Дженифър Л. Арментраут
Опал (35)

Трийсет и пета глава

Следобеда преди бала Ди стоеше в стаята ми и завърташе косата ми около средна по размер маша. Разговорът започна малко неловко, но после продължи с лекота. Приказвахме си весело и леко и накрая тя оформи косата ми в сложна прическа, която демонстрираше вложения от Ди труд.

Нанасях очната си линия, когато тя седна на ръба на леглото и постави ръце в скута си. Тя беше избрала проста прическа: косата й беше събрана назад и стегната в дебел кок — класическа визия, която много добре изтъкваше ъгловатите й черти.

Нанасях кафеникавия грим с кутрето си.

— Вълнуваш ли се за довечера?

Тя сви рамене.

— Просто искам да отида, защото все пак ни е последна година. Сигурно за последна година ще сме заедно — цялата група — и искам да се насладя. Знам, че Адам би желал да отида и да се забавлявам.

Прибрах молива за очи в чантата си и затърсих грима за мигли.

— Така е — казах и вдигнах очи към стаята. — Изглеждаше от онези мъже, които искат най-доброто за жената, без значение какво се случва с тях.

Усмивката засия и загасна.

— Такъв беше.

Леко натъжена се обърнах към огледалото. Ди трябваше да е с Адам тази вечер.

— Ди, аз много…

— Знам. — В единия миг седеше на леглото, а в следващия беше вече на прага. Долната й половина избледня и това беше странна гледка. — Знам, че много съжаляваш. Знам, че не си искала Адам да умре.

Обърнах се към нея и завъртях парчето обсидиан между пръстите си.

— Бих променила всичко, ако можех.

Погледът й се отклони от лицето ми и застана на рамото ми.

— Притесняваш ли се за утре? — попита.

Отново се обърнах към огледалото и примигнах, за да скрия сълзите си. За момент изглеждаше, сякаш бяхме направили огромен напредък, но после вратата се тресна в лицето ми. Добре де, може би бяхме напреднали, но не толкова, колкото ми се искаше.

„Спри да цивриш“, заповядах си аз. „Само съсипваш грима.“

— Кейти?

— Уплашена съм — признах с лек смях. — Кой не би бил? Но се опитвам да не мисля за това. Последния път направо се бях побъркала от мисли.

— Аз бих се побъркала. Всъщност съм се побъркала и всичко, което правя, е да чакам колата. — Тя изчезна от прага и след миг се появи до гардероба. Тя нежно разопакова моята бална рокля. — Просто бъди внимателна и се грижи за брат ми, става ли?

Сърцето ми спря и аз отговорих без колебание:

— Добре.

Разменихме си местата, тя приключи с грима си и аз се напъхах в роклята. Мама се появи в спалнята с фотоапарат в ръка и отново се започна. Снима ме с Ди, насълзи се, обясняваше как съм си играла с нейните рокли и съм тичала гола из къщата с нейните обувки. Общо взето, това продължи до тръгването на Ди и пристигането на Деймън.

Оттук насетне можеше само да стане по-зле.

Но когато Деймън пристъпи в хола, където го чаках, въртейки с пръсти малката чантичка, която мама ми беше дала, останах без думи.

Деймън изглеждаше добре с всякакви дрехи — дънки, анцузи, гащеризони, но с черен костюм, открояващ широките му рамене и тесните му бедра, беше абсолютно невероятен.

Черни вълни падаха върху челото му, наклонени надясно. Държеше красив корсаж за китката ми. Когато нагласи вратовръзката си, погледът му попадна на върховете на обувките ми и бавно се изкачи полека, като поспря на няколко определени зони. Надявах се, че мама не го вижда. Пръстите му замръзнаха около вратовръзката и аз се изчервих, защото почувствах силата на погледа му и неговото одобрение.

Деймън харесваше червения цвят.

Сигурно бузите ми бяха придобили оттенъка на роклята.

Той дойде към мен с походката на рокзвезда, спря на крачка от мен, наведе глава и прошепна:

— Красива си.

В стомаха ми се надигна пърхане.

— Благодаря. И ти не изглеждаш зле.

Мама свистеше наоколо като подивяла малка птичка, правеше снимки и се суетеше край нас. Когато погледнеше Деймън, придобиваше изражение на сърна. Определено беше пленена от него.

Снима многократно как той сваля корсажа от ръката си и го слага на китката ми. Корсажът представляваше обикновена роза, напълно разцъфнала, заобиколена от зелени листа. Красота. Позирахме за снимките на мама и целият процес беше естествен, нищо общо с бала със Саймън. Мислите ми се прехвърлиха на Саймън, докато направихме още няколко снимки. Деймън грабна камерата, за да ме щракне няколко пъти с мама.

Дали Саймън беше жив? Блейк се кълнеше, че последния път, в който беше видял Саймън, момчето било живо и министерството го откарало нанякъде. Всичко, което беше станало със Саймън, се дължеше единствено на това, че той ме беше видял да изгубвам контрол над Извора. Поредната гибел, свързана с мен, а Саймън трябваше да е мъртъв, защото какво би искало от него министерството или Дедал? Той беше обикновен човек…

Помислих си за Кариса.

Деймън постави ръка на кръста ми.

— Къде си?

Примигнах, върната към настоящето.

— Тук съм, точно до теб.

— Надявам се.

Мама дойде и ме стисна в прегръдката си.

— Миличка, изглеждаш толкова красива! Двамата изглеждате толкова красиви заедно!

Деймън отстъпи настрани, ухилвайки ми се през рамо.

— Не мога да повярвам, че моментът дойде. Твоят последен училищен бал — каза тя, подсмръкна, отстъпи и застана срещу Деймън. — Сякаш вчера тичаше из къщата и разкъсваше пелените си…

— Мамо — озъбих се аз, с което най-после се включих в разговора.

Достатъчно ми беше неприятно, че разказва истории за бебешките ми години. Не исках да го прави пред други хора. А специално пред Деймън беше хилядократно по-ужасяващо.

Очите му светнаха с интерес.

— Имате ли снимки? Моля ви, кажете, че имате снимки.

На лицето й засия широка усмивка.

— Всъщност имам! — Тя се затича към шкафа за книги в ъгъла, пълен с унизителни снимки. — Отбелязала съм всяко…

— О, я вижте часа! — Грабнах ръката на Деймън и я дръпнах. Той не помръдна. — Наистина трябва да тръгваме.

— И утре е ден — каза на мама той и й смигна. — Нали?

— Ще тръгна за работа чак в пет — засия тя.

Това не можеше да се случва. На излизане тя ме спря и ме прегърна отново.

— Наистина си красива миличка. Казвам го сериозно.

— Благодаря ти.

Аз също я стиснах.

Тя ме задържа, сякаш никога нямаше да ме пусне, а аз не възразих, тъй като имаше шанс след утрешната вечер да не се видим отново. Нуждаех се от прегръдката на мама и нямах проблем да го призная.

— Радвам се за теб — прошепна тя. — Той е добро момче.

Отвърнах й насълзена, но с усмивка:

— Знам.

— Добре — тя се отдръпна и потупа и двете ми ръце. — Вечерен час?

— Аз…

— Нямаш такъв. — За моя изненада, тя се усмихна. — Просто се дръж добре и на прави нищо, за което ще съжаляваш на сутринта. — Погледът й премина по рамото ми и тя промърмори: — Няма да е много.

— Мамо!

Тя се засмя и леко ме побутна.

— Аз съм стара, скъпа, не мъртва. А сега бягай да се забавляваш.

Тръгнах си възможно най-бързо.

— Не чу последната част, нали?

Деймън се ухили.

— О, боже…

Той изви глава назад, засмя се и стисна ръката ми.

— Хайде, милейди, каретата ви чака.

Засмях се, качихме се в Доли и заспорихме за радиото. Бяхме на средата на пътя и Деймън ме изгледа отстрани.

— Наистина си красива, котенце. Сериозен съм.

Усмихнах се и прокарах пръсти по къдриците и брадичката му.

— Благодаря ти.

Настъпи пауза.

— И на предишния бал беше красива.

Главата ми се завъртя към него.

— Наистина ли?

— Адски сериозен съм. Ядосах се, че беше с някой друг. — Засмя се на изражението ми и отново се обърна към тъмния път. Лекото ухилване обгърна сърцето ми. — Като те видях със Саймън? Исках да го пребия зверски и да те отмъкна от него.

Засмях се. Понякога забравях, че през бурните начални месеци от познанството ни малка частица от него ме беше желала.

— Та тъй. И тогава си помислих, че си красива.

Прехапах устни, надявайки се, че не си развалям гланца.

— Винаги съм те смятала за… — прелестен не звучеше съвсем подходящо за мъж, затова казах: — … много красив.

— Искаш да кажеш, че винаги си ме смятала за адски сексапилен и не си могла да откъснеш очи от мен.

— Наистина трябва да поработим върху скромността ти. — Дърветата се размазваха зад прозорците, а аз виждах собствената си усмивка в отражението. — Но как само ме ядосваш!

— Това ми е част от чара.

Изсумтях.

Балът беше на същото място, където и предишният — в училищния гимнастически салон. Доста бяхме елитарни.

Паркингът беше препълнен и тъй като вече закъснявахме, се наложи да оставим Доли в най-отдалечената част.

Деймън ме хвана за ръката и закрачихме към училището. Въздухът беше топъл, с лек намек за хладина. Нощите през май бяха доста студени тук, но нямах нужда от шал или нещо подобно, не и когато Деймън беше покрай мен. Винаги излъчваше невероятно количество топлина.

На предишния бял салонът беше украсен с декорация за есенния празник, но сега бели светлини бяха опънати по тавана и по стените и създаваха замайващо усещане за водопад. Саксии с цветя с големи листа обграждаха масите, застлани с бели ленени покривки и подредени по краищата на покрития с килим дансинг.

Музиката беше шумна и едва чувах думите на Деймън, докато той ме подбутваше напред.

Лиса се появи отникъде, грабна ръката ми и ме задърпа към дансинга. Изглеждаше страхотно в тъмносинята си рокля, която добре подчертаваше фигурата й, подобна на пясъчен часовник. На дансинга ни заобиколиха други момичета. Смехът се смеси с музиката и си помислих за клуба в Мартинсбърг и клетките.

Напълно различни светове.

Деймън се появи отново и ме отмъкна от момичетата. Беше бавен танц и ръцете му прилягаха съвършено върху талията ми. Отпуснах глава на рамото му, доволна, че той и Ди ме бяха убедили да дойда на бала. Да изляза от къщи и да дойда тук, беше страхотно, сякаш бях свалила седем тона от раменете си.

Деймън тананикаше редом с музиката и брадичката му се потъркваше в бузата ми. Харесваше ми усещането как гърдите му туптят до моите, напомняше ми колко естествена беше винаги близостта на тялото му.

Към края на песента отворих очи и се натъкнах на погледа на Блейк.

Поех си остро дъх. Не го бях очаквала тук, така че когато го видях, през мен премина шок. Сам ли беше дошъл? До него нямаше момиче, но това не означаваше нищо. Нещо в начина, по който стоеше там и ни гледаше, превишаваше допустимото ниво на отвратителност.

Двойка ученици минаха покрай нас, смееха се, докато момчето опипваше бедрата й. Когато отминаха, Блейк беше изчезнал, но странното, гнусно чувство беше изскочило в стомаха ми. Чувството се появяваше всеки път, когато видех Блейк, затова се опипвах въобще да не мисля за него.

Но когато го видях, се сетих за другиго. Вдигнах глава.

— Доусън няма ли да дойде?

Деймън поклати глава.

— Не. Сигурно смята, че това би било предателство спрямо Бет.

— Брей — прошепнах, несигурна как да го интерпретирам.

Неговата преданост към Бет беше повече от възхитителна, направо вдъхваше страхопочитание. Сигурно се дължеше на извънземното ДНК.

Ръката на Деймън се стегна и костюмът се опъна по раменете му.

Да, определено извънземното ДНК влияеше на доста неща.

След бавния танц Андрю и Ди се присъединиха към нас. Тя изглеждаше толкова божествено, колкото си бях мислила, че ще изглежда, със своята свежа и изчистена визия. Забелязах, че Ди и Андрю стоят на дискретно разстояние. Беше ми ясно, че са само приятели — и то най-вече защото двамата споделяха обща загуба.

Когато Деймън отиде да донесе напитки, бях изненадващо пресрещната от Ашли и нейния човешки кавалер… и нейната черна рокля.

Ашли се ухили като котка, изяла цяло семейство канарчета.

— Дейвид, това е Кейти. Не се притеснявай, ако забравиш името й. Сигурно няма да го запомниш.

Не й обърнах внимание и протегнах ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

Дейвид беше красив — много красив — и с лекота можеше да се сравнява с луксианците. Имаше къдрава кестенява коса, а жълтеникавите му очи гледаха приятелски.

Стисна ръката ми.

— За мен е удоволствие.

Че и любезен беше. Какво правеше с Ашли?

— Имам определени заложби — прошепна в ухото ми тя, сякаш ми беше прочела мислите, и аз се смръщих. — Попитай Деймън. Той може да ти разкаже всичко за тях.

Тя се изправи и се засмя.

Вместо да я ударя — нещо, което наистина исках да направя и дори усещах как Изворът в мен се моли да бъде използван, аз просто се усмихнах сладко и поставих ръката си на оголения й гръб. Електрически ток с високо напрежение премина от ръката ми към кожата й.

Ашли изписка, подскочи и се дръпна настрани.

— Ти…

Дейвид до нея изглеждаше объркан, но зад него Ди избухна в смях. Продължавах да се усмихвам и намигнах леко на Ашли, преди да се обърна. Деймън стоеше там с две чаши и една извита вежда.

— Лошо малко котенце — промърмори той.

Ухилих се, надигнах се и го целунах. Беше невинна целувка, или поне такова беше намерението ми, но Деймън наистина се впусна в нея. Когато се отдръпнах, едва можех да дишам.

Оставихме групата и отидохме да танцуваме. Телата ни бяха толкова близо до едно до друго, че очаквах всеки момент да дойде някой учител и да ни накара да се отдръпнем един от друг. Няколко пъти танцувах с Лиса, а веднъж дори и Ди се присъедини към нас. Изглеждахме смехотворно — мотаехме се безцелно и се забавлявахме.

Когато отново се озовах в обятията на Деймън, от бала бяха изминали около два часа. Някои ученици вече си тръгваха и отиваха на знаменитите открити купони, които се провеждаха из полята край фермите.

— Готова ли си за тръгване? — попита Деймън.

— Да не си планирал нещо?

Божичко, съзнанието ми се побърка.

— Да. — Той се усмихна пакостливо. — Имам изненада.

Тогава съвсем загубих ума и дума. Деймън и „изненада“ в едно и също изречение. Това обикновено означаваше интересно приключение.

— Добре — казах, надявайки се, че звуча зряло и трезво, докато вътрешно подскачах като малко момиченце.

Открих Лиса, казах й, че ще тръгваме, и я прегърнах.

— Наехте ли си стая в хотел? — попита тя, очите й проблясваха под белите светлини.

Шляпнах я по ръката.

— Не. Боже. Е… така ми се струва. Той каза, че има изненада за мен.

— Абсолютно е хотелска стая — извика тя. — Божичко, сега вие ще правите… сещаш се какво.

Усмихнах се.

Очите на Лиса се присвиха и после се отвориха широко.

— Я почакай. Да не би…

— Трябва да тръгвам.

Опитах да се измъкна, но тя ме последва.

— Трябва да ми кажеш! Трябва да знам.

Зад гърба й Чад ни гледаше с любопитство.

Измъкнах се и освободих ръката си.

— Наистина трябва да вървя. Ще говорим по-късно. Забавлявай се.

— О, дано наистина го обсъдим по-късно. Настоявам!

Обещах й да й се обадя, после се огледах за Ди, но открих само Ашли, а след като я бях наелектризирала по-рано, имах чувството, че ще иска да си отмъсти. Завъртях се в другата посока и огледах дансинга за тънкото момиче с гарванови коси.

Отказах се, когато видях отново Деймън.

— Виждал ли си Ди?

Той кимна.

— Мисля, че си тръгна с Андрю. Решиха да отидат да хапнат нещо.

Опулих се.

Той сви рамене.

Сега вече не бях сигурна за по-ранното си наблюдение относно отношенията им. Адам и Ди бяха известни с това, че непрекъснато правеха подобни неща. Но пък луксианците обичаха да ядат… непрекъснато.

— Нали не мислиш, че те…

— Дори не искам да знам.

Прецених, че и аз не искам. Облегнах се на протегнатата му ръка. Излязохме от запотения салон и продължихме по обкичения със знаменца коридор. Навън беше застудяло, но хладният въздух докосваше приятно зачервената ми кожа.

— Ще ми кажеш ли за изненадата?

— Ако го направя, няма да е изненада — отговори той.

Нацупих се.

— Но сега е изненада.

— Добър опит. — Той се засмя и ми отвори вратата. — Влизай и се дръж прилично.

— Все едно — отвърнах, но се качих и скръстих крака деликатно.

Деймън се засмя, подскочи от другата страна на колата и се качи.

Хвърли ми поглед и поклати глава.

— Умираш си да разбереш, нали?

— Да. Трябва да ми кажеш.

Не каза нищо и остана смълчан през цялото време. За моя изненада. В мен се натрупа нервно вълнение. От онази събота насам бяхме оставали насаме само за няколко мига.

Странно беше как две неща — едното абсолютно ужасяващо, а другото невероятно красиво — можеха да се случат в една и съща нощ. Осъзнах, че тези два момента бяха най-лошият и най-прекрасният в живота ми.

Не исках да мисля за Уил.

Деймън паркира на алеята пред къщата си. Лампата в хола му светеше.

— Остани в колата, чуваш ли?

Кимнах, той слезе и изчезна — изпари се за миг. Завъртях се с любопитство, но не видях нито него, нито някой друг. Какво ли беше намислил?

Внезапно вратата се отвори и Деймън протегна ръка.

— Готова ли си?

Бях малко стресната от внезапното му появяване, но му подадох ръка и му позволих да ме отнесе от джипа.

— Та, изненадата ми?

— Ще видиш.

Ръка за ръка, започнахме да вървим. Мислех си, че ще ме заведе в неговата къща, но той не го направи, и когато подминахме и моята и продължихме надолу по пътя, нямах представа какво беше планирал. Поне докато не се отправихме към главния път. И когато спряхме там, аз се върнах няколко месеца назад, към първия път, когато бях разбрала за расата на Деймън.

Бях излязла пред камион.

Да, глупав ход, но бях разстроена и не разсъждавах трезво. Грубиянската версия на Деймън беше виновна.

Прекосихме пътя и, общо взето, схванах накъде отиваме. Към езерото. Стиснах ръката на Деймън и сдържах глупавата си усмивка.

— Можеш ли да ходиш с тези токчета? — попита той и се намръщи, сякаш току-що се беше досетил за това.

Трудно, но не исках да му развалям удоволствието.

— Да, няма проблеми.

Той все пак закрачи бавно, като внимаваше да не се изсипя по лице или да не си счупя врата. Всъщност беше невероятно сладко, защото той се стараеше да отмества всички ниски клони и за момент дори премина в истинската си форма. Бяла светлина обкръжи ръцете му и заля неравната земя. На кого би му трябвало фенерче, ако си има Деймън?

Разходката до езерото отне малко повече от обикновено, но аз се наслаждавах на компанията му. И когато пристъпихме отвъд последната редица дървета и пейзажът пред мен се разкри, не можех да повярвам на очите си.

Светлината достигаше спокойните води и на няколко метра от брега, до белите диви цветя, които разцъфваха, бяха опънати и натрупани няколко одеяла, които образуваха удобно място за седене. Имаше няколко възглавници и голяма хладилна чанта. Край езерото гореше огън, обграден от големи камъни.

Нямах думи.

Цялостната атмосфера беше изключително романтична, сладка, чудесна и толкова, толкова съвършена, че за момент се зачудих дали не сънувах. Знаех, че Деймън е способен да ме изненада — винаги го правеше, но това? Сърцето ми заби толкова бързо, че бях сигурна, че ще полетя.

— Изненада — каза той и пристъпи напред с гръб към огъня. — Реших, че това ще е по-приятно от парти или нещо подобно. Пък и обичаш езерото. Аз също.

Примигнах през сълзи. Боже, трябва да спра постоянно да плача, особено тази вечер, защото си бях сложила грим.

— Съвършено е, Деймън. Божичко, чудесно е.

— Наистина ли? — Уязвимост се прокрадна в гласа му. — Харесва ти?

Не можех да повярвам, че въобще ме пита.

— Обожавам го. — И тогава започнах да се смея, което беше за предпочитане пред плаченето. — Наистина го обожавам.

Деймън се усмихна.

Хвърлих се върху му и обвих ръцете и краката си около него като глупава маймунка. Той се засмя, улови ме и не залитна.

— Наистина го обожаваш — каза и отстъпи назад. — Радвам се.

През мен се понесоха толкова много емоции, че не можех да си избера една, но всичките бяха положителни. Когато той ме остави на земята, аз свалих обувките си и отидох на одеялата. Бяха толкова меки под стъпалата ми, разкошни.

Седнах и сгънах крака под себе си.

— Какво има в хладилната чанта?

— О, хубави работи. — Той изчезна и се появи до чантата, наведен над нея. Отвори я и извади бутилка вино и две чаши. — Безалкохолно вино — ягодово. Любимото ти.

Засмях се.

— О, боже.

Отвори тапата с някаква странна извънземна джедайска сила и наля и на двама ни. Взех чашата и отпих от газираната течност. Харесвах това вино, защото нямаше вкус на алкохол, а аз не носех на силни напитки.

— Какво друго? — попитах аз и се наведох.

Извади метална кутия, внимателно махна капака и я наклони към мен. Покрити с шоколад ягоди, подредени изкушаващо.

Устата ми се навлажни.

— Ти ли ги направи?

— Ха. Не.

— Ъъ… Ди ли ги направи?

Това предизвика смях.

— Поръчах ги от една сладкарница в града. Опитай ги.

Направих го и устата ми умря и отиде в рая. Сигурно се бях покапала.

— Толкова са добри.

— Има още.

Той извади пластмасова кутия, пълна с нарязано сирене и соленки.

— Също са купени от кулинарен магазин, защото аз не съм готвач.

На кого му пукаше откъде ги е взел? Беше направил всичко това.

Имаше и сандвичи с краставица и вегетарианска пица. Перфектната лека храна и ние се заехме с нея, смеехме се и ядяхме, докато огънят бавно гаснеше.

— Кога направи всичко това? — попитах аз и се протегнах за четвърто или пето парче пица.

Той взе една ягодка и я огледа с присвити очи.

— Бях прибрал нещата в хладилната чанта, а одеялата бях увил в платно. Когато спряхме пред къщата, набързо дотичах дотук, разгънах одеялата и запалих огън.

Довърших парчето си.

— Ти си невероятен.

— Знам, че не го осъзнаваш чак сега.

— Не. Винаги съм го знаела. — Загледах как той бърка за нова ягода. — Може би не от самото начало…

Той ме изгледа.

— Моята готиност се промъква крадешком.

— Така ли?

Застудя и аз се свих край Деймън и гаснещия огън. Треперех, но въобще не бях готова да се върна вкъщи.

— Аха. — Той се ухили, затвори купата и остави останалата храна в чантата. Подаде ми сода и почисти всичко. Отдавна бяхме приключили с виното. — Не мога да разкрия всичките си невероятни страни едновременно.

— Естествено, че не. Къде би била мистерията?

Той взе едно сгънато одеяло.

— Нямаше да я има.

Наметна го около раменете ми, после отново се настани до мен.

— Благодаря ти. — Придърпах меката материя. — Мисля, че обществеността би се шокирала, ако разбере колко си миличък.

Деймън се протегна, отпуснат на една страна.

— Те никога не трябва да научат за това.

Ухилих се, наведох се напред и целунах устните му.

— Ще отнеса тайната в гроба.

— Добре. — Той потупа мястото до него. — Можем да си ходим, когато кажеш.

— Не искам да си тръгвам.

— Тогава си домъкни щастливото хибридско задниче тук.

Преминах през оставащото пространство и легнах до него. Деймън измести едва възглавница, така че тя да се озове под главата ми. Притиснах се в него. Щеше да е необходима армия от арумианци, за да ни раздели.

Говорихме за бала, за училище, дори за университета в Колорадо. Говорихме до късно след полунощ.

— Притесняваш ли се въобще за утре? — попитах, докато прокарвах пръсти по извивката на брадичката му.

— Притеснявам се. Иначе щях да съм луд. — Той целуна пръста ми, когато го поставих твърде близо до устните му. — Но не за това, за което си мислиш?

— А за какво?

Ръката ми се понесе по врата му, после по ризата му. Беше си свалил сакото преди известно време. Кожата му беше топла и твърда под фината материя.

Деймън се доближи още.

— Притеснявам се, че Бет няма да е такава, каквато я помни Доусън.

— Аз също.

— Но знам, че той ще може да го понесе. — Ръцете му се промъкнаха под одеялото и погалиха голите ми рамене. — Просто искам най-доброто за него. Той го заслужава.

— Така е. — Останах без дъх, когато ръката му се плъзна надолу, към извивката на ханша ми и разширяването при бедрото ми. — Надявам се всички да са добре, дори и Крис.

Той кимна и леко ме постави по гръб. Ръката му се плъзгаше по полата към коляното ми. Потръпвах. Той се усмихна.

— Нещо те притеснява.

Когато си помислех за утрешния ден и за това, което ни е подготвило бъдещето, много неща ме притесняваха.

— Не искам да ти се случи нещо. — Гласът ми потрепери. — Не искам с когото и да било да се случи нещо.

— Шшш. — Той ме целуна нежно. — Нищо няма да се случи, нито на мен, нито на никого.

Обгърнах ръце около ризата му и го задържах, сякаш можех да предотвратя най-лошата ситуация, ако го задържа близо. Знаех, че беше глупаво, но когато той беше в обятията ми, най-ужасяващите страхове оставаха далеч.

Че аз ще се измъкна от Маунт Уедър, но Деймън няма да успее.

— Какво ще стане, ако успеем утре вечер?

— Искаш да кажеш, когато успеем? — Кракът му се потърка в моите и се настани между тях. — Ще се върнем на училище в понеделник. Скука, знам. После се надявам да завършим училище. После се дипломираме. И тогава ще имаме цялото лято…

Тежестта му вършеше лукави неща с въображението ми, но притеснението разцъфна в мен.

— Хората от Дедал ще тръгнат след Бет и Крис.

— И няма да ги открият. — Устните му се притиснаха в слепоочието ми и после в извивката на веждата ми. — Дори да се приближат достатъчно.

Стомахът ми се разпени.

— Деймън…

— Всичко ще е наред. Не се тревожи.

Исках да му повярвам. Имах нужда да му повярвам.

— Да не говорим за утрешния ден — прошепна той, устните му погалиха бузите ми, после брадичката ми. — Да не мислим за идната седмица или за идната вечер. Сега сме само ние, без нищо друго.

Сърцето ми се ускори, наведох глава назад и затворих очи. Изглеждаше невъзможно да забравим всичко, което ни предстоеше, но докато ръцете му пътуваха из коляното ми и се вмъкваха под роклята ми, наистина бяхме само ние, без нищо друго.