Дженифър Л. Арментраут
Опал (6)

Шеста глава

Взрях се в Деймън с надеждата, че съм го разбрала погрешно, но пронизителното отчаяние и лекият гняв в светлите му очи ми подсказваха, че не съм.

— Съжалявам — каза той.

— Недей. Напълно те разбирам. — Пристегнах косата си назад. — Какво мога да направя?

— Трябва да тръгвам — каза той, извади ключовете от джоба си и ги постави в ръката ми. — Трябва да потегля наистина бързо. Прибери се вкъщи и остани там. — После ми подаде мобилния си телефон. — Остави го в колата. Ще се върна възможно най-скоро.

Да се прибера вкъщи?

— Деймън, мога да ти помогна. Мога да…

— Моля те. — Той улови лицето ми отново. Топлите му ръце се допряха във вече студените ми бузи. Целуна ме донякъде с желание, донякъде с яд. После се отдръпна. — Прибери се вкъщи.

И после изчезна със скорост, прекалено бърза за човешкото око. Замръзнах за момент.

Бяхме се насладили на час, може би два, преди всичко да се скапе. Пръстите ми стиснаха ключовете. Острият метал потъна в плътта ми.

Провалената среща беше най-малкият ми проблем.

— По дяволите.

Обърнах се и заобиколих джипа. Качих се и нагласих предната седалка в позиция, подходяща за нормален човек, а не за Годзила. Само така краката ми можеха да достигнат педалите.

Прибери се вкъщи.

Доусън би отишъл на едното от две възможни места. Вчера Деймън беше казал, че Доусън се е опитал да отиде в сградата с офисите, която беше последното място, на което го бяха държали. Логично беше това да е първата му цел.

Прибери се вкъщи и остани там.

Излязох от паркинга и стиснах кормилото. Можех да се прибера вкъщи и да чакам като добро момиче, да се свия на дивана и да чета книга. Да напиша ревю и да си направя пуканки. Деймън щеше да се върне, ако не се случеше нещо ужасно, и аз щях да се хвърля в прегръдките му отново.

Завих надясно вместо наляво и се изсмях силно. Звукът беше нисък и гърлен благодарение на прецаканите ми гласни струни и на тревогата ми.

Време беше да зарежа прибирането вкъщи. Не живеех през 50-те. Не бях крехко и чупливо създание. И определено не бях онази Кейти, с която Деймън се беше запознал. Щеше да му се наложи да го приеме.

Ускорих скоростта, надявайки се мъжете в синьо да са заети с нещо друго и да не следят пътната обстановка тази вечер. Нямаше как да стигна преди Деймън, но ако попаднеха в някаква беда, можех да отвлека вниманието на нападателите или нещо такова. Можех да направя нещо.

На половината път до там улових с крайчеца на окото си проблясък на бяла светлина, много зад ивицата дървета, минаваща покрай магистралата. След миг се появи отново — бяло, примесено с червено.

Натиснах спирачките и завъртях кормилото надясно, а задната част на джипа се понесе и после спря под крив ъгъл край пътя. С туптящо сърце включих аварийните светлини и разтворих вратата. Изстрелях се по магистралата и в първия момент едва не излязох от пътя, но после постигнах равновесие и се засилих. Черпейки от Изворът, набрах скорост и се затичах толкова бързо, че краката ми едва докосваха земята.

Ниски клони се протягаха към косите ми. Снегът хвърчеше, докато заобикалях дебелото дърво и навлизах в доскоро необезпокояваната гора. Вляво от мен претърча нещо кафяво. Сигурно беше сърна, но като си знам късмета, можеше да се окаже и таласъм.

Бяло-синя светлина пламна пред мен, като хоризонтална светкавица. Определено принадлежеше на някой луксианец, но не беше на Деймън — неговата беше червеникава. Може би беше Доусън или…

Бягах покрай купчина едри камъни и ритах снега, а убийствени висулки падаха от брястовете и разтърсваха земята край мен. Летейки през лабиринта от дървета, завих рязко надясно…

Бяха там — двама луксианци в изцяло светлинната си форма. И бяха… Какво по дяволите? Спрях рязко и се нагълтах с въздух.

Единият беше по-висок, съвършено бял с червеникави ръбове. Другият изглеждаше по-тънък и по-бавен, със син оттенък. По-големият, за когото бях сигурна, че е Деймън, беше уловил главата на другия в здрава хватка.

Вече официално бях виждала всичко.

Предположих, че другият е Доусън. Братът на Деймън беше доста агресивен, измъкна се от хватката и избута Деймън с крачка назад. Но Деймън обви ръце около центъра на другата светлина, повдигна я във въздуха и я удари с тяло толкова силно, че от дърветата около нас попадаха още висулки.

Светлината на Доусън пулсираше, сините лъчи се блъскаха в околните дървета и се връщаха обратно към двамата, избягвайки ги на милиметри. Той се опита да претърколи Деймън — поне така изглеждаше, — но Деймън имаше надмощие.

Скръстих ръце и потреперих.

— Сигурно се шегувате.

Двете извънземни луди глави замръзнаха и на мен наистина ми се прииска да ида и да ги сритам и двамата. След секунда светлините им угаснаха. Очите на Деймън, които продължаваха да бъдат нажежени до бяло, се впиха в моите.

— Мисля, че ти казах да се прибереш вкъщи и да останеш там — изрече той, а в гласа му звучеше предупреждение.

— А последния път, когато проверих, ти все още нямаше право да ми нареждаш да се прибера вкъщи и да остана там. — Приближих се към тях и пренебрегнах блясъка в очите му. — Виж, просто се притесних. И реших да дойда и да помогна.

Устните му се изтеглиха назад.

— И как би могла да помогнеш?

— Мисля, че вече помогнах. Накарах ви да спрете да се биете, идиоти такива.

Погледът му се задържа върху мен за момент и очите му вещаеха проблеми в бъдеще. Може би дори наказания. Ох, зачеркнете това. Очите му не обещаваха нищо забавно.

— Пусни ме, брат ми.

Деймън сведе глава.

— Не знам. Сигурно ще избягаш и ще ме караш отново да те гоня.

— Не можеш да ме спреш — каза Доусън със зловещо безчувствен глас.

Мускулите под пуловера на Деймън се напрегнаха.

— Мога и ще го направя. Няма да ти позволя да си причиниш подобно нещо. Тя…

— Какво тя? Не си заслужава?

— Тя не би искала да го направиш — кипна Деймън. — Ако ситуацията беше обърната, ти не би искал тя да се излага на беда.

Доусън се повдигна и успя да проправи достатъчно разстояние между себе си и брат си, за да се изправи. Двамата обмениха бдителни погледи.

— Ако бяха заловили Кейти…

— Не смей.

Ръцете на Деймън се свиха отново в юмруци. Брат му не се впечатли.

— Ако я бяха заловили, ти щеше да направиш същото. Не лъжи.

Деймън отвори уста, но не каза нищо. Всички знаехме какво би направил и никой нямаше да го спре. И след като осъзнавахме това, как бихме могли да спираме Доусън? Не можехме.

Усетих точния момент, в който Деймън осъзна това, защото той отстъпи назад и пъхна и двете си ръце в развените си от вятъра коси. Разкъсан между това, което беше правилно, и това, което трябваше да направи.

Пристъпих напред. Кълна се, че можех да усетя бремето, което носеше на плещите си Деймън, сякаш беше на моите.

— Не можем да те спрем. Прав си.

Доусън се дръпна към мен, очите му бяха брилянтно зелени.

— Тогава ме пуснете.

— И това не можем. — Осмелих се да надникна към Деймън. Изражението му не издаваше нищо. — През последната една година Ди и брат ти те смятаха за мъртъв. Това ги съсипваше. Просто си нямаш идея.

— Ти нямаш идея през какво преминах аз. — Той сведе поглед. — Добре, може би донякъде имаш. Това, което беше причинено на теб, беше причинено на Бет в хилядократна степен. Просто не мога да я забравя, макар да обичам брат си и сестра си.

Усетих рязкото вдишване на Деймън. За първи път от завръщането си насам Доусън признаваше някакви чувства, които изпитва към семейството си. Улових се за това и продължих:

— И те са наясно с това. Знам го. Никой не очаква да забравиш за Бет. Но ако избягаш и се оставиш да те заловят, няма да помогнеш на никого.

Еха. Кога аз станах гласа на разума?

— Какви са другите възможности? — попита Доусън.

Главата му се изви настрани — маниер, който имаше и брат му.

Ето в това беше проблемът. Доусън нямаше да спре. Дълбоко в себе си Деймън разбираше защо и знаеше, че щеше да направи същото. Беше лицемерно да иска брат му да реагира по друг начин. Трябваше да направим компромис.

И аз се сетих за един.

— Позволи ни да ти помогнем?

— Какво? — възкликна Деймън.

Не му обърнах внимание.

— Знаеш, че от нахлуването в министерството няма да има ефект. Трябва да разберем къде е Бет, ако въобще я държат тук, и да съставим план как да я измъкнем. Добре обмислен план с малък шанс за провал.

И двамата братя се взряха в мен. Сдържах дъх. Това беше. Нямаше как Деймън да следи брат си непрекъснато. И не беше редно да предположим, че би могъл.

Доусън се обърна с изправен гръб. Изминаха няколко секунди, в които вятърът шибаше дърветата и разнасяше сняг.

— Не мога да понеса мисълта, че я държат там. Само като си го помисля и не мога да дишам.

— Знам — прошепнах.

Лунната светлина се промъкна между клоните и обля лицето на Деймън. Той мълчеше, но от него струеше гняв. Наистина ли си беше въобразявал, че може цял живот да тича след Доусън? Ако беше така, значи се беше побъркал.

Най-сетне Доусън кимна.

— Добре.

В мен се разля сладко успокоение и краката ми омекнаха.

— Но трябва да обещаеш, че ще ни дадеш време. — Всичко опираше до времето, което нямахме. — Не можеш да загубиш търпение и да избягаш. Трябва да се закълнеш.

Той се обърна към мен. През тялото му премина трепет и цялата му сила сякаш се изгуби. Докато той стоеше срещу мен, напрежението спадна и ръцете му се отпуснаха свободно край тялото.

— Кълна се. Помогнете ми и се кълна, че няма да избягам.

— Имаме сделка.

Настъпи мълчание, сякаш дивата природа попиваше обещанието му и моята сделка и ги прибираше във вечната си памет. После и тримата се отправихме към джипа в неловко мълчание. Пръстите ми бяха като ледени висулки, когато подадох ключовете на Деймън.

Доусън се качи отзад, отпусна глава на седалката и затвори очи. Непрекъснато поглеждах към Деймън, очаквайки той да каже нещо, каквото и да било. Но той беше съсредоточен върху пътя, а мълчанието му сякаш тиктакаше като бомба със закъснител.

Надникнах към задната седалка. Доусън следеше Деймън с едва притворени очи.

— Ей, Доусън…

Погледът му се насочи към мен.

— Да?

— Искаш ли да се върнеш в училище? — Училището щеше да го занимава, докато измислим как, по дяволите, да се доберем до Бет. Освен това съвпадаше с плана на Деймън да се преструваме, че сме се измъкнали от министерството, и ни даваше възможност да следим изкъсо Доусън, в случай че си промени решението. — В смисъл, убедена съм, че можеш. Ще кажеш на другите, че просто си избягал. Случва се.

— Хората го мислят за мъртъв — каза Деймън.

— Убедена съм, че много бегълци из страната са погрешно смятани за мъртви — аргументирах се аз.

Доусън изглежда го обмисляше.

— Какво ще им кажа за Бет?

— Това е добър въпрос. — В гласа на Деймън се таеше предизвикателство.

Спрях да дъвча нокътя си.

— Че и двамата сте избягали, но в крайна сметка ти си решил да се върнеш вкъщи, а тя — не.

Доусън се наведе напред и отпусна брадичка върху дланите си.

— По-добре това, отколкото да седя безцелно и да се тормозя с мисли.

Точно така. Иначе би се побъркал.

— Ще трябва да се запише, за да посещава часовете — каза Деймън, докато пръстите му потупваха кормилото. — Ще поговоря с Матю и ще видим как ще го уредим.

Облегнах се назад и се усмихнах, развълнувана, че Деймън най-сетне ме подкрепя. Кризата беше предотвратена. Ако само можех да се справя така лесно и с всичко друго…

Ди чакаше на верандата, когато паркирахме на алеята. Андрю седеше на пост до нея. Доусън слезе от задната седалка и се приближи до сестра си. Размениха няколко думи, но твърде тихо, за да ги чуя, и после се прегърнаха.

Това беше удивителна любов. Различна от тази, която бяха споделяли родителите ми, но все пак силна и непоклатима. Несъкрушима въпреки ужасиите, които си причиняваха един на друг.

— Мисля, че ти казах да се прибереш вкъщи.

Не бях осъзнала, че на устните ми има усмивка, докато тя не посърна при звука на гласа на Деймън. Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива. Да, ето ги обещаните по-рано проблеми.

— Трябваше да помогна.

Той погледна през прозореца.

— Какво щеше да направиш, ако не беше попаднала на Доусън, а ме беше открила в разгара на битка с хората от министерството или както там се казваше оная група?

— Дедал — казах аз. — Дори да бяха те, пак щях да помогна.

— Да, точно оттам идва проблемът.

Той слезе от джипа и аз останах зяпнала.

Поех объркано въздух и излязох от колата. Той се беше облегнал на бронята със скръстени пред гърдите ръце. Не ме погледна, когато станах до него.

— Ядосан си, защото се тревожиш за мен, но аз не възнамерявам да бъда момичето, което стои вкъщи и чака героят да изтреби всички злодеи.

— Това не е книга — сопна са той.

— Очевидно…

— Не. Не ме разбираш. — Обърна се към мен побеснял. — Това не е някаква свръхестествена фантазийка или каквито там глупости четеш. Няма предварителен сюжет и не е известно как ще се развият нещата. Враговете не са явни. Нищо не ни гарантира щастлив край и ти… — той сведе глава, за да бъдат очите ни на едно ниво. — Ти не си супер героиня, без значение какво правиш, по дяволите.

Еха. Явно наистина е следял блога ми. Но не това беше важното.

— Знам, че това не е роман, Деймън. Не съм глупава.

— Не си ли? — Той се изсмя невесело. — Защото ако беше умна, нямаше да хукнеш след мен.

— Същото може да се каже и за теб! — Гневът ми вече се изравняваше с неговия. — Ти побягна след Доусън, без да знаеш на какво може да налетиш!

— Без майтап. Но аз контролирам Извора без проблем. Знам на какво съм способен. А ти — не.

— Знам на какво съм способна!

— Така ли? — попита той. Върховете на скулите му проблясваха от ярост. — Ако бях обграден от хора от министерството, щеше ли да успееш да ги изтребиш? И би ли могла след това да живееш с мисълта за стореното?

В корема ми сякаш разцъфна тревога, мрачните й пипала се увиха около цялото ми същество. Когато бях сама на тъмно, непрекъснато се терзаех от това, че съм склонна да отнема човешки живот.

— Готова съм да го направя.

Гласът ми прозвуча като шепот.

Той отстъпи назад и поклати глава.

— По дяволите, Кити, не искам да изживяваш подобно нещо. — Сурова емоция се изписа на лицето му. — Не е трудно да убиеш. Но страшното идва след това — вината. Не искам да се замесваш в това. Разбираш ли? Не искам да водиш такъв живот.

— Но аз вече водя такъв живот. И всички надежди, пожелания и добри намерения на света не са способни да променят това.

Истината сякаш го разгневи повече.

— Дори да оставим този въпрос настрана, онова, което обеща на Доусън, беше адски невъобразимо!

— Какво?

Ръцете ми се отпуснаха край тялото.

— Да му помогнем с Бет? По дяволите, как ще направим това?

Пристъпих от единия на другия крак.

— Не знам, но ще измислим нещо.

— Това е страхотно, Кити. Не знам как да я намерим, но ще помогнем. Страхотен план.

Нещо горещо жегна гърба ми. Това вече беше велико.

— Ти си такъв лицемер! Вчера ми каза, че ще разберем някак плана на Уил, но нямаш идея как. Същото е и с Дедал! — Той отвори уста, но аз знаех, че съм го спипала. — И не успя да излъжеш Доусън, когато те попита какво би направил, ако бяха заловили мен. Не си единственият, който има право на прибързани и глупави решения.

Устата му се затвори.

— В момента не става дума за това.

Изпънах вежда.

— Слаб довод.

Деймън изстреля с груб глас:

— Нямаше право да обещаваш подобни неща на моя брат! Той не е твой роднина.

Потръпнах и отстъпих назад. По-добре да ме беше зашлевил през лицето. По мое мнение, поне бях убедила Доусън да не се хвърля в пропастта. Естествено, да му обещая да му помогнем с Бет, не беше перфектно, но пак беше по-добре от това той да хукне към министерството като побъркан.

Опитах се да прикрия гнева и разочарованието си, защото разбирах откъде произлиза неговото настървение. Деймън не искаше да попадна в беда и се притесняваше за брат си, но тази негова вродена, почти маниакална нужда да предпазва другите не извиняваше отвратително грубото му държание.

— Доусън е мой проблем, защото е твой проблем — казах. — Заедно сме в тази беда.

Очите му се втренчиха в моите.

— Не във всичко, Кити. Така стоят нещата.

Гърлото ми изгаряше и аз примигнах няколко пъти, тъй като не исках да заплача, макар сърцето ми да кървеше от болка.

— Ако не сме заедно във всичко, можем ли въобще да бъдем заедно? — Гласът ми се пропука. — Не виждам как би било възможно.

Очите му се разшириха.

— Кити…

Поклатих глава, защото знаех накъде върви този разговор. Ако той отказваше да ме възприеме като нещо различно от чуплив порцелан, бяхме обречени.

Да се отдалеча от Деймън, беше най-трудното нещо, което ми се беше налагало да направя. Ситуацията се утежни от факта, че той не се опита да ме спре, защото това не беше в стила му. Но дълбоко в сърцето си, в едно специално място, където живееше само истината, аз разбирах, че той нямаше да опита. А аз исках той да опита. Имах нужда да опита.

Но той не го направи.