бозуел и се надяваше да го завърши навреме, за да го предложи за публикуване. Но това отстъпваше пред усилията му да бъде избран в Алпийския клуб. Нима мистър Бенсън очакваше от него да жертва всичко, за да постигне желаното отличие?

Джордж Мелъри никога не се бе катерил с човек, когото смяташе равен на себе си. Докато не срещна Джордж Финч.

По време на ваканцията за Архангеловден Джордж замина за Уелс, за да участва в една от срещите на Кеймбриджкия планинарски клуб при Пен-и-Пас. Всеки ден Йънг подбираше екипите за сутрешното катерене, а Джордж хареса Оудъл и Съмървил, които се оказаха не само отлична компания, но и можеха да поддържат темпото му при по-трудните изкачвания.

В четвъртък сутринта той бе определен да катери заедно с Финч Криб Гоч, Криб-и-Джисгъл, Сноудън и Ливед. Докато пълзяха нагоре и надолу по Сноудън, често на четири крака, Джордж ясно осъзна, че младият австралиец от Импириъл Колидж няма да се успокои, докато не остави всички зад себе си.

— Това не е състезание — каза му Джордж, когато останалите катерачи изостанаха.

— Напротив — отвърна Финч, без да забавя крачка. — Не си ли забелязал, че Йънг е поканил само двама души, които не са от Оксфорд или Кеймбридж? — Млъкна, колкото да си поеме дъх, и добави: — При това другият е жена.

— Не съм забелязал — призна Джордж.

— Ако искам да имам шанс Йънг да ме покани на лятната експедиция в Алпите, ще трябва ясно да му покажа кой е най-добрият катерач от кандидатите — рязко каза Финч.

— А дали е така? — попита Джордж, ускори ход и го задмина.

След Подковата на Сноудън Финч отново беше до него. Дишаха тежко и почти тичаха надолу. Джордж забави крачка и позволи на Финч да го задмине точно когато видяха кръчмата „Форест Глен“.

— Бива те, Мелъри, но дали си достатъчно добър? — попита Финч, след като Джордж поръча две халби бира. Вече пиеха вторите питиета, когато към тях се присъединиха Оудъл и Съмървил.

Няколко месеца по-късно двамата противници се състезаваха в Корнуол и всеки път когато запитваха Йънг кого смята за по-добър катерач, той не отговаряше. Джордж прие, че щом стъпят на склоновете на Италианските Алпи през лятото, Йънг ще трябва да реши кой от тях да отиде с него до долината Курмайор за предизвикателната атака на Монблан.

Сред другите катерачи, които редовно участваха в пътуванията до Уелс и Корнуол, имаше един, с когото на Джордж му се искаше да прекарва повече време. Името й бе Коти Сандърс. Дъщеря на богат индустриалец, тя несъмнено можеше да се отличи в Кеймбридж, стига майка й да смяташе това за подобаващо занимание за една млада дама. Джордж, Гай и Коти редовно се катереха заедно сутрин, но след като обядваха на по-ниските склонове, Йънг настояваше Джордж да ги остави и да се присъедини към Финч, Съмървил и Оудъл за по-трудните следобедни изкачвания.

Коти не беше красива в общоприетия смисъл, но Джордж рядко се бе радвал на женска компания като нейната. Беше нисичка и дори да имаше хубава фигура, доста успешно я скриваше под дебелите пуловери и дългите бричове. Луничавото й лице и къдравата кестенява коса я караха да изглежда мъжкарана, но не това го привличаше у нея.

Преподобният Мелъри често говореше за „вътрешна красота“ в сутрешните си проповеди и Джордж обикновено се присмиваше наум на тази идея от мястото си на първия ред. Но това беше преди да срещне Коти. Той обаче така и не забеляза, че очите й винаги грейват, когато е с него. Веднъж Гай я попита дали е влюбена в Джордж и тя отговори просто:

— Та нима има някой, който да не е?

Гай няколко пъти повдига въпроса пред Джордж, но той неизменно отговаряше, че смята Коти единствено за приятел.

— Какво мислиш за Джордж Финч? — поинтересува се Коти един ден, когато седнаха да обядват на върха на една скала.

— Защо питаш? — отвърна Джордж и извади увит в оризова хартия сандвич.

— Баща ми веднъж каза, че единствено на политиците им е позволено да отговарят на въпроса с въпрос — подразни го тя.

Джордж се усмихна.

— Признавам, че Финч е адски добър катерач, но може да ти дойде малко нанагорно, ако се наложи да прекараш цял ден с него.

— Десет минути ми бяха предостатъчни — каза Коти.

— Какво имаш предвид? — попита Джордж, докато палеше лулата си.

— Веднъж се опита да ме целуне.

— Може да е влюбен в теб — предположи шеговито той.

— Не мисля. Не съм негов тип.

— Но явно те смята за привлекателна, щом се е опитал да те целуне, не мислиш ли?

— Само защото съм единственото момиче в радиус от осемдесет километра!

— Само петдесет са, мила — със смях я поправи Джордж и чукна лулата си в камъка. — Виждам, че уважаваният ни водач идва насам — добави той и помогна на Коти да стане.

Остана разочарован, когато Йънг реши да не върне групата от Ливед през доста интересните на вид отвесни скали. Когато стигнаха подножието, с раздразнение откри, че е забравил лулата си и се налага да се върне, за да я вземе. Коти се съгласи да дойде с него, но щом стигнаха до скалите, Джордж я помоли да го изчака там, защото не му се занимавало да заобикаля гигантското препятствие.

Тя гледаше с изумление как той се закатери право нагоре по отвесната скала, без да показва никакъв страх. Стигна до върха, прибра лулата в джоба си и се върна по същия път.

На вечеря Коти разказа на останалите на какво е станала свидетел. От недоверчивите им погледи беше ясно, че не й вярват. Джордж Финч дори избухна в смях и прошепна на Джефри Йънг:

— Мисли го за сър Галахад.

Йънг не се засмя. Започваше да се пита дали Джордж Мелъри няма да се окаже партньорът, когото трябва да посочи на Кралското географско дружество за изкачването, смятано за невъзможно.

Месец по-късно Йънг писа на седем катерачи и ги покани да участват в експедицията в Италианските Алпи през лятната ваканция. Ясно даде да се разбере, че няма да избере двойката, която ще атакува Монблан от долината Курмайор, докато не види кой се аклиматизира най-добре в суровите условия.

Гай Бълок и Коти Сандърс не получиха покани, тъй като Йънг смяташе, че присъствието им само ще отвлича вниманието на останалите.

— А това — обяви той, щом екипът се събра в Саутхемптън — е добре дошло, когато прекарвате уикенда в Уелс, но не и когато сте в Курмайор и се опитвате да изкачите едни от най-коварните склонове в Европа.

11.

Събота, 14 юли 1906 г.

Подобно на крадци в нощта, двамата се измъкнаха незабелязано от хотела с торбите под мишници. Тихомълком прекосиха неосветения път и изчезнаха в гората. Щеше да мине известно време, преди отсъствието им да бъде забелязано от колегите им, които вероятно в момента се обличаха за вечеря.

Първите няколко дни минаха добре. Бяха пристигнали в Курмайор в петък вечерта и установиха, че времето е идеално за изкачване. Седмица по-късно, с Егюйи дьо Шардоне, Грепон и Мон Модит „затъкнати в коланите“, ако използваме любимия израз на Джефри Йънг, всички бяха готови за последното предизвикателство — стига времето да се задържеше все така добро.

Когато големият часовник удари седем, почетният председател на Кеймбриджкия планинарски клуб почука с лъжица по чашата си. Всички замълчаха.

— Първа точка — каза Джефри Йънг — е изборът на нов член. Мистър Джордж Лей Мелъри е предложен от мистър Съмървил и подкрепен от мистър Оудъл.

Вдигна поглед.

— Кой е „за“?

Пет ръце се вдигнаха.

— Приема се единодушно — каза Йънг и присъстващите изръкопляскаха — нещо, което не се бе случвало досега. — И тъй, обявявам Джордж Лей Мелъри за член на Кеймбриджкия планинарски клуб.

— Може би някой трябва да го потърси и да му предаде добрата новина? — предложи Оудъл.

— Ако искате да намерите Мелъри, по-добре обуйте обувките за катерене — отвърна Йънг без повече обяснения.

— Знам, че не е от Кеймбридж, но предлагам да поканим Джордж Финч като почетен член на клуба — каза Оудъл. — В края на краищата той е чудесен катерач.

Като че ли никой не беше склонен да подкрепи предложението.

Джордж драсна клечка и запали примуса. Двамата седяха един срещу друг и топлеха ръцете си, докато чакаха водата да заври — бавен процес, когато си високо в планината. Джордж постави двете чаши на земята, а Финч разопакова един кейк, разчупи го наполовина и подаде едното парче на партньора си.

Предишния ден двамата стояха заедно на най-високата точка на Мон Модит, взираха се към Монблан, извисяващ се само на някакви си 600 метра над тях, и се питаха дали утре няма да се наслаждават на гледката от него.

Джордж погледна часовника си — 19:35. Сигурно Джефри Йънг вече запознаваше останалите от екипа с програмата за следващия ден и щеше да им съобщи кой ще извърши последното изкачване заедно с него. Водата завря.

— Седмицата беше идеална за катерене — продължи Йънг. — Всъщност бих казал, че това бе един от най-добрите моменти в кариерата ми, което прави избора ми на онези, които утре ще атакуват върха с мен, още по-труден. Много добре съзнавам, че някои от вас чакат от години подобна възможност. Изкачването на Монблан не е технически сложно за опитен катерач — стига обаче да не се опитва да покори върха откъм Курмайор. Групата ще се състои от шест души — аз, Съмървил, Оудъл, Мелъри, Херфорд и Финч. Тръгваме в четири сутринта и се изкачваме до четири хиляди и седемстотин метра, където ще направим два часа почивка. Ако времето позволи, последната тройка ще направи опит да покори върха. Оудъл и Съмървил ще се спуснат до заслона Гран Муле на четири хиляди метра, където Съмървил ще изчака завръщането на атакуващата група.

— Триумфалното завръщане — великодушно каза Съмървил, макар че двамата с Оудъл едва скриваха отчаянието си, че не са сред избраните за атаката на върха.

— Да се надяваме — отвърна Йънг. — Знам колко са разочаровани някои от вас, но не забравяйте, че без съвместна работа и подготовка е невъзможно покоряването на която и да било планина и че всеки от екипа е изиграл своята роля. Ако утрешният опит пропадне по една или друга причина, ще поканя Оудъл и Съмървил да участват по-късно през седмицата, когато ще направим втори опит за изкачване. — Двамата се усмихнаха печално, сякаш бяха спечелили сребърен медал на Олимпийските игри. — Това е всичко, остана да ви съобщя кого избрах за атаката на върха.

Джордж свали ръкавицата си, отвори бурканчето „Боврил“ и сложи по лъжица от гъстата кафява маса в чашите. Финч добави гореща вода, разбърка, докато се разтвори напълно, и му подаде чашата. Джордж раздели една бисквита и даде по-голямото парче на Финч. Започнаха да се хранят мълчаливо.

Накрая Джордж наруши тишината.

— Чудя се кого ли ще избере Йънг.

— Ти със сигурност си единият — отвърна Финч, като топлеше дланите си с чашата. — Но не знам кой ще е другият — Оудъл, Съмървил или аз. Ако трябва да избира най-добрия катерач, третото място е мое.

— Защо му е да не избира най-добрия катерач?

— Аз съм не съм от Оксфорд или Кеймбридж, старче — каза Финч.

— Йънг не е сноб — възрази Джордж. — Не би позволил това да повлияе на решението му.

— Естествено, ние бихме могли да изпреварим въпросното решение — предложи Финч със заговорническа усмивка.

Джордж го погледна объркан.

— Какво си наумил?

— Можем да атакуваме върха рано сутринта и да изчакаме горе, за да видим кой от другите ще се изкачи.

— Би било пирова победа — каза Джордж, докато допиваше питието си.

— Победата си е победа — заяви Финч. — Попитай някой жител на Епир какво изпитва, когато чуе „пирова победа“.

Джордж не отговори и се пъхна в чувала си. Финч разкопча платнището и се измъкна от палатката. Погледна към блестящия на лунната светлина Монблан и дори се запита дали няма да успее да се изкатери самичък. Когато изпълзя обратно в палатката, Джордж вече спеше дълбоко.

— Не мога да ги намеря — каза Оудъл, когато се върна при колегите си за вечеря. — Търсих ги къде ли не.

— Утре е важен ден за тях, така че сигурно се опитват да си починат — каза Йънг, докато му сервираха купа горещ бульон. — Но на минус двайсет градуса трудно може да се заспи. Ще трябва да направя някои промени в плана за утре.

Всички на масата спряха да ядат и се обърнаха към него.

— Херфорд ще тръгне с Оудъл, Съмървил и мен.

— А Мелъри и Финч? — попита Оудъл.

— Имам чувството, че ще ни чакат при Гран Муле.

12.

Мелъри и Финч бяха приключили с обяда си, когато Йънг и групата му пристигнаха в Гран Муле. Двамата мълчаливо чакаха да видят как ще реагира на наглостта им водачът на експедицията.

— Вече направихте ли опит да изкачите върха? — попита Йънг.

— Аз исках — каза Финч, докато влизаше след него в заслона, — но Мелъри беше против.

— Умно от твоя страна, Мелъри.

Йънг разгъна някаква стара карта върху масата. Джордж и Финч слушаха внимателно, докато ги запознаваше с маршрута през последните 670 метра.

— Това ще бъде седмият ми опит за изкачване откъм Курмайор — и ако успеем, ще е едва третият ми успешен, така че шансовете са под петдесет на петдесет.

Йънг сгъна картата и я прибра в раницата си, а после се ръкува със Съмървил, Херфорд и Оудъл.

— Благодаря, господа. Ще направим всичко възможно да се върнем при вас до пет часа. Най-късно до пет и половина. Погрижете се да приготвите по чаша грог — каза той и се усмихна. — Не можем да се бавим повече — добави, загледан в заплашителния връх, а после се обърна към избраните си спътници. — Време е да опъваме въжетата. Уверявам ви, господа, едва ли бихте желали да останете насаме в тъмното точно с тази дама.

През следващия час тримата се движеха с равномерно темпо по тесния хребет, който щеше да ги отведе на около триста метра от върха. Джордж започваше да се пита защо е била цялата тази суетня, но тъкмо тогава стигнаха до огромен леден пик, с отвесни скали от двете страни, подобно на подпори — така наречената Порта на плевнята. До върха имаше по-прост и по-дълъг маршрут, но както им бе казал Йънг, той бе за начинаещи.

Йънг седна под Портата и отново разгърна картата.

— Сега ще разберете защо прекарахме всички онези уикенди в Пен-и-Пас и Корнуол.

Джордж не можеше да откъсне очи от Портата на плевнята. Търсеше случайни пукнатини по повърхността или дупки, издаващи пътя на други катерачи. Колебливо постави крак върху малка цепнатина.

— Не — спря го Йънг и застана начело. — Може би догодина.

Той бавно започна да пресича надвисналия гигантски пик, като често изчезваше от поглед, за да се появи няколко мига по-късно. И тримата осъзнаваха, че както са вързани един за друг като с пъпна връв, при най-малката грешка ще полетят надолу.

Финч погледна нагоре. Йънг го нямаше никакъв, а от Джордж се видяха само петите на подкованите му обувки, преди да изчезнат зад ръба. Стъпка по стъпка двамата бавно следваха Йънг. Достатъчна бе една грешна преценка и Портата щеше да се затръшне пред тях, а секунди по-късно щяха да са погребани в необозначен гроб.

Стъпка по стъпка…

Оудъл седеше с кръстосани крака на земята и печеше филийка на огъня, а Херфорд сложи котле вода за чай.

— Чудя се докъде ли са стигнали — каза Оудъл.

— Най-вероятно се опитват да намерят ключа за Портата на плевнята — обади се Съмървил.

— Май по-добре да се връщам — каза Оудъл. — Ще следя напредъка им през телескопа на хотела. Щом видя, че са се върнали при вас, ще поръчам вечерята.

— И бутилка шампанско — напомни му Съмървил.

Йънг се изтегли на корниза над Портата. Не му се наложи да чака дълго другите двама. Известно време всички мълчаха и дори Финч не се преструваше, че не е изтощен. На някакви си 250 метра над тях се извисяваше най-високата точка на Монблан.

— Не мислете за разстоянието като за двеста метра — каза Йънг. — Прилича по-скоро на два километра и с всяка крачка въздухът става все по-разреден. — Погледна си часовника. — Да не караме дамата да чака.

Каменистият терен не изглеждаше така труден като Портата, но изкачването беше коварно; пукнатини, заледени камъни и неравни канари, покрити само с тънка снежна коричка ги дебнеха да направят и най-малката грешка. Целта изглеждаше мъчително близо, но дамата явно обичаше да дразни. Минаха цели два часа, преди Йънг да стъпи на върха.

Когато зърна панорамата от най-високата точка в Алпите, Мелъри изгуби дар слово.

— Magnifique — успя да промълви най-сетне, докато се възхищаваше на потомството на мадам Блан, пръснало се във всички посоки, докъдето поглед стигаше.

— Това е една от ирониите на планинарството — обади се Йънг. — Зрели мъже с радост се готвят месеци наред за катеренето, със седмици усъвършенстват уменията си, а накрая правят опит да изкачат върха само за един ден. И ако успеят да постигнат целта си, ще й се наслаждават само няколко мига заедно с двама достойни спътници, които нямат нищо общо помежду си, освен че искат да го направят отново.

Джордж се засмя, но Финч бе мълчалив.

— Трябва да направя едно нещо преди спускането, господа.

Йънг извади златна лира от джоба на якето си и я постави на снега пред себе си. Мелъри и Финч наблюдаваха с интерес малкия ритуал, но не казаха нищо.

— Кралят на Англия ви праща своите комплименти, мадам — с лек поклон каза Йънг, — и се надява да позволите на скромните му поданици да стигнат невредими до родината си.

Оудъл пристигна в хотела няколко минути след четири. Първата му работа бе да поръча голяма бутилка горещ пунш, след което излезе на верандата и зае поста си. Погледна през големия телескоп, фокусира го на някакъв заек, който се шмугна в гората, а после го завъртя към върха. Денят бе ясен, но той знаеше, че катерачите ще бъдат не по-големи от мравки, така че беше безсмислено да ги търси.

Насочи телескопа надолу по склона и го фокусира върху дървения заслон при Гран Муле. Стори му се, че различава двете фигури пред постройката, но не можеше да определи кой е Съмървил и кой — Херфорд. Келнер с бяло сако се появи до него и му наля чаша пунш. Оудъл се облегна назад и се наслади на начина, по който напитката сгря пресъхналото му гърло. Зачуди се какво ли е да стоиш на върха, след като си отключил Портата на плевнята.

Върна се при телескопа, макар да не очакваше да види голямо раздвижване при Гран Муле преди пет следобед. Вярваше, че Йънг ще се появи навреме, а тогава той щеше да поръча да сложат шампанското в лед, за да отпразнуват победата. Големият стенен часовник удари веднъж — беше станало 16:30. Оудъл отново насочи телескопа към Гран Муле, за да провери дали групата не е изпреварила графика, но все още не се виждаше раздвижване. После бавно го завъртя нагоре по склона с надеждата да види три малки петънца.

— Мили боже, не! — възкликна Оудъл.

— Una problema, signore? — поинтересува се келнерът, който му наливаше втора чаша пунш.

— Лавина — отвърна Оудъл.

13.

Джордж чу характерния рев зад себе си, но нямаше време да се обърне.

Снегът го удари като огромна вълна, която помете всичко пред себе си. Той отчаяно се мъчеше да задържи главата си нагоре и гребеше като плувец с надеждата да запази въздушния джоб пред себе си, точно според препоръките на наръчника за безопасност. Но когато се стовари втората вълна, разбра, че ще умре. Третият и последен тласък го подхвърли като камъче, все по-надолу и по-надолу.

Последните му мисли бяха за майка му, която винаги се бе ужасявала от този момент, после за баща му, който никога не повдигаше тази тема, и накрая за брат му и сестрите му, които щяха да го надживеят. Това ли беше адът? И тогава внезапно спря. Известно време остана неподвижен, като се мъчеше да убеди сам себе си, че е още жив, и се опитваше да се ориентира. Беше се стоварил на дъното на пукнатина, в Аладинова пещера от лед, на чиято красота би се възхитил при други обстоятелства. Какво препоръчваше наръчникът? Бързо разбери къде е горе и къде — долу, за да можеш поне да имаш представа за посоката. Забеляза сноп сивкава светлина на десетина метра над себе си.

Припомни си следващата инструкция — провери дали нямаш нещо счупено. Размърда пръстите на дясната си ръка — все още бяха пет. Лявата му ръка беше много студена, но и тя се движеше. Опъна десния си крак и го вдигна плахо нагоре. Повдигна и левия. Слава богу! Опря длани до тялото си и се надигна — съвсем бавно. Пръстите му започваха да замръзват. Огледа се за ръкавиците си; не се виждаха никакви. Явно ги беше изгубил при падането.

По стените на пещерата имаше множество ледени корнизи, нещо като естествени стълби до тавана. Но дали бяха стабилни? Пропълзя по мекия сняг до другия край на затвора си и ритна леда с върха на подкованата си обувка. Не остави отпечатъци. Дебелият лед се беше образувал няколкостотин години, ако не и повече, и нямаше да се отчупи така лесно. Това му вдъхна кураж, но той продължи да си напомня правилата — да не бърза и да не поема ненужни рискове. Огледа пещерата. Като че ли най-добрият маршрут беше от другата страна, затова запълзя на четири крака и се вкопчи в най-долната издатина. Зашепна молитва — когато си в опасност, имаш нуждата да вярваш в Бог.

Колебливо стъпи на ледения корниз, хвана се за следващия с измръзналите си ръце и бавно се набра. Рискува и остави цялата си тежест на долното стъпало — дори и да се счупеше, нямаше да падне отвисоко. То издържа и това му вдъхна кураж да се прехвърли на следващото по своята стълба към небето и да види дали ще отиде при ангелите.

Беше изминал половината път, чувствайки се все по-уверен и по-уверен с всяко следващо стъпало, когато парче лед се отчупи в ръката му. Краката му се подхлъзнаха и той остана да виси на една ръка на десетина метра над дъното на пукнатината. Започна да се поти, въпреки че температурата беше сигурно минус четиридесет градуса. Залюля се бавно напред-назад. Сигурен бе, че боговете просто са решили да удължат живота му с още няколко минути и всеки момент ледът ще се отчупи. Краката му намериха опора и той затаи дъх. Дясната му ръка бе почти залепнала за леда. Силите започнаха да го напускат. Избра следващото стъпало, без да бърза. Още малко и щеше да успее да достигне отвора. Стъпи внимателно на стъпалото, после на следващото и накрая проби с юмрук тънката коричка над главата си и погледна навън. Последните лъчи на слънцето бързо се губеха зад върха.

Джордж се огледа нерешително. Не му беше нужен наръчник, за да се сети, че трябва да разчисти дебелия сняг около себе си, ако иска да намери твърда опора.

Започна да гребе, докато не разкри покрита от лавината скала. Събра всичките си сили, измъкна се от дупката и се вкопчи в камъка. Запълзя като рак по скалата, като се страхуваше, че всеки момент ще се хлъзне по леда и отново ще се озове на дъното на пукнатината.

Точно тогава чу някой да пее „Валс с Матилда“. Едва ли щеше да има награда, ако познае кой е солистът. Продължи да пълзи мъчително бавно, докато не видя Финч, който лежеше изпънат и повтаряше припева отново и отново. Явно не знаеше втория куплет.

— Ти ли си, Джордж? — извика той, като се взираше през току-що завалелия сняг. За първи път го наричаше с малкото му име.

— Аз съм — отвърна Джордж и изпълзя до него. — Добре ли си?

— Направо чудесно — отвърна Финч. — Като изключим счупения крак и факта, че пръстите на лявото ми стъпало започват да измръзват. Май съм си изгубил обувката. А ти?

— Не съм бил по-добре, старче.

— Проклет англичанин — изруга Финч. — Ако искаме да се разкараме оттук, ще трябва да намериш фенера ми.

— Откъде да започна?

— За последно го видях някъде нагоре по склона.

Джордж запълзя на четири крака като малко дете. Вече беше започнал да се отчайва, когато забеляза нещо черно върху снега и извика ликуващо. Но беше само изгубената обувка на Финч. Продължи нататък и пак извика радостно, когато видя стърчащата от снега дръжка на фенера. Грабна го и натисна копчето. Лъч светлина прониза сумрака.

— Слава богу! — промърмори Джордж и запълзя обратно към Финч.

След малко чуха стон.

— Това трябва да е Йънг — каза Финч. — Иди виж дали можеш да му помогнеш. Само че изключи фенера, докато не се стъмни съвсем. Ако Оудъл е видял лавината от хотела, спасителната група сигурно вече е тръгнала, но ще минат часове, преди да стигнат до нас.

Джордж изключи фенера и запълзя по посока на стоновете. След известно време видя проснато в снега тяло. Десният крак бе свит под лявото бедро.

— Валс с Матилда, валс с Матилда, кой ще танцува валс с Матилда…

Джордж бързо изчисти снега около устата на Йънг, но не направи опит да го премести.

— Дръж се, друже — прошепна в ухото му. — Съмървил и Херфорд трябва вече да са тръгнали. Скоро ще бъдат тук.

Искаше му се да повярва на думите си. Хвана ръката на Йънг и започна да я разтрива, за да възстанови поне донякъде кръвообращението в нея, като през цялото време му се налагаше да я чисти от падащия сняг.

— Валс с Матилда, валс с Матилда, кой ще танцува валс с Матилда…

Оудъл изтича от хотела и се втурна по алеята. Завъртя с все сили колелото на старата сирена и тя нададе оглушителен рев, който трябваше да предупреди Съмървил и Херфорд за опасността.

Когато слънцето се скри съвсем зад високия връх, Джордж заби фенера в снега и го обърна надолу към склона. Включи го и лъчът светлина трепна, но колко ли дълго щеше да издържи?

— Валс с Матилда, валс с Матилда, кой ще танцува валс с Матилда? И пее, и пее…

В наръчника за безопасност няма указания какво да се прави с фалшиво пеещи австралийци, помисли си Джордж, докато се унасяше, отпуснал глава в снега. Все пак смъртта нямаше да е от най-лошите.

— Ти ще танцуваш валс с Матилда…

Когато се събуди, не бе сигурен къде се намира, как се е озовал там и колко време е минало. После видя медицинска сестра. Заспа отново.

Следващия път, когато се събуди, Съмървил седеше на края на леглото му и се усмихваше.

— Добре дошъл.

— Колко време ме нямаше?

— Два-три дни. Но докторите са сигурни, че след няколко седмици ще си на крака.

— Как е Финч?

— С гипсиран крак, но в момента яде огромна закуска и продължава да пее „Валс с Матилда“ на всяка сестра, която има нерви да го слуша.

— Ами Йънг? — попита Джордж, страхувайки се от най-лошото.

— Все още е в безсъзнание. Има хипотермия и счупена ръка. Докторите правят всичко по силите си и ако успеят да го спасят, ще трябва да ти благодари.

— На мен ли? — изненада се Джордж.

— Ако не беше фенерът ти, никога нямаше да ви намерим.

— Фенерът не е мой — каза Джордж. — А на Финч.

И отново заспа.

14.

9 юли 1907 г.

— Щом веднъж погледнеш смъртта в очите, нищо вече не е същото — каза Йънг. — Това те отделя от другите хора.

Джордж наля чай на госта си.

— Исках да те видя, Мелъри, за да се уверя, че не си спрял с катеренето заради онова ужасно изживяване.

— Разбира се, че не съм — отвърна Джордж. — Причината е по-основателна. Наставникът ми ме предупреди, че няма да бъда предложен за докторска степен, ако не стана отличник.

— И какви са шансовете ти за това, друже?

— Май съм на границата. Не бива да се провалям само защото не съм положил достатъчно усилия.

— Така е — съгласи се Йънг. — Но само работа и никакви забавления…

— Предпочитам сивия успех пред пищния провал — отвърна Джордж.

— Но след като минат изпитите ти, ще се замислиш ли за още една експедиция в Алпите следващото лято?

— Определено — усмихна се Джордж. — Ако има нещо, от което да се страхувам повече, отколкото от провала на изпитите, то е мисълта как Финч стои на някой висок връх и пее „Валс с Матилда“.

— Той току-що получи резултатите си — каза Йънг.

— И…?

Гай беше изумен от труда, който Джордж хвърли за предстоящите изпити. През пролетната ваканция не си позволи да посети Пен-и-Пас или Корнуол дори за един ден, да не говорим за Алпите. Единствената му компания бяха крале, диктатори и властелини, а единствените му екскурзии — до бойни полета в далечни страни. Учеше ден и нощ.

След пет дни непрекъснато писане и единадесет различни разработки Джордж все още не бе сигурен как се е справил. В подобни случаи уверени бяха само най-умните и най-глупавите. След като предаде последната си тема, той излезе от изпитната зала и откри Гай да го чака на стъпалата с бутилка шампанско в едната ръка и две чаши в другата. Джордж седна до него и се усмихна.

— Не питай — каза той, докато Гай махаше телта около тапата.

Последваха десет дни в чистилището, докато завършващите очакваха да научат резултатите, а заедно с тях — и какво бъдеще ги очаква.

Мистър Бенсън всякак се мъчеше да убеди Джордж, че е бил на самата граница, но фактът бе, че Джордж Лей Мелъри получи почетната втора степен и съответно няма да може да се върне през есенния семестър в Магдалин Колидж и да работи върху докторантура. Никак не му помогнаха и думите на старшия преподавател:

— Когато разбереш, че си победен, приеми поражението с достойнство.

Въпреки поканата на Джефри Йънг за едномесечна експедиция в Алпите през лятото, Джордж събра багажа си и взе първия влак до Бъркенхед. Ако го бяхте попитали, щеше да ви опише следващите четири седмици като период на размисъл, макар че баща му неизменно използваше думата „отрицание“, а майка му описваше поведението на сина си като „мусене“.

— Вече не е дете — каза тя. — Трябва да реши какво ще прави с живота си.

Измина цяла седмица, преди преподобният Мелъри да се осмели да повдигне въпроса за бъдещето на сина си.

— Преценявам възможностите си — каза му Джордж, — макар че бих искал да пиша. Всъщност вече започнах работа върху книга за Бозуел.

— Това може и да е възвишено, но едва ли е особено доходно — отвърна баща му. — Предполагам, нямаш желание да живееш в мансарда и да караш на хляб и вода. — Джордж не можеше да не се съгласи. — Замислял ли си се за постъпване в армията? От теб би станал много добър войник.

— Никога не ме е бивало да се подчинявам на началници — каза Джордж.

— А да приемеш светите обети?

— Боя се, че пред подобно нещо има непреодолимо препятствие.

— И какво е то?

— Не вярвам в Бог — простичко отвърна Джордж.

— Това не е попречило на някои от най-високопоставените ми колеги да облекат расото — отбеляза преподобният Мелъри.

Джордж се засмя и рече:

— Ама и ти си един стар циник, татко.

Баща му пропусна покрай ушите си този коментар.

— Може пък да опиташ в политиката, момчето ми. Сигурен съм, че ще откриеш партия, която с радост би те направила свой депутат в парламента.

— Само да знаех коя партия поддържам — каза Джордж. — Така или иначе членовете на парламента не получават заплати. Политиката е хоби за богаташи.

— Май има нещо общо с планинарството — предположи баща му и повдигна вежда.

— Така е — призна Джордж. — Ще трябва да си намеря работа, която да ми осигури достатъчно доходи, за да се занимавам с хобито си.

— Значи е решено — каза преподобният Мелъри. — Ще трябва да станеш учител.

Макар да не бе изказал мнение по последното предложение на баща си, щом се прибра в стаята си, Джордж писа на бившия си директор, като се поинтересува дали в Уинчестър има свободни места за учител по история. Мистър Ървин отговори след седмица. Колежът, съобщаваше той, все още разглеждал молбите на кандидатите за класически езици, но мястото на младши преподавател по история неотдавна било попълнено. Джордж вече съжаляваше за едномесечното си уединение.

Чух обаче да се носят слухове — продължаваше мистър Ървин, — че в „Чартърхаус“ търсят учител по история и ако решите да кандидатствате, с радост ще ви напиша препоръки.

Десет дни по-късно Джордж отпътува за Съри за интервю с директора на „Чартърхаус“, преподобния Джералд Рендъл. Мистър Ървин го бе предупредил, че почти всичко след Уинчестър и Кеймбридж ще му се струва като падение, но Джордж бе приятно изненадан от „Чартърхаус“. Изпита задоволство и облекчение, когато директорът го предпочете пред другите трима кандидати.

Когато писа на преподобния Рендъл, че приема предложението му, Джордж нямаше откъде да знае, че животът му ще бъде променен не от училището, а от един от неговите настоятели.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Арчър Пътеки на славата (7)

Метаданни

Данни

Пътеки на славата

Информация

История

Сваляне / Връзки

1906

10.

11.

12.

13.

14.

Джефри Арчър
Пътеки на славата (7)