Дженифър Л. Арментраут
Опал (19)

Деветнайсета глава

След това Доусън сякаш се скри. Говореше за всичко — за времето, за футбол, за Смърфовете, — но не обели и дума за Дедал и това, което бяха причинили на него и Бет. Част от мен беше благодарна. Просто не бях сигурна дали можех да понеса още детайли, колкото и егоистично да звучеше.

Но лошото беше това, че след като спряхме да говорим за сериозни неща, съзнанието ми отново се върна на Деймън. Когато наближи полунощ и той все още не се беше върнал, вече не можех да седя там.

Не можех да седя никъде.

Пожелах лека нощ и осъществих бърз и мразовит преход през двора. Първото, което направих, беше да си проверя телефона. Чакаше ме съобщение и сърцето ми запрепуска.

Сжлвам за днс. Ще гврм утр.

Бях го получила преди около час. Тоест той още беше с Ашли — хъм, Андрю, Ди и Ашли.

Надникнах към часовника, сякаш това би променило часа. Сърцето ми туптеше в гърдите, сякаш бях дотичала дотук от съседната къща. Сведох поглед към телефона и ме обзе порив да го запратя към стената. Знаех, че ставам смешна. Деймън беше приятел с всички тях, включително с Ашли. Можеше да излиза с тях и без мен. И след краха между Ди и мен той не беше прекарвал много време със сестра си. Но смехотворна или не — чувствата ми бяха наранени. Ненавиждах това — ненавиждах, че нещо толкова глупаво има силата да ме разстрои.

Качих се с телефона горе, измих си лицето и зъбите и облякох пижамата си, като през цялото време се чудех дали да му отговоря. Исках да имам душевната сила да се въздържа, като по този начин му зашлевя един вид шамар, но това беше адски глупаво, имайки се предвид всичко, което се случваше.

От друга страна, действително се притеснявах за нещо дребно. Затова оставих телефона на шкафчето, промъкнах се под завивките и ги издърпах до брадичката си. Лежах и се разкайвах, че не му отговорих, че някога бях излязла с Блейк, че някога го бях целунала и че лежах будна и се разкайвах. Най-сетне мозъкът ми прегря и изключи за през нощта.

След известно време не знаех дали сънувам, или не. Бях в онази неясна фаза, когато реалността и подсъзнанието се смесват. Поне някаква част беше сън, осъзнавах го, защото виждах Деймън в онази сграда. Забелязах за миг черната му коса и после той изчезна. Беше в една стая и преди да успея да го достигна, отиде в друга. Намирахме се в безкраен лабиринт и Деймън непрекъснато се движеше, без да ми отговаря, когато крещях името му.

В мен се надигна усещане за безсилие и гърдите ми натежаха. Все тичах след него, без да мога да го достигна… това никога нямаше да свърши.

Тогава леглото се раздвижи и сградата избледня, превръщайки се в струи дим и мрак. Нещо тежко се настани до мен. Нечия ръка отметна косата от лицето ми и ми се стори, че се усмихнах, защото той беше тук и ме утешаваше. После потънах в дълбок сън, където не тичах след Деймън.

* * *

Когато дойде утрото, аз се завъртях в леглото в очакване да открия Деймън. Майка ми работеше почти до обяд в неделя и Деймън беше свикнал да остава възможно най-дълго. Но леглото беше празно.

Прокарах ръка по втората възглавница и вдишах, като очаквах да доловя чистия аромат на природа, който той притежаваше, но подуших единствено избледняваща миризма на цитруси. Нима бях сънувала, че е до мен?

Божичко, това щеше да бъде толкова тъпо.

Намръщих лице, надигнах се в леглото и грабнах телефона си. Имах съобщение от Деймън, което беше пристигнало към два през нощта.

Яйца и бекон за закуска. Ела, като станеш.

„Два през нощта?“ — помислих с учудване и се взрях в телефона. Нима беше стоял с тях до толкова късно?

Пулсът ми отново се ускори и аз се проснах по гръб със стон. Явно бях тъпа, а Деймън се беше мотал до късно, но не с мен.

Измъкнах се от леглото, изкъпах се и навлякох дънки и пуловер. Чувствах се скована, докато подсушавах косата си и я връзвах в разчорлен кок. Поех към съседната къща. Заварих вратата заключена.

Поставих ръка на бравата и изчаках, докато чуя как зъбците се завъртат. Докато отварях вратата, ме налегна безпокойство. Беше прекалено лесно да се вмъкнеш и да се измъкнеш от нечия къща, включително от моята.

Поклатих глава, затворих плавно вратата и си поех дълбоко дъх. Къщата беше тиха като гробница. Всички още спяха. Качих се горе, като стъпвах внимателно по двете най-горни стъпала, които скърцаха. Вратите на спалните на Доусън и Ди бяха затворени, но дочух тиха музика, долитаща от стаята на Деймън.

Разтворих вратата и се вмъкнах вътре. Погледът ми се насочи директно към леглото и просто не бих могла да спра пърхането в гърдите си, дори и да исках.

Деймън лежеше изтегнат по гръб, едната му ръка беше протегната край него, а другата — отпусната върху голия му корем. Чаршафите бяха увити около тесните му бедра. Докато спеше, лицето му изглеждаше почти ангелско, резките черти бяха омекотени, а устните — спокойни. Плътни мигли докосваха горните страни на бузите му.

В покой изглеждаше много по-млад, но по един странен начин сякаш надминаваше още повече моята категория. Мъжествената му красота беше неземна и смущаваща. Като нещо, което съществуваше само между страниците на книгите, които четях.

Понякога не можех да повярвам, че е истински.

Промъкнах се на пръсти до него и седнах на ръба на леглото, неспособна да отместя поглед. Не исках да го събудя. Така че стоях там като зловещ психопат и наблюдавах стабилните издигания и спускания на гърдите му. Чудех се дали съм го сънувала миналата нощ, или той се е отбил да ме види. Трептенето се беше върнало и почти можех да забравя безпокойството от миналата вечер. Почти, но не…

Деймън внезапно се извъртя, обви ръка около талията ми и ме дръпна до него. Продължи да се движи, потапяйки лице край шията ми.

— Добро утро — промърмори.

На лицето ми се появи усмивка, докато поставях ръка на рамото му. Кожата му беше гореща.

— Добро.

Прехвърли крак през моя, сви се по-близо и каза:

— Къде са ми беконът и яйцата?

— Мислех, че ти ги предлагаш.

— Не си ме разбрала. Отивай в кухнята, жено.

— Все едно.

Завъртях се настрани с лице към него. Той вдигна глава, целуна носа ми и потопи лице във възглавницата. Засмях се.

— Прекалено е рано — измрънка.

— Вече е почти десет.

— Прекалено рано.

В корема ми се появи камък. Прехапах устна, несигурна какво да кажа.

Той мързеливо протегна ръка към бедрото ми и завъртя глава, така че да виждам лицето му.

— Не ми отговори вчера.

Значи щяхме да говорим за това.

— Заспах и… реших, че си зает.

Вдигна вежда.

— Не бях зает.

— Вчера вечерта дойдох да те видя и те почаках известно време. — Заиграх се с ръба на чаршафа и го увих около пръстите си. — Беше до късно навън.

Едното око се отвори.

— Значи си получила съобщението и си имала време да отговориш.

Сама бях влязла в капана.

Деймън въздъхна.

— Защо ме пренебрегна, котенце? Нарани чувствата ми.

— Сигурна съм, че Ашли те е успокоила.

В мига, в който го изрекох, исках да се фрасна по главата.

Сега вече и двете очи бяха отворени и той направи нещо, което ме изненада и ядоса — усмихна се широко.

— Ревнуваш.

От начина, по който го каза, звучеше като нещо хубаво. Опитах да се надигна, но ръката му ме държеше.

— Не ревнувам.

— Котенце…

Завъртях очи и после сякаш ме обзе тежък, тежък пристъп на словесна диария:

— Бях се притеснила заради идването на старейшината и се бяхме разбрали да поговорим. Ти въобще не дойде. Вместо това излезе с Андрю, Ди и Ашли. Ашли, бившето ти гадже Ашли. И как научих за това? От брат ти. И как седнахте в заведението? Може би Ди и Андрю са седнали от едната страна, а ти и Ашли от другата? Убедена съм, че е било доста удобно.

— Котенце…

— Не ми казвай „котенце“! — намръщих се аз вече разпалена. — Тръгна около пет следобед и се върна… кога? В два през нощта? Какво въобще правихте? И си свали тъпата усмивка от лицето. Не е забавно.

Деймън се опита да прогони усмивката, но не успя.

— Обичам, когато си показваш ноктите.

— Млъкни. — Избутах ръката му отвратена. — Пусни ме. Звънни на Ашли и виж дали тя ще ти направи бекон и яйца. Аз се махам.

Вместо да ме пусне, той се измести над мен и застана отгоре ми, а ръцете му се опираха край раменете ми. Сега вече се хилеше с неговата вбесяваща арогантна усмивка.

— Просто искам да те чуя как го казваш: ревнувам.

— Вече го казах, задник такъв. Ревнувам. Защо да не го правя?

Той изви глава настрани.

— Ами не знам… Може би защото никога не съм искал Ашли, а теб те пожелах от първия миг, в който те видях. И преди да започнеш — да, показах го по кофти начин, но ти знаеш, че те желаех. Само теб. Луда си да ревнуваш.

— Така ли? — Сдържах сълзите си от яд. — Вие бяхте двойка!

— Бяхме двойка.

— Тя най-вероятно още те желае.

— Аз не я желая, така че няма значение.

За мен имаше значение.

— Тя е красива като манекенка.

— А ти си по-красива.

— Не ми пробутвай захаросани фрази.

— Не го правя — каза той.

Прехапах устна, загледана над рамото му.

— Знаеш ли, в началото си мислех, че заслужавам снощните тревоги. Сега знам как си се почувствал, когато излязох с Блейк. Сякаш кармата ми даваше урок. Но не е същото. Тогава ние с теб не бяхме заедно, а аз нямах дълга история с Блейк.

Той си пое дълбоко дъх.

— Права си, не е същото. Не излязох на среща с Ашли. Андрю се отби и се заговорихме за Итън. Андрю огладня, затова решихме да идем да хапнем нещо. Ди се присъедини към нас и Ашли също дойде, тъй като, както знаеш, му е сестра.

Свих нервно рамене. Добре, имаше право.

— И не излязохме да ядем навън. Поръчахме пица, отидохме в къщата на Андрю и се заговорихме за неделя. Ашли е уплашена до смърт, че ще загуби и Андрю. Ди още иска да убие Блейк. Прекарах часове в обяснения. Не беше купон, на който не си поканена.

Той се взря в мен за момент, после се надигна и седна до мен.

— Исках да намина покрай вас, когато се прибрах, но беше станало късно.

Значи все пак наистина бях сънувала. Тъпотата ми беше официално потвърдена.

— Не бях помислила за това…

— Очевидно — измърмори той.

Деймън потърка гърдите си, точно над сърцето.

— Наистина не смятах, че ще се разстроиш толкова. Вярвах, че си по-наясно с положението.

Лежах по гръб, прекалено изтощена, че да помръдна.

— По-наясно с положението?

— Да, че знаеш, че ако Ашли нахлуе гола в спалнята ми в този момент, пак бих я отпратил. Че няма за какво да се тревожиш.

— Благодаря за картината, която вряза в съзнанието ми завинаги.

Той поклати глава и се засмя сухо.

— Тази несигурност ме ядосва, Кити.

Устата ми се отвори широко и аз се изправих на крака.

— Моля? Само на теб ли ти е позволено да изпитваш несигурност?

— Какво? — той се ухили. — Защо да изпитвам несигурност?

— Добър въпрос, но как иначе би нарекъл малката ти сцена с Блейк в коридора? И глупавия въпрос за това дали искам да помогна на Блейк?

Той затвори уста.

— Ха! Точно. За теб дори е по-нелепо да се чувстваш несигурен. Нека ти го обясня веднъж завинаги. — Гневът ми се надигаше редом с Изворът, който се събираше по кожата ми. — Ненавиждам Блейк. Той ме използва и беше готов да ме издаде на Дедал. Той уби Адам. Съвсем миниатюрна частичка от мен може въобще да го изтърпи. Как може да ревнуваш от него?

Челюстта на Деймън се разтвори.

— Той те желае.

— О, милостиви боже, не е вярно.

— Все едно. Аз съм мъж. Знам какво си мислят другите мъже.

Вдигнах ръце.

— Няма значение дали ме желае. Аз. Го. Мразя.

Той извърна поглед.

— Добре.

— А ти не мразиш Ашли. Част от теб я обича. Знам, че държиш на нея — може би не по начина, по който държиш на мен, но между вас има привързаност, има история. Съди ме колкото си щеш, но се чувствам несигурно заради това.

Отблъснах се от леглото, исках да закрача из стаята като пеленаче. Може би дори да се хвърля на пода. Щях да изразходя малко енергия.

Деймън се появи пред мен и пристъпи напред, обгръщайки бузите ми.

— Добре. Разбирам идеята ти. Трябваше да ти се обадя. А това с Блейк… да, тъпо е.

— Добре.

Сгънах ръце.

Устните му потрепериха.

— Но трябва да разбереш, че желая теб. Не Ашли. Нито която и да било друга.

— Дори и старейшините да искат да си с някоя като нея?

Той наведе глава и потърка устните си в скулите ми.

— Не ми пука какво искат те. Аз съм страшен егоист. — Целуна слепоочието ми. — Разбираш ли ме?

Очите ми се затвориха.

— Да.

— Тоест всичко е наред?

— Ако обещаеш да не правиш проблеми за това, че ще дойда с теб утре.

Притисна челото си в моето.

— Предлагаш трудна сделка.

— Да.

— Не искам да идваш, котенце. — Той въздъхна и обви ръце около мен. — Но не мога да те спра. Обещай ми, че ще стоиш близо до мен.

Усмивката ми се скри зад гърдите му.

— Обещавам.

Деймън целуна върха на главата ми.

— Винаги постигаш своето, нали?

— Невинаги.

Поставих ръце на бузите му и попих топлината му. Ако бях постигнала своето, нищо от това нямаше да се случва. Но именно това беше особеното. Чудех се дали някой от нас въобще ще постигне своето.

Ръцете му ме притиснаха по-здраво и аз усетих как той въздиша и потреперва.

— Хайде. Да приготвим бекона и яйцата. Днес ще ми трябва цялата ми сила.

— Защо, какво… — заглъхнах, защото осъзнах какво имаше предвид. — О, да. Блейк.

— Да. — Той ме целуна нежно. — Доста ще ми е трудно да не му нанеса телесни повреди. Нали си наясно с това? Така че искам повечко бекон.