Дженифър Л. Арментраут
Опал (11)

Единайсета глава

Продължавах да се размотавам из къщата им, като се надявах Ди да се прибере и да имаме шанс да поговорим. Но всички други вече си тръгваха, а тя и Андрю така и не се връщаха.

Стоях на верандата и гледах как Ашли и Матю се отдалечават, сърцето ми беше изпълнено със съжаление и с милион други чувства. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че Деймън е застанал зад мен. Приветствах топлината и силата, които предлагаше тялото му, докато ме обгръщаше.

Облегнах се назад на гърдите му и позволих на очите ми да се затворят. Той си постави брадичката на главата ми и следващите няколко минути изминаха в тишина, като изключим звука на скръбната птича песен и надуването на клаксон в далечината. С гърба си усещах туптенето на сърцето на Деймън — силно и равномерно.

— Съжалявам — проговори изненадващо той.

— За какво?

Пое си дълбоко дъх.

— Не трябваше така да откачам заради онова с Доусън миналия уикенд. Постъпи правилно, като му каза, че ще му помогнем. Ако не го беше сторила, един бог знае какво щеше да е направил досега. — Той замълча достатъчно дълго, че да ме целуне по главата. Аз се ухилих. Несъмнено му беше простено. — И ти благодаря за всичко, свързано с Доусън. Явно съботата ни ще бъде ужасна, но все пак Доусън… Различен е след зомби маратона. Не точно такъв, какъвто беше преди, но почти.

Прехапах устни.

— Няма нужда да ми благодариш за това. Сериозно.

— Но ти благодаря. Наистина.

— Добре. — Изминаха няколко секунди. — Мислиш ли, че направихме грешка? Като оставихме през онази нощ Блейк да избяга?

Ръцете му ме обгърнаха по-силно.

— Не знам. Наистина не знам.

— Имахме добри намерения, нали? Искахме да му дадем шанс.

И после се засмях.

— Какво?

Отворих очи.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения. Трябваше да му гръмнем задника.

Деймън сведе глава и брадичката му вече беше на рамото ми.

— Може би щях да направя нещо подобно, преди да те срещна.

Обърнах глава към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди да влезеш в живота ми, щях да убия Блейк заради стореното от него. После щях да се чувствам ужасно, но все пак щях да го направя. — Той спря и ме целуна, докато сърцето ми потрепваше. — И в известен смисъл, ти ме убеди. Не по начина, по който го вижда Ди. Но ти можеше да го убиеш и не го направи.

Всичко от онази нощ сега изглеждаше объркано и сюрреалистично. Безжизненото тяло на Адам, нападението на арумианеца… Вон и оръжието… Бягащият Блейк…

— Не съм сигурна.

— Аз съм — каза той и устните му се усмихнаха до бузата ми. — Караш ме да се замислям, преди да действам. Караш ме да бъда по-добър човек… или луксианец, все едно.

Извърнах се изцяло към него и вдигнах поглед към очите му.

— Ти си добър човек.

Деймън леко се усмихна и очите му засияха.

— Котенце, и двамата знаем, че това е невероятно рядко.

— Не…

Постави пръст върху устните ми.

— Вземам ужасни решения. Мога да съм грубиян и го правя съзнателно. Тормозя хората, докато не направят това, което искам. И позволих всичко, което се случи с Доусън, да подсили тези… личностни черти. Но… — Той махна пръста си и усмивката му разцъфтя широко. — Но ти… Ти ме караш да искам да се променя. Затова не убих Блейк. Затова не искам ти да вземаш такива решения или да бъдеш покрай мен, когато аз вземам такива решения.

Поразена от признанието му, не знаех какво да кажа. Но той наведе глава и ме целуна. Тогава научих, че понякога, когато някой каже нещо толкова опустошаващо съвършено, няма нужда от отговор. Думите вече са изрекли всичко.

* * *

Прекарах съботната сутрин с мама. Похапнахме вредна мазна закуска в едно заведение за палачинки, а после загубихме няколко часа в разходка из магазин за един долар. По принцип бих предпочела да изскубя миглите си пред това да се лутам из такъв магазин, но наистина исках да прекарам повече време с мама.

Тази вечер аз и Деймън щяхме да се срещнем с Блейк — само двамата, по негово настояване. Матю и Андрю щяха да се правят на шпиони и да се крият из паркинга за подкрепление, а на Ди и Доусън — по различни причини — им беше забранено да се доближават на километри от мястото на срещата.

Но нямаше как да знаем какво би могло да се случи. Това можеше да е последната ми събота, последният ми ден с мама. И това правеше цялото изживяване плашещо и сладко-горчиво. На толкова много пъти по време на закуската ми се прииска да кажа на мама какво се случва, но просто не можех. А и да можех, думите най-вероятно нямаше да излязат от устата ми. Тя се забавляваше — радваше се да прекара няколко часа с мен — и не можех да се насиля да й разваля удоволствието.

Но притесненията не ме напускаха. Ами ако това беше капан? Ами ако от министерството или Дедал ни заловяха? Ами ако аз станех Бет и майка ми никога повече не научеше нищо за мен? Ами ако се върнеше в Гейнсвил, за да избяга от спомена за мен?

Когато се прибрахме вкъщи, вече бях почти сигурна, че ще повърна. Храната се въртеше и превиваше в стомаха ми. Стана ми толкова зле, че трябваше да полегна, докато мама отиде да поспи за кратко преди началото на смяната си.

След около час взиране в стената Деймън ми написа съобщение. Отговорих му да влезе. Едва бях натиснала „Изпращане“, когато почувствах топли вълни отзад по шията си и се обърнах към вратата.

Без да издава звук, Деймън отвори вратата и се вмъкна вътре с лукава усмивка на устните си.

— Майка ти спи ли?

Кимнах.

Погледът му обходи лицето ми и Деймън затвори вратата. Миг по-късно седеше до мен със свити вежди.

— Притеснена си.

Не можех да си обясня как се е досетил. Смятах да му кажа, че не съм притеснена, защото ненавиждах идеята той да се тревожи за мен или да ме смята за слаба, но в момента не исках да бъда силна. Исках утеха, исках него.

— Да, малко.

Той се усмихна.

— Всичко ще бъде наред. Каквото и да стане, няма да позволя нещо да се случи с теб.

Деймън прокара върховете на пръстите си по бузата ми и аз осъзнах, че можех да бъда и едното, и другото. Можех да съм леко откачила вътрешно и да се нуждая от него, но можех и да съм достатъчно силна, за да стана в шест и да отида да срещна съдбата ни лице в лице. Можех да съм и двете.

Боже, нуждаех се по малко и от двете.

Безмълвно се изместих и му направих място. Той се плъзна под завивката и постави тежката си ръка на кръста ми. Сгуших се в него, отпуснах глава под брадичката му и свих ръце на гърдите му. Нарисувах с пръстите си сърце над неговото и той се подсмихна.

Няколко часа лежахме така. Понякога говорехме и се смеехме тихо, като внимавахме да не събудим мама. За известно време и двамата задрямахме, после се събудих, увита в неговите ръце и крака. В останалите моменти се целувахме и целувките… е, те заеха повечето време.

Той беше толкова добър в целуването.

Усещах устните си подути, а той ми се ухили, клепачите му бяха почти затворени, но зад миглите все пак виждах очите му с цвета на свежа пролетна трева. Косата му се къдреше в задната част на врата му. Обичах да прокарвам пръсти през нея, да опъвам краищата и после да наблюдавам как те придобиват старата си форма. И на него му харесваше да си играя с косата му. Той затвори очи и изви глава настрани, за да имам по-добър достъп, подобно на котка, която се извива, за да я погалиш.

О, малките радости в живота.

Деймън улови ръката ми, докато аз докосвах едрите мускули по врата му. Постави дланта ми на устните си. Сърцето ми пак запърха и той ме целуна отново… и отново. Ръцете му се прехвърлиха нагоре по бедрата ми, пръстите му се извиха по дънките и после се вмъкнаха под блузата ми, при което сърцето ми затуптя така силно, че щеше да излезе от гърдите ми. Той се завъртя върху мен, тежестта му причиняваше особени неща на стомаха ми.

Ръцете му продължиха да се плъзгат нагоре и обвиха гърба ми.

— Деймън…

Устата му заглуши това, което щях да кажа. Съзнанието ми се изпразни. На света съществувахме само той и аз. Това, което трябваше да правим по-късно, просто изчезна от радара ми. Преместих се, прехвърлих крак през неговия и…

От коридора долетяха стъпки.

Деймън изчезна изпод мен и се появи на бюрото ми. С безсрамна усмивка вдигна една книга, докато аз се пооправях.

— Държиш я наопаки — присмях му се аз, докато приглаждах косите си.

С тих смях той я обърна и я разтвори. След няколко секунди мама почука на вратата и я отвори. Погледът й се стрелна от леглото към стола.

— Здравейте, госпожо Шуорц — каза Деймън. — Струвате ми се отпочинала.

Изгледах го и после скрих уста в дланите си, сдържайки смеха си. Беше взел един от историческите романтични романи с разсъблечен мъж с изваяно тяло на корицата.

Мама вдигна вежда. Изражението й казваше: „Какво, по дяволите?“ и аз едвам се сдържах.

— Добър вечер, Деймън.

Тя се обърна към мен и присви очи.

„Бандаж?“ прошепна беззвучно Деймън и завъртя очи.

— Вратата на спалнята, Кейти. — Мама се отправи обратно към коридора. — Знаеш правилата.

— Съжалявам. Не искахме да те събудим.

— Много любезно. Но я оставяй отворена.

Когато стъпките й заглъхнаха, Деймън запрати книгата по главата ми. Вдигнах ръка, спрях полета й и я улових във въздуха.

— Чудесно четиво — казах.

— Млъкни — отвърна той и присви очи.

Ухилих се.

* * *

Нямаше смях, когато паркирахме пред Опушената дупка малко преди шест. Погледнах през рамо и видях джипа на Матю зад нас. Наистина се надявах, че той и Андрю ще наблюдават срещата внимателно.

— Министерството няма да нахлуе тук — каза Деймън и извади ключовете. — Не и на публично място.

— Но Блейк ми могъл да замрази района.

— Аз също.

— Уау. Никога не съм те виждала да го правиш.

Той завъртя очи.

— Виждала си ме. Замразих камиона. Помниш ли? Спасих ти живота и така нататък?

— А, да. — Сдържах се да не се ухиля. — Направи нещо такова.

Той се протегна и леко ме докосна под брадичката.

— Да, по-добре го запомни. Освен това аз не съм фукльо.

Отваряйки вратата, се засмях.

— Ти? Не си фукльо? Добре.

— Какво? — Престорен бяс премина по лицето му, докато той затваряше вратата и минаваше пред джипа. — Много съм скромен.

— Ако си спомням правилно, веднъж каза, че скромността е за светците и загубеняците. — Подхвърлянето на реплики ме успокояваше. — Скромен не е дума, с която бих те описала.

Той постави ръка на рамото ми.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Лъжец.

Деймън се ухили палаво и влязохме в заведението. Потърсих с поглед Блейк, очите ми се плъзнаха по естествените скали, които се подаваха от пода и минаваха покрай сепаретата, но него все още го нямаше там. Обслужващият персонал ни настани в едно крайно сепаре, което изглеждаше уютно заради близостта си до камината. За да не стоя безцелно, започнах да разкъсвам салфетката на мънички парченца.

— Ще ги изядеш ли, или просто приготвяш домашно легло за хамстер? — попита Деймън.

Засмях се.

— Всъщност е естествена постеля за котка.

— Готино.

Появи се червенокоса сервитьорка с широка усмивка.

— Деймън, как си? Не съм ви виждала от векове.

— Добре. А ти, Джоселин?

Наложи се, естествено, да я поогледам, след като двамата си говореха на малки имена. Не от ревност или нещо такова. Да бе. Джоселин беше по-възрастна от нас, но не много. Малко над двайсет, но беше наистина, наистина хубава с чудната си червена коса, падаща на дебели къдрици покрай порцелановото й лице.

Добре, беше красива… красива като луксианка.

Изправих гръб.

— Доста съм добре — отвърна тя. — Отказах се от ръководните позиции след бебетата. Работя почасово, тъй като те са си доста буйни. Но ти и семейството ти трябва да се отбиете на гости скоро, особено след… — Тя ме погледна за първи път и усмивката й угасна. — След като Доусън е вече у дома. Роланд ще се радва да види и двама ви.

„Извънземно отвсякъде“, помислих си.

— Би ни било много приятно. — Деймън погледна към мен и намигна хитро. — Между другото, Джоселин, това е гаджето ми, Кейти.

Почувствах смехотворен пристъп на удоволствие, докато протягах ръка.

— Здрасти.

Джоселин примигна и, кълна се, лицето й стана още по-бяло.

— Гадже?

— Гадже — повтори Деймън.

Тя бързо се окопити и стисна ръката ми. Лека искра подскочи от кожата й към моята и аз се престорих, че не забелязвам.

— Приятно… приятно ми е да се запознаем — каза тя и бързо пусна ръката ми. — Ъъ, какво да ви донеса?

— Две чаши кола — поръча той.

Джоселин офейка и аз повдигнах вежда.

— Джоселин?

Той остави друга салфетка върху моята купчина.

— Ревнуваш ли, котенце?

— Пфу. Глупости. — Спрях да късам. — Добре де, може би мъничко, но само преди да осъзная, че тя е в ПНИ.

— ПНИ? — Той се изправи и дойде от моята страна. — Мръдни се.

Направих му място.

— Програма за настаняване на извънземни.

— Ха! — Той постави ръка върху облегалката на сепарето и протегна крака. — Да, тя е свестен човек.

Джоселин се завърна с напитките ни и попита дали искаме да изчакаме приятеля си, преди да поръчаме храната. Категорично не. Деймън си поръча сандвич с кайма, а аз реших да изям половината му порция. Не знаех дали стомахът ми ще понесе повече.

Той се извърна към мен веднага щом реши дали иска пържени, или варени картофи. Пържените победиха.

— Нищо няма да се случи — каза той с тих глас. — Нали?

Огледах ресторанта със смело лице.

— Просто искам всичко да приключи по-бързо.

Не беше изминала и минута, когато камбанката над вратата иззвъня и преди да вдигна глава, тялото на Деймън се напрегна до моето. И знаех, тогава знаех. Стомахът ми се изстреля в гърлото.

Заострена на бодлички коса, оформена с огромно количество гел, се появи в далечината, а после чифт лешникови очи фиксираха масата ни от вратата.

Блейк беше тук.