Дженифър Л. Арментраут
Опал (25)

Двайсет и пета глава

Усетих слабо топлото гъделичкане в задната страна на врата си и Деймън се появи в коридора с вдигнати вежди и широко отворена уста.

— Не мога да те оставя за две секунди, котенце.

Изстрелях се измежду неразборията от дрехи и се хвърлих в ръцете му. Всичко излезе в несвързан порой от думи и недовършени изречения. На няколко пъти той ме спря и ме помоли да повторя, преди да схване основното от случилото се.

Заведе ме на долния етаж и седна до мен на дивана, пръстите му се движеха по долната ми устна, а очите му се присвиваха с внимание. Благотворна топлина се разнесе по устните ми и изсъхналите ми бузи.

— Не разбирам какво се случи — казах, следейки движенията му. — Тя си беше нормална миналата седмица. Деймън, ти я видя. Как така не сме го разбрали?

Брадичката му се втвърди.

— Струва ми се, че по-добрият въпрос е защо е нападнала теб?

Възелът, който беше в стомаха ми, се придвижи нагоре, настани се в гърдите ми и затрудни дишането ми.

— Не знам.

Вече не знаех нищо. Превъртах в главата си всеки разговор с Кариса — от първия път, в който я бях срещнала, до деня, в който тя не беше дошла на училище заради „грип“. Къде бяха уликите, подсказките? Не успявах да намеря нито една.

Деймън се намръщи.

— Може би е познавала луксианец — знаела е истината и не е казала на никого. В смисъл, никой от колонията не знае, че ти си наясно с истината.

— Но наблизо няма друг луксианец на наша възраст — казах аз.

Погледът му примигна.

— Никой извън колонията, но има неколцина, които са само няколко години по-големи или по-малки вътре в колонията.

Беше възможно Кариса винаги да е знаела, а ние да не сме. Аз никога не съм казвала на нея или на Лиса, така че не се изискваше много фантазия, за да си представя, че и Кариса е знаела, но не е казала на никого. Но защо се опита да ме убие? Беше напълно възможно да не съм единственият човек наоколо, който знае истината за създанията, живеещи между нас, но, милостиви боже, какво се беше объркало? Да не би да е била ранена и някой луксианец да е опитал да я излекува?

— Не смяташ, че…

Не успях да довърша въпроса. Беше твърде отвратително, но Деймън разбра накъде биех.

— Че от Дедал са я отвлекли и са накарали луксианец насила да я излекува, както са правили с Доусън? — Гняв затъмни зеления оттенък. — Наистина се моля случаят да не е такъв. Защото иначе би било…

— Отвратително — казах дрезгаво. Ръцете ми трепереха и аз ги пъхнах между коленете си. — Тя изобщо не беше на себе си. Нямаше дори частица от нейната личност. Беше като зомби, разбираш ли? Просто адски откачена. Това ли причинява нетрайната мутация?

Деймън отдръпна ръцете си и благотворната топлина също се отдръпна. С нея се оттегли и бариерата, която до момента ме беше предпазвала от истината.

— Божичко, тя… тя умря. Това означава ли…?

Преглътнах, но възелът се надигаше в гърлото ми. Ръцете на Деймън се втвърдиха.

— Ако е бил някой от луксианците тук, ще науча скоро, но не знаем дали мутацията е била трайна. Блейк каза, че понякога мутациите са нестабилни, а това ми звучи доста нестабилно. Свързването се случва само ако мутацията е стабилна.

— Трябва да поговорим с Блейк — казах аз и през тялото ми премина тръпка. Примигнах, но зрението ми се размаза още повече. Поех си дъх и се задавих. — Ох… ох, божичко, Деймън… Това беше Кариса. Това беше Кариса и това е ужасно.

Поредната тръпка разтресе раменете ми и преди да осъзная какво се случва, вече плачех — гигантски, спиращ дъха рев. Смътно осъзнах, че Деймън ме е придърпал към себе си и е положил главата ми на гърдите си.

Не знам колко дълго продължиха сълзите, но всяка част от мен страдаше по начин, който не можеше да бъде изцерен от Деймън. Кариса беше напълно невинна, или поне така вярвах, и може би това правеше цялата ситуация още по-лоша. Не знаех доколко е замесена Кариса. И как въобще бих могла да разбера?

Сълзите… потекоха, направо измокриха тениската на Деймън, но той не се отдръпна. Всъщност, дори ме стисна по-силно и прошепна нещо на своя мелодичен език. Не можех да го разбера, но все пак се почувствах пленена от красотата му. Незнайните думи ме приласкаха и аз се зачудих дали преди време някой, например родител, не е държал Деймън в обятията си и не му е нашепвал същите думи. И колко често го беше правил самият Деймън за своите роднини? Макар нерядко да лаеше и да хапеше, това лечебно говорене му идваше естествено.

То успокои тъмната бездна, заглади ръбовете на острия удар.

Кариса… Кариса си беше отишла и аз не знаех как да го превъзмогна. Нито как да превъзмогна това, че последното й действие представляваше опит да ме срази, което никак не беше типично за нея.

Когато сълзите ми най-сетне стихнаха, подсмръкнах и избърсах лицето си с ръкави. Десният ми ръкав беше овъглен от енергийния удар и драскаше грубо кожата ми. Усещането сякаш освободи спомена в съзнанието ми.

Вдигнах глава.

— Имаше гривна, която никога преди не е носила пред мен. Същата гривна, каквато имаше и Люк.

— Сигурна ли си? — Когато кимнах, той се облегна назад на дивана, без да ме изпуска от обятията си. — Това е дори още по-подозрително.

— Да.

— Трябва да поговорим с Люк без нежелания ни помощник. — Вдигна брадичка и въздъхна продължително. Притеснение засени лицето му, втвърди гласа му. — Ще кажа на другите. — Опитах се да проговоря, но той поклати глава. — Не искам да ти се налага ти да им обясняваш станалото.

Подпрях бузата си на рамото му.

— Благодаря.

— И ще се погрижа за спалнята ти. Ще я почистим.

В мен се понесе облекчение. Последното, което исках да правя, е да чистя стаята и да виждам петното на пода.

— Ти си съвършен.

— Понякога — измърмори той, като потъркваше брадичката си в бузата ми. — Съжалявам, Кити. Съжалявам за Кариса. Тя беше добро момиче и не заслужаваше това.

Устните ми потрепнаха.

— Не го заслужаваше.

— А ти не заслужаваше да го изживееш с нея.

Не казах нищо, защото вече не бях сигурна какво заслужавам. Понякога не мислех, че заслужавам дори Деймън.

Уговорихме се да отидем в Мартинсбърг в сряда, което означаваше, че щяхме да изпуснем втория си ден от тренировките с оникс, но в момента не мислех за това. Най-важното беше да открия как Кариса се беше оказала обсебен хибрид с гривна като на Люк. Ако можех да разбера какво се е случило с нея, щеше да има поне някаква справедливост.

Нямах представа какво се очаква да кажа в училище, когато Кариса така и не се върне и започнат неизбежните въпроси. Не мислех, че ще имам силата да се преструвам и да разказвам лъжи. Още един ученик беше изчезнал…

О, божичко, Лиса… Какво щеше да прави Лиса? Те бяха най-добри приятелки от началното училище.

Стиснах очи и се свих в обятията на Деймън. Раните от битката отдавна се бяха заличили, но аз бях изтощена вътрешно, умствено и физически изпита. Имаше ирония в това как през последния месец бях избягвала хола, а сега се беше случило в спалнята ми. Вече свършваха стаите, в които можех да се крия.

Деймън продължи да говори на красивия си език, лееща се мелодия, докато не се унесох в ръцете му. Почти не осъзнах кога ме положи на дивана и ме покри с вълнено одеяло.

Часове по-късно отворих очи и видях Ди, седнала в стола, с крака, свити до гърдите й, да чете една от книгите ми. Беше един от любимите ми тийнейджърски свръхестествени романи — за момиче, което преследва демони в Атланта.

Но какво правеше Ди тук?

Надигнах се и отместих косата от лицето си. Часовникът над телевизора, стар пружинен часовник, който майка ми обичаше, показваше петнайсет минути преди полунощ.

Ди затвори книгата.

— Деймън отиде до УОЛМАРТ в Мурфийлд. Това ще отнеме ненормално количество време, но е единственият отворен магазин, където продават килимчета.

— Килимчета?

Чертите й се втвърдиха.

— За спалнята ти… Вкъщи нямахме резервни, а той не искаше майка ти да открие петното и да си помисли, че си се опитала да изгориш къщата.

Петното…? Напълно излязох от съня и последните няколко часа се върнаха в съзнанието ми. Петното на пода на спалнята ми, където Кариса се беше самоунищожила.

— О, боже… — Свалих крака от дивана, но те трепереха прекалено силно, за да мога да се изправя. Сълзи се насъбраха зад очите ми. — Аз не… Аз не я убих.

Не знам защо го казах. Може би защото дълбоко в себе си се чудех дали Ди няма автоматично да предположи, че аз съм отговорна за станалото с Кариса.

— Знам. Деймън ми разказа всичко. — Тя разгъна краката си, миглите й се наведоха и докоснаха бузите й. — Не мога…

— Не можеш да повярваш, че това се случва? — попитах. Тя кимна, а аз свих крака и обвих ръце около тях. — И аз не мога. Въобще не мога дори да го възприема.

Ди остана смълчана за момент.

— Не бях говорила с нея, откакто… от онези събития. — Тя наведе глава и косата й се пръсна по раменете, закривайки лицето й. — Харесвах я, а се държах като пълна кучка.

Започнах да й обяснявам, че не е вярно, но Ди надигна глава и огорчена усмивка се изписа на устните й.

— Не ме лъжи, за да смекчиш положението. Оценявам го, но не променя реалността. Не мисля, че й казах и две думи, откакто Адам… умря. А сега…

А сега и тя беше умряла.

Исках да я успокоя, но между мен и Ди зееше бездна, обградена с десетметрова стена, по която беше поставена назъбена тел. Наелектризираната мрежа, обграждаща стената, беше изчезнала, но все още не можехме да се държим непринудено една с друга. Най-много ме болеше именно от това.

Потърках схванатата си шия и затворих очи. Мозъкът ми работеше толкова бавно, че въобще не бях сигурна какво да правя сега. Исках просто да скърбя за приятелката си, но как бих могла да скърбя за някого, чиято смърт е неизвестна за целия останал свят?

Ди прочисти гърло.

— Деймън и аз изчистихме спалнята ти. Хм, имаше няколко неща, които не бяха съсипани. Изхвърлих някои дрехи, които бяха изгорени или разкъсани. Окачих картина над… над дупката в стената. — Тя надникна към мен, сякаш искаше да провери реакцията ми. — Лаптопът ти… не е… в работеща форма.

Раменете ми спаднаха. Лаптопът беше последната от днешните жертви, но не знаех как ще го обясня на мама.

— Благодаря ти — казах най-сетне с дебел глас. — Не мисля, че бих могла да се справя сама.

Ди изви кичур коса около пръста си. Минутите изминаваха в мълчание и тогава внезапно тя каза:

— Добре ли си, Кейти? В смисъл — наистина ли си добре?

Шокът забави отговора ми с няколко секунди.

— Не, не съм — отговорих честно.

— И аз така си помислих. — Тя замълча за момент и забърса страните си с дланите на ръцете си. — Наистина харесвах Кариса.

— И аз — прошепнах.

И нямахме какво друго да си кажем.

Всичко, което се беше случило преди тази нощ, всичко, в което се бяхме съсредоточили, вече изглеждаше почти незначително. Не че наистина беше такова. Но бяхме загубили приятел — още един приятел. Смъртта й и животът й бяха мистерия. Бях я познавала от шест месеца, но не я бях познавала въобще.