Джефри Арчър
Пътеки на славата (13)

36.

Четвъртък, 2 март 1922 г.

Още щом стъпи на палубата на „Каледония“ в Тилбъри, Джордж усети, че заминава на пътуването, за което се бе подготвял цял живот.

Алпинистите използваха петседмичното плаване до Калкута да се опознаят по-добре, да подобрят формата си и да се научат да работят в екип. Всяка сутрин, един час преди закуска, правеха обиколки на палубата, като винаги Финч определяше темпото. От време на време глезенът на Джордж се обаждаше, но той не признаваше това дори пред себе си. След закуска се излягаше на палубата и четеше „Икономическите последици от мира“ на Джон Мейнард Кейнс, но едва след ежедневното писмо до Рут.

Финч направи няколко демонстрации как се използва кислороден апарат на големи височини. Всички прилежно разглобяваха и сглобяваха апаратите, закопчаваха ги на гърбовете на другарите си и нагласяха вентилите, регулиращи количеството изпускан газ. Малцина изглеждаха ентусиазирани. Джордж наблюдаваше внимателно, но рядко изказваше мнение. Нямаше никакво съмнение, че Финч знае какво говори, макар че повечето от катерачите не одобряваха идеята да се използва кислород. Нортън смяташе, че само тежестта на бутилките ще сведе до нула преимуществата, които би могло да предложи съдържанието им.

— Какво доказателство имаш, че тези проклети измишльотини ще ни потрябват? — попита той.

— Никакво — призна Финч. — Но ако се озовеш на височина осем хиляди и двеста метра и откриеш, че не можеш да продължиш, може би все пак ще си благодарен за проклетата измишльотина.

— Предпочитам да се върна — обади се Съмървил.

— И да не изкачиш върха? — контрира Финч.

— Ако това е цената, тъй да бъде — непреклонно рече Оудъл.

Джордж също беше против идеята да се използва кислород, но замълча. В края на краищата нямаше да му се налага да взема решение, ако се окажеше, че Финч греши. Скоро се чу рязката команда:

— Време за тренировка, момчета.

Всички станаха и се подредиха в три редици пред генерал Брус, който стоеше леко разкрачен на палубата. Явно нямаше никакво намерение да води с личен пример.

След един час усилени упражнения генералът изчезна под палубата за сутрешното си питие, Нортън и Съмървил започнаха да играят тенис на маса, а Оудъл се зачете в последния роман на Едуард Ф. Бенсън. Джордж и Гай седнаха по турски на палубата и заобсъждаха вероятността представител на Кеймбридж да спечели спринта на сто метра на Олимпиадата в Париж.

— Виждал съм как тича Ейбрахам във Фенерс — каза Джордж. — Добър е, адски добър, но Съмървил казва, че имало някакъв шотландец на име Лидъл, който няма нито едно изгубено състезание. Интересно какво ще стане, когато двамата се изправят един срещу друг.

— Ще се върнем навреме, за да разберем кой ще спечели златото. Всъщност — ухили се Гай — би било добър предлог да се върнем… Боже мой — погледна той зад Джордж. — Какви ги е намислил?

Джордж се обърна и видя, че Финч стои леко разкрачен, със скръстени ръце и гледа комините на кораба, които бълваха черен дим.

— Да не би…

— Никак не бих се учудил — каза Джордж. — Няма да е зле за всеки случай да споменем на капитана.

В едно от писмата си Джордж разказа на съпругата си, че с Финч са като малки деца, които все се мъчат да изпреварят другия, за да спечелят вниманието на учителя. В този случай в ролята на учителя беше генерал Брус, който, както сподели Джордж, може наистина да е старомоден, но не е глупак и всички с готовност го приехме като водач на експедицията. Спря да погледне снимката на Рут. Този път се бе сетил да я вземе, макар че беше забравил бръснача и чорапите. Продължи да пише:

Все още често се питам дали взех правилното решение, като тръгнах. Щом си намерил Гуинивър, защо ти е да търсиш Граала? Започвам да осъзнавам, че всеки ден без теб е изгубен. Бог ми е свидетел, надявам се да прогоня този демон веднъж завинаги, за да се върна в „Холт“ и да прекарам остатъка от живота си с теб и децата. Зная колко ти е трудно да изразиш истинските си чувства с думи, но те моля да споделиш какво мислиш наистина.

Твой любящ съпруг,

Джордж

 

 

Рут прочете за втори път писмото на Джордж. Все още се питаше дали постъпи правилно, като не му каза, че отново е бременна. Стана от стола до прозореца, седна пред малкото бюро и започна да пише с намерението да отговори искрено на молбата му.

Мили мой,

Никога не съм могла да изразя чувствата, които изпитвам, когато тръгваш нанякъде. Този път не е по-различно от заминаването ти за Западния фронт или за Алпите, когато не минава и минута, без се питам дали си добре и дали ще те видя отново. Сега е същото. Понякога завиждам на жените, които са изкарали късмета да посрещнат съпрузите си след така наречената Велика война и знаят, че никога вече няма да им се наложи да преживеят подобен ужас.

Копнея за успешен край на експедицията, но единствено поради егоистичната причина, че нямам желание да минавам отново през това изпитание. Не можеш да си представиш колко много ми липсваш, колко ми липсва компанията ти, нежният ти хумор, добротата ти, вещината във всяко нещо, но най-вече любовта и привързаността ти, особено когато сме само двамата. Всеки буден час се питам дали ще се върнеш, дали децата ни ще растат без баща, от когото да се научат на търпимост, състрадание и мъдрост, и дали няма да остарея, изгубила единствения мъж, когото съм способна да обичам.

Твоя любяща съпруга,

Рут

Върна се на стола си и прочете отново писмото, преди да го сложи в плика. Погледна през прозореца към отворената порта в края на алеята и също като през войната се запита дали ще види отново мъжа си да минава през нея.

 

 

След като генералът наду свирката за последен път, повечето от групата останаха да лежат по гръб, за да дойдат на себе си след сутрешната тренировка. Джордж се изправи в седнало положение, огледа се, после стана и нехайно тръгна в посока към каютата си.

Слезе на палубата за пътници, прекоси мостика и погледна още веднъж назад, преди да отвори вратата с надпис Само за екипажа и да се спусне още три нива надолу до машинното отделение. Удари с юмрук по тежката врата и след миг се появи главният машинист, който кимна, но не се опита да надвика рева на двигателите. Поведе Джордж по тесния коридор към тежка стоманена врата, върху която пишеше Опасно, не влизай.

Извади голям ключ от джоба на работния си комбинезон, отключи и задържа вратата отворена.

— Капитанът се разпореди съвсем ясно, мистър Мелъри — извика той. — Имате пет минути и нито секунда повече.

Джордж кимна и влезе.

Гай Бълок заръкопляска веднага щом видя Джордж да стои на върха на централния комин. Нортън и Съмървил прекъснаха тениса, за да разберат каква е причината за суматохата. Оудъл затвори книгата си, погледна нагоре и също заръкопляска. Единствено Финч стоеше разкрачен и с ръце в джобовете, без да реагира.

— Как е успял да го направи? — попита Нортън. — Достатъчно е да докоснеш някой от комините, за да получиш мехури колкото ябълки.

— А дори и да не беше горещината, ще са ти нужни смукала, за да се изкатериш по такава повърхност — добави смаяният Съмървил.

Финч продължаваше да гледа към Мелъри. Веднага забеляза, че от централния комин не излиза пушек. Хвърли поглед към Бълок, който не можеше да спре да се смее. Когато погледна отново нагоре, Мелъри беше изчезнал.

Докато се спускаше по скобите от вътрешната страна на комина, Джордж се чудеше дали да каже на Финч, че всяка сутрин в четвъртък комините за кратко се изключват, за да могат машинистите да им направят преглед.

Няколко мига по-късно пушекът отново забълва нагоре и групата избухна в спонтанни аплодисменти.

— Още не мога да проумея — каза Нортън.

— Единственото обяснение, което ми идва на ум, е, че е успял тайно да вмъкне на борда мистър Худини — обади се Оудъл.

Всички, с изключение на Финч се разсмяха.

— При това май изкатери комина без бутилка с кислород — каза Съмървил.

— Чудя се как ли го е направил? — хилеше се Гай. — Сигурен съм, че нашият учен има някаква теория.

— Не, нямам — отвърна Финч. — Но едно знам със сигурност. Мелъри няма да може да изкатери Еверест от вътрешната страна.

 

 

Рут седеше до прозореца с писмо в ръка. Започваше да се чуди дали откровеността й преди две седмици не е разсеяла Джордж. След няколко минути размишления накъса листа на малки парченца и ги хвърли в танцуващите пламъчета. Върна се при бюрото и отново започна да пише.

Мой мили Джордж,

Пролетта дойде в „Холт“ и нарцисите разцъфнаха. Градината никога не е била по-прекрасна. Вечерите са точно каквито ги харесваш. Децата са добре, а Клеър ти написа стихотворение, което прилагам…

37.

Когато „Каледония“ хвърли котва в Калкута, първи на брега слезе генерал Брус. Беше облечен в риза с къси ръкави и къси панталони в цвят каки, станали униформени за британските части, служещи в страни с горещ климат. По пътя генералът редовно напомняше на подопечните си, че всъщност лорд Баден-Пауъл е следвал примера му, когато е определял униформата за скаутите, а не обратното.

Джордж вървеше малко след генерала. Първото, което го порази, след като слезе по несигурното мостче, бе миризмата — онази, която Киплинг бе описал като остра, пикантна, ориенталска и единствена по рода си в целия свят. Второто, което го удари почти в прекия смисъл на думата, бе нетърпимата жега и влагата. За бледолико момче от Чешир това бе като спускане в огнените пещи на Дантевия ад. Третото откритие бе, че генералът има доста силно влияние в тази далечна земя.

Две групи чакаха на кея да поздравят водача на експедицията. Освен че стояха отделно една от друга, контрастът помежду им бе поразителен. Първата група беше от трима души и представляваше „британците в чужбина“. Изобщо не правеха опит да се смесят с коренното население. Бяха облечени така, сякаш се намираха на градинско парти в Тънбридж Уелс, и не правеха никакви отстъпки пред жегата. Може би се страхуваха, че така ще ги приемат за равни на местните.

Висок мъж с тъмносин костюм, бяла риза с колосана яка и представителна връзка на колежа в Хароу пристъпи напред да поздрави генерала.

— Името ми е Ръсел — обяви той.

— Добро утро, Ръсел — каза генералът и се здрависа с него, сякаш се познаваха от години.

— Добре дошли отново в Индия, генерал Брус — каза Ръсел. — Аз съм личният секретар на генерал-губернатора. Това е капитан Бъркли, адютантът му.

Младият мъж в парадна униформа, който стоеше мирно, откакто генералът стъпи на сушата, отсечено отдаде чест. Генералът отвърна на поздрава. Третият мъж, облечен в униформата на шофьор, стоеше до блестящия черен ролс-ройс и не беше представен.

— Генерал-губернаторът се надява, че вие и екипът ви ще му гостувате на вечеря — добави Ръсел.

— За нас ще е удоволствие — отвърна Брус. — По кое време би желал да ни види сър Питър?

— Приемът в резиденцията започва в седем часа — каза Ръсел. — Вечерята е в осем.

— А облеклото?

— Официално, с медали, сър.

Брус кимна одобрително.

— Както пожелахте — продължи Ръсел, — резервирахме четиринадесет стаи в хотел „Палас“. Осигурих и няколко коли на ваше разположение, докато сте в Калкута.

— Много гостоприемно от ваша страна — отвърна генералът. — А междувременно ще бъдете ли така добър да се погрижите хората ми да бъдат откарани до хотела, настанени и нахранени. Ще ви бъда задължен.

— Разбира се, генерале. Генерал-губернаторът ми заръча да ви предам това. — Ръсел му подаде дебел кафяв плик, който генералът предаде на Джордж, сякаш му беше частен секретар.

Джордж се усмихна и пъхна плика под мишница. Забеляза, че останалите от групата, в това число Финч, следят разговора с нещо като благоговение.

— Мелъри, искам да останете с мен, докато другите се настанят в хотела — каза генералът и се обърна към личния секретар на генерал-губернатора. — Благодаря, Ръсел. С нетърпение очаквам да се видим довечера на приема.

Ръсел се поклони и отстъпи крачка назад, сякаш генералът бе кралска особа.

Брус насочи вниманието си към втората група, която също се състоеше от трима души — но с това приликите свършваха.

Тримата местни бяха облечени в дълги бели роби и бели пантофи. Бяха изчакали търпеливо Ръсел да приключи с официалното посрещане от името на генерал-губернатора и сега главният от тях пристъпи напред.

— Намасте, генерал сахиб — каза той с нисък поклон.

Генералът нито се ръкува с него, нито отдаде чест, а попита направо:

— Получи ли телеграмата ми, Кумар?

— Да, генерал сахиб. Нарежданията ви са изпълнени. Мисля, че ще останете доволен.

— Аз ще решавам това, Кумар, и то едва след като лично прегледам стоката.

— Разбира се, генерале — каза индиецът и отново се поклони. — Моля, бъдете така добър да ме последвате.

Кумар и двамата му сънародници поведоха генерала през улицата, изпълнена с рикши, каруци и стотици хора на стари велосипеди, както и някоя друга крава, която преживяше с доволно изражение насред пътя. Генералът тръгна през шумната тълпа, която се разделяше пред него като водите на Червено море пред Моисей. Джордж следваше водача си, изпълнен с любопитство, и в същото време се вслушваше в неразбираемите викове на уличните търговци, предлагащи не особено екзотичните си стоки — непрекъснато пъхаха под носа му консерви печен фасул „Хайнц“, цигари „Плейърс“, кибрит „Суон Веста“, бутилки „Тизер“ и батерии „Евъреди“. Чувстваше се замаян от енергичността и жизнерадостта на местните, но в същото време бе ужасен от бедността, която виждаше наоколо. Просяците бяха далеч повече от търговците. Сега разбираше защо тези хора смятат Ганди за пророк, докато британците продължаваха да го третират като престъпник. Щеше да има много за разказване на петокласниците, когато се върнеше у дома.

Генералът продължаваше напред, без да обръща внимание на протегнатите мръсни ръце и виковете „Пай, пай, пай“. Кумар ги изведе на толкова претъпкан площад, че можеше да мине и за митинг на Спикърс Корнър^[1] с тази разлика, че тук всички говореха и никой не слушаше. Около него се издигаха недовършени бетонни сгради. Любопитните и безделниците се подаваха на прозорците с надеждата да видят какво става долу. И тогава Джордж за пръв път видя онова, което генералът бе споменал като „стока“.

На прашен, напечен от слънцето участък ги очакваха сто мулета, а зад тях — голяма група носачи.

Джордж застана встрани и загледа как генералът започва прегледа. Тълпата следеше всяко негово движение. Брус проверяваше краката и зъбите на животните и дори възседна някои от тях, за да провери силата им. Две от добичетата рухнаха под тежестта му. Мина повече от час, докато избра седемдесет мулета.

След това генералът направи абсолютно същото с наредените в редици носачи. Най-напред огледа краката и зъбите им, а на няколко пъти, за изумление на Джордж, дори скочи на гърбовете им. Отново един или двама рухнаха под тежестта му. Вторият час още не беше изтекъл, когато към подбраните мулета се прибавиха и шейсет и двама души.

Макар да не бе правил друго, освен да гледа, Джордж вече се потеше от глава до пети. Генералът пък сякаш понасяше с лекота всичко, дори и жегата.

Когато прегледът приключи, Кумар пристъпи напред и представи на взискателния клиент двама готвачи и четирима перачи. За облекчение на Джордж, генералът не скочи на гърбовете им, но не пропусна да прегледа зъбите и краката им.

След като приключи и с това, Брус се обърна към Кумар и рече:

— Погрижи се да бъдат утре в шест сутринта на пристанището. Ако ги намеря там навреме, ще получиш петдесет рупии.

Кумар се поклони ниско и се усмихна. Генералът се обърна, протегна ръка и Джордж му подаде плика. Брус го отвори, извади банкнота от петдесет рупии и я даде на Кумар, за да потвърди, че сделката е сключена. После посочи към носачите.

— Кумар, искам да им кажеш, че ще получават по десет рупии седмично. Онези, които са още с нас, когато се върнем сред три месеца, ще получат по още двайсет рупии.

— Много щедро от ваша страна, генерал сахиб, изключително щедро — поклони се още по-ниско Кумар.

— Успя ли да изпълниш другата поръчка? — попита генералът и върна плика на Джордж.

— Да, сахиб — отвърна индиецът и усмивката на лицето му стана още по-широка.

Един от двамата зад Кумар пристъпи напред, застана мирно пред генерала и свали пантофите си. Джордж вече се беше отказал да гадае какво ще последва. Генералът извади рулетка от джоба на шортите си и измери младежа от темето до босите му пети.

— Момчето е високо точно метър и осемдесет — със задоволство каза Кумар.

— Да, но дали разбира какво се очаква от него?

— Определено разбира, генерал сахиб. Всъщност той се подготвя за това през последния месец.

— Радвам се да го чуя — каза Брус. — Ако остана доволен от него, ще получава по двайсет рупии седмично, а след пристигането в базовия лагер още петдесет допълнително.

Кумир отново се поклони ниско.

Джордж се канеше да попита за какво й е притрябвал на експедицията младеж, висок точно метър и осемдесет, когато генералът посочи дребния набит мъж с азиатски черти, който досега не бе продумал.

— А този кой е?

Младият мъж пристъпи напред, преди Кумар да успее да го представи.

— Аз съм Найима, генерале. Вашият старши преводач и водач на шерпите, когато стигнем Хималаите.

— Двайсет рупии седмично — каза генералът и тръгна, без да каже дума повече. Работата беше свършена.

Джордж винаги бе смятал за смешно, че генералите смятат, че тръгнат ли нанякъде, всички други ще ги последват. Реши, че това е една от причините, поради които британците са спечелили повече битки, отколкото са изгубили. Нужни му бяха няколко минути да настигне Брус, защото голяма част от тълпата го следваше с надеждата да се облажи от щедростта му. Когато най-сетне се озова до генерала, той му каза:

— Никога не се сприятелявай с местните. В дългосрочен план само ще съжаляваш.

Не продума повече, докато не се озоваха на алеята пред хотел „Палас“ двайсет минути по-късно. Докато генералът крачеше енергично през градината, Джордж забеляза трета група посрещачи на стъпалата на хотела. Запита се откога ли чакат.

Генералът спря пред прекрасна млада жена, облечена в сари в тъмнопурпурно и златно. В лявата си ръка тя държеше малка купа стрити благоуханни треви. Топна показалец в купата и нежно докосна челото на генерала, оставяйки характерния червен белег, изразяващ уважение. Отстъпи крачка назад и второ момиче, също в традиционно облекло, закичи генерала с венец, а той се поклони ниско и им благодари.

След края на церемонията мъж в черен редингот и раирани панталони пристъпи напред и каза:

— Добре дошли отново в хотел „Палас“, генерал Брус. Настаних хората ви в южното крило с изглед към океана. Обичайният ви апартамент е подготвен. — И се отдръпна, за да направи път на госта си.

— Благодаря, мистър Хан — отвърна генералът, мина покрай рецепцията и се насочи към асансьора, който го очакваше с отворена врата.

Джордж го последва и когато стигнаха последния етаж, видя в дъното на коридора Нортън и Съмървил, облечени само по халати. Усмихна се и им махна, че след малко ще иде при тях.

— Предполагам, че това може да се окаже последната ни възможност да се изкъпем през следващите три месеца, генерале — каза Джордж.

— Говорете за себе си, Мелъри — отвърна Брус, докато мистър Хан му отваряше вратата на апартамента на кралица Виктория.

Джордж вече започваше да разбира защо Кралското географско дружество смята този дребен, дебел войник в оставка за извисяващ се с цяла глава над останалите.

38.

— Бих искал да пусна няколко писма, моля — каза Джордж.

— Разбира се, сър — отвърна портиерът. — Колко са?

— Седемнайсет — каза Джордж. Беше пратил осемнадесет, когато корабът спря за няколко часа в Дърбан, за гориво и прясна храна.

— Всички до една и съща страна ли? — небрежно попита портиерът, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден.

— Всъщност до един и същи адрес.

Този път портиерът повдигна вежда.

— До жена ми — обясни Джордж. — Пиша й всеки ден и току-що слязох от кораба, така че…

— Ще се погрижа — каза портиерът.

— Благодаря ви.

— Джордж, ще идваш ли на приема на генерал-губернатора? — чу се гласът на Гай зад гърба му.

— Да — отвърна Джордж. — Хайде да си поделим таксито.

— Тази вечер съм решил да ям като прасе — каза Гай, докато таксито си пробиваше път по претъпканите улици. — Имам чувството, че това може да се окаже най-голямото угощение, преди да се върнем в Англия. Разбира се, освен ако генерал-губернаторът не реши да ни покани и на връщане.

— Зависи дали ще се върнем като победители, или като измръзнали победени.

— Така или иначе не смятам да рискувам — каза Гай. — Особено щом Брус казва, че сър Питър има най-добрата изба в Индия.

Двама войници в парадна униформа застанаха мирно и отдадоха чест, когато таксито мина през портала на резиденцията. Мелъри и Бълок слязоха от колата и минаха под висока дървената арка, водеща към дълъг, пищно украсен мраморен коридор, където заеха местата си в редицата. Генералът стоеше до генерал-губернатора и му представяше един по един членовете на експедицията.

— Така и така ми се виждаш информиран — прошепна Джордж на Гай, — коя е младата дама до генерал-губернатора?

— Втората му жена — каза Съмървил. — Първата починала преди две години, а тази…

— Това е Гай Бълок, сър Питър — каза генералът. — Взе си отпуск от Външно министерство, за да дойде с нас.

— Добър вечер, мистър Бълок.

— А това е Джордж Мелъри, водачът на алпинистите.

— Значи това е човекът, който ще стъпи пръв на Еверест — каза генерал-губернаторът, докато се ръкуваше с Джордж.

— Той си има съперник — ухили се Гай.

— А, да — каза генерал-губернаторът. — Мистър Финч, ако не се лъжа. С нетърпение очаквам да го видя. А това е съпругата ми.

Джордж и Гай се поклониха на младата дама и влязоха в препълнения салон. След като им поднесоха шери, те се насочиха към единствения човек, когото познаваха.

— Добър вечер, господа — каза Ръсел.

— Добър вечер, мистър Ръсел. Харесва ли ви новото назначение? — Джордж не го биваше в светските разговори.

— Много, наслаждавам се на всеки миг — отвърна Ръсел. — Жалко обаче за местните?

— За местните ли? — повтори Джордж с надеждата, че Ръсел се шегува.

— Не ни харесват — прошепна Ръсел. — Всъщност направо ни ненавиждат. Мътят се неприятности.

— Неприятности? — подкани го Бълок.

— Да, откакто вкарахме онзи Ганди в затвора за създаване на безре… — Ръсел внезапно млъкна насред думата и зяпна с отворена уста. Мелъри и Бълок се обърнаха да видят какво го е слисало толкова.

— Този един от вашите ли е? — попита Ръсел, като едва успяваше да скрие неудобството си.

— Боя се, че да — каза Джордж и потули усмивката си, когато се обърна и видя Финч да бъбри със съпругата на генерал-губернатора. Беше облечен с разкопчана на шията риза в цвят каки, зелени панталони от рипсено кадифе и кафяви велурени обувки на бос крак.

— Трябва да се чувствате поласкан — обади се Гай. — Обикновено не си дава толкова труд.

Личният секретар определено не изглеждаше развеселен.

— Този човек е беля — каза той, докато тримата гледаха как Финч пуска ръка около кръста на лейди Дейвидсън.

Джордж не помръдна, защото видя генералът да се носи едва ли не в галоп към тях.

— Мелъри — каза той със зачервено лице, — разкарайте онзи човек, и по-живо.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Джордж, — но не мога да гарантирам…

— Ако не го направите вие, ще го направя аз — каза генералът. — И бъдете сигурен, че ще бъде грозна картинка.

Джордж подаде празната си чаша на минаващия сервитьор и прекоси помещението към Финч и жената на генерал-губернатора.

— Запознахте ли се с Мелъри, Соня? — попита Финч. — Той е единственият ми съперник.

— Да, представиха ни — отвърна съпругата на генерал-губернатора, преструвайки се, че не усеща ръката на Финч на кръста си.

— Извинете, че ви прекъсвам, лейди Дейвидсън, но трябва да говоря насаме с мистър Финч — каза Джордж. — Възникна един малък проблем.

Без повече обяснения той хвана Финч за лакътя и бързо го изведе от салона. Гай тутакси се озова до лейди Дейвидсън и я заразпитва дали смята да се върне в Лондон за горещия сезон.

— Е, какъв е малкият проблем? — попита Финч, когато излязоха в коридора.

— Ти — отвърна Джордж. — Няма да се учудя, ако в момента генералът събира доброволци за наказателен взвод. — Поведе го към алеята навън.

— Къде отиваме? — попита Финч.

— В хотела.

— Но аз още не съм вечерял.

— Мисля, че това е най-малкият ти проблем.

— Наредили са ти да ме изкараш оттам, нали? — попита Финч, когато Джордж го тикна в рикшата.

— Нещо такова — призна Джордж. — Имам чувството, че генерал-губернаторът няма да ни кани повече на малките си соарета.

— Не мисля така, Мелъри. Ако с теб стъпим на върха на онази планина, определено ще вечеряш отново с генерал-губернатора.

— Но това едва ли ще важи и за теб — каза Джордж.

— Не, няма да важи. През това време аз ще съм в спалнята на жена му.

 

 

Стори му се, че някой чука на вратата, но може и да сънуваше. Втория път чукането бе по-силно.

— Влез — сънено рече той, отвори едното си око и видя генералът да се взира в него. Още беше с униформата си.

— Винаги ли спите на пода и на широко отворени прозорци, Мелъри?

Джордж отвори и другото си око.

— Или така, или на верандата. Мога да ви уверя, генерале — добави той, като се надигаше, — че това е лукс в сравнение с онова, което ме чака под върха, където ще съм заврян в малка палатка в компанията на Финч.

— Точно за това исках да поговорим — каза генералът. — Сметнах, че би трябвало пръв да научите, че реших да върна Финч с първия кораб.

Джордж наметна копринения халат и седна в единствения удобен стол в стаята. Натъпка бавно лулата си и я запали.

— Поведението на Финч тази вечер беше непростимо — продължи генералът. — Сега си давам сметка, че изобщо не биваше да го включваме в екипа. Трябва да се съгласите с мен, Мелъри.

Джордж пусна няколко облачета дим, преди да отговори:

— Генерале, нямате властта да върнете когото и да било от екипа ми в Англия, без да се консултирате с мен.

— В момента правя точно това, Мелъри — каза генералът, като повишаваше тон с всяка дума.

— Не, не го правите. Нахълтахте в стаята ми посред нощ, за да ми кажете, че сте решили да върнете Финч в Англия с първия кораб. Това не е моята представа за консултиране.

— Мелъри — прекъсна го генералът. — Не е нужно да ви напомням, че аз съм шефът на тази експедиция. И аз ще взема окончателно решение за всеки член от екипа ми.

— Тогава ще трябва да се оправите сам, генерале. Защото ако качите Финч на кораба, аз и останалите от моя екип ще се качим с него. Не се съмнявам, че Кралското географско дружество ще поиска да научи защо, за разлика от дука на Йорк, не сте успели да ни заведете и до върха на хълма, какво остава да ни върнете обратно.

— Но, но… — запелтечи генералът. — Ще се съгласите, че не може да се държи така с една дама, Мелъри. Особено със съпругата на генерал-губернатора.

— Едва ли някой знае по-добре от мен, че Финч може да е много досаден, и съм сигурен, че не е пример за добри обноски. Но освен ако не желаете да заемете мястото му, генерале, съветвам ви сега да си легнете и просто да сте благодарен, че най-малко три месеца Финч няма да посещава никакви приеми. И че е малко вероятно да се натъкне на дами по пътя към Хималаите.

— Трябва да си помисля, Мелъри — каза генералът и тръгна да излиза. — Утре ще ви уведомя за решението си.

— Генерале, не съм някой от хамалите ви, който отчаяно се нуждае от малко пари. Кажете още сега дали да кажа на хората си, че се връщаме в Англия със следващия кораб, или ще ги оставите да си починат, преди да потеглят на най-тежкото пътуване в живота си.

Генералът се зачерви още повече.

— На вашата глава да бъде, Мелъри — каза той и излезе ядосано.

— Господи — промълви Джордж, когато свали халата си и легна обратно на пода, — моля те, кажи ми какво съм направил, че да заслужа Финч?

39.

Мила моя Рут,

Днес започваме дългия хиляда и петстотин километра преход до границата с Тибет. Взехме влака до Силигури в подножието на Хималаите. По разписание трябваше да изминем пътя за шест часа, но ни отне почти шестнадесет. Питах се какво става със старите влакове, когато ги пенсионират. Е, вече знам. Пращат ги в Индия, където се прераждат.

И тъй, всички се напъхахме в един от вагоните, теглени от древен локомотив „Грейт Нортърн“, модел „Касъл“ или „Уоруик Касъл“, ако трябва да съм по-точен. Седалките в първа класа бяха доста занемарени и износени, а в трета класа имаше само пейки. Тоалетна нямаше, така че се налагаше да скачаме на някоя гара и да се крием в храстите. Имаше и вагони за добитък, където Брус настани мулетата и носачите. Нито едните, нито другите бяха доволни.

Има една голяма разлика между комфортното пътуване от Бъркенхед до Лондон и от Калкута до Силигури — обикновено в Англия затваряме прозорците и включваме отоплението, докато слизаме от север. Тук, въпреки че железниците отдавна са се отървали от стъклото, имаш чувството, че пътуваш в печка на колела.

— Къде е татко? — попита Клеър. — Къде се намира в момента?

Рут остави писмото и клекна до дъщерите си, за да изучат разстланата на пода карта, начертана от баща й. Прокара пръст през океана от Тилбъри до Калкута, след което продължи по железопътната линия и спря при Силигури. Взе писмото и продължи да чете на глас:

Представи си изненадата ни, когато слязохме в Силигури и се сблъскахме с миниатюрното чудо на Дарджилингската хималайска железница. Тук нормалните релси свършват и на тяхно място идва уникална линия с ширина шейсет сантиметра. Поради това местните го наричат влак-играчка.

Влизаш в прекрасно малко вагонче, което би било идеално за Веридж и Клеър, но ме накара да се чувствам като Гъливер в страната на лилипутите. С рев, който изобщо не съответства на размерите му, малкият локомотив започва пътешествието си от Силигури, само на някакви си сто метра над морското равнище, до Дарджилинг, на осемдесет и един километра разстояние, но на две хиляди сто и трийсет метра височина.

Децата ще бъдат поразени да чуят, че наклонът е толкова стръмен, че един от местните трябва да седи на предния буфер на локомотива и да пръска пясък върху релсите, за да могат колелата да зацепят, докато се изкачваме все по-високо и по-високо в планината.

Не мога да ти кажа колко дълго продължи пътуването — всяка минута бе такова удоволствие, че нито за миг не спрях да се наслаждавам на гледката, от страх да не изпусна поредното чудо. Нашият храбър фотограф капитан Ноуъл толкова се омая от преживяното, че когато спряхме в Тунг за вода (както за малкия локомотив, така и за пътниците), той се покатери на покрива на вагона и снимаше оттам до края на пътуването, докато ние, простосмъртните, трябваше да се задоволим с гледката от прозорците.

Когато седем часа по-късно най-сетне пристигнахме на гарата в Дарджилинг, си мислех само едно нещо — колко по-лесен би бил животът ни, ако това малко бижу можеше да ни откара чак до базовия лагер. За жалост нямахме такъв късмет и веднага щом слязохме от влака, познатият глас на генерал Брус започна да лае заповеди, да строява мулета и носачи, за да започнем дългото пътуване през джунглата и нагоре към равнините на Тибет.

Всеки от нас разполага със собствено пони, което да носи личния ни багаж и екипировка, и всички, с изключение на генерала, изминаваме най-малко трийсет и два километра на ден. Вечер се опитваме да установим лагер недалеч от река, ако има такава възможност. Така можем да поплуваме и поне за няколко блажени момента да се отървем от мухите, комарите и пиявиците, които явно предпочитат да са на бяла диета и не обръщат такова внимание на местните.

Всички вечеряме заедно на походна маса — генералът заема централното място на сгъваемото си столче-бастун. Менюто ни рядко е нещо по-различно от яхния и кнедли, но когато дойде време да спрем в края на деня, сме прекалено гладни, за да се интересуваме какво точно ще ядем.

Генералът е взел дузина каси най-добро „Шатуно дьо Папе“, както и половин дузина каси „Пол Роджър“, които са натоварени на две от най-яките ни мулета. Единственото му оплакване е, че не може да държи виното на стайна температура. Но тъй като с всеки ден става все по-хладно, скоро ще може да изстудява шампанското си в кофи с лед.

Всички се справят добре; както и се очакваше, имаше малко треска и неразположение, макар че аз се разминах — засега — само с няколко ухапвания от комари и доста лош обрив.

Трима от носачите вече избягаха, а две мулета умряха от изтощение (не казвай на Клеър). Иначе всички други изглеждат в доста добра форма. Вече наехме главния си шерп. Името му е Найима и освен че говори превъзходен английски, е сериозен катерач — при това на бос крак.

Както винаги, Съмървил е като камък. Не само че търпи наравно с нас всички несгоди, но и изпълнява задълженията си на лекар, без изобщо да мърмори за допълнителната работа. Оудъл е в стихията си и всеки ден открива нови скали. Не се съмнявам, че след завръщането си в Кеймбридж по библиотеките ще се появят няколко негови тома, да не говорим за лекциите, които ще изнася.

Горкият Нортън. Твърде висок е, така че трябва да язди най-едрото муле, но въпреки това краката му опират земята. Финч винаги върви на опашката (по свое решение, както и по наше), където наглежда безценните кислородни бутилки. Все още е убеден, че именно те ще решат резултата от експедицията. Аз си оставам скептично настроен.

Докато се изкачваме все по-високо и по-високо, следя как момчетата се справят с условията и вече започвам да обмислям състава на отделните екипи. Финч приема, че ще бъде един от избраните за последната атака на Еверест и едва ли някой ще бъде изненадан, ако това е така. Откакто потеглихме от Калкута, почти не е разговарял с генерала. Все пак с всеки изминал ден „аферата Соня“, както я наричат момчетата, избледнява все повече и повече.

Един от групата се оказа неочаквано откритие. Винаги съм знаел, че Ноуъл е първокласен алпинист, но нямах представа, че е също така невероятно добър фотограф и оператор. Освен това той е сред малцината от групата, които говорят местния език.

Ноуъл засне едно от ежедневните ни занимания, на което никой не би повярвал, ако го няма документирано. Морсхед, когото сигурно не познаваш, е картограф и като член на групата от Кралското географско дружество има за задача да състави подробни карти на района. Особено старателен е в точното измерване на разстоянията. Затова генералът нае срещу двадесет рупии дневно млад индиец, висок точно метър и осемдесет. Нека опитам да опиша задължението му, макар че ще го видиш заснето, когато се върнем. Ляга по корем на земята, а един от шерпите слага отметка над главата му, за да запише разстоянието. После индиецът застава точно зад отметката (бос) и ляга отново, като повтаря това упражнение непрекъснато, час след час. Така Морсхед може да измери точното разстояние, което изминаваме всеки ден (около шейсет километра), което означава, че младежът става и ляга повече от тридесет хиляди пъти дневно. Бог е свидетел, че си изработва двайсетте рупии.

Мила моя, време е да приключвам с писането и да загася свещта. Деля малката си палатка с Гай. Чудесно е, че имам до себе си стар приятел, но не е същото като да съм с теб…

— Къде е стигнал? — попита Клеър, загледана в картата.

Рут сгъна писмото и отново клекна до дъщерите си. Разучи картата, след което посочи едно село на име Чумби. Тъй като писмата на Джордж пътуваха шест или седем седмици до „Холт“, никога не можеше да бъде съвсем сигурна къде точно се намира. Отвори последното му писмо.

Днес изминахме обичайните си двадесет мили и изгубихме още едно муле, така че вече ни остават само шейсет и едно. Чудя се какво ли стратегическо решение ще вземе генералът, ако се изправим пред недостиг на мулета и му се наложи да избира между виното и ваната.

Всяка сутрин в шест часа строява носачите за проверка. Днес те бяха тридесет и седем, така че към списъка на избягалите добавяме още един. Генералът ги нарича дезертьори.

При вчерашния преход стигнахме до един будистки манастир високо сред хълмовете. Спряхме, за да може Ноуъл да го снима, но генералът ни посъветва да не пречим на богослужението на монасите. Брус е странна комбинация от мъдрост и надуто многословие.

Съмървил казва, че след като изкачим Джелеп Ла, тази вечер лагерът ни ще е на височина три хиляди двеста и шейсет метра, под един връх, от който ясно може да се види Еверест, стига да има кой да го изкачи. Утре е неделя и генералът я е отредил за почивка, за да могат носачите и мулетата да възвърнат донякъде силите си, а ние да почетем или да пишем на любимите си. В момента се наслаждавам на „Пустата земя“ на Т. С. Елиът, но признавам, че смятам да изкача въпросния връх, щом има възможност от него да се види Еверест. Ще стана рано, тъй като според Съмървил върхът е висок към шест хиляди и четиристотин метра. Не му посочих, че никога досега не съм се изкачвал на такава височина.

— А какво ще стане, ако на татко не му позволят да пресече границата? — попита Клеър, като посочи тънката червена линия, отделяща Индия от Тибет.

— Ще трябва да се прибере у дома — отговори майка й.

— Добре — каза Клеър.

40.

Джордж се измъкна от лагера малко преди изгрев с раница на гърба, компас в едната ръка и ледокоп в другата. Чувстваше се като ученик, избягал да пуши зад навеса за велосипеди.

В утринната мъгла едва различаваше безименната планина, издигаща се високо над него. Тъкмо преценяваше, че ще му трябват най-малко два часа, преди да стигне подножието й, когато чу странен шум. Спря и се огледа, но не забеляза нищо необичайно.

От подножието можеше да избере няколко различни маршрута до върха. Първата тръпка за алпиниста, започващ изкачване, е да реши по кой път да тръгне. Погрешният избор може да доведе до катастрофа — или най-малкото до това да му се наложи да остане по склона още един ден. Джордж не разполагаше с един ден.

Тъкмо реши, че е избрал най-добрия маршрут, когато отново му се стори, че чува някакъв шум. Погледна към долината, от която беше дошъл. Половината от нея беше окъпана от лъчите на изгряващото слънце, а останалата част все още спеше под сянката на планината. И този път не забеляза нищо необичайно.

Отново огледа избрания маршрут и пое по грубия каменист терен в подножието. За един час напредна доста добре, въпреки че на няколко пъти му се наложи да променя посоката, когато се натъкваше на някое препятствие.

Вече виждаше върха и прецени, че ще го изкачи до около час. Тогава направи първата си грешка. Натъкна се на скала, която не само блокираше пътя му, но и изглеждаше непреодолима без помощта на партньор. От горчивия си опит Джордж знаеше, че голяма част от опитите за изкачване завършват с разочарование и че не му остава друг избор, освен да се върне и да потърси друг път. Знаеше също, че ако иска да се върне в лагера преди залез, ще дойде момент, когато няма да може да рискува и да се надпреварва с клонящото към непознатия хоризонт слънце.

И тогава отново чу шума, този път по-близо. Обърна се и видя приближаващия Найима. Усмихна се. Беше поласкан, че шерпът е тръгнал след него.

— Ще се наложи да се върнем и да потърсим друг път.

— Няма да е необходимо — отвърна Найима.

Скочи на скалата и се закатери с лекота. Ръцете и краката му работеха в съвършен синхрон, явно беше минавал и преди по този път, и Джордж се запита дали Найима не е казал на Съмървил, че от този връх може да се види Еверест. Няколко минути по-късно той изкачи препятствието и Джордж видя само ръката му, която го подканваше да го последва.

Проследи пътя, по който бе минал шерпът. Хвана се за един корниз, който не бе забелязал до момента, но който откриваше директен път чак до върха. Тази проста маневра му спести час, а може би и два. Настигна шерпа и продължиха заедно напред. Найима познаваше добре планината и наложи темпо, което Джордж едва успяваше да поддържа.

Когато стигнаха върха, двамата седнаха и погледнаха на север, но не успяха да различат нищо освен гъсти облаци. Джордж с неохота прие, че днес няма да бъде представен на Джомолунгма. Отвори раницата, извади калъп кейк, разчупи го на две и подаде едното парче на Найима. Главният шерп не го опита, докато Джордж не започна да яде.

Докато седяха и се взираха в неподвижните облаци, Джордж си даде сметка, че Найима е идеалният партньор за катерене — опитен, находчив, храбър и мълчалив. Погледна си часовника. Трябваше да тръгнат, ако искаха да се върнат в лагера преди залез. Стана, потупа часовника си и посочи надолу.

Найима поклати глава.

— Само още няколко минути, мистър Мелъри.

Шерпът явно знаеше по-добре, така че Джордж отново седна.

Винаги има момент, когато всеки катерач трябва да реши дали наградата си заслужава риска. Според Джордж този момент беше отминал, затова все пак стана и започна да се спуска, без да чака Найима. Беше изминал петдесетина метра, когато усети надигащия се ветрец. Обърна се и видя, че облаците бавно се раздвижват. Бързо се върна обратно и седна до мълчаливия шерп. Оказа се, че подобно на Саломе, Джомолунгма вече беше свалила четири от седемте си воала.

Вятърът се усили и Джомолунгма свали поредния си воал, разкривайки малък планински масив пред себе си, който напомняше на Джордж за Френските Алпи. След малко още един порив на вятъра свали и последния воал.

Останал без дъх, Джордж се взираше към най-високата планина на света. Острият връх на Еверест доминираше над хоризонта и в сравнение с него другите върхове на могъщите Хималаи изглеждаха като купчинки пясък на детска площадка.

Джордж се вгледа в могъщата си противничка. Под намръщеното й чело имаше остър тибетски нос, съставен от назъбени хребети и бездънни пропасти, под които широките ноздри бълваха толкова свиреп вятър, че дори на равен терен човек не би могъл да направи и една крачка срещу него. Но още по-лошо, далеч по-лошо бе това, че богинята беше двулика.

Скулата на западното й лице представляваше скала, която се издигаше високо в небето, много по-високо, отколкото бе дръзвало да се зарее въображението на Джордж. Източното пък представляваше дълъг цели мили ледник, който никога не се топеше. Благородната й глава почиваше на тънка шия, поставена върху рамене от гранит. От масивния й торс тръгваха две дълги гъвкави ръце с големи плоски длани, предлагащи смътна надежда, докато не видиш тънките ледени пръсти. Смятаха да разположат базовия си лагер на някой от ноктите й.

Джордж забеляза, че Найима се взира в Джомолунгма със същата смесица от страх, респект и възхищение. Съмняваше се, че сами биха могли да се изкачат дори до раменете й, камо ли по гранитното й лице. Но ако бяха заедно…

41.

След конфликта в Калкута Джордж изпита облекчение, когато генералът го покани да участва в дипломатическата мисия, която щеше да представи акредитивните им писма на граничния пост.

Двадесет и един членове на експедицията, тридесет и петима носачи и четиридесет и осем мулета се бяха установили за нощувка на равен участък до бързите води на някаква река на индийско-тибетската граница. Джордж и останалите от групата изкараха весела вечер, наслаждавайки се на отличното вино и пурите на генерала след вечерята.

Точно в 5:45 на следващата сутрин генералът застана пред палатката на Джордж в парадна униформа и с кожено дипломатическо куфарче. Шерпът Найима бе на крачка зад него, облечен в традиционната вълнена баху. Носеше голяма черна кутия с надпис „Локс ъф Лондон“ на капака. След малко Джордж излезе от палатката, облечен с официалния си костюм и със старата си колежанска вратовръзка. Тримата излязоха от лагера и се запътиха към граничния пост.

— Не че очаквам някакви проблеми, Мелъри — каза генералът, — но ако възникне неразбирателство, оставете всичко на мен. Имал съм вземане-даване с тукашните и са ми ясни.

Джордж вече беше приел, че генералът има много силни страни, но сега се боеше, че е на път да стане свидетел на една от слабостите му.

Изненада се, когато видя граничния пост. Малката бамбукова колиба беше добре маскирана под гъстата растителност и определено не изглеждаше гостоприемна. След още няколко крачки Джордж забеляза войник, след това втори. Бяха насочили древните си пушки към тях. Тази демонстрация на враждебност не накара генерала да забави темпото — тъкмо обратно, той ускори крачка. Джордж пък си помисли, че предпочита да умре на върха на планината, отколкото в подножието й. Малко по-нататък се виждаше и самата граница с Тибет. Тесният път беше препречен от бамбукова преграда с един-единствен проход. В окоп, защитен от чували с пясък, имаше още двама войници с насочени към тях пушки. Генералът продължи все така неустрашимо към дървените стъпала на колибата и влезе през отворената врата, сякаш граничният пост бе под негово командване. Джордж го последва предпазливо, а Найима вървеше на крачка зад него.

Вътре генералът спря пред дървеното гише. Младият ефрейтор зад бюрото ги изгледа втрещено и отвори уста, но не каза нищо.

— Искам да говоря с командира ти, войнико — излая генералът. Шерпът преведе с по-мек тон.

Ефрейторът бързо изчезна в малката стаичка зад него и затвори вратата. Мина известно време, преди тя да се отвори отново и на прага да се покаже дребен слаб мъж с хлътнали бузи и обветрено лице. Той изгледа генерала не особено благосклонно, а Брус се усмихна, когато забеляза нашивките му — беше капитан. Отдаде чест, но тибетецът не отвърна на поздрава, а се обърна право към Найима, посочи генерала и заговори:

— Аз съм дзонпенът на окръг Фари. Кой е този?

Найима преведе, като добави накрая думата „господин“.

— Аз съм генерал Брус — отвърна генералът, отвори дипломатическото си куфарче, извади някакви документи и ги постави на бюрото. — Това е официалното разрешение, позволяващо на групата ми да влезе в окръг Фари Дзонг.

Найима преведе думите му, а дзонпенът прегледа отгоре-отгоре документите и сви рамене.

— Както виждате, те са подписани от лорд Кързън, британския министър на външните работи — каза генералът и изчака Найима да преведе.

Дзонпенът отново попита нещо.

— Иска да знае дали вие сте лорд Кързън — рече шерпът.

— Естествено, че не съм — отвърна генералът. — Кажи на този глупак, че ако не ни позволи незабавно да пресечем границата, няма да имам друг избор, освен…

Ясно беше, че тибетецът не се нуждаеше от превод — ръката му се плъзна към кобура.

— Дзонпенът казва, че ще позволи само на лорд Кързън да прекоси границата — преведе Найима.

Брус тресна с юмрук по бюрото и изкрещя:

— Този тъпак не разбира ли кой съм?

Джордж сведе глава и се замисли за дългия път към дома, докато чакаше реакцията на дзонпена. Можеше само да се надява, че думите на генерала ще се изгубят в превода, но дзонпенът извади пистолета си и го насочи в челото на Брус още преди Найима да довърши.

— Кажи на генерала, че може да си върви — спокойно каза тибетецът. — Ще заповядам на хората си да стрелят на месо, ако отново приближи до този пост. Ясно ли е?

Генералът не трепна дори след като Найима преведе думите на граничния командир. Джордж вече бе изгубил всяка надежда да минат през границата, молеше се само да се измъкнат живи.

— Мога ли да говоря, генерале? — прошепна той.

— Разбира се, Мелъри — отвърна генералът.

Джордж се сепна, когато пистолетът се насочи към неговото чело, но погледна дзонпена право в очите.

— Нося дарове от моята страна в знак на приятелство.

Шерпът преведе и дзонпенът свали бавно пистолета, прибра го в кобура и сложи ръце на кръста си.

— Ще видя даровете.

Джордж отвори кутията, извади черна мека шапка и я подаде на дзонпена. Командирът я нахлупи на главата си, огледа се в огледалото на стената и се усмихна.

— Моля, кажи на дзонпена, че лорд Кързън слага такава шапка всеки ден, както и всички джентълмени в Англия.

Когато чу това, командирът се надвеси над бюрото и надникна в кутията. Генерал Брус бръкна в нея, извади друга шапка и му я даде, а дзонпенът я връчи на младия ефрейтор до него, после избухна в смях, грабна кутията, излезе навън и започна да раздава останалите шапки на войниците си.

Щом се върна в колибата, започна да изучава по-подробно документите на генерала. Тъкмо се канеше да подпечата последната страница, когато вдигна очи, усмихна се на генерала и посочи златния му часовник. Генералът понечи да обясни, че го е наследил от баща си лорд Абърдеър, но размисли и му го подаде, без да каже нито дума. Джордж с облекчение си помисли, че в бързината е забравил часовника, който Рут му бе подарила за рождения ден.

Сега дзонпенът оглеждаше широкия кожен колан на Брус, после кафявите му кожени обувки и накрая — дългите до коляното вълнени чорапи. След като разголи генерала, насочи вниманието си към Джордж и конфискува обувките, чорапите и вратовръзката му. Джордж се зачуди кога и къде дзонпенът ще носи вратовръзка на Уинчестърския колеж.

Командирът на поста се усмихна, подпечата последната страница на разрешителното и върна документите на генерала. Брус се канеше да ги прибере в дипломатическото си куфарче, но дзонпенът поклати глава. Генералът остави куфарчето на бюрото и напъха документите в джобовете си.

Босоногият Брус задържа панталоните си с едната си ръка и отдаде чест с другата. Този път дзонпенът отвърна на поздрава. Шерпът Найима бе единственият, който напусна колибата напълно облечен.

Час по-късно експедицията начело с генерал Брус приближи границата и бариерата се вдигна, за да ги пусне в окръг Фари Дзонг.

След като погледна златния си часовник, дзонпенът се усмихна на генерала, повдигна шапката си и каза:

— Добре дошли в Тибет, лорд Кързън.

Найима не преведе.

42.

Четвъртък, 4 май 1922 г.

Мила моя Рут,

Пресякохме тибетската граница и сега приближаваме Хималаите — масив от хиляда планини, които обкръжават и пазят господарката си подобно на въоръжени стражи, не признават властта на дзонпена и никога не са чували за лорд Кързън. Въпреки леденото им посрещане и студено отношение, ние продължаваме напред.

Когато установихме базовия лагер, видяхме генерала от най-добрата му страна. За броени часове носачите (вече тридесет и двама) издигнаха палатката на екипа, която е с размерите колкото нашата дневна и ни дава възможност да се храним седнали. Когато дойде време за брендито и кафето, бяха издигнати и петнадесет други палатки, което означава, че всички можем да спим нормално през нощта. Когато казвам „всички“, нямам предвид носачите. Те, а също и Найима, все още спят под открито небе. Свиват се на кълбо на твърдата земя и използват камъни за възглавници. Понякога се чудя дали не трябва да правя като тях, ако искам да покоря тази жестока планина.

Шерпът Найима се оказа безценен за организирането на местните и генералът се съгласи да увеличи заплащането му на тридесет рупии на седмица (около шест пенса). Щом стигнем склоновете на Еверест, ще се види доколко добър катерач е в действителност. Финч е убеден, че няма да отстъпва по нищо на когото и да било.

Тази вечер генералът официално ще ми предаде ръководството до момента, когато потеглим обратно към Англия…

— За Негово Величество краля — вдигна чаша генералът.

— За краля — отвърнаха останалите.

— Можете да пушите, господа — каза генералът, седна и отряза края на пурата си.

Членовете на групата останаха прави, а Джордж вдигна пак чашата си.

— Господа, за Джомолунгма, Богинята майка на Земята.

Генералът бързо скочи на крака и се присъедини към тоста, а шерпите се проснаха по лице на земята в посока на върха.

Малко по-късно Джордж почука по чашата си и призова за тишина.

— Господа, най-напред искам да благодаря на генерал Брус, че се погрижи да стигнем дотук живи и здрави. И, ако позволите да ви цитирам, сър — обърна се той към генерала, — вече сме „яки и печени“.

— Браво, браво! — завикаха всички, дори и Финч.

Джордж разчисти масата и разгърна картата. Посочи с лъжичката си за кафе една точка на пет хиляди и триста метра височина.

— Господа, в момента се намираме тук. Първата ни цел е да стигнем дотук — каза той, като движеше лъжичката нагоре по склона и я спря на шест хиляди и четиристотин метра височина, — където се надявам да разположим Лагер 3. Ако искаме да успеем с покоряването на Джомолунгма, трябва да установим още три лагера по-нагоре. Лагер 4 трябва да е на Северното седло на около седем хиляди метра, Лагер 5 — на седем хиляди и петстотин, а Лагер 6 — на осем хиляди и двеста, само на шестстотин четирийсет и осем метра под върха. След това ще трябва да открием маршрут през Ронгбук покрай Североизточния гребен. Не бива да забравяме, че нямаме никаква представа какво лежи пред нас. Не разполагаме нито с пътеводители, нито с подробни карти. Тук няма минало, върху което да мислим, господа, а само бъдеще. Трябва да начертаем курс, който ще позволи да стигнем до върха и сами да напишем историята. — Джордж ги погледна. — Въпроси?

— Да — каза Съмървил. — Според теб колко време ще е нужно за установяването на Лагер 3? Имам предвид за пълното му оборудване.

— Практичен както винаги — усмихна се Джордж. — Честно казано, не съм сигурен. Бих искал да преодоляваме по шестстотин метра на ден, така че до утре вечер да установим Лагер 2 на пет хиляди и осемстотин метра и да се върнем да пренощуваме в базовия лагер. Ще са ни нужни най-малко две седмици, за да се аклиматизираме с височините, на които никой от нас не е стъпвал досега.

— Ще ни разделяш ли на групи, преди да потеглим? — попита Оудъл.

— Още не — отговори Джордж. — Ще останем заедно, докато не разбера кой се приспособява най-добре към условията. Подозирам обаче, че накрая окончателният състав на групите ще се реши не от мен, а от планината.

— Напълно съгласен — каза Финч. — А помисли ли по-сериозно за използването на кислород над седем хиляди и шестстотин метра?

— Предполагам, че и това ще бъде решено от планината — отвърна Джордж, почака малко, а после попита: — Има ли други въпроси?

— Да, шефе — обади се Нортън. — Утре в колко часа ни искаш строени?

— В шест — отговори Джордж. — Екипирани и готови за път. Не забравяйте, че от утре трябва да имаме смелостта да мислим като Колумб и да сме готови да пътешестваме извън картата.

 

 

На следващата сутрин Джордж излезе от палатката си малко преди останалите. Не можеше да определи дали причината за това бе отговорността му като ръководител на групата, или тръпката, че е на път да изпълни мечтата си.

Утрото бе ясно, почти без вятър, слънцето започваше пътя си над най-високия връх. Джордж със задоволство видя, че и осемте алпинисти чакат пред палатките си няколко минути преди шест. Бяха облечени най-различно — вълнени жилетки, изплетени вероятно от съпруги или приятелки, егерови панталони, анораци, копринени ризи, памучни комбинезони, високи до коленете ботуши с подплата, импрегнирани шалове и канадски мокасини, които караха един-двама да приличат на туристи, тръгнали на ски в Давос.

Зад алпинистите стояха местните шерпи, подбрани от Найима. Всеки носеше поне по четирийсет килограма на гърба си — палатки, одеяла, лопати, гърнета, тенджери, примуси, храна и кислородни бутилки.

Точно в шест Джордж посочи нагоре и хората му започнаха първия етап от пътуването, което никой не знаеше как ще завърши. Той погледна назад към екипа си и се усмихна при мисълта за генерала, който ще си седи в топлата си вана в базовия лагер и ще чете безбройните телеграми от Хинкс с въпроси докъде са стигнали и как се е държал Финч.

През първия час Джордж наложи спокойно темпо по голия каменист терен над базовия лагер. Редовно минаваха покрай свещените сини овце на долината Ронгбук. Много добре осъзнаваше, че истинските предизвикателства ги очакват чак когато стигнат Северния гребен на височина около седем хиляди и шестстотин метра — там въздухът щеше да е по-разреден и температурата щеше да падне до нива, с които никой от тях не се бе сблъсквал. А най-лошото бе, че нямаше как да знаят по кой маршрут да поемат.

Джордж бе поразен от красотата на бледосинята светлина, която преля в наситеножълто и сякаш бе твърдо решена да изгори белите им лица. В далечината се виждаше Каншунг, чиито огромни ледени пръсти, осеяни с пукнатини и мрачни необятни хребети, постоянно ги заплашваха с неочаквана лавина.

Джордж се запита колко ли дни ще търсят безопасен маршрут до Северното седло, след като установят Лагери 2 и 3. Дори се зачуди дали изобщо е възможно човек да се добере до върха. Предположението на някои от екипа, че Джомолунгма ще се окаже точно като Монблан, но малко по-висок, вече изглеждаше нелепо.

В края на втория час спряха за почивка и Джордж забеляза, че Морсхед и Лонгстаф вече са се задъхали. Найима докладва, че трима от носачите са захвърлили товара си в снега и са тръгнали обратно към селата си. Джордж се запита колко ли шерпи ще стоят на пристанището в Калкута, за да получат допълнителните си двайсет рупии от генерала. „Ще се броят на пръстите на едната ви ръка“ — беше го предупредил Брус.

Половин час по-късно групата продължи пътя си и не спря, докато слънцето не стигна зенита си. През обедната почивка се подкрепиха с ментов кейк, бисквити с джинджифил, сушени кайсии и мляко на прах, след което продължиха нататък.

След още час катерене се наложи да пресекат поток, покрай който имаше туфи зелена трева. На брега му се издигаше върба с гигантски пеперуди, които запърхаха във въздуха при приближаването им — идиличен оазис, споменът за който скоро щеше да се превърне в мираж.

Джордж започна да се оглежда за подходящо място за Лагер 2. Накрая се спря на равен каменист участък с големината на игрище за тенис, който бе добре защитен от вятъра. Провери алтиметъра — малко над пет хиляди и осемстотин метра. Под зоркото око на Найима шерпите свалиха товарите си в снега, разчистиха участъка от камъните, отделиха екипировката и провизиите за Лагер 3 и се заеха да издигнат първата палатка за екипа.

По време на вечерята в базовия лагер (отново козя яхния, кнедли и обикновени бисквити със сирене) Джордж каза на хората си, че първият ден е минал много добре. Нямаше представа обаче колко време ще е нужно да определят маршрута оттатък ледника Ронгбук, затова трябваше да се готвят за разочарования.

Преди да духне свещта в палатката си, той прочете няколко страници от „Илиада“, но първо написа поредното си дълго писмо до Рут. Тя щеше да го прочете с два месеца закъснение, малко след трагедията.

 

 

Писмата на Джордж често пристигаха в „Холт“ няколко седмици след като новините в тях вече бяха отразени в „Таймс“. Рут знаеше, че рано или късно ще получи писмо, в което Джордж ще разкаже от своя гледна точка за случилото се в онази съдбовна юнска сутрин, но дотогава не й оставаше друго, освен да следи драмата във вестниците.

8 май 1922 г.

Мила моя Рут,

Седя в малката си палатка и ти пиша на светлината на свещ. Първият ден на изкачването мина добре, успяхме да намерим идеално място за временния си дом. Толкова е студено, че си лягам с дебелите ръкавици, които ми изплете миналата Коледа, както и с чифт вълнени наполеонки.

Планината вече недвусмислено ми показа, че не сме подготвени добре за подобно начинание. Честно казано, много от хората са твърде стари и само неколцина са достатъчно издръжливи, за да продължат. Сигурно и на тях им се иска да бяха направили този опит през 1914 г., когато всички бяхме много по-млади. Проклети германци.

Мила, толкова много ми липсваш, че…

Рут спря да чете и коленичи до Клеър и Беридж пред картата, която се бе настанила трайно на пода в дневната. Когато нарисува фигурка на човек с очила и ледокоп на височина пет хиляди и деветстотин метра, Клеър изръкопляска възторжено.

43.

16 юни 1922 г.

Мила моя Рут,

Вече повече от месец търсим маршрут, който да ни отведе през ледника Източен Ронгбук, и започвам да падам духом, след като Найима ми напомни, че сезонът на мусоните наближава и тогава нямаме да имаме друг избор, освен да се върнем в базовия лагер и да потеглим за Англия.

Големият обрат настъпи днес, когато Морсхед откри път през ледника, който заобикаля Чангце и продължава към другата страна на Северното седло. Така че утре Нортън, Съмървил и Морсхед ще продължат нагоре. Ако успеят да намерят достатъчно голям проходим участък и при положение че вятърът им позволи, ще се опитат да издигнат палатка и да проверят дали е възможно да се нощува на Северното седло, на около хиляда и двеста метра под върха.

Ако се окаже възможно, на следващия ден Нортън и Съмървил ще направят първия опит да изкачат върха. Зная, че хиляда и двеста метра не изглеждат толкова много; дори чувам как Хинкс казва пред Кралското географско дружество, че това е само колкото Бен Невис. Но Бен Невис не представлява масив от непреодолими пикове от черен лед, температурите там не падат до минус четиридесет градуса и не духа така свиреп вятър. На всичкото отгоре дишаме едва една трета от кислорода, на който се наслаждаваш в Съри! А тъй като слизането несъмнено ще бъде по-трудно от изкачването, не можем да поемаме излишни рискове само за да може Хинкс да съобщи на комисията, че един от нас се е изкачил там, където не е стъпвал човешки крак.

Неколцина от екипа страдат от височинна болест, снежна слепота и най-лошото — от измръзвания. Морсхед изгуби два пръста на ръцете и един на крака. Би си заслужавало, ако беше стигнал върха, но не и само Северното седло. Ако Нортън и Съмървил не успеят да покорят върха вдругиден, след тях ще опитаме аз, Финч и Оудъл. Успеят ли, ще пътуваме към дома много преди да си отворила това писмо. Всъщност може дори да пристигна преди него — да се надяваме.

Имам чувството, че май двамата с Финч ще спим в малката палатка на осем хиляди и двеста метра над морското равнище, макар че в екипа има и още един, който не ни отстъпва по нищо.

Мила, докато пиша това писмо, снимката ти е пред мен и…

Рут отново отиде при дъщерите си в дневната, където Клеър вече беше забола пръст върху Северното седло.

 

 

— Трябваше да са се върнали преди повече от час.

Оудъл не отговори, знаеше, че Джордж е прав. Стояха пред голямата палатка и се взираха нагоре с надеждата да забележат Нортън, Съмървил и Морсхед.

Ако Нортън и Съмървил стигнеха до върха, единственото съжаление на Джордж — макар че не би го признал пред никого освен пред Рут — щеше да бъде, че не се е включил в първата група.

Отново погледна часовника си и пресметна, че вече не могат да чакат. Обърна се към останалите, които също се взираха неспокойно нагоре.

— Добре, време е да съставим издирваща група. Кой иска да дойде с мен?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха.

След минути Джордж, Финч, Оудъл и шерпът Найима бяха напълно екипирани и готови за път. Джордж тръгна нагоре, без да каже нито дума. Леденият вятър виеше през прохода, пронизваше кожата им и ги покриваше с тънък слой сняг, който моментално замръзваше по изсъхналите им от студа лица.

Джордж не се бе изправял пред по-решителен и свиреп враг и знаеше, че никой не би могъл да изкара цяла нощ при такива условия. Трябваше да ги намерят.

— Лудост, това е чиста лудост! — изкрещя той към виелицата.

След повече от два часа истински ад Джордж вече едва пристъпваше. Тъкмо се канеше да нареди на групата да се връща в лагера, когато чу Финч да вика:

— Виждам три изгубили се агънца.

Джордж едва различи на каменистия фон тримата катерачи, които бавно се спускаха надолу. Спасителната група скоро стигна до тях и въпреки че искаха да научат дали са изкачили върха, никой не ги попита, защото изглеждаха съвсем изтощени. Нортън прикриваше с ръка дясното си ухо и Джордж го хвана за лакътя и го поведе надолу по склона. Погледна през рамо и видя, че Съмървил върви плътно след тях. По изражението му не можеше да се каже дали мисията им се е увенчала с успех. Накрая се обърна и към Морсхед, който едва вървеше и имаше същата безизразна физиономия.

Мина още час, преди да видят лагера. В сгъстяващия се здрач Джордж поведе тримата алпинисти към палатката, където вече ги чакаха чаши хладък чай. Щом влезе вътре, Нортън рухна на колене. Гай Бълок се завтече към него и огледа измръзналото му ухо. Беше черно и покрито с мехури.

Докато Морсхед и Съмървил клечаха до печката и се мъчеха да се стоплят, останалите стояха мълчаливо около тях и чакаха някой да каже новината. Пръв заговори Съмървил, но едва след като изпи няколко големи глътки чай с бренди.

— Когато тръгнахме сутринта, условията бяха великолепни — задъхано започна той, — но след триста метра попаднахме на снежна буря. Гърлото ми така се запуши, че едва си поемах дъх. — Замълча за момент. — Нортън започна да ме тупа по гърба, докато не се задавих и повърнах, което временно реши проблема, но после нямах сила да направя и крачка. Нортън ме изчака да се съвзема и поехме през Северната стена.

Нортън продължи разказа, а Съмървил отпи още една глътка чай.

— Условията бяха ужасни. Напреднахме още малко, но бурята не утихваше, така че нямахме друг избор, освен да се върнем.

— Каква височина стигнахте? — попита Джордж.

Нортън му подаде алтиметъра.

— Осем хиляди сто осемдесет и четири метра — каза Джордж. — Най-голямата височина, на която се е изкачвал човек.

Всички заръкопляскаха, а после Финч каза:

— Ако бяхте взели кислород, можеше и да стигнете до върха.

Никой не коментира и настъпи мълчание.

След малко Бълок нагря ножицата на пламъка и каза на Нортън:

— Боя се, че ще те заболи, друже. — После се наведе и внимателно започна да реже парчета от дясното му ухо.

 

 

На следващата сутрин Джордж се събуди в шест и подаде глава от палатката. Небето бе ясно, нямаше никакъв вятър. Финч и Оудъл седяха по турски на земята и се хранеха.

— Добро утро, господа — поздрави ги Джордж. Беше така нетърпелив да тръгнат, че закуси прав и след десет минути бе готов за път. Бълок, Морсхед и Съмървил изпълзяха от палатките си да им пожелаят късмет, но Нортън остана да лежи.

Джордж се вслуша в съвета на Нортън по кой маршрут да тръгнат и бавно поведе Финч и Оудъл към Северния гребен. Въпреки спокойното и ясно време всяка следваща стъпка изглеждаше все по-трудна от предишната — налагаше се да си поемат три пъти дъх за една крачка. Финч беше настоял да вземе две бутилки кислород. Дали щеше да се окаже прав и ще бъде единственият, който е в състояние да продължи?

Часове наред се изкачваха мълчаливо. Късно следобед усетиха първия полъх на вятъра. Само за няколко мига лекият бриз се превърна във виелица. Ако алтиметърът не показваше, че се намират на седем хиляди и шестстотин метра, само на сто метра от Лагер 5, Джордж щеше да нареди да се връщат.

За преодоляването на стоте метра им бе нужен цял час, тъй като вятърът и снегът ги блъскаха непрекъснато, сякаш се мъчеха да разкъсат дрехите им или да ги избутат надолу по склона. Когато най-сетне стигнаха палатката, Джордж се замоли до сутринта времето да се оправи, защото нямаше да оцелеят при такива условия две поредни нощи. Дори се страхуваше, че ако заспят, няма да се събудят повече.

Опитаха се някак да се настанят за нощувка. Парата от дъха им замръзваше и образуваше висулки, които се спускаха от покрива на палатката като полилеи в бална зала. Финч през цялото време проверяваше крановете на безценните си кислородни бутилки, а Джордж се опита да пише на Рут.

19 юни 1922 г.

Мила моя Рут,

Вчера трима храбри мъже се опитаха да изкачат върха и двама от тях, Нортън и Съмървил, стигнаха до височина осем хиляди сто осемдесет и четири метра, преди изтощението да надделее. Накрая се наложи да се върнат и Нортън изгуби част от дясното си ухо. Тази нощ спят със съзнанието, че са достигнали най-високата точка, на която е стъпвал човешки крак.

Утре още трима ще се опитаме да последваме примера им, а може би един от нас дори ще…

— Е, няма ли да размислиш за кислорода, Мелъри?

— Не, няма — отвърна Джордж и остави писалката си. — Твърдо съм решен да опитам без спомагателни средства.

— А обувките ти не са ли спомагателни средства — каза Финч. — Ръкавиците, които е оплела жена ти? Дори захарта в чая ти е такава. Всъщност единственото, което не е спомагателно средство, е партньорът ни — каза Финч, сочейки спящия Оудъл.

— И кого би избрал на негово място? Нортън или Съмървил?

— Нито единия, нито другия, макар че са страшно добри катерачи — отвърна Финч. — Още от самото начало ти ясно даде да се разбере, че последният щурм ще се предприеме от най-добре аклиматизираните към условията. И двамата знаем кой е най-подходящ.

— Найима — тихо каза Джордж.

— Има и друга причина, поради която трябваше да го поканиш.

— И каква е тя?

— Удоволствието да видя физиономията на Хинкс, когато му се наложи да докладва на комисията „Еверест“, че първи на върха са стъпили австралиец и шерп.

— Това няма да стане — каза Джордж.

— Защо? — остро попита Финч.

— Защото Хинкс ще съобщи на комисията, че първият достигнал върха е англичанин. — Усмихна се и добави: — Но не виждам причина австралиец и шерп да не успеят да направят същото в бъдеще. — Взе отново писалката си. — А сега заспивай, Финч. Искам да си довърша писмото.

Писецът докосна хартията, но не остави следи. Мастилото беше замръзнало.

 

 

В пет сутринта тримата изпълзяха от спалните чували. Джордж пръв излезе от палатката и бе посрещнат от безоблачно небе, чийто цвят би хвърлил във възторг Дж. М. У. Търнър, макар че щеше да му се наложи да изкачи цели седем хиляди и шестстотин метра, преди да му се отвори възможност да го нарисува. Нямаше никакъв вятър. Джордж вдиша дълбоко студения въздух, погледна към върха, който бе само на хиляда и двеста метра над него, и промълви:

— Толкова е близо…

В това време Финч изпълзя от палатката, нарамил на гръб тежащите петнайсет килограма кислородни бутилки. Той също погледна към върха и се удари в гърдите.

— Шт! — каза Джордж. — Нека не я будим. Остави я да дреме, за да можем да я изненадаме.

— Това едва ли може да се нарече подобаващо отношение към една дама — ухили се Финч.

След малко Джордж вече крачеше напред-назад, вбесен от закъснението на Оудъл.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, момчета — смутено каза Оудъл, когато най-сетне изпълзя навън. — Не можех да намеря другата си ръкавица.

И двамата не показаха особено съчувствие.

Вързаха се един за друг — Джордж отпред, Финч по средата, а Оудъл последен.

— Късмет, господа — каза Джордж. — Дойде време да поухажваме дамата.

— Да се надяваме, че няма да изпусне кърпичката си право върху главите ни — каза Финч, завъртя кранчето на едната бутилка и нагласи мундщука.

Джордж беше направил само няколко крачки, когато разбра, че това изкачване не може да се сравни с никое друго. Тук нямаше възможност за отдих и най-малкото движение бе така изтощително, сякаш спринтираш, а в действителност се движиш със скоростта на костенурка.

Опита се да не мисли за Финч, който вървеше само на няколко крачки зад него, дишаше спокойно и несъмнено доказваше правотата си. Джордж упорито продължи напред, но с всяка крачка му ставаше все по-трудно да диша. През последните седем месеца бе правил специални дихателни упражнения — четири секунди вдишване през носа до изпълване на дробовете, след това четири секунди издишване през устата. Само че не бе имал възможност да пробва тази техника на подобна височина. Погледна назад и видя, че въпреки допълнителния товар Финч изглежда отпуснат и във форма.

Джордж се бореше за всяка стъпка и не спря, докато не стигна до импрегнирания шал на Нортън. Беше оставен тук, за да отбележи новия (вече стар) световен рекорд в катеренето. Отново погледна назад. Финч продължаваше да се изкачва енергично, но Оудъл определено се беше уморил, защото бе изостанал с няколко метра. Дали Финч щеше да се окаже прав за него? Може би все пак трябваше да вземат Найима?

Джордж си погледна часовника — 10:12. Напредваха по-бавно от очакваното, но въпреки това вярваше, че ако изкачат върха до пладне, ще имат достатъчно време да се върнат на Северното седло преди залез. Бавно преброи до шейсет — нещо, което правеше при всяко катерене още от ученик — и погледна алтиметъра. Нямаше нужда от уреда, за да знае, че с всяка следваща минута изминават все по-малко разстояние, но когато в 10:51 достигнаха осем хиляди и четиристотин метра, все още беше уверен, че могат да изкачат върха. Точно тогава чу вик. Знаеше, че не е Финч.

Погледна назад. Оудъл бе паднал на колене, тресеше се от кашлицата, а ледокопът му бе забит в снега до него. Ясно беше, че не може да изкачи и сантиметър повече. Джордж с неохота се спусна към него, губейки седем трудно спечелени метра.

— Много съжалявам, Мелъри — изпъшка Оудъл. — Не мога повече. Трябваше да тръгнете без мен.

— Нямай грижа, друже — задъхано отвърна Джордж и сложи ръка на рамото му. — И утре мога да опитам. Справи се отлично.

Финч предпочете да не си губи времето с изказване на съчувствие, свали мундщука си и попита:

— Щом смяташ да оставаш тук с Оудъл, поне аз да опитам?

Джордж знаеше, че не може да му откаже. Погледна си часовника — 10:53 — и кимна.

— Успех. Но най-късно в дванайсет трябва да тръгнеш обратно.

— Това ми е повече от достатъчно — каза Финч, сложи мундщука и се освободи от въжето. Докато минаваше покрай Мелъри и Оудъл, никой от двамата не видя усмивката на лицето му. На Джордж не му оставаше друго, освен да гледа как съперникът му продължава бавно към върха.

Не след дълго обаче Финч вече не можеше да движи краката си. Спря да завърти кранчето на втората бутилка, но въпреки това успя да изкачи само още няколко метра. Изруга при мисълта колко близо бе до безсмъртието. Погледна алтиметъра си — осем хиляди четиристотин и деветдесет метра. Само още някакви си триста петдесет и осем метра и щеше да се здрависа с Бог.

Обърна се към искрящия връх, свали мундщука и извика:

— Мелъри очакваше, нали? Но утре аз ще се върна при теб!

44.

28 юни 1922 г.

Мила моя Рут,

Бяхме толкова близо до върха, но няколко часа след като се върнахме на Северното седло виелицата отново ни връхлетя с пълна сила. Може би боговете са разгневени заради неуспешния опит да стигнем целта си или защото приближихме така близо до тях.

На следващия ден условията бяха толкова лоши, че се принудихме да се върнем в Лагер 2 и да чакаме цяла седмица времето да се оправи. Все още съм твърдо решен да направя един последен опит за изкачване.

Наложи се Нортън да слезе в базовия лагер и подозирам, че генералът може да го върне обратно в Англия. Бог е свидетел, че той направи всичко по силите си.

Финч се разболя от дизентерия и също се върна в базовия лагер, но все още е достатъчно добре, за да повтаря на всеки, че той се е изкачил по-високо от всеки друг на света. Морсхед също слезе, защото болките от измръзването станаха непоносими. Оудъл напълно се възстанови от опита ни за покоряване на върха, когато изпадна в много тежко положение. Иска още един опит, но няма да рискувам да се катеря отново с него. Сега, поради отсъствието на Финч, Нортън и Морсхед, сред признатите алпинисти единствено Съмървил се държи на крака и има право на втори шанс.

Твърдо съм решил, ако времето се оправи дори само за два дни, да опитам още веднъж, преди да настъпи сезонът на мусоните. Не ме е грижа, че мога да се върна в Англия като втори. Убеден съм, че ако Оудъл не ме бе задържал, можех да се изкача много по-високо от Финч, особено щом той беше по петите ми. Може би щях да стигна дори до самия връх. Може дори да експериментирам с противните му кислородни бутилки, но няма да му го кажа, преди да се върна като победител.

Твърдо решен съм да сложа край на тази моя мания, защото не искам да се връщам тук и копнея да прекарам остатъка от живота си с теб и момичетата. Дори петокласниците ми липсват.

Надявам се, когато получиш това писмо, вече да си прочела в „Таймс“, че съпругът ти е изкачил покрива на света и пътува обратно към дома. С нетърпение чакам да те прегърна.

Твой любящ съпруг, Джордж

Джордж запечатваше плика, когато до него се появи Найима с две чаши.

— Мистър Мелъри, ще се зарадвате да научите, че ни чакат около три ясни дни. Това ще бъде последната ви възможност, защото скоро ще настъпи сезонът на мусоните.

— Защо си толкова сигурен? — попита Джордж, като стопли длани в чашата си, преди да отпие.

— Аз съм като кравата във вашата страна, която знае кога да се скрие под дърво, защото ще завали — отвърна Найима.

Джордж се разсмя и рече:

— Знаеш доста за страната ми.

Найима се поколеба, преди да отговори:

— Прочел съм много книги за Англия. Може би ако се бях родил англичанин, щяхте да ме включите в групата.

— Моля те, събуди ме в шест — каза Джордж, избягвайки темата. — Ако си прав за времето утре, бих искал до залез-слънце да стигна Северното седло, за да можем на следващия ден да щурмуваме върха.

— Желаете ли да занеса писмото до базовия лагер, за да го изпратят веднага?

— Не, благодаря — отвърна Джордж. — Някой друг може да го направи. За теб съм приготвил по-важна роля.

 

 

На сутринта Джордж се събуди с приповдигнато настроение. Позволи си обилна закуска — знаеше, че през следващите два дни ще кара само на кейк.

Излезе от палатката и със задоволство видя, че Съмървил и Оудъл вече го очакват заедно с деветима носачи, в това число и Найима. Всички изглеждаха нетърпеливи да потеглят.

— Добро утро, господа — поздрави ги Джордж. — Мисля, че е време да оставим визитката си на покрива на света.

И без да каже нищо повече, пое нагоре по склона. Времето бе идеално за катерене — ясен слънчев ден, без никакъв вятър и само тънка покривка сняг, която му напомняше за Швейцарските Алпи. Ако прогнозата на Найима се окажеше вярна, единственият проблем на Джордж щеше да е кого да избере за щурма. Вече беше решил да се вслуша в съвета на Финч и да покани най-опитния катерач.

 

 

През първия час напреднаха повече, отколкото смяташе за възможно. Когато се обърна да види как се справят останалите, Джордж с радост откри, че няма изоставащи. Реши да не спира, докато се движат с това темпо. И това решение щеше да спаси живота му.

Никой не падна духом и през втория час, след който Джордж обяви почивка. Зарадва се, че дори шерпите все още се усмихват, макар да мъкнеха по четиридесет килограма на гръб.

Когато потеглиха отново, може би малко по-бавно, духът на Джордж си остана приповдигнат. Северното седло се издигаше загадъчно в далечината пред тях. Съмървил и Оудъл поддържаха темпото. Несъмнено и двамата смятаха, че утре ще атакуват върха с него. Джордж обаче вече беше решил, че ще вземе само единият от тях. Малко по-назад шерпите бавно преодоляваха склона. Найима вървеше последен. През следващия час доволната усмивка не слезе от лицето на Джордж. Вече вярваше, че ще успее да натрие носа както на Финч, така и на Хинкс.

Намираха се на сто осемдесет и три метра от Северното седло, когато чу рев като от двигател някъде отгоре.

— Моля те, Господи, не отново! — изкрещя той, когато вълната от камъни, сняг и чакъл полетя от стената на около шейсет метра над него.

Секунди по-късно той, Съмървил и Оудъл бяха напълно погребани. Джордж трескаво се измъкна на повърхността и видя как лавината продължава да се носи надолу по склона, набира скорост и помита всичко пред себе си. Беше затрупан до раменете и можеше само да гледа как хората му изчезват един по един. Последният погълнат бе Найима. Тази ужасна картина се запечата в паметта на Джордж и остана с него до края на живота му.

Скоро се възцари тишина и той извика с надеждата, че не е единственият оцелял. Оудъл отговори, а малко по-късно се появи и Съмървил. Тримата се измъкнаха от снега и забързаха надолу с надеждата да спасят някак шерпите, които им бяха служили толкова вярно.

Джордж видя ръкавица и забърза към нея, но с всяка крачка затъваше все по-дълбоко. Добра се най-сетне до нея и започна трескаво да изгребва снега. Вече започваше да се отчайва, когато се появи гола длан, после цялата ръка и накрая главата на човек, който се мъчеше да си поеме дъх. Чу зад гърба си радостното възклицание на Оудъл, който бе изровил друг от носачите. Джордж продължи надолу по дълбокия сняг, като се оглеждаше за раница, обувка, ледокоп или каквато и да е следа от Найима. Копа доста време отчаяно, но не намери нищо. Накрая рухна изтощен и примирен, че не може да стори нищо повече.

Когато час по-късно слънцето залезе, бяха спасени само двама от деветимата шерпи. Останалите седем, в това число и Найима, останаха погребани завинаги. Джордж коленичи в снега и заплака. Джомолунгма се бе изсмяла на наглостта на простосмъртните.

Дни наред мисълта за загубата на седмината носачи не напускаше Джордж дори и насън. Другарите му се опитваха да го успокоят, но не успяха да го убедят, че не е виновна неговата амбиция. Генерал Брус нареди да издигнат паметна грамада на морена недалеч от един тибетски манастир и всички се наредиха около нея и сведоха глави.

— Щеше да е по-добре, ако някой от нас бе загинал заедно с тях — тихо рече Съмървил.

Скоро след това Брус ги поведе обратно към Калкута. Пътуването към Англия не бе никак весело. Джордж се питаше какво ли ги очаква в Ливърпул. Всеки от тях се беше заклел, че няма да се върне на Еверест дори да му предлагат цялото злато на Арабия, както се изрази водачът им.