Дженифър Л. Арментраут
Опал (18)

Осемнайсета глава

До обяд настроението на Деймън варираше от мрачно до злобно. Беше изплашил до смърт половината ученици и тях ги беше страх да минат покрай него или да се намират в същото помещение. Нямах представа защо се беше вкиснал толкова. Не можеше да е заради спора ни.

Когато отиде да си вземе мляко за трети път, Лиса се облегна и подсвирна тихо.

— Какво му има?

— Не знам — казах, побутвайки къс месо в чинията си. — Сигурно му е дошъл денят този месец.

Чад се изсмя шумно.

— По-добре не подхващай тази тема.

Лиса запърха с очи към гаджето си.

— Ако знаеш кое е добро за теб, няма да го направиш.

— Кое е добро? — попита Деймън, докато сядаше.

— Нищо — казахме тримата едновременно.

Той се намръщи.

Остатъкът от следобеда мина прекалено бързо и доста често усещах тежест в стомаха си. Още един ден — събота — и щяхме да опитаме невъзможното. Да нахлуем в Маунт Уедър и да освободим Бет и Крис. Какво щяхме да правим с тях, ако успеехме? Не ако — когато успеехме, поправих се мислено.

На излизане телефонът ми завибрира. Бързата проверка остави горчив вкус в устата ми. Искаше ми се Блейк да изгуби номера ми.

„Трябва да поговорим“.

Стиснах зъби и отговорих: „Д“.

Той не закъсня нито миг: „Отн. неделя“.

— Кой те изплаши така? — попита Деймън от нищото.

Писнах и подскочих.

— Милостиви боже, откъде изникна?

Той се ухили, което можеше да е хубаво, имайки се предвид настроението му през целия ден, но аз станах още по-внимателна.

— Тих съм като котка.

Въздъхнах и му показах телефона си.

— Блейк. Иска да поговорим относно неделя.

Деймън се намръщи.

— Защо пише на теб?

— Сигурно защото знае, че ти искаш да му нанесеш телесни повреди.

— А ти не искаш?

Поклатих глава.

— Очевидно се бои по-малко от мен.

— Може би трябва да променим това? — Той постави ръка на рамото ми и ме придърпа към себе си, докато излизахме на жестокия февруарски вятър навън. — Кажи му, че ще говорим утре.

Тялото ми се стопли от близостта му.

— Къде?

— В моята къща — отвърна той със зла усмивка. — Ако е куражлия, ще дойде.

Направих погнусена физиономия, но го написах на Блейк.

— Защо не тази вечер?

Устните на Деймън се свиха.

— Трябва да прекараме някои отбрани моменти сами.

Отбрани моменти като вчерашните прекрасни отбрани моменти? Бих се съгласила, но първо трябваше да обсъдим някои неща. Преди да зачекна темата. Блейк отговори. Утрешната среща щеше да се състои.

— Сам ли шофира днес? — попитах.

Той поклати глава, съсредоточил поглед в дърветата.

— Дойдох с Ди. Надявах се, че можем да направим нещо нормално. Примерно да посетим някоя следобедна прожекция.

Част от мен затанцува вътрешно. Другата, по-отговорна част, постави учителските очила и размаха линията в ръка. Дразнещата зряла Кейти спечели.

— Това звучи хубаво, но не мислиш ли, че трябва да поговорим за снощи?

— За щедрата ми природа?

Бузите ми се възпламениха.

— Ами, не… За след това.

За миг проблесна усмивка.

— Да, донякъде се досетих. Добре, предлагам ти сделка. Ще идем на кино и след това ще поговорим, става ли?

Сделката си беше добра, така че се съгласих. И честно казано, обожавах да правя нормални неща с Деймън — например излизане из града. Той ми позволи да избера филма и аз се спрях на романтична комедия. За моя изненада, той не замрънка. Може би се дължеше на огромната кутия пуканки, които бутахме в устите си измежду мазните целувки.

Всичко беше божествено нормално.

* * *

Божествено нормалното приключи в мига, в който пристигнахме в двора му и той излезе от колата с присвити очи. Всички лампи светеха. Явно Ди не харесваше пестенето на енергия.

— Кити, мисля, че трябва да си идеш вкъщи.

— Моля? — затворих вратата на колата и се смръщих. — Мислех, че ще поговорим? И ще ядем сладолед — обеща ми сладолед.

Деймън се подсмихна леко.

— Знам, но имам компания.

Пуснах корени пред верандата.

— Каква компания?

— Луксианска — отвърна той и постави ръце на раменете ми. Мистериозните му светлозелени очи срещнаха моите. — Старейшини.

Сигурно е яко да имаш такава странна сензорна система.

— И аз не мога да дойда?

— Не мисля, че е добра идея. — Той погледна към къщата, когато чух отваряне на врата. — И не мисля, че имаш право на избор.

Надникнах през рамо. На вратата стоеше мъж — доста открояващ се мъж. С официален костюм и блестяща черна коса, която посивяваше над слепоочията. Не знаех как си бях представяла луксиански старейшина. Може би с бяла роба и бръсната глава — нали живееха в колония на ръба на Сенека.

Това беше напълно неочаквано.

Още по-изненадващ беше фактът, че Деймън не отмести ръце и не се отдръпна на подходящото за човек и извънземно разстояние. Вместо това прошепна нещо на собствения си език и плъзна ръка надолу по гърба ми, докато пристъпваше край мен.

— Итън — каза Деймън. — Не те очаквах.

Поразителните виолетови очи на мъжа се плъзнаха към мен.

— Забелязвам. Това ли е момичето, за което любезно ме осведомиха брат ти и сестра ти?

Напрежение втвърди стойката на Деймън.

— Зависи за какво точно са те осведомили любезно.

Въздухът се запъна в дробовете ми. Това, че знаех, че мъжът в костюм не е човек, си беше съществен факт. Другите луксианци не трябваше да разберат, че знам тайната им, нито че съм хибрид.

Итън се усмихна.

— Че се виждаш с нея. Бях изненадан. Ние сме почти семейство.

Поради някаква причина си помислих, че проблемът му е свързан по-скоро с желанието му Деймън и Ашли да народят малки извънземни бебета, а не с това, че Деймън не е разпратил масово уведомления, задето вече не е свободен.

— Познаваш ме, Итън. Не обичам да се хваля пред света със завоеванията си. — Палецът му оформи малък кръг, докато ме галеше по кръста. — Кити, това е Итън Смит. Той ми е като…

— Кръстник — казах и после се изчервих, защото това беше възможно най-тъпото нещо, което бих могла да изрека.

Но лицето на Итън показваше, че определението му е харесало.

— Да, като кръстник — кимна той и впери лилавите си очи в мен. Насилих се да повдигна с милиметър брадичката си. — Не си оттук, нали Кити?

— Не, сър, от Флорида съм.

— У-у. — Вдигна черните си вежди. — Одобряваш ли Западна Вирджиния?

Надникнах към Деймън.

— Да, хубаво е.

— Това е прекрасно. — Итън слезе с едно стъпало. — Беше ми приятно да се запознаем.

Протегна ръка.

Посегнах по навик към нея, но Деймън се намеси и обви пръсти около моите. Поднесе ръката ми към устните си и целуна дланта ми. Итън наблюдаваше сцената с искра любопитство и с нещо друго, което не можех да определя.

— Кити, ще дойда след малко. — Той пусна ръката ми и застана между нас. — Трябва да понаваксам с някои работи.

Кимнах и се насилих да се усмихна на Итън.

— Беше ми приятно да се запознаем.

— Подобно — отвърна мъжът. — Убеден съм, че ще се срещнем отново.

Неизвестно защо думите ми подействаха като докосване на леден вятър. Махнах на Деймън, забързах се към колата и си взех чантата. Те вече влизаха в къщата и аз бих дала левия си палец, за да разбера за какво говореха. Откакто познавах Деймън и Ди, никога не бях виждала друг луксианец от колонията да посещава дома им.

Замаяна от появата на Итън, захвърлих раницата си в коридора и си сипах чаша портокалов сок. Мама спеше, затова минах на пръсти по коридора и затворих вратата на спалнята. Седнах на леглото и оставих чашата на масата. Съсредоточих вниманието си върху лаптопа и вдигнах ръка.

Той се издигна от масата и дойде право в ръката ми. Опитвах се да не използвам извънземните си способности твърде често — само веднъж или два пъти на ден колкото да ги поддържам във форма. Винаги когато ги използвах, усещах странен приток на енергия, все едно съм на увеселително влакче, което се изкачва по хълма и ей сега ще полети с бясна скорост надолу — моментът, в който стомахът подскача, а кожата потръпва от осезаемост. Беше особено чувство — не лошо, донякъде забавно, може би малко пристрастяващо.

И когато се свързах с тази неясна сила в нощта, в която умря Адам, имах усещането, че никога през живота си не съм била по-могъща. Така че разбирах защо силата обърква мозъка. Само бог знае какви лудости щеше да извърши Уил, ако мутацията му се беше оказала трайна.

Не можех да си позволя да мисля за това в момента. Включих лаптопа и сърфирах из нета около половин час, четях ревюта, после изключих компютъра и го изпратих отново на бюрото си. Взех една книга и се свих с надеждата да прочета поне няколко глави, преди да се отбие Деймън, но в крайна сметка задрямах на третата страница.

Когато се събудих, в стаята ми беше тъмно. След допълнителна проверка установих, че минава девет и че мама вече е отишла на работа. Изненадана от отсъствието на Деймън, намъкнах ботушите и се отправих към съседната врата.

Доусън се появи със сода в едната ръка и със сладкишче в другата.

— Май доста си зажаднял за захар — казах с усмивка.

Той сведе очи.

— Да, май няма да заспя скоро.

Спомних си как той ми беше казал, че не може да спи въобще. Надявах се това да е преминало. Но преди да успея да го попитам, той съобщи:

— Деймън не е тук.

— О-о. — Опитах се да скрия разочарованието си. — Все още ли е с онзи старейшина?

— Боже, не, Итън остана тук само около час. Не беше доволен. Но Деймън излезе с Андрю.

— Андрю?

Неочаквано.

Доусън кимна.

— Да, Андрю, Ди и Ашли искаха да си вземат нещо за ядене. На мен не ми се излизаше.

— Ашли? — прошепнах.

Добре, това беше наистина неочаквано. Но това, което бе напълно очаквано, беше вълната неоправдана ревност, която ме заля с намерение да ме изпрати в царството на лудостта.

— Да — отвърна той и после потръпна. — Искаш ли да влезеш?

Не разбрах, че съм го последвала, докато не осъзнах, че вече седя на дивана със стиснати колене. Деймън наистина ли беше излязъл на вечеря с Ашли и другите?

— Кога тръгнаха?

Доусън отхапа от сладкиша си.

— Ами не много отдавна.

— Почти десет вечерта е.

Луксианците имаха голям апетит, но дори те не вечеряха нощем. Това ми беше ясно.

Той седна на креслото и сведе поглед към сладкиша.

— Итън си тръгна около пет. И после дойде Андрю и… — Доусън надникна към стенния часовник с уморена физиономия. — Той и Ашли дойдоха към шест.

Стомахът ми се завъртя.

— И след това четиримата отидоха да похапнат?

Доусън кимна, сякаш думите бяха мъчително неловки.

Четири часа вечеря. Внезапно се оказа, че не можех да остана седнала. Исках да знам в кой ресторант са. Исках да го намеря. Смятах да се изправя и се опитах да преглътна отвратителната горяща буца в гърлото си.

— Не е това, което си мислиш — каза тихо Доусън.

Сърцето ми подскочи и с изненада открих, че в очите ми има сълзи. Иронията ме удари през лицето. Така ли се беше почувствал Деймън, когато отидох на вечеря, а после и на обяд с Блейк? Но тогава все още не бяхме двойка. В онзи момент не му дължах нищо.

— Не е ли? — изграчих аз.

Доусън си довърши сладкиша.

— Не. Мисля, че просто му се наложи да се махне оттук за известно време.

— Без мен?

Той изчовърка няколко захарни кристалчета от дънките си.

— Може би без теб, може би не. Той не е братът, който познавах. Никога не съм предполагал, че ще бъде с човек. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам — прошепнах.

Без мен. Без мен. Думите се преповтаряха отново и отново в главата ми. Не бях от онези клети момиченца, които непрекъснато искат да са до гаджето си, но това наистина ме жегна.

А жегването се превърна в горещ и зъл нож, когато си представих как Ди и Андрю седят от едната страна на сепарето, а Деймън и Ашли — от другата, защото точно така биха седнали, щом са излезли на вечеря. Би било като в старите времена, когато Деймън и Ашли са били двойка.

С Блейк се бяхме целунали веднъж, но не бяхме имали продължителна връзка. Боже, те сигурно бяха…

Спрях на място.

Доусън се изправи, заобиколи масата за кафе и седна до мен.

— Итън го ядоса. Искаше да се убеди, че връзката на Деймън с теб няма да повлияе на лоялността му към собствения му вид. — Доусън се наведе напред и потърка длани в свитите си колене. — И можеш да си представиш отговора на Деймън.

Не бях сигурна, че мога.

— Какво каза?

Доусън се засмя, очите му примигнаха като тези на Деймън.

— Нека просто кажем така: Деймън обясни, че лоялността му не зависи от това с кого е, но използва други думи.

Ухилих се леко.

— Лоши думи?

— Много лоши думи — каза той и ме погледна. — Не са го очаквали от него. Никога. От мен? О, да, тъй като те никога не са възлагали големи надежди на мен. Може би защото никога не ми е пукало какво мислят. Не че на Деймън му е пукало, но…

— Знам. Той винаги се е грижел за всичко, нали? Никога не е създавал проблеми като този.

Той кимна.

— Те не знаят каква си, но се съмнявам Итън да остави ситуацията така.

— Ще го прокудят?

Когато той кимна, поклатих глава. Ако луксианец бъдеше прокуден, му се забраняваше да е в близост до луксиански общности и до защитните находища на бета кварц. Би бил напълно сам срещу арумианците.

— Какъв е Итън? Разбирам, че е старейшина, но какво от това?

Деймън свъси вежди.

— Старейшините са като кметове и президенти на нашите общности. Итън е нашият президент.

Ококорих се.

— Звучи сериозно.

— Всички, които живеят в колонията, му се подчиняват. Тези, които отказват, рискуват същото социално отцепване. — Той се облегна назад и затвори очи. — Дори тези, които се смесват с хората, примерно работещите извън колонията и така нататък, се притесняват да не ядосат старейшините. Никой от нас не може просто да напусне без разрешение на министерството, но, дявол да ги вземе, ако искаха да са свободни, щяха да намерят начин да го постигнат.

— И теб ли прокудиха заради Бет?

Лицето му се напрегна.

— Биха го направили, но не им стигна време. Нямаше достатъчно време за нищо.

Болка проряза гърдите ми и аз поставих ръката си върху дланта му.

— Ще спасим Бет.

Появи се лека усмивка.

— Знам. Тази неделя… Всичко ще свърши тази неделя.

Нещо в корема ми се превъртя и пулсът ми се ускори.

— Какво беше онова място?

Очите му се отвориха в тънки резки. Изминаха няколко мига, преди да проговори.

— В началото не беше твърде зле. Позволяваха ми да се виждам с Бет. Казваха ни, че ни държат там, за да сме в безопасност. Обясняваха, че ако хората разберат какво съм причинил на Бет, ще настане масова психоза и няма да има къде да се скрием. Дедал беше на наша страна. Наистина изглеждаше така за известно време. Аз… аз почти бях повярвал, че ще се измъкнем заедно.

Това беше първият път, в който го чувах да казва Дедал. Думата звучеше странно в неговата уста.

— Тази вяра ми донесе единствено нещастие, а след време, когато надеждата се изпари, и лудост. — Крайчетата на устните ми се вдигнаха леко. — От Дедал искаха да повторя това, което бях направил на Бет. Искаха да създам други като нея. Да създадем по-добро човечество и прочие. И когато не стана, нещата… нещата се промениха.

Размърдах се.

— Как се промениха?

Линията, на челюстта му се втвърди.

— В началото не ми позволяваха да виждам Бет като наказание за това, че съм се провалил в нещо, което им се струваше много лесно. Те не искаха да разберат, че не знаех как съм излекувал и променил Бет. Те ми водеха умиращи хора и аз се опитвах, Кейти, наистина се опитвах. Но каквото и да направех, те умираха.

У мен се породи погнуса. Искаше ми се да мога да отвърна нещо, но това май беше от онези моменти, в които мълчанието казваше всичко.

— После започнаха да водят здрави хора и да им правят разни неща — да ги нараняват, — а аз ги лекувах. Някои… някои се оправяха. Поне за малко, но после раните им се възобновяваха, и то още по-дълбоки. Други… други ставаха дестабилизирани.

— Дестабилизирани?

Ръцете на Доусън се разтвориха и после се затвориха на бедрата му.

— Развиваха някои от нашите способности, но нещо… нещо се объркваше. Имаше едно момиче — не беше много по-голямо от нас и беше мило, много мило. Бяха й дали някакво хапче и тя умираше. Излекувах я, наистина исках да я излекувам, понеже тя беше толкова уплашена. — Изумрудените очи се насочиха към мен. — И смятахме, че е проработило. В началото беше болна като Бет. После започна да се движи бързо като нас. Около ден след като болестта отмина, тя се затича и се блъсна в една стена.

Намръщих се.

— Това толкова ли е лошо?

Той отклони поглед.

— Ние се движим по-бързо от куршуми, Кети. Тя се сблъска със стена. Удари се със свръхвисока скорост.

— Милостиви боже…

— Изглеждаше, сякаш не можеше да се спре. Понякога се чудя дали не го е направила нарочно. След нея последваха много, много други. Хора, които ми издъхваха в ръцете. Хора, които умираха, след като съм ги излекувал. Хора, които оцеляваха без мутация, но изчезваха безследно. — Той сведе поглед. — Ръцете ми са оцапани с толкова много кръв.

— Не. — Поклатих категорично глава. — Вината въобще не е твоя.

— Не е ли? — Гневът в гласа му се усили. — Имам способността да лекувам, но не мога да я използвам добре!

— Но ти трябва да искаш да ги излекуваш — на клетъчно ниво. А си бил насилен да го направиш.

— Това не променя факта, че толкова хора умряха. — Отново седна напред, изнервен. — В определени моменти смятах, че заслужавам това, което ми причиняват… но не и Бет. Тя не заслужаваше нищо подобно.

— Нито пък ти, Доусън.

Взря се в мен за момент, после погледна настрани.

— Първо ми отказаха срещи с Бет, после храна, после вода и когато и това не проработи, станаха изобретателни. — Той издиша продължително. — Предполагам, че са направили същото и с Бет, но нямаше как да знам. Знаех само за това, което й вършеха пред мен.

До възглавничката на дивана стомахът ми се сви. Имах много лошо предчувствие.

— Нараняваха я само за да мога да я излекувам, докато те наблюдават процеса. — Брадичката му трепереше. — Всеки път изпитвах най-ужасния страх. А ако не успеех? А ако станех причина за смъртта на Бет? Аз бих…

Той раздвижи врата си, сякаш имаше схващане.

Никога нямаше да бъде същият. Сълзи се събраха в очите ми. Исках да плача за него, за Бет, но най-вече за хората, които те двамата някога са били, преди да се променят безвъзвратно.