Дженифър Л. Арментраут
Опал (26)

Двайсет и шеста глава

Престорих се на болна във вторник, останах вкъщи и пуснах корени на дивана. Не можех да отида на училище.

Да видя Лиса, да знам, че най-добрата й приятелка е болна, и да се преструвам, че нищо не е станало. Просто не можех да го направя.

През известни периоди от време в съзнанието ми изникваше лицето на Кариса. Имаше две версии: преди миналата нощ и след нея. Когато я виждах със смешните й очила в спомените си, гърдите ме боляха, а когато си спомнех онези огромни празни очи, отново ми идеше да заплача.

И го правех.

Мама не ми създаде проблеми. Първо, аз рядко пропусках училище. И второ, изглеждах ужасяващо зле. Не се изискваше много доверие, за да ми повярва, че съм болна. Прекара по-голямата част от деня в това да ме глези и аз се размекнах, защото наистина имах нужда от мама повече, отколкото тя осъзнаваше.

По-късно, когато тя се качи горе, за да поспи, Деймън се появи неочаквано. Носеше черен каскет, смъкнат доста надолу. Влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво правиш тук?

Едва беше минал обяд. Той стисна ръката ми е ме замъкна в хола.

— Яка пижама.

Пренебрегнах коментара му.

— Не трябва ли да си на училище?

— Не трябва да оставаш сама в момента — отвърна той и завъртя каскета си.

— Добре съм.

Деймън ме изгледа с всезнаещ поглед. Честно казано, бях щастлива, че е дошъл, защото се нуждаех от човек, който е наясно с цялата истина. През целия ден се разкъсвах от смут и вина, а съзнанието ми се луташе из мъката, която все още не можех да разбера.

Безмълвно, той ме поведе към дивана, протегна се и ме зави. Тежестта на едрата му ръка около кръста ми беше успокояваща. Поговорихме тихо за обикновени неща — неща, които не разрязваха сърцето ми, нито неговото.

След известно време се извърнах в ръцете му така, че носовете ни да се потъркват. Не се целунахме. Не правихме никакви щуротии. Но седяхме в обятията си и това беше по-нежно от всичко друго, което бихме могли да правим. Присъствието на Деймън ме успокояваше. В един момент се унесохме, дишането ни се смеси.

Мама сигурно беше слязла по някое време и ни беше видяла заедно на дивана, точно в позата, в която бяхме, когато се събудих — главата на Деймън беше отпусната върху моята, ръката ми беше свита върху ризата му. Ароматът на кафе ме разсъни около пет следобед.

С нежелание се освободих от прегръдката му и изгладих коса с длани. Мама стоеше на прага, краката й бяха кръстосани при глезените, тялото й беше облегнато на рамката на вратата. В ръцете й имаше чаша кафе, от която излизаше пара.

Мама носеше пижама на искри и звездички.

О, пресвети магьоснико!

— Откъде я купи? — попитах.

— Кое?

Тя отпи от чашата.

— Тази… отвратителна пижама — поясних аз.

Тя сви рамене.

— Хареса ми.

— Сладка е — каза Деймън, свали шапката си и прокара пръсти през рошавата си коса. Сръчках го с лакът и тя ми се усмихна бузесто. — Извинете, госпожо Шуорц. Не съм имал намерението да заспивам…

— Няма проблем — тя махна с ръка. — Кейти нещо не се чувства добре и аз се радвам, че искаш да си до нея. Но се надявах да не се заразиш.

Той ме погледна странично.

— Дано не си ми прехвърлила въшки.

Изпухтях. Ако някой разнасяше извънземни въшки, това беше Деймън.

Мобилният на мама иззвъня и тя го изрови от джоба на пижамата си, разплисквайки кафе по пода. Лицето й се озари, както ставаше, когато Уил я търсеше. Сърцето ми се сви, а тя се обърна и се отправи към кухнята.

— Уил — прошепнах и, преди да го осъзная, се изправих.

Деймън веднага ме последва.

— Не знаеш със сигурност.

— Знам. Вижда се в очите й — той я кара да сияе. — Исках да излая, съвсем сериозно. Внезапно видях мама на пода и спалнята, безжизнена като Кариса. Паника разцъфна и пусна корени. — Трябва да й кажа защо Уил се сближи с нея.

— Да й кажеш какво? — Той ми препречи пътя. — Че е бил тук, за да се докопа до теб? Че я е използвал? Не мисля, че това ще облекчи болката.

Отворих уста, но той имаше право.

Деймън постави ръце на раменете ми.

— Не знаем дали той звъни, нито какво ще стане с него. Виж Кариса — каза той с тих глас. — Мутацията й беше нестабилна. Не мина много време, преди да… стане това, което стана.

— Това значи, че неговата се е оказала трайна.

Деймън определено не ми помагаше в момента.

— Или пък е отшумяла без последствия — предположи той. — Не можем да направим нещо, преди да знаем срещу какво се изправяме.

Прехвърлях тежестта си от крак на крак и се взирах през рамото му. Стресът се трупаше в мен като седемтонна топка, поставена върху раменете ми. Трябваше да се справя с толкова много неща.

— Едно по едно — каза Деймън, сякаш беше прочел мислите ми. — Ще се справяме с нещата едно по едно. Само това можем да направим.

Кимнах, поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Сърцето ми продължаваше да тупти ускорено.

— Ще проверя дали е бил той.

Той ме пусна и се отдръпна, а аз се отправих към вратата.

— Твоята пижама ми харесва повече — каза той и аз се извърнах.

Деймън ми се ухили с онази наклонена усмивка, загатваща смях.

Пижамата ми не беше много по-хубава от тази на мама. Беше осеяна с около хиляда розови и лилави точки.

— Млъквай — казах.

Деймън се върна на дивана.

— Ще чакам.

Влязох в кухнята точно когато мама затваряше телефона с побеляло лице. Тежестта на раменете ми нарасна.

— Какво се е случило?

Тя примигна и се насили да се усмихне.

— О, нищо, скъпа.

Взех кърпа и забърсах разпръснатата захар.

— Не изглежда като нищо.

Всъщност, изглеждаше като доста голямо нещо.

Мама направи гримаса.

— Беше Уил. Все още е някъде на запад. Струва ми се, че е хванал някаква настинка по време на пътуването. Ще остане там, докато не се почувства по-добре.

Замръзнах. Исках да изкрещя „лъжец“.

Тя изля кафето в мивката и изплакна чашата.

— Не исках да ти го казвам, скъпа, защото не исках да събуждам лошите спомени, но Уил… Ами, той някога е боледувал като баща ти.

Устата ми се отвори широко.

Схващайки изненадата ми погрешно, мама каза:

— Знам. Изглежда вселенски нечестно, нали? Но Уил е в ремисия. Ракът му е напълно лечим.

Нямах какво да й кажа. Изобщо. Уил й беше казал, че бил болен.

— Но аз, естествено, се тревожа. — Тя постави чашата в съдомиялната, но не затвори вратата на излизане. Аз я затворих по навик. — Знам, че е безсмислено да се тревожа за нещо такова. — Тя спря пред мен и постави ръка на челото ми. — Май не си толкова топла. Добре ли се чувстваш?

Промяната на разговора ме смути.

— Да, добре съм.

— Хубаво. — Мама се усмихна и този път не беше насилено. — Не се тревожи за Уил, скъпа. Той ще се оправи и ще се върне, преди да се усетиш. Всичко ще бъде наред.

Сърцето ми подскочи буйно.

— Мамо?

— Да?

Бях толкова близо до това да й разкрия всичко, но замръзнах. Деймън беше прав. Какво можех да кажа? Поклатих глава.

— Сигурна съм… че Уил ще е добре.

Тя бързо се наведе и ме целуна по бузата.

— Ще се радва да научи, че си се притеснявала за него. Истеричен смях се надигна в гърлото ми. Убедена бях, че ще се радва.

* * *

По-късно същия ден, след като мама тръгна за работа, стоях край езерото и се взирах в купчината блестящ оникс.

Матю и Деймън не бяха казали почти нищо, откакто бяхме пристигнали, и дори Блейк беше неестествено тих. Всички знаеха за случилото се с Кариса миналата вечер. Деймън беше говорил с Блейк по-рано през деня. Бяха провели цял разговор без юмруци, а аз не бях успяла да го видя. Явно Блейк никога не беше виждал нестабилен хибрид със собствените си очи. Само беше слушал за тях.

Но Доусън ги беше виждал.

Беше виждал, че хората, които му бяха водили, са напълно обикновени граждани преди мутацията, и няколко дни след нея се побъркват напълно. Насилствените избухвалия бяха често явление точно преди самоунищожението. На всички тях им е бил даден серумът, който беше даден и на мен. Без него според Блейк, мутацията би могла да се окаже трайна, но това се случвало рядко — в повечето случаи просто заглъхвала.

Откакто бяхме пристигнали на езерото. Доусън не се беше отделял от мен, докато Деймън и Матю се занимаваха внимателно с оникса.

— Трябваше да го изживея веднъж — каза тихо Доусън, гледайки към облачното небе.

— Да изживееш какво?

— Да видя как хибрид умира по подобен начин. — Той си пое дъх и се смръщи. — Момчето просто се побърка, никой не можеше да го спре. Отстрани един от офицерите, а след това лумна светлина. Направо беше като спонтанно запалване, защото когато светлината изгасна, момчето го нямаше. Не беше останало нищо. Случи се толкова бързо, едва ли е почувствало нещо.

Спомних си как Кариса трепереше. Знаех, че тя го беше почувствала. Прилоша ми и аз съсредоточих поглед в Деймън. Ониксът беше в една дупка и той коленичи до нея, докато си говореше тихо с Матю. Радвах се, че останалите от групата не бяха с нас.

— Хората, които ти водеха, знаеха ли защо са там? — попитах аз.

— Някои знаеха, бяха се записали доброволно. Други бяха упоени. Нямаха си идея. Мисля, че бяха бездомници.

Това беше отвратително. Неспособна да стоя на едно място, аз се отправих към брега на езерото. Водата вече не беше замръзнала, но пак си беше неподвижна и спокойна. Изцяло в противоречие с начина, по който се чувствах аз.

Доусън ме последва.

— Кариса беше добър човек. Не заслужаваше това. Знаем ли въобще защо са избрали точно нея?

Поклатих глава. Бях прекарала голяма част от деня в размисли за всичко. Дори и Кариса да знаеше за луксианците и да е била излекувана от един от тях, Дедал беше замесен. Знаех го. Но причините и похватите бяха мистерия. Подобно на камъка, който бях видяла на китката й.

— Виждал ли си хибридите да носят нещо особено? Например странен черен камък, който изглежда така, сякаш вътре има огън?

Веждите, му се сплетоха.

— Нито един от моите хибриди не оцеля, освен Бет. Не носеха нищо такова. Не съм виждал други.

Ужасяващо… Просто ужасяващо.

Преглътнах, но гърлото ми се беше свило. Лек бриз повя над езерото и от единия до другия край се понесе вълна. Като шокова вълна…

— Хора? — извика Деймън и ние се обърнахме. — Готови ли сте?

Бяхме ли готови да пристъпим в дома на болката? Ами не. Но все пак пристъпихме към тях. Деймън се изправи. Носеше ръкавици и държеше в дланта си кръгло парче оникс.

Обърна се към Блейк.

— Това е твоето представление.

Блейк си пое дълбоко дъх и кимна.

— Смятам, че първото, което трябва да проверим, е дали имам поносимост към оникса. Ако имам, това ще ни даде начална точка, нали? Поне ще знаем, че можем да развием поносимост.

Стоящият срещу него Деймън сведе поглед към оникса и сви рамене. Без предисловия изстреля ръка напред и постави оникса на бузата на Блейк.

Челюстта ми удари земята.

Матю отстъпи назад.

— Боже.

Покрай мен Доусън се подхилкваше тихо.

Но за няколко секунди не се случи нищо. Най-сетне Блейк избута настрани оникса с разширени ноздри.

— Какво, по дяволите?

Разочарован, Деймън хвърли камъка в купчината.

— Е, явно имаш поносимост към оникса, а аз се надявах, че нямаш.

Стиснах с длан устата си, задушавайки смеха. Деймън беше тотален гадняр и аз го обичах.

Блейк опули очи.

— Ами ако нямах търпимост? Милостиви боже, исках да се подготвя за това.

— Знам — ухили се Деймън.

Матю поклати глава.

— Добре, момчета, нека се съсредоточим върху това, за което сме дошли. Как предлагаш да го направим?

Блейк се протегна към купчината оникс и взе едно парче. Този път забелязах леко потрепване от неудобство, но Блейк издържа.

— Предлагам Деймън да опита пръв. Държиш го до кожата си, докато не се свлечеш на земята. Не по-дълго.

— О, милостиви боже — измрънках.

Деймън свали ръкавиците си и протегна ръка напред.

— Давай.

Настъпи момент на колебание. Блейк пристъпи напред и притисна оникса към дланта на Деймън. Чертите му се разкривиха, той се опита да се дръпне назад, но ониксът го задържаше на място. Треперенето започна от ръката му и продължи по цялото му тяло.

Доусън и аз пристъпихме напред. Не успяхме да се сдържим. Да стоим там и да гледаме как болката стяга красивото му лице, беше непосилно. Заля ме паника.

Тогава Блейк се отдръпна и Деймън падна на колене, удряйки ръце в земята пред себе си.

— По дяволите…

Затичах се напред и докоснах раменете му.

— Добре ли си?

— Нищо му няма — каза Блейк и остави оникса на земята. Дясната му ръка трепереше. — Започна да ме изгаря. Изглежда поносимостта ми си има ограничения.

Деймън се изправи несигурно и аз направих същото.

— Добре съм. — После се обърна към брат си, който оглеждаше Блейк така, сякаш смята да го изхвърли през прозореца. — Добре съм, Доусън.

— Откъде знаем, че това ще подейства? — попита Матю. — Да докоснеш оникс, е напълно различно от това да бъдеш обгазен с него.

— Минавал съм през тези врати преди и нищо не ми се случи. И не е като да са ме пръскали с оникс преди. Това трябва да е начинът.

Спомних си как каза, че всичко, което е докосвал, е било покрито с лъскавия камък.

— Добре, хайде да продължаваме — казах.

Деймън отвори уста, но аз го прекъснах с режещ поглед. Нямаше да ме раз убеди.

Блейк взе ръкавица и се отнесе към оникса по различен начин. Не тръгна към мен, а към Матю. С другия луксианец се случи същото. Беше на колене, дишаше затруднено и дойде ред на Доусън.

При него отне повече време, което беше смислено. Той беше изложен на обгазяването като мен и беше измъчван с материала. Но след десетина секунди той също се свлече на земята и брат му посече английския език.

И тогава дойде моят ред.

Изправих рамене и кимнах. Бях готова, нали? Не, въобще не. Кого заблуждавах? От това щеше да боли.

Блейк потръпна и се приближи напред, но Деймън го спря. С ръкавици на дланите той взе оникса от Блейк и застана пред мен.

— Не — казах. — Не искам ти да го правиш.

Непоколебимостта в брадичката му ме разгневи.

— Няма да му позволя той да го направи.

— Тогава нека го извърши някой друг. — Нямаше начин Деймън да е човекът, който ще постави оникса върху мен.

— Моля те. — Той поклати глава и ми се прииска да го ударя.

— Това не е редно.

— Или аз, или никой.

И тогава разбрах. Той искаше да се наложи. Поех си дъх и посрещнах погледа му.

— Давай.

В зелените му очи просветна изненада, последвана от гняв.

— Ненавиждам това — каза той толкова тихо, че да мога да го чуя само аз.

— И аз също. — По гърлото ми се покачи тревога. — Просто го направи.

Той не извърна поглед, но аз разбирах, че искаше да го направи. Каквато и болка да почувствах след миг, тя щеше да бъде обща. Той щеше да я почувства — не физически, но страданието щеше да се пренесе върху него, сякаш беше негово собствено. С мен се случваше същото, когато Деймън страдаше.

Затворих очи с надеждата, че това ще му помогне. Явно свърши работа, защото след десет секунди почувствах хладината на оникса по ръката си и грапавата ръкавица на Деймън. В началото не стана нищо. Но после…

Скорострелно увеличаващо се изгаряне пробяга по дланта ми и се изстреля по ръката ми. Хиляди мънички иглички болка се разпространиха във всички посоки на тялото ми. Прехапах устни и стиснах писъка си. Не след дълго ударих земята. Гълтах жадно въздух и чаках паренето да премине.

Тялото ми се сви.

— Така… ами добре. Не беше твърде зле.

— Глупости — заяви Деймън и ме издърпа за крака. — Кити…

Освободих се от него и продължих да дишам дълбоко.

— Сериозно, добре съм. Трябва да продължим.

Деймън ме изгледа така, сякаш искаше да ме метне на рамото си и да избяга като дивак, но продължихме нататък. Отново и отново всеки от нас докосваше оникса и го държеше, докато тялото откажеше да съдейства. Никой от нас не подобри времето си, но все пак тепърва започвахме.

— Все едно да те ударят с електрошок — каза Матю, докато покриваше оникса с една дървена плоскост. После постави отгоре два тежки камъка. Беше късно и всички бяхме раздразнени. Дори Блейк. — Не са ме удряли с електрошок, но винаги така съм си го представял.

Чудех се дали ще има дълготрайни последствия от това. Като нарушен сърдечен ритъм или посттравматичен стрес. Единственото положително в цялата ситуация беше, че между необятната болка и наблюдаването на мъката на близките си не бях способна да мисля за друго.

Когато приключихме и поехме обратно към къщата, Блейк забави крачка и се приближи до мен.

— Съжалявам — каза той.

Не отвърнах нищо.

Той прибра ръце в джобовете.

— Харесвах Кариса. Иска ми се…

— Ако желанията бяха рибки, всички щяхме да хвърляме мрежи, нали? Нали така казват?

Горчивина изостри тона ми.

— Да, така казват. — Той спря за момент. — В училище ще стане лудница.

— Защо ти пука? Ще напуснеш веднага, щом си вземеш Крис. Ще бъдеш от онези ученици, които просто изчезват безследно.

Той спря с наведена настрани глава.

— Бих останал, ако можех. Но не мога.

Намръщих се и погледнах напред. Деймън беше изостанал и полагаше всички усилия да не запрати Блейк на разстояние от мен. За момент си помислих да попитам Блейк за камъка. Трябваше да знае, след като работеше за Дедал. Но беше твърде рисковано. Блейк твърдеше, че вече е двоен агент. Ключова дума: твърдеше.

Обвих ръце около кръста си. Напред клоните се удряха един в друг като тих, неспирен звук от барабан.

— Бих останал — каза отново, поставяйки ръка на рамото ми. — Аз…

Деймън се появи след секунда и избута пръстите на Блейк от рамото ми.

— Не я докосвай.

Блейк пребледня, освободи ръката си и отстъпи назад.

— Пич, не правех нищо. Не прекаляваш ли малко?

Деймън застана между нас и каза:

— Мислех, че сме се разбрали. Ти си тук, защото нямаме избор. Ти си още жив, защото тя е по-милосърдна от мен. Не си тук, за да я успокояваш. Чаткаш ли?

Челюстта на Блейк увисна.

— Все едно. Ще се видим по-късно.

Видях как Блейк се промъкна покрай Матю и Доусън.

— Това беше малко прекалено — казах.

— Не ми е приятно той да те докосва — намръщи се Деймън. Очите му започнаха да светят. — Не ми е приятно той да е в същата часова зона като теб. Нямам му доверие.

Надигнах се и целунах бузата на Деймън.

— Никой му няма доверие. Но не можеш да го заплашваш на всеки пет секунди.

— Да, мога.

Засмях се и той пристъпи към мен и обви ръце около талията ми. Близо до бузата ми, сърцето му биеше равномерно. Ръцете му се смъкнаха по гърба ми и главата му се наведе близо до моя.

— Наистина ли искаш още дни като този? — попита той. — Безкрайни, повтарящи се дни, изпълнени с болка?

Не беше най-отгоре в списъка ми с желания.

— Определено ми отклонява вниманието от другите неща. В момента имам нужда от това.

Очаквах Деймън да подхване спор, но той не го направи. Вместо това целуна върха на главата ми. Поостанахме така за малко. После се отдръпнахме един от друг. Доусън и Матю не се забелязваха. През клоните се прокрадна лунна светлина. С хванати ръце се върнахме до нашите къщи и влязохме в неговата, за да се измием.

Моят дом беше тъмен и тих и докато стоях в основата на стълбите, едва успявах да дишам. Това беше глупаво. Поставих ръка на парапета и направих една крачка.

Мускулите ми се свиха.

Беше просто една спалня. Не можех да спя на дивана завинаги и не можех да пробягам бързо през стаята си, все едно ме гонят арумианци.

Всяка стъпка беше мъчителна. Естественият ми инстинкт ми подсказваше да се обърна и да бягам в другата посока, но аз продължих, докато не застанах на прага с ръце, стиснати под брадичката.

Деймън и Ди бяха почистили всичко, както бяха казали. Леглото ми беше оправено. Дрехите бяха разтребени и всички листа бяха подредени на купчина на бюрото. Унищожения ми лаптоп го нямаше. И имаше удобно малко кръгло килимче на мястото, където беше стояла Кариса. Беше бледокафяво. Деймън знаеше, че не обичах ярките цветове като Ди. Като се изключи това, стаята изглеждаше нормално.

Задържах дъха си и се насилих да пристъпя вътре. Обикалях из стаята, вземах книги и ги поставях в реда, в който ги бях сложила преди, и се опитвах да не мисля за друго. По някое време облякох стара тениска и дълги чорапи, после се промъкнах под завивките и се извъртях на една страна.

Отвъд прозореца ми звездите разпръсваха мрачната синева на небето. Една падна и остави мъничка резка светлина, докато се носеше към земята. Обвих пръсти около одеялото и се зачудих дали е било падаща звезда, или нещо друго. Всички луксианци бяха тук, нали?

Насилих се да затворя очи и се съсредоточих в утрешния ден. След училище с Деймън заминавахме за Мартинсбърг в опит да намерим Люк. Другите смятаха, че просто ще се помотаем някъде за една вечер.

Надявах се, че след пътуването ще знаем повече за случилото се с Кариса.

Тази нощ заспивах на пресекулки. Беше късно, когато почувствах, че Деймън се настанява до мен и поставя ръцете си около кръста ми. Полузаспала, прецених, че трябва да е по-внимателен. Ако мама го заловеше в леглото ми отново, нещата щяха да загрубеят. Но лежах доволна в ръцете му, облегната на него, успокоена от топлия му дъх отзад на врата ми.

— Обичам те — стори ми се, че каза той.

Може би е било сън, но ръцете му се затегнаха и краката му се обвиха около моите. Може би наистина сънувах, защото това беше нереално приятно. Но дори и да беше сън, беше достатъчно.