Дженифър Л. Арментраут
Опал (29)

Двайсет и девета глава

През следващите няколко седмици във вечерните новини показваха официални интервюта с местните служители на реда и сърцераздирателни жалби от страна на родителите на Кариса. Организираха се групови бдения със свещи, репортери от цялата околност идваха в града, водени от нездраво любопитство. Как беше възможно толкова много деца да изчезнат в такова малко градче? Някои дори предполагаха, че сериен убиец броди из тихите улички на Западна Вирджиния.

Беше ми трудно да стоя в училище и да слушам как всички говорят за Кариса, Саймън и дори за Адам и Бет. Не само на мен, но и на всички останали, които знаеха истината.

Тези деца не бяха изчезнали.

Адам и Кариса бяха мъртви, най-вероятно и Саймън. Бет беше насилствено затворена в правителствена сграда.

В града се настани мрачна, печална атмосфера и нямаше как да се отърсим от нея. Естествено, подозренията никнеха редом с пролетната трева, защото само едно от тези хлапета се беше завърнало. И това беше Доусън. Но неговото завръщане беше по време на изчезванията на други.

В коридора се чуваха шепоти, учениците обменяха сериозни погледи, когато Доусън или Деймън минеха покрай тях. Може би защото малцина успяваха да ги различат. Но и двамата сякаш не обръщаха внимание на тези неща. Може би наистина не им пукаше.

Дори Лиса се промени. Загубата на приятел може да доведе до това, както и невъзможността човек да узнае развръзката. Нямаше причина за изчезването на Кариса, не и за Лиса. Тя, подобно на другите, щеше да прекара целия си живот в съмнения и догадки. И без това знание не можеше да продължи напред. Макар сезоните да се променяха и пролетта да настъпваше, Лиса беше заклещена между деня, преди да разбере, че най-добрата й приятелка е изчезнала, и деня след него. Тя си беше същата в някои моменти — понякога казваше нещо доста неуместно и се засмиваше, но в други случаи, когато не знаеше, че я наблюдавам, очите й се смрачаваха от притеснение.

Но Кариса не беше единственият новинарски случай.

Доктор Уилям Майкълс, наричан още гадже на мама и тотална гадина, беше обявен за изчезнал от сестра си, около три седмици след като Кариса потъна вдън земя. Над нас отново се спусна обезумяла буря. Мама беше разпитана и тя… се беше превърнала в развалина. Особено след като научи, че Уил не се беше записвал за никаква конференция на запад и че никой не го беше виждал или чувал, откакто беше напуснал Питърсбърг.

Властите предполагаха, че може да има някаква измама. Други шептяха, че той сигурно е замесен в станалото с Кариса и Саймън. Един уважаван лекар не можеше просто да спре да съществува.

Но Деймън и аз бяхме все още живи и затова всички предположихме, че мутацията на Уил се е оказала трайна и че той се е скрил от света, след като е получил желаното. В най-лошия случай, Дедал го бяха спипали. Това не би било особено добре за нас, но все пак щеше да е справедливо, ако той се окажеше заключен в някоя клетка.

Като цяло, не бях много притеснена от отсъствието на Уил — той не беше проблем. Но ми беше мъчно, че мама е отново в такава ситуация. И ненавиждах Уил за това, че й го причини. Тя премина през всички етапи на процеса на скърбене — отричане, болка, онова трайно усещане за загуба, а накрая и гняв.

Нямах представа как да й помогна. Най-доброто, което можех да направя, беше да прекарвам дните и свободните й вечери с нея, след като приключех упражненията с оникса. Правех й компания и я разсейвах и това май действаше.

Седмиците отминаваха, нямаше и следа от Кариса или някой от другите. И тогава се случи неизбежното. Не че хората забравиха, но репортерите си заминаха и други събития заеха вечерните новини. До средата на април всеки се беше върнал към своето ежедневие.

Една вечер, докато се връщахме от езерото, бях попитала Деймън как е възможно хората да забравят всичко така бързо. Горчиво усещане се беше настанило в стомаха ми. И с мен ли щеше да стане така някой ден, ако не се върнехме от Маунт Уедър? Хората просто щяха го преживеят, така ли?

Деймън беше стиснал ръката ми и беше казал:

— Такава е човешката природа, котенце. Хората не се справят добре с неизвестното. По-скоро биха го пренебрегнали — не напълно, но достатъчно, че да не пречи на ежедневните им мисли и дейности.

— И това е приемливо?

— Не казвам, че е. — Той беше спрял и беше поставил дланите си върху горната част на ръцете ми. — Но липсата на отговори може да бъде опасна. Хората не могат да се терзаят за това вечно. Както ти не можеше все да се чудиш защо точно твоят баща трябваше да се разболее от рак и да почине. Така е с големите неизвестности. Трябва рано или късно да ги оставиш назад.

Бях се вгледала в него — поразителните му черти бяха подчертани от бледата светлина.

— Не мога да повярвам, че си способен да говориш така мъдро.

Деймън се беше подсмихнал, прокарвайки длани нагоре — надолу по ръцете ми. Последваха приятни тръпки.

— Аз съм по-мъдър, отколкото изглеждам, котенце. Би трябвало да го знаеш.

Наистина го знаех. Деймън ме подкрепяше смехотворно много през повечето време. Все още не харесваше това, че участвах в упражненията с оникс, но не настояваше и аз го оценявах.

Впуснах се в упражненията с оникса и за това нямах време за нищо друго, освен за училище. Ониксът изсмукваше енергията ни и след всяка тренировка всички се прибирахме бързо да спим. Бяхме толкова погълнати от развиването на поносимост, от постоянното оглеждане за офицери или импланти, че дори не бяхме празнували Свети Валентин. Той ми беше донесъл цветя, а аз му бях дала картичка — само толкова.

Все планирахме да наваксаме, да отидем на вечеря, но времето ни се изплъзваше или някой се оказваше между нас. Или беше нетърпението на Доусън да спаси Бет и да нахлуе в Маунт Уедър, или желанието на Ди да убие някого, или искането на Блейк да се упражняваме с оникса всяка вечер. Направо бях забравила усещането да съм насаме с Деймън.

Наистина започнах да вярвам, че спорадичните му среднощни посещения са продукт на развинтеното ми въображение, защото в края на деня той беше толкова изтощен, колкото и аз. Всяка сутрин ми се струваше, че е било ярък сън, и тъй като Деймън така и не го спомена, аз реших да не повдигам темата. Но все пак всяка нощ го очаквах с нетърпение. Реших, че Деймън от сънищата пак е по-добре от никакъв Деймън.

В началото на месец май петимата можехме да понесем докосването на оникса за около петдесет секунди, без да изгубим контрол над телата си. За другите не изглеждаше много, но за нас си беше напредък.

По средата на днешната тренировка се сдобихме с публика в лицето на Ашли и Ди. Между тези двете разцъфваше истинска дружба, а аз оставах без приятели, като изключим Лиса в добрите дни.

Лошите дни бяха тези, в които тя чувстваше липсата на Кариса и нищо не можеше да замени изгубеното им приятелство.

Докато гледах как Ашли се поклаща на смехотворно високите си токчета, се зачудих как въобще се разбират двете с Ди. Освен манията им по облекла и мода двете нямаха много общо.

Тогава осъзнах какво ги свързва — общата скръб. А аз недоволствах заради тяхната дружба. Понякога можех да бъда ужасна.

Матю тъкмо се надигаше от земята, когато Ашли се заклатушка към оникса с намръщено лице.

— Не може да е толкова зле. Трябва да го пробвам.

Сдържах ухилването си. Въобще нямаше да я спирам.

— Хм, Ашли, наистина не ти препоръчвам да го правиш — започна Деймън.

„Разваля купона“ помислих си. Но Ашли беше вироглаво извънземно. Аз седнах, протегнах крака и зачаках шоуто да започне.

Не се наложи да чакам дълго.

Тя се наведе грациозно, взе един от блестящите черно червеникави камъни и аз сдържах дъха си. Само след секунда тя изпищя, изпусна оникса, сякаш беше змия, отстъпи назад и се просна на дупето си.

— Да, хич не е зле — изкоментира сухо Доусън.

Очите на Ашли бяха разширени, устата й — разтворена като на риба.

— Какво… какво беше това?

— Оникс — отговорих аз и се излегнах по гръб. Над мен имаше светлосиньо небе, огрято от слънцето. Вече бях направила три упражнения днес. Не си чувствах пръстите. — Много е гаден.

— Сякаш… сякаш кожата ми се разкъсваше — каза. Тя втвърди гласа си. — Защо се подлагате на това в продължение на месеци?

Доусън прочисти гърло.

— Знаеш защо. Ашли.

— Но тя е…

О, не.

— Тя е какво? — Доусън скочи на крака. — Тя е приятелката ми!

— Не исках да кажа нищо. — Тя се огледа за съдействие, но беше сама. Изправи се внимателно и се приближи полека към Доусън. — Съжалявам. Просто… това заболя.

Доусън не каза нищо, профуча покрай Деймън и изчезна в гъсталака. Деймън ми хвърли бърз поглед, въздъхна и пое след брат си.

— Ашли, трябва да се научиш да си по-деликатна — каза Матю, докато изтупваше пръстта от дънките си. Лицето му повехна. — Съжалявам. Забрави какво казах.

Не можех да повярвам. Ашли толкова рядко проявяваше емоция, различна от хаплива злоба. Ди отиде при нея и двете си тръгнаха заедно. Матю ги последва — изглеждаше така, сякаш се нуждае от почивка или бутилка уиски.

Което ме остави сама с Блейк.

Простенах, затворих очи и отново легнах назад. Чувствах тялото си тежко, сякаш щях да потъна в земята. След няколко седмици от мен щяха да поникнат цветя.

— Добре ли си? — попита Блейк.

На езика ми се подредиха няколко хапливи отговора, но отвърнах:

— Просто съм уморена.

Последва многозначителна пауза. Чух как стъпките му приближават. Блейк седна до мен.

— Ониксът си е трепач, нали? Никога не се бях замислял за това, но в първите дни, след като бях въведен в Дедал, непрекъснато се чувствах уморен.

Не знаех какво да отговоря, затова си замълчах за известно време. И той направи същото. Беше ми изключително трудно да съм покрай Блейк. Защото дълбоко в себе си той не беше ужасен човек, не беше чудовище. Беше просто отчаян човек, а отчаянието кара хората да вършат лудости.

Събуждаше противоречиви чувства у мен. През последните няколко месеца, подобно на другите, се бях научила да го изтърпявам, без да му вярвам. Все още си спомнях прощалните думи на Люк — „Не трябва да се доверяваш на абсолютно никого в тази игра. Всеки има какво да спечели или загуби“. Нямаше как да не се чудя дали Люк говореше за Блейк. Не исках да съм мила с него, тъй като той уби Адам, не исках да го съжалявам, но понякога го правех. Той беше продукт на средата си. Не че го оправдаваше, но Блейк наистина не беше извършил всички онези неща сам. Бяха се преплели множество фактори. Най-странните мигове бяха по време на обяд, когато го виждах да седи с роднините на момчето, което беше убил.

Наистина не смятах, че някой знае как да се държи с Блейк.

Най-сетне той проговори:

— Знам какво си мислиш.

— Мислех, че не можеш да четеш съзнанията на други хибриди.

Той се засмя.

— Не мога, но е очевидно. Неприятно ти е, че съм тук с теб, но си твърде уморена, удобно ти е и не искаш да станеш.

Беше прав за всичко.

— Но още си тук.

— Да, колкото до това… Не мисля, че е много безопасно да спиш тук. Дори да изключим мечките и койотите, министерството или Дедал могат да се появят всеки момент.

Отворих очи с въздишка.

— Нима идването ми тук е толкова съмнително?

— Ами, времето и денят не са много подходящи за слънчеви бани… Те знаят, че все още говоря с теб. Поддържам прикритието и така нататък.

Извих глава към него. Луксианците се редуваха да оглеждат района, докато се упражнявахме, за да сме сигурни, че никой не ни наблюдава. Изглеждаше странно Блейк да се притесни точно днес.

— Наистина ли? — казах.

Той сви колене и отпусна ръце на тях, загледан в спокойното езеро. Имаше миг мълчание и после:

— Знам, че с Деймън сте отишли при Люк през февруари.

Отворих уста, но после поклатих глава. Нямаше защо да му се обяснявам.

Блейк въздъхна.

— Знам, че никога няма да ми се довериш, но можех да ви спестя разкарването. Знам какво прави черният опал. Виждал съм как Люк върши доста побъркващи работи с негова помощ.

Ядът ми се възпламени.

— И не счете за нужно да ни кажеш?

— Не мислех, че ще е необходимо — каза той. — Почти невъзможно е да се докопа човек до такъв опал и никога не съм очаквал Дедал да оборудва хибриди с него. Дори не съм си го и помислял.

Отново се намирах в обичайната позиция: дали да повярвам на Блейк, или да не му повярвам. Кръстосах глезените си и се загледах в дебел, пухкав облак, който се влачеше из небето.

— Добре — отвърнах, тъй като, честно казано, нямаше как да проверя дали лъже.

Бях сигурна, че ако го подложим на детектор на лъжата, резултатът пак би бил съмнителен.

Блейк изглеждаше изненадан.

— Ще ми се нещата да бяха различни, Кейти.

Изсумтях.

— И на мен. И на стотици други хора сигурно.

— Знам. — Заровичка с ръце в пръстта и намери камъче. Завъртя го бавно в ръката си. — Напоследък се чудех какво ще предприема, след като приключим с това. Има известен шанс Крис… да не е съвсем наред, разбираш ли? Трябва да се скрием някъде, но ако той не успее да се впише? Ако е… различен?

Не съвсем наред. Като Бет, когато я бях видяла.

— Каза, че той обича плажове. Ти също. Ето къде трябва да отидете.

— Звучи като план… — той погледна към мен. — А вие какво ще правите с Бет? По дяволите, какво ще правите, след като си я върнете? Дедал ще я търси.

— Знам — въздъхнах. Искаше ми се да потъна в земята. — Предполагам, че ще се наложи да я скрием. Ще видим как се чувства. Ще мислим за това, когато ни дойде на главата. Стига всички да сме заедно, все ще измислим нещо.

— Да… — Той спря, устните му изтъняха. Размаха ръце и хвърли камъче в езерото. Подскочи три пъти, преди да потъне. После Блейк се изправи. — Ще те оставя сама, но ще бъда наблизо.

Преди да успея да отговоря, той изчезна нанякъде. Намръщих се и извих гръб, за да успея да го видя. Край брега нямаше никого, с изключение на три птичета, които ровеха в пръстта покрай едно дърво.

Ето това беше странен разговор.

Отново се излегнах, затворих очи и се насилих да не мисля за нищо. В мига, в който бях сама и настана тишина, хиляди неща се спуснаха към мен от всички посоки. Беше ми трудно да заспя, затова имах навика да си представям плажа във Флорида, на който ходихме с татко. Обрисувах в съзнанието си пенестите вълни, които се разбиваха в брега в синьо-зелена пяна и се отдръпваха назад. Преповтарях образа отново и отново. В главата ми не остана нищо, освен спокойния плаж. Не бях планирала да се унасям тук, но тъй като бях много уморена, заспах бързо.

Не съм сигурна какво ме събуди, но когато разтворих клепачи, видях срещу себе си чифт светли зелени очи. Усмихнах се.

— Здравей — промълвих.

Едната страна на устните му се надигна.

— Здравей, спяща красавице…

Над рамото му небето беше станало дънково синьо.

— С целувка ли ме събуди?

— Да. — Деймън се беше излегнал на една страна, подпираше главата си с ръка. Постави ръка върху стомаха ми и в отговор гърдите ми потръпнаха. — Казах ти, че устните ми имат магически сили.

Раменете ми се раздвижиха в тих смях.

— От колко време си тук?

— Не много. — Очите му потърсиха моите. — Заварих Блейк да дебне в гората наоколо. Не искаше да си тръгне, докато ти си сама.

Завъртях очи.

— Колкото и да ме нервира, се радвам, че не го е направил.

— Еха. Летящи прасета. — Когато той сви очи, аз вдигнах ръка и прокарах пръсти през меките къдрици, падащи върху челото ми. Очите му се затвориха и дъхът ми спря. — Как е Доусън?

— Кротна се. Как е котенцето?

— Сънливо.

— И?

Бавно плъзнах пръстите си по края на лицето му, по широките му бузи, към твърдите очертания на брадичката му.

— Доволно, че си тук.

Пръстите му бързо се справиха с плетената жилетка, която носех и отделиха тънките слоеве материя. Кокалчетата му се потъркаха в потника, който имах отдолу.

— И?

— И доволно, че не го изяде мечка или койот.

Той вдигна вежда.

— Какво?

Ухилих се.

— Явно обикалят наоколо.

Деймън поклати глава.

— Да се върнем на мен.

Вместо да му го кажа, му показах. Както би се изразил Деймън, любителката на книгите в мен проговори. Показването беше толкова по-добро от казването. Пръстите ми докоснаха долната му устна и после преместих ръка на гърдите му. Вдигнах глава и той също се наклони към мен.

Целувката започна плавно и несигурно. Копринените целувки събуждаха прекалено познато желание. Усещането за устните му върху моите и знанието за това, което исках, засия дълбоко в мен и сърцата ни забиха учестено в ритъм. Оставих се да потъна в целувката му, отпивах жадно, променях се. Заля ме вълна от чувства и не можех да мисля. Беше едновременно ободряващо и плашещо. Бях готова, от доста време бях готова, но същевременно бях уплашена. Както беше казал по-рано Деймън — хората се страхуваха от неизвестното. А аз и Деймън се разхождахме по ръба на неизвестното от известно време.

Той ме притисна надолу, докато не легнах по гръб. Беше над мен, тежестта му беше съвършена и влудяваща. Ръцете му се плъзнаха нагоре, свиваха плата на потника ми, пръстите му блуждаеха. Докосването беше едновременно и прекалено, и недостатъчно. Сърцето ми заби лудо, когато кракът му се плъзна покрай моите, между моите. Когато той се надигна, аз отворих широко уста, за да поема въздух, за да поема контрола, който бързо губех.

— Трябва да спра — каза остро той. Очите му бяха стиснати, миглите му трепереха край бузите. — В смисъл, веднага.

Проврях ръка между къдриците на задната част на врата му с надеждата той да не усети колко силно трепери дланта ми.

— Да, по-добре да спрем.

Той кимна, но после сведе глава и ме целуна отново. С радост научих, че неговата воля беше толкова силна колкото и моята — тоест, напълно слаба. Ръцете ми пролазиха по гърба му, заровиха се в блузата, която беше облякъл, намериха начин да се вмъкнат под нея и достигнаха топлата му кажа. Обвих крак около неговия. Бяхме близо, толкова близо, че дори сърцата ни да не бяха удряли в ритъм досега, в този момент щяха да се намерят едно друго и да се обединят.

Дишахме бързо. Това беше лудост. Съвършенство. Ръцете му се провряха под блузата ми, движеха се нагоре и нагоре. С цялото си същество пожелах да мога да спра времето и да преповторя този момент, да се почувствам така отново и отново, и отново.

Деймън се напрегна.

— О, милостиви боже и новородени Исусе в яслите! Очите ми! — закрещя Ди. — Очите ми!

Собствените ми очи се отвориха. Деймън вдигна глава с блестящи очи. Тогава осъзнах, че ръцете ми още са под блузата му. Измъкнах ги.

— Божичко — прошепнах ужасена.

Деймън каза нещо, което прогори ушите ми.

— Ди, не си видяла нищо. — И после добави доста по-тихо: — Защото уцели момента безпогрешно.

— Ти беше върху… нея и устните ви правеха онова. — Можех да си я представя как размахва ръка. — Това е повече, отколкото бих искала да видя през живота си.

Бутнах гърдите на Деймън и той се извъртя от мен. Надигнах се до седнало положение и се извъртях, като държах главата си ниско, така че косата да скрие горящите ми бузи. С ъгълчето на окото си забелязах Ди. И макар да звучеше така, сякаш ни беше хванала да го правим, а не просто да се целуваме, тя сияеше.

— Какво искаш, Ди? — попита Деймън.

Тя изпухтя и постави ръце на бедрата си.

— Ами не искам нищо от теб. Исках да поговоря с Кейти.

Главата ми се вдигна, пренебрегвайки смущението.

— Така ли?

— Ашли и аз отиваме в новото магазинче в Мурфийлд в неделя след обяд. Продават страхотни рокли. За бала, — добави тя, докато аз продължавах да я зяпам.

— Балът?

Не разбирах.

— Да, балът е в края на месеца. — Надникна към брат си и бузите й порозовяха. — Повечето рокли ще свършат. Не знам дали в магазина има хубави неща, но Ашли е чула за него и знаеш как е с дрехите, всичко й е известно. Само преди два дни намери един наистина сладък изрязан пуловер, който…

— Ди — каза Деймън и на устните му се появи малка усмивка.

— Какво? Не говоря на теб. — Обърна се към мен, раздразнена. — Та, би ли искала да дойдеш с нас? Или вече си си купила рокля? Защото ако вече си си купила, пътуването ще е безсмислено, но все пак би могла…

— Не. Не съм купувала рокля.

Не можех да повярвам, че ме кани да направя нещо заедно с нея. Бях шокирана и обнадеждена, и още по-шокирана.

— Чудесно! — тя засия. — Значи може да отидем в неделя. Чудех се дали да не поканим и Лиса…

Сигурно сънувах. Тя искаше да повика и Лиса? Какво пропуснах? Погледнах към Деймън, докато сестра му продължаваше да дърдори, и той се ухили.

— Момент — казах. — Не мислех да ходя на бала.

— Какво? — долната устна на Ди увисна. — Това е последният ни училищен бал.

— Знам, но покрай всичко останало… не се бях замисляла.

Лъжех. Не можеше да направиш и една крачка в училище, без да видиш листовките и плакатите за бала.

Скептичното изражение на Ди се задълбочи.

— Това е последният бал.

— Но… — прибрах коси назад и се обърнах към Деймън. — Дори не си ме поканил.

Той се усмихна.

— Не знаех, че има нужда да те каня. Предположих, че ще отидем.

— Е, знаеш какво казват за хората, които само предполагат — каза Ди, потропвайки с крака.

Той не й обърна внимание, усмивката му посърна.

— Какво, котенце?

Примигнах.

— Как може да идем на бал при всичко, което става? Почти развихме достатъчно поносимост, за да се върнем в Маунт Уедър, и…

— И балът е в събота — каза той и дръпна ръката ми от косата. — Нека да кажем, че след две седмици, когато сме готови за тръгване, ще бъде неделя.

Ди пристъпи напред, подскачайки от крак на крак, сякаш стъпваше по жарава.

— И е само няколко часа. Можете да спрете със самонараняването за няколко часа.

Проблемът не беше времето, нито дори ониксът. Просто не беше редно да идем на бал след всичко, след Кариса…

Деймън ме обгърна с ръка и се наведе към мен с тих глас:

— Не е нередно, Кити. Заслужаваш го.

Затворих очи.

— Защо да имаме право да празнуваме, след като тя не може?

Отпусна бузата си върху моята.

— Ние все още сме тук и заслужаваме да бъдем тук, да правим нормални неща от време на време.

Дали?

— Вината не е твоя — прошепна той и целуна слепоочието ми. Когато се отдръпна, погледът му потърси моя. — Искаш ли да отидеш с мен на бала, Кити?

Ди се доближи още повече.

— По-добре се съгласи, за да можем да отидем за рокли и за да не се налага да ставам свидетел на неловкия момент, в който отрязваш брат ми. Макар той да заслужава малко наказания.

Засмях се и погледнах към нея. Ди ми се усмихна несигурно и надеждата ми разцъфна отново.

— Добре. — Поех си дълбоко дъх. — Ще отида на бала. Само защото не искам разговорът да стане неловък.

Деймън ощипа носа ми.

— Ще взема каквото мога, докато все още мога.

Над нас премина облак и скри слънцето. Температурата спадна значително.

Усмихнах се несигурно, докато по гърба ми пролазваше студ. Това беше щастлив момент — добър момент. Имаше шанс за приятелството ми с Ди. И балът си беше важно събитие. Деймън щеше да изглежда страхотно в костюм. Щяхме да бъдем обикновени тийнейджъри за една вечер. Но сянката над нас някак се промъкна в мен.

— Какво има? — попита притеснено Деймън.

— Нищо — отвърнах аз.

Но имаше нещо. Просто не знаех какво.