Джефри Арчър
Пътеки на славата (15)

48.

— Асоциацията за образоване на работниците — каза Джефри Йънг, докато се разхождаха в градината.

— Никога не съм чувала за нея — отбеляза Рут.

— Основана е в първите дни на работническото движение и целта й е да помага на хората, които не са имали възможност за подобаващо образование на младини, но което може да им бъде от полза по-късно.

— Струва ми се доста в крак с фабианските принципи на Джордж.

— Лично според мен тази работа е направо създадена за него. Така ще може да съчетава опита си на учител с възгледите си за политиката и образованието.

— Ще трябва ли да се преместим в Кеймбридж?

— Боя се, че да. Но мога да се сетя и за по-лоши места за живеене — отвърна Джефри. — А и не забравяй, че Джордж има доста стари приятели там.

— Трябва да те предупредя, че той става много неспокоен относно финансовите си затруднения, както сам се изразява. В последното си писмо намеква, че обиколката не върви толкова добре, колкото се е надявал.

— Съжалявам да го чуя — каза Йънг. — Все пак ще ти кажа, че основната заплата е триста и петдесет лири годишно, с възможност за още сто и петдесет от допълнителни часове. Така стават общо петстотин.

— В такъв случай ми се струва, че ще се възползва от тази възможност. Кога трябва да започне?

— Не и преди края на годината — отвърна Йънг. — Което означава, че може дори да размисли за…

— Не сега, Джефри — прекъсна го Рут, хвана го нежно под ръка и го поведе обратно. — Да обсъдим този въпрос на вечеря. Сега се настани и си разопаковай багажа. Можем да се видим в дневната към седем.

— Не е нужно да говорим за това, Рут.

— Напротив, нужно е — отвърна тя.

— Такси! — извика Кийдик и когато колата спря с писък на спирачки, отвори задната врата и даде знак на клиента си да се качва. Хари и кадилакът му не се виждаха никъде.

— Е, колко зле беше? — попита Джордж и се отпусна на задната седалка.

— Не беше добре — призна Лий. — Макар че „Ню Йорк Таймс“ излезе с добри отзиви, продажбите извън града са… — той погледна през прозореца — … да кажем, незадоволителни. Все пак няма съмнение, че вече имаш един голям поклонник.

— Какви ги говориш?

— Стига, Джордж. Няма как да не си забелязал, че Естел Харингтън присъства на всяка от лекциите ти. Готов съм да заложа немалка сума, че ще я видим и довечера.

— Е, поне вечерната лекция е продадена — отбеляза Джордж. Не му се искаше да се замисля за вездесъщата мисис Харингтън.

— „Продадена“ не е точната дума — каза Лий. — Отказаха да подпишат договора, освен ако не се съгласим да пуснем студенти гратис. А тази дума не влиза в речника ми.

— А как стоят нещата в Балтимор и Филаделфия? — попита Джордж, докато таксито отбиваше от основната улица към кампуса. Винаги бе искал да го посети, но не си бе представял, че ще го поканят да изнася лекции там.

— Съжалявам — изпуфтя с пурата си Лий. — Наложи се да отложа и двете посещения. Иначе можем да изгубим и малкото, което сме спечелили досега.

— Толкова ли е зле?

— Даже по-лошо. Боя се, че трябва да прекратиш турнето преждевременно. Всъщност вече ти взех билет за „Саксония“, който отплава от Ню Йорк в понеделник.

— Но това означава…

— Че това ще е последната ти лекция, Джордж. Така че нека е най-добрата.

— Колко пари спечелихме? — тихо попита Джордж.

— В момента не мога да ти дам точната сума — отвърна Лий, докато таксито спираше пред личната резиденция на ректора на Харвард. — Има един-два разхода, които тепърва трябва да изчисля.

Джордж си помисли за писмото, което бе пристигнало в „Холт“ в деня преди да замине. Дали поканата за мемориалната лекция пред Дружеството щеше да бъде отменена, след като Хинкс научеше, че турнето не е успяло да събере очакваните хиляда лири? Може би най-доброто решение щеше да е сам да я откаже и да спести на Дружеството неудобството.

— Цяла вечер избягваш темата — каза Рут, докато водеше Йънг към дневната.

— Но вечерята беше великолепна — отвърна Джефри, докато се настаняваше на дивана. — А ти си чудесна домакиня.

— Ти пък си стар ласкател — рече Рут и му поднесе чаша кафе. Седна на стола срещу него. — Е, значи се надяваше да ме убедиш, че Джордж трябва да размисли и да поведе следващата експедиция до Хималаите? Но аз изобщо не съм уверена, че наистина го желае.

— Винаги ли си казвате истината? — попита Джефри.

— Да, разбира се — отвърна тя и го погледна леко изненадано.

— В писмото си Джордж ясно подчертава, че иска, както сам се изразява, да посегне още веднъж към най-дивата си мечта.

— Но… — започна Рут.

— Освен това споменава, че не би и помислил да те оставя отново, освен ако не е имал пълната ти подкрепа.

— А на мен каза, че в никакъв случай няма да се върне там.

— Освен това ме помоли да не ти казвам как се чувства в действителност. Така че в момента донякъде го предавам.

— А споменава ли основателна причина, поради която да се подлага отново на всичко това? — попита Рут.

— Освен очевидната ли? Помисли само какви приходи означава един евентуален успех.

— Джефри, и двамата много добре знаем, че не го прави за пари.

— Но ти спомена, че е неспокоен заради финансовите си затруднения.

Рут помълча известно време.

— Ако се съглася да го излъже за истинските си чувства — каза накрая тя, — защото това ще бъде лъжа, Джефри — трябва да ми обещаеш, че ще е за последен път.

— Трябва да бъде за последен път — отвърна Джордж. — Ако смята да стане директор на Асоциацията, едва ли биха се съгласили да отсъства по шест месеца годишно. Пък и, честно казано, ще бъде твърде стар, когато Комисията реши да прати следващата експедиция.

— Много ми се иска да можех да се обърна към някого за съвет.

— Защо не потърсиш мнението на единствения човек, който би разбрал точно през какво ти се налага да минеш?

— Какво искаш да кажеш?

Йънг й обясни.

— Мислиш ли, че ще ме приеме? — попита Рут.

— Разбира се, че ще приеме съпругата на Мелъри от Еверест.

Джордж веднага позна атрактивната жена, която бъбреше с Кийдик в другия край на стаята. Не беше от онези, които се забравят лесно.

— Поздравления, мистър Мелъри, беше много насърчително — каза ректорът на Харвард. — Изключително насърчително. Надявам се следващия път да успеете докрай.

— Много мило от ваша страна, мистър Лоуъл — отвърна Джордж, без да си прави труда да повтаря, че няма да участва в експедицията догодина. — Позволете да ви благодаря за организирането на този прием.

— Удоволствието е изцяло мое — каза ректорът. — Съжалявам само, че сухият режим не ми позволява да ви предложа друго освен портокалов сок или кока-кола.

— Нищо против един портокалов сок, благодаря.

— Зная, че много от студентите изгарят от нетърпение да ви зададат въпросите си, мистър Мелъри, така че няма да ви крада само за себе си — каза ректорът и се запъти към жената, която говореше с Кийдик.

Миг по-късно Джордж беше заобиколен от ентусиазирани младежи, които му напомниха за Кеймбридж.

— Всичките пръсти на краката ви ли са си на мястото, сър? — попита един от тях.

— Бяха там, когато проверих сутринта — засмя се Джордж. — Но приятелят ми Морсхед изгуби два пръста на ръцете и един на крака, а бедният капитан Нортън се прости с половината си ухо, след като постави нов височинен рекорд.

— Сър, в Америка има ли планини, които ви се виждат достойно предизвикателство? — обади се глас зад гърба му.

— Определено — отвърна Джордж. — Мога да ви уверя, че Маккинли с нищо не отстъпва на върховете в Хималаите. Има също няколко върха в Йосемит, които биха подложили на изпитание и най-опитните катерачи. Ако се интересувате от скално катерене, не е нужно да гледате по-надалеч от Юта или Колорадо, за да докажете способностите си.

— Едно нещо все ме озадачава, мистър Мелъри — каза младеж с напрегнат поглед. — Защо му е на човек да изкачва планина?

Ректорът, който току-що се бе върнал при Джордж, се покашля и се помъчи да скрие смущението си.

— Отговорът е много прост — отвърна Джордж. — Защото я има.

— Но…

— Извинете, че ви прекъсвам, Мелъри — каза мистър Лоуъл, — но зная, че мисис Харингтън с нетърпение очаква да ви види. Покойният й съпруг беше възпитаник на университета и негов щедър благодетел.

Джордж се усмихна, докато се ръкуваше с младата жена, която го бе питала за разходите на експедицията в Ню Йорк и оттогава не бе пропускала нито една негова лекция. Не изглеждаше по-възрастна от някои от студентите и той предположи, че е била най-малко третата мисис Харингтън, освен ако кралят на кашоните, както го наричаше Кийдик, не се е оженил наистина късно.

— Честно казано, Естел, не съм предполагал, че се интересуваш от алпинизъм — каза ректорът.

— Кой би могъл да устои на харизмата на мистър Мелъри. — Джордж не беше чувал думата „харизма“ да се използва в този смисъл и си каза, че ще направи справка в речника за допълнителните й значения. — Разбира се, всички се надяваме, че първи ще стъпи на върха на онази планина и после ще се върне, за да ни разкаже пак за нея.

Джордж се усмихна и се поклони леко.

— Както обясних в Ню Йорк, мисис Харингтън, аз няма…

— Вярно ли е — продължи тя, явно не беше свикнала да я прекъсват, — че днешната ви лекция е последната и заминавате за Англия?

— Боя се, че да — отвърна Джордж. — Утре следобед ще взема влака до Ню Йорк, а вдругиден сутринта отплавам за Саутхемптън.

— Е, щом ще бъдете в Ню Йорк, мистър Мелъри, каня ви на питие утре вечер.

— Много мило от ваша страна, мисис Харингтън, но за съжаление…

— Разбирате ли, покойният ми съпруг беше много щедър благодетел и съм сигурна, че би искал да направя значително дарение за вашата кауза.

— Значително? — повтори Джордж.

— Мислех си за… — тя помълча малко — … за десет хиляди долара.

— Но аз ще пристигна в Ню Йорк едва в седем вечерта, мисис Харингтън.

— В такъв случай ще пратя кола да ви вземе от хотела в осем. И, моля те, наричай ме Естел.

След като закуската бе вдигната и бавачката изведе децата на сутрешна разходка, Рут отиде в дневната. Седна на любимия си стол до прозореца и отвори последното писмо от Джордж.

22 март

Мила моя Рут,

В момента съм във влака от Бостън за Ню Йорк. Имам някои добри новини. В Харвард мина великолепно. В „Тафт Хол“ публиката висеше от балконите, както се изрази Кийдик, а студентите и преподавателите ме посрещнаха сърдечно.

Тръгнах си от приема на ректора с доста приповдигнат дух, въпреки че пих само портокалов сок заради сухия режим. Когато се събудих сутринта, реалността се върна с пълна сила. Обиколката ми е прекъсната и ще се върна в Англия много по-рано, отколкото очаквах. Жалко, че не успях да те убедя да дойдеш с мен — цялото пътуване се оказа по-кратко и от месец. Все пак кратката ваканция във Венеция бе незабравима, въпреки че не изкатерихме камбанарията. Така че ме очаквай по някое време следващата седмица. Ще ти телеграфирам от кораба кога точно ще пристигна в Саутхемптън.

Втората добра новина е, че довечера в Ню Йорк ще ми бъде дадена последна възможност да подобря финансовото си положение.

Радвам се, че ще видя теб и децата по-рано, отколкото очаквах, но да се върнем към реалността. Първото, което трябва да направя, когато се върна, е да започна да търся работа.

Ще се видим скоро.

Твой любящ съпруг, Джордж

Рут се усмихна, пъхна писмото в плика и го прибра в горното чекмедже на бюрото, където бяха всички писма от него през годините. Погледна часовника над камината. Влакът за Лондон щеше да замине от Годалминг след час, но все пак трябваше да тръгне скоро — предстоеше й среща, за която не биваше да закъснява.

49.

Малко преди девет Джордж почука на вратата на голямата къща от червеникавокафяв камък на Шейсет и четвърта улица. Отвори иконом с дълъг черен фрак и бяла вратовръзка.

— Добър вечер, сър. Мисис Харингтън ви очаква.

Джордж го последва в дневната. Мисис Харингтън стоеше до камината, над която висеше картина на Бонард с гола жена, излизаща от банята. Домакинята бе облечена в яркочервена копринена рокля, която не скриваше съвсем коленете й. Нямаше венчална халка, носеше само огърлица и гривна с диаманти.

— Благодаря, Доукинс — каза мисис Харингтън и преди икономът да стигне до вратата, добави: — За тази вечер не си ми необходим повече.

— Както кажете, мадам — поклони се леко икономът и затвори вратата след себе си. На Джордж му да се стори, че чу изщракването на ключалка.

— Настанявай се, Джордж — каза мисис Харингтън и посочи дивана. — Нека ти сипя питие. Какво предпочиташ?

— Май ще трябва да се задоволя с портокалов сок — отвърна Джордж.

— О, няма нужда — каза мисис Харингтън.

Отиде до другия край на помещението, докосна кожената подвързия на „Тежки времена“ и лавицата моментално се завъртя, за да се превърне в бюфет.

— Скоч и сода? — предложи тя.

— Има ли нещо, което не знаете за мен? — с усмивка попита Джордж.

— Едно-две неща — отговори мисис Харингтън докато сядаше на дивана до него. Роклята й се дръпна малко нагоре и оголи коленете й. — Но не след дълго ще си ги изясня.

Джордж докосна нервно вратовръзката си.

— Е, Джордж, малкото ми дарение ще помогне ли на следващата ти експедиция?

— Честно казано, мисис Харингтън, ще ни е нужно всяко пени — отвърна Джордж и отпи от уискито. Дори беше уцелила любимата му марка. — Миналия път не бяхме достатъчно подготвени. Със същия проблем се сблъска и капитан Скот при експедицията до Южния полюс и това доведе до гибелта му и гибелта на целия му екип. Не искам да излагам хората си на подобен риск.

— Толкова си сериозен — каза мисис Харингтън, наведе се към него и го потупа по бедрото.

— Това е сериозно начинание, мисис Харингтън.

— Наричай ме Естел, моля — каза тя, сложи крак върху крак и оголи черните си жартиери. — Мислиш ли, че този път ще достигнеш върха?

— Възможно е, но винаги е нужен и малко късмет — отвърна Джордж. — Поне с времето. Ако се отворят три или дори два ясни дни без вятър, ще имаме шанс. За жалост тъкмо когато си мислех, че късметът ми се е усмихнал, настъпи катастрофата.

— Надявам се, че ако на мен ми се отвори шанс, няма да последва катастрофа — каза мисис Харингтън, без да вдига ръка от бедрото му.

Джордж се изчерви и реши, че е време да търси авариен изход.

— Не е нужно да се притесняваш — рече тя. — Никой няма да разбере за това малко приключение и определено не е нужно то да се превръща в катастрофа.

Джордж се канеше да стане и да си тръгне, когато тя добави:

— А когато стъпиш на върха, Джордж — а съм сигурна, че ще го направиш — помисли си за момент за мен.

Тя извади от ръкава си чек и го остави на масичката. Джордж погледна към него. В полза на: Кралско географско дружество, $10,000. Сети се за мистър Хинкс и остана на мястото си.

— Помисли си за това, Джордж. Аз ще ида да облека нещо по-удобно. Сипи по още едно питие. Аз съм на джин с тоник — добави тя и излезе.

Джордж взе чека и се канеше да го прибере в портфейла си, когато видя малката фотография, подаваща се между две банкноти. Извади снимката на Рут, която бе направил по време на медения им месец и винаги носеше със себе си. Усмихна се, прибра я и скъса чека наполовина. Отиде до вратата и бавно завъртя дръжката. Наистина беше заключена. Жалко, че Кралското географско дружество не бе изпратило Финч на обиколка в Америка. Тогава със сигурност щеше да получи десет хиляди долара.

Прекоси стаята, дръпна резето и тихо отвори прозореца. Подаде глава навън, за да определи най-добрия маршрут. Със задоволство видя, че фасадата на сградата е от големи, равномерно поставени груби каменни плочи. Стъпи на перваза и започна бавно да се спуска надолу. Когато му остана метър и половина, скочи на тротоара и бързо пресече улицата. Знаеше, че катерачът не бива да поглежда назад, но не се сдържа — и беше възнаграден за това. На отворения прозорец стоеше прекрасна жена, облечена единствено в прозрачно неглиже, което не оставяше абсолютно нищо за въображението.

— По дяволите — изруга той. Заминаваше сутринта, а още не бе купил подарък за Рут.

Почука леко на входната врата на Тайт стрийт 37. Миг по-късно й отвори прислужница, която направи реверанс и каза:

— Добро утро, мисис Мелъри. Бихте ли ме последвали?

Домакинята я чакаше в дневната до камината, точно под картината, изобразяваща покойния й съпруг на път към Южния полюс. Беше облечена с проста черна рокля, нямаше никакъв грим, а единственото й украшение бе венчалната халка.

— Много се радвам да ви видя, мисис Мелъри — каза тя и подаде ръка на Рут. — Моля, елате при огъня.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете — каза Рут.

След като се настаниха, прислужницата постави на масичката до господарката си сребърен поднос с чай и бисквити.

— Можеш да ни оставиш, Мили — каза вдовицата на капитан Скот. — И не желая да ме безпокоят.

— Разбира се, милейди — отвърна прислужницата, излезе и тихо затвори след себе си.

— Индийски или китайски, мисис Мелъри?

— Индийски, моля.

— Мляко и захар?

— Само мляко, благодаря — каза Рут.

Домакинята й подаде чашата чай и каза:

— Писмото ви ме заинтригува. Споменахте, че въпросът е личен и искате да го обсъдите с мен.

— Да — колебливо рече Рут. — Нуждая се от съвета ви.

Домакинята кимна и се усмихна топло.

— Съпругът ми — започна Рут — в момента изнася лекции в Съединените щати и го очаквам всеки момент. Макар че на няколко пъти ми каза, че няма намерение да води следващата експедиция на Кралското географско дружество до Еверест, не се съмнявам, че иска да го направи.

— А вие какво мислите за връщането му в Хималаите?

— След дългото му отсъствие по време на войната, после експедицията до Еверест, а сега и пътуването до Америка, не ми се иска да се разделяме за още шест месеца.

— Напълно ви разбирам, скъпа. Кон беше абсолютно същият — като дете, което не го свърта на едно място за повече от няколко месеца.

— Питал ли ви е какво мислите за това?

— Непрекъснато, но аз знаех, че се нуждае единствено от поддръжка, и затова му казвах онова, което иска да чуе — че постъпва правилно.

— А вярвахте ли наистина?

— Не винаги — с въздишка призна по-възрастната жена. — Но колкото и да копнеех да си остане у дома и да живее обикновен живот, това бе невъзможно. Защото, мисис Мелъри, Кон не беше обикновен, също като съпруга ви.

— Нима не съжалявате, че не сте го спрели?

— Не, мисис Мелъри. Предпочитам да прекарам две години с един от най-вълнуващите мъже на света, отколкото четиридесет с човек, който си мисли, че съм му попречила да осъществи мечтите си.

Рут се опита да се овладее.

— Мога да понеса мисълта да се разделя с Джордж за още шест месеца — каза тя. — Но не и завинаги — добави след кратко мълчание.

— Никой не разбира това по-добре от мен. Но вашият съпруг не е обикновен човек и съм сигурна, че сте знаели за амбицията му, преди да се съгласите да станете негова жена.

— Да, така е, но…

— В такъв случай не можете, или по-точно не бива да заставате на пътя, който му е отредила съдбата. Ако друг постигне мечтата му, вие ще съжалявате до края на дните си.

— Но значи ли това, че моята съдба е да остана без него? — попита Рут. — Ако знаеше колко го обичам…

— Бъдете сигурна, че знае, мисис Мелъри. И именно защото знае, ще трябва да го убедите, че е негов дълг да оглави следващата експедиция. А след това, скъпа, няма да ви остава нищо друго, освен да се молите да се завърне жив и здрав.

Рут вдигна глава, по бузите й се стичаха сълзи.

— Но вашият съпруг не се завърна.

— Ако можех да върна времето — каза тихо домакинята — и ако Кон ме попита: „Имаш ли против да замина отново, момичето ми?“, пак щях да отговоря така, както отговорих преди тринайсет години, един месец и шест дни. „Не, скъпи, разбира се, че нямам против. Само този път не забравяй дебелите вълнени чорапи.“

В шест сутринта Джордж вече бе събрал багажа си. Когато освободи стаята, изобщо не се изненада, че Кийдик не е уредил сметката. Изпита облекчение, че този път бе отседнал в единична стая в малък хотел в Ийст Сайд, а не в президентския апартамент в „Уолдорф“.

Излезе на улицата, но не спря такси — по няколко причини. Чакаха го четиридесет и три пресечки и той пое с куфари в ръце по оживените улици на Манхатън.

Пристигна на пристанището час по-късно. Кийдик го чакаше край подвижния мост с пура в уста. На лицето му играеше дежурната усмивка.

— Джордж, обади ми се, когато стигнеш върха. Това ще се казва неоспоримо доказателство.

— Благодаря ти, Лий — каза Джордж и след кратко колебание добави: — За незабравимото изживяване.

— Удоволствието беше изцяло мое — каза Лий и протегна ръка. — Радвам се, че успях да помогна.

Джордж стисна мълчаливо ръката му. Вече се качваше по мостчето, когато Лий извика след него:

— Хей, не забравяй това!

В ръката си държеше плик.

Джордж се обърна и заслиза обратно — нещо, което по принцип не обичаше да прави.

— Това е твоят дял от печалбата, старче — каза Лий, като се мъчеше да имитира английския акцент на Джордж. — Петдесет процента, както се разбрахме.

— Благодаря — каза Джордж и прибра плика във вътрешния си джоб. Нямаше намерение да го отваря пред него.

Затърси каютата си и изобщо не се изненада, че е в туристическата класа, на четири нива под горната палуба, и му се налага да я дели с други трима. Самата каюта бе не по-голяма от палатката му на Северното седло. Заряза багажа си, когато ревът на сирената оповести потеглянето им, и бързо излезе на палубата да види как корабът бавно напуска пристанището.

Отново се наведе над релинга и се загледа към кея; тълпата сега махаше за сбогом. Не си направи труда да потърси Лий — знаеше, че отдавна си е отишъл. Гледаше как гигантските небостъргачи стават все по-малки и по-малки, а когато Статуята на свободата най-сетне изчезна, реши, че е време да погледне реалността в очите.

Извади плика от джоба си, отвори го и извади чека. В полза на: Кралско географско дружество, $48. Усмихна се и си помисли за Естел, но само за момент.