Дженифър Л. Арментраут
Опал (36)

Трийсет и шеста глава

Както и последния път, когато отпътувахме за Маунт Уедър, прекарах по-голямата част от неделята с мама. Отидохме на закуска и аз я осведомих за всички новини от бала. Гледаше със замечтани очи и аз й казах за изненадата на Деймън при езерото. По дяволите, и аз гледах със замечтани очи и гърдите ми затрепериха, докато го разказвах.

Деймън и аз бяхме останали заедно, докато звездите бяха изгаснали и мрачното небе беше станало синьо. Беше просто съвършено и нещата, които направихме в онези късни часове, още ме караха да свивам пръстите на краката си.

— Влюбена си — каза мама, докато преследваше из чинията парченцето пъпеш. — Това не е въпрос. Виждам го в очите ти.

По бузите ми премина червенина.

— Да, така е.

Тя се усмихна.

— Порасна прекалено бързо, миличка.

Невинаги го усещах така. Например тази сутрин исках да открия джапанките си толкова отчаяно, че за малко да изпадна в истерия.

После тя понижи глас, така че насъбраната около нас тълпа да не може да ни чуе:

— Внимателна си, нали?

Странно, но не се почувствах засрамена от промяната на темата. Може би заради коментарите от вчера, касаещи „голото бебе Кейти, което се измъква от пелените си“. Във всеки случай се радвах, че ме попита — явно наистина държеше на мен. Майка ми работеше непрекъснато — както повечето самотни родители, — но все пак присъстваше в живота ми.

— Мамо, винаги ще внимавам с тези неща. — Пийнах от содата си. — Не искам наоколо да затърчи още едно бебе Кейти.

Очите й се разшириха от изненада, после пак се навлажниха. О, боже…

— Ти си възрастна — каза тя и постави ръка върху моята. — И аз се гордея с теб.

Беше ми приятно да го чуя, тъй като не бях сигурна с какво би могла да се гордее тя като родител. Да, ходех на училище, избягвах неприятностите — в повечето случаи, и имах добри оценки. Но за момента се бях провалила с кандидатстването в колеж и знаех, че това я притеснява. И имах страшно много грижи и тревоги, за които тя не знаеше.

Но тя се гордееше с мен и аз не исках да я разочаровам.

Когато се върнахме вкъщи, Деймън се отби за малко. Отне ми доста усилия да задържа мама далеч от албумите, но в крайна сметка тя отиде да поспи преди работа. Остави мен и Деймън да разполагаме с времето си, както пожелаем, което звучеше забавно, но с течение на часовете нервите ми ставаха все по-обтегнати.

След като си бях облякла черния анцуг, Деймън поиска опала. Дадох му го.

— Не ме гледай така — каза той, докато седеше срещу мен на леглото. Бръкна в джоба си и извади тънка бяла нишка. — Реших да ти направя колие, вместо да го държиш в джоба.

— О-о. Добра идея.

Наблюдавах го как пристяга нишката около опала, нагласяйки я така, че да има достатъчно дължина и от двете страни на камъка, за да може да се завърже свободно около врата ми. Поставих го малко над парчето обсидиан, което носех.

— Благодаря ти — казах, макар още да смятах, че трябваше да рискуваме и да го счупим.

Той се ухили.

— Мисля, че утре трябва да пропуснем следобедните часове и да идем на кино.

— Моля?

— Утре — нека останем само за половин ден.

Да пропусна следобедните часове утре, не беше първата ми грижа и тъкмо щях да му обясня това, когато осъзнах какво правеше. Разсейваше ме от представата, че може и да не дойде утрешен ден, в който искам да живея, караше нещата да изглеждат нормални и някак оптимистични.

Вдигнах мигли и двамата се загледахме втренчено. Зеленият оттенък в очите му беше невероятно ярък, а после побеля, когато аз се вдигнах на колене, обгърнах лицето му и го целунах — наистина го целунах, сякаш беше самият въздух, който дишах.

— Това за какво беше? — попита той, когато аз отново седнах. — Не че се оплаквам.

Свих рамене.

— Просто така. Колкото до въпроса ти, наистина трябва да пропуснем половината ден и да си поиграем на кръшкачи.

Деймън се измести толкова бързо, че в първата секунда седеше, а във втората беше върху мен. Ръцете му бяха като стълбове от стомана от двете страни на лицето ми, а аз лежах по гръб и се взирах в него.

— Казвал ли съм ти, че лошите момичета са ми слабост? — промърмори той.

Очертанията на лицето му се размазаха — нежна белота, сякаш някой беше взел четката и беше намазал контур покрай него. Кичур коса падна върху поразително диамантените очи.

Не можех да дишам.

— Кръшкането ти причинява това?

Когато той сведе тялото си, то жужеше от енергия и когато кожата ни се докосна, полетяха искри.

— Ти ми причиняваш това.

— Винаги? — прошепнах аз.

Устните му зарадваха моите.

— Винаги.

* * *

Деймън си тръгна след известно време, за да се види с Матю и Доусън. Тримата искаха да обсъдят отново плана, а Матю, който винаги държеше на строгата подготовка и прецизното изпълнение, реши да направи още няколко упражнения с оникса.

Аз си останах вкъщи и кръжах около мама като малко дете, докато тя се подготвяше. Изпитвах толкова силна нужда от присъствието й, че дори я последвах навън, когато тя се качи в колата си и излезе от алеята.

Когато останах сама, погледът ми премина към цветната леха покрай верандата. Трябваше да сменим съсипаната на места слама, както и да се справим с някои плевели.

Слязох от верандата, отидох до един розов храст и започнах да късам мъртвите листа. Бях чела някъде, че това може да помогне на цветето да разцъфне отново. Не знаех дали е вярно, но с монотонността си намирането и откъсването на листенцата успокояваше нервите ми.

Утре аз и Деймън щяхме да си тръгнем по обяд.

Другия уикенд щях да убедя мама, че трябва да се занимая сериозно с цветята.

В началото на юни щях да се дипломирам.

Същия месец щях най-после сериозно да попълня документацията за кандидатстване в университета в Колорадо и щях да стресна мама с намеренията си.

През юли щях да прекарам всеки ден с Деймън, щяхме да плуваме в езерото и да хванем бронзов тен.

До края на лятото нещата между мен и Ди щяха вече да са както преди.

И през есента щях да напусна всичко това. Животът ми никога повече нямаше да бъде скучен. Вече не бях напълно човек. Гаджето ми — момчето, което обичах — беше извънземен. И можеше да се стигне до момент, когато на мен и Деймън щеше да ни се наложи да изчезнем, подобно на Доусън и Блейк.

Но щеше да има утре и следваща седмица, и месец, и лято, и есен.

— Само ти би седяла в градината в такъв момент.

Извърнах се при звука от гласа на Блейк. Той се наведе към колата ми, облечен в черно, готов за вечерта.

Това беше първият път от сблъсъка ни насам, когато Блейк идваше при мен, докато съм сама, и извънземната ми част реагира. Чувството за увеселително влакче се завихри в мен. Енергията се натрупа по кожата ми.

Останах на разстояние.

— Какво искаш, Блейк?

Той се засмя леко и сведе поглед към земята.

— Ще тръгваме след малко, нали? Просто леко подраних.

А аз просто леко харесвах книги. Да бе.

Изтупах пръстта от пръстите си и го изгледах накриво.

— Как стигна дотук?

— Паркирах в края на пътя, при празната къща. — Той направи знак с брадичка. — Последния път, когато паркирах тук, някой разтопи боята на капака на камиона ми.

Звучеше като Ди и микровълновите й ръце.

— Ди и Андрю са в съседната къща.

Почувствах нуждата да го изтъкна.

— Знам. — Той извади ръка и я прокара през косата си. — Беше наистина красива на бала.

Неспокойствие се натрупа в коремчето ми.

— Да, видях те. Сам ли дойде?

Той кимна.

— Останах само за няколко минути. Никога не съм обичал училищните танци. Жалко.

Не казах нищо.

Блейк спусна ръка.

— Притесняваш ли се за довечера?

— Кой не би се притеснявал?

— Умно момиче — каза той и се усмихна леко. По-скоро приличаше на гримаса. — Не познавам човек, който да е проникнал в тяхно заведение, нито дори такъв, който е стигнал толкова далеч, колкото успяхме ние миналия път. Нито луксианец, нито хибрид, а едва ли сме първите, които опитват. Обзалагам се, че има безброй двойки като Доусън и Бет, като Блейк и Крис.

Мускулите на врата и раменете ми се стегнаха.

— Ако с този разговор искаш да ме успокоиш, то несъмнено се проваляш.

Блейк се засмя.

— Не исках да прозвуча така. Просто имах предвид, че ако успеем, ние ще сме най-силните. Най-добрите от техните хибриди и от луксианците.

Беше забавно и може би малко иронично, че това, към което Дедал така се стремяха, бяха всъщност единствените хора, които можеха да им се противопоставят.

Бръкнах в джоба си и почувствах топлите, гладки страни на опала.

— Значи просто сме много яки, предполагам.

Поредната лека усмивка и после Блейк каза:

— Точно на това разчитам.

* * *

Бяхме облечени като жалка група отхвърлени нинджи. Кожата ми се потеше под черния пуловер с дълги ръкави. Идеята беше, че при по-малко незащитена кожа ефектът на оникса щеше да е по-слаб.

Не стана точно така последния път, но все пак не искахме да рискуваме.

Опалът прогаряше дупка в джоба ми.

Пътуването до планините на Вирджиния беше тихо. Този път дори Блейк мълчеше.

Доусън беше кълбо от енергия. В един момент — за щастие, точно тогава около нас нямаше коли — той премина в истинската си форма и почти ни ослепи всичките.

Думите на Блейк звучаха в съзнанието ми. „Точно на това разчитам“. Може би бях параноична, но те имаха вкуса на развалено мляко. Разбира се, че разчиташе на нас да направим невъзможното. Той имаше доста какво да спечели.

И после си спомних предупреждението на Люк да не се доверявам на никого в тази игра, защото всеки има какво да спечели или загуби. Но това означаваше, че не можехме да се доверим нито на саксия него, нито на приятелите ни. Всички имахме какво да спечелим или загубим.

Деймън се протегна и стисна треперещата ми ръка.

Задълбаването в тези мисли не беше най-добрият начин да прекарам пътуването. Ставах прекалено напрегната и нервна.

Усмихнах се на Деймън и реших да се съсредоточа върху следобеда ни. Не правихме нещо особено, просто се гушкахме и двамата будни и това някак беше по-интимно от всичко друго. Миналата вечер и ранната сутрин бяха нещо различно.

Деймън беше изобретателно момче.

Бузите ми почервеняха и останаха така по време на пътуването.

Двата джипа пристигнаха пред малката ферма до аварийния път пет минути по-рано от необходимото. Излязохме от колите и Блейк получи съобщението за потвърждение от Люк.

Планът беше в действие.

Вместо да блуждаем наоколо, всички стояхме спокойни и събирахме енергия. Ашли, Андрю и Ди останаха в джипа си. Другите отидохме до ръба на запустялото поле.

Надявах се, че не прекалявах с тиковете.

Погледнахме за последно луксианците в колата и стана време да тръгваме. Оставих Изворът да се понесе из кръвта и костите ми и да потръпне на кожата ми. Поехме в тъмнината, тъй като облаците скриваха лунната светлина. Както и предишния път, Деймън остана до мен. Последното, от което имахме нужда, беше да се спъна в нещо и да се затъркалям по хълма.

Нещата бяха безшумни и напрегнати, когато достигнахме края на гората и се заоглеждахме за човек, който пази охраняваната ограда.

Този път Деймън го отстрани. Тогава стигнахме до оградата и въведохме първия код.

Икар.

Поехме през откритото пространство като пет призрака. Сякаш се забелязвахме с периферното зрение, но изчезвахме от поглед, ако някой се обърнеше право към нас.

При трите врати Деймън въведе втората парола.

Лабиринт.

Сега беше моментът да действаме или да умрем. Всичките месеци упражнения водеха до тук. Дали тренировките въобще помагаха с нещо? Деймън погледна към мен.

Вмъкнах ръка в джоба си и обвих пръсти около опала.

Преминаването през газообразния оникс щеше да е ужасно болезнено за другите, но трябваше да е поносимо, ако Блейк беше прав.

Вратата се отвори със съскащ звук и Деймън влезе пръв.

Въздухът подухна и той потрепери, но продължи да движи крака напред и скоро премина. Стигна от другата страна.

Всички си отдъхнахме групово.

Преодоляхме пазената с оникс врата. Всеки премина през въздуха с намръщване и болезнено изражение. Аз едва го усетих.

Тъй като влизахме в Маунт Уедър за първи път, застанахме зад Блейк, който познаваше пътя. Тунелът беше сенчест, на всеки двайсет крачки имаше по една светеща крушка. Огледах се за убийствените аварийни врати, но беше прекалено тъмно, че да ги видя.

Протегнах глава нагоре и забелязах нещо ужасяващо в тавана. Блестеше, сякаш беше мокър, но не заради някаква течност.

— Оникс — прошепна Блейк. — Цялото място е покрито с оникс.

Освен ако не бяха правили огромен ремонт наскоро, това едва ли беше изненада за Блейк. Чувствайки опала на кожата си, притеглих от Извора и зачаках невероятния приток енергия, докато се спускахме по тунела.

Имаше леко проблясване на допълнителна енергия, но нищо като онова, което се беше случило, когато го изпробвахме с Деймън. Сърцето ми се сви, докато приближавахме края на дългия тунел. Явно се дължеше на оникса — някак отслабваше опала.

В края на тунела пътят се разделяше. Асансьорите бяха по средата. Матю се приближи край отвора и огледа пространството.

— Чисто е — каза той и после изчезна.

Движеше се толкова бързо, че когато натисна бутона на асансьора, очите ми не можеха да го проследят, докато не се озова отново при нас.

Когато вратите се разтвориха, ние се придвижихме едновременно и изпълнихме металния асансьор. Явно и до стълбите се стигаше с парола и аз се зачудих какво ли биха правили хората, ако избухне пожар.

Огледах се в асансьора и забелязах няколко червеникавочерни блестящи частички, които просветваха срещу примигващата светлина. Почти очаквах да разпръснат газообразен оникс, но това не стана.

Ръката на Деймън потърка моята и аз вдигнах поглед.

Той ми смигна.

Поклатих глава и запристъпвах неспокойно. Това беше най-бавният асансьор във вселената. Аз можех да измисля геометрична формула по-бързо.

Деймън стисна ръката ми, сякаш можеше да усети тревогата ми.

Протегнах се на пръсти и обвих бузата на Деймън, свеждайки главата му към моята. Целунах го дълбоко и без задръжки.

— За късмет — казах и се отдръпнах, останала без дъх.

Неговите изумрудени очи проблеснаха с обещание, което предизвика доста различни тръпки по гърба ми.

Когато се върнехме вкъщи, определено щяхме да прекараме доста време само двамата.

Защото всички щяхме да се върнем вкъщи. Нямаше как да стане друго.

Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и откриха малка чакалня. Бели стени. Бял таван. Бели подове.

Сякаш бяхме пристигнали в ужасна лудница.

— Прекрасни цветове са подбрали — каза Матю.

Деймън подсмръкна.

Брат му продължи напред и спря пред вратата. Нямаше как да знаем какво ни очаква от другата страна. С този код вече стъпвахме на сляпо.

Бяхме стигнали дотук. През мен се понесе вълнение.

— Внимавай, брат ми — каза Деймън. — Тук няма да бързаме.

Той кимна.

— Никога не съм бил тук, Блейк?

Блейк се приближи до него.

— Трябва да има друг тунел, по-къс и по-широк, ще има и врати вдясно. Клетки, оборудвани с легло, телевизор и тоалетна. Трябва да има около двайсет стаи. Не знам дали другите са заети.

Другите? Не бях помислила за другите. Погледнах Деймън.

— Не можем да ги изоставим.

Блейк се намеси, преди Деймън да отговори.

— Нямаме време, Кейти. Ако вземем прекалено много, ще се забавим, пък и не знаем в какво състояние са.

— Но…

— В случая съм съгласен с Блейк. — Деймън посрещна шокирания ми поглед. — Не можем, котенце. Не сега.

Не бях съгласна с това, но не можех да се затичам по коридора и да освобождавам хората на поразия. Не го бяхме планирали и разполагахме с ограничено време. Беше неприятно — по-неприятно от хората, които теглеха незаконно книги от интернет, по-неприятно от това да чакаш година за следващата книга от обичана поредица, по-неприятно от брутален отворен край. Мисълта за това как си тръгваме оттук и изоставяме невинни хора, щеше да ме преследва завинаги.

Блейк си пое дъх и написа последния код.

Дедал.

Звукът от няколко отварящи се ключалки наруши тишината и в горната част на вратата светна зелена светлина.

Когато Блейк отвори вратата, Деймън застана пред мен. Матю внезапно се озова зад мен и аз бях предпазена. Какво…

— Чисто е — каза успокоен Блейк.

Влязохме през вратата и отрихме още една ониксова защита. За да стигнем до другите трябваше да преминем през още две. Нямаше да е лесно.

Тунелът беше подобен на този горе, но изцяло бял и, както ни беше предупредил Блейк, беше по-къс и по-широк. Всички, освен мен се движеха. Бяхме успели — бяхме тук. Стомахът ми се сви и кожата ми изтръпна.

Почти не можех да повярвам.

Щастлива и притеснена едновременно, усетих притока на Извора, но той се надигна и после бързо се разпръсна. Количеството оникс в сградата беше нереално.

— Третата килия е нейната — каза Блейк и се затича през коридора покрай редицата врати.

Сдържах дъха си, когато Доусън се протегна към покритата с оникс брава и я натисна. Тя не оказа съпротива.

Доусън пристъпи в стаята, краката му се тресяха, цялото му тяло трепереше, а гласът му се пропука, когато каза:

— Бет?

Тази една дума, този един звук беше изтръгнат от дълбините на душата му и всички ние спряхме със свити сърца.

Над рамото му видях как тънка фигура се надига от тясно легло. Когато тя се приближи, почти изревах от радост — исках да го направя, защото наистина беше тя, беше Бет… Но въобще не изглеждаше като последния път, когато я бях видяла.

Кестенявата й коса не беше мазна и лепкава, а опъната назад в спретната опашка. Няколко кичура се бяха измъкнали и обграждаха бледо, но приказно лице. Част от мен се страхуваше, че тя няма да разпознае Доусън, че тя ще е само обвивка от момичето, което той обичаше. Подготвях се за най-лошото. Че тя може дори да нападне Доусън.

Но когато видях тъмните очи на Бет, те не бяха празни, както бяха в къщата на Вон. И изобщо не приличаха на плашещия празен поглед на Кариса.

В очите на Бет се разгоря пламък. Тя разпознаваше лицето пред себе си.

За тях двамата времето спря и после се ускори. Доусън пристъпи напред и аз си помислих, че ще падне на колене. Ръцете му се вдигаха и спускаха, сякаш нямаше контрол над тях.

Всичко, което успя да каже, беше:

— Бет.

Момичето слезе от леглото, очите й преминаха по всеки от нас и накрая отново се спряха на него.

— Доусън? Това ти ли… Не разбирам.

И двамата се раздвижиха едновременно, затичаха се напред и преодоляха дистанцията. Обгърнаха се с ръце един друг и Доусън я вдигна, заравяйки лице в шията й. Размениха думи, но гласовете им бяха изпълнени с емоция, прекалено тихи и прекалено бързи, за да успея да ги разбера. Те се държаха един друг и разбрах, че никога повече нямаше да се отделят.

Доусън вдигна глава и каза нещо на родния си език — звучеше така красиво, както когато Деймън говореше. После я целуна. Докато ги гледах, се почувствах като натрапник, но просто не можех да отделя очи. Имаше толкова много красота в тяхната среща, в начина, по който той обля лицето й в целувки, и в мокротата, която заблестя по бузите й.

В гърлото ми се надигаха сълзи, изгаряха очите ми. Сълзи от щастие замъглиха зрението ми. Усетих как Матю докосна с ръка рамото ми и ме стисна. Подсмръкнах и кимнах.

— Доусън.

Неотложност зазвуча в тона на Деймън и ни напомни, че не разполагахме с много време. Доусън се отдръпна от Бет, улови ръката й и се извърна, докато множество въпроси се посипаха от устните й.

— Какво правите? Как влязохте тук? Те знаят ли?

И така нататък, и така нататък, докато Доусън, който се хилеше като идиот, се опита да я накара да замълчи.

— По-късно — каза той. — Но ще трябва да преминем през две врати и ще те заболи.

— Ониксови защити, знам — каза тя.

Е, това решаваше проблема.

Обърнах се и видях Блейк да се връща, носейки проснатото тяло на тъмнокосото луксианско момче. Забелязах червеникаво петно около брадичката на тийнейджъра.

— Добре ли е?

Блейк кимна. Кожата около устните му беше опъната и бледа.

— Аз… той не ме разпозна. Трябваше да го накарам да замълчи.

Сърцето ми се пропука лекичко. Изражението в очите на Блейк беше толкова безнадеждно и празно, особено когато се спряха на Доусън и Бет. Всичко, което беше направил — лъжи, измами, убийства, беше само заради момчето в ръцете му. Момче, което смяташе за брат. Ненавиждах това, че чувствам състрадание към Блейк.

Но го чувствах.

Бет вдигна поглед и пороят въпроси заглъхна.

— Не можете…

— Трябва да вървим — прекъсна я Блейк и премина покрай нас. — Почти ни изтече времето.

Така си беше. Осъзнаването на този факт се понесе през мен и аз се усмихнах на другото момиче окуражително.

— Трябва да тръгваме. Сега. Всичко друго може да почака.

Бет заклати енергично глава.

— Но…

— Трябва да тръгваме, Бет. Знаем — настоя Доусън.

Тя кимна в отговор, но в очите й се събираше паника.

Неотложността разпали адреналина ни и без повече забавяния петимата се затичахме по коридора. Деймън въведе кода в таблото и вратата се отвори.

Бялата чакалня не беше празна.

Саймън Катърс стоеше там — изчезналият, смятан за мъртъв Саймън Катърс — висок и едър както винаги. Свариха ни неподготвени. Деймън отстъпи назад. Матю застина. Аз не можех да си обясня как така той беше жив, как така стоеше тук, как така ни чакаше.

Косъмчетата на ръката ми настръхнаха.

— Мамка му — каза Деймън.

Саймън се усмихна.

— Липсвах ли ви? На мен ми липсвахте.

Той вдигна ръка. Светлината се отрази в металната гривна, която носеше. Парче опал проблесна, почти идентично с това, което носех на врата си. Всичко се случи много бързо. Саймън отвори ръка и сякаш ме удариха силни бурни ветрове. Бях вдигната над земята и запратена из стаята. Блъснах се в най-близката врата, бедрото ми удари металната брава. Избухна болка и въздухът излезе от дробовете ми, докато се свличах на пода.

Божичко… Саймън беше…

Мозъкът ми се опитваше да не изостава. Ако Саймън имаше парче опал, значи сигурно беше хибрид. Сигурно нямаше да ни спипа, ако не бяхме толкова неподготвени. Беше като с Кариса. Той бе последният, когото бях очаквала.

Деймън се изправяше няколко крачки по-надолу по коридора, подобно на Матю. Доусън притискаше Бет към стената. Блейк беше по-близо и използваше тялото си да предпази Крис.

Надигнах се и потръпнах, когато по крака ми се понесе болка. Опитах да стоя изправена, но краката ми ме предадоха. Блейк дойде и ме улови, преди да ударя пода за втори път.

Саймън пристъпи в стаята и се усмихна.

Деймън се изправи на крака.

— Ти си напълно мъртъв.

— О-о, това е моята реплика — отговори Саймън.

От ръката му изригна сноп енергия и аз изкрещях името на Деймън. Той едва избегна директния удар.

Зениците на Деймън засветиха. Той отвърна на удара. Из стаята се понесе енергия, червеникаво бяла светлина. Саймън я избегна със смях.

— Доста ще се изтощиш, луксианецо — ухили се Саймън.

— Не и преди теб.

Саймън смигна и после се хвърли към нас, размахвайки отново ръка. Блейк и аз се свихме назад. Започнах да падам и Блейк ме стисна. Някак ръката му се озова около врата ми. Почувствах нещо неприятно и след миг Деймън се оказа до мен, скривайки ме зад себе си.

— Няма да ти е от полза — каза Блейк и се приближи до Саймън. — Свършва ни времето.

— Без майтап — изплю Деймън.

Доусън се стрелна към Саймън, но той го отхвърли със смях. Беше като хибрид на стероиди. Още един сноп енергия се понесе към Блейк, после към Матю. И двамата се проснаха по пода, за да избегнат ударите. Саймън продължаваше да напредва, все така засмян. Вдигнах очи и погледите ни се сплетоха. Неговият беше лишен от всякакви човешки емоции. Нереален. Нечовешки.

И очите му бяха толкова зловещо студени.

Как е станала мутацията? Как се е оказала успешна? И как го беше превърнала в безчувствено чудовище? Имаше толкова много въпроси, но нито един от тях нямаше значение. Спиращата дъха болка ми пречеше да се съсредоточа, дори да се надигна.

Усмивката на Саймън се разпростря по цялото му лице и аз се разтресох, докато измъквах Извора, чувствайки как той тупти в мен. Преди да успея да го освободя, той отвори уста:

— Искаш ли да си поиграем, писенце — котенце?

— О, мамка ти — намръщи се Деймън.

Деймън беше много по-бърз от мен. Изстреля се покрай Блейк и Матю, отвъд Доусън и Бет. Движението с такава скорост сигурно му влияеше, особено при целия оникс наоколо, но той беше като светкавица. След половин удар на сърцето беше пред Саймън и двете му ръце бяха около главата му.

Отвратителен пукот прозвуча от дъното на коридора.

Тялото на Саймън се просна на пода.

Деймън отстъпи, дишаше тежко.

— Никога не съм харесвал това леке.

Препънах се отстрани, сърцето ми биеше, а Изворът бушуваше неуморно в мен. Преглътнах мъчително с разширени очи.

— Той е… Той беше…

— Нямаме време. — Доусън измъкна Бет в чакалнята. — Сигурно знаят, че сме тук.

Блейк грабна Крис и хвърли поглед към Саймън, докато минаваше покрай безжизненото тяло. Не каза нищо, но какво можеше въобще да се каже?

Стомахът ми се сви, когато бях на крачка от това да изпадна в паника. Насилих се да вървя напред и пренебрегнах острата болка, обикаляща нагоре-надолу по крака ми.

— Добре ли си? — попита Деймън, пръстите му погалиха моите. — Пое кофти удар.

— Добре съм. — Бях жива и можех да вървя, това означаваше, че съм добре. — А ти?

Той кимна, когато влезе в чакалнята. Качването в асансьора ме изпълни с толкова силен ужас, че щях да повърна. Но нямаше врата към стълбището. Нищо. Нямахме друг избор.

— Хайде. — Матю се вмъкна в асансьора с бледо лице. — Трябва да сме готови за всичко, когато вратите се разтворят.

Деймън кимна.

— Как сте всички?

— Не се чувстваме много добре, — отговори Доусън, свободната му ръка се свиваше и отпускаше. — Заради проклетия оникс. Не знам колко още ще мога да понеса.

— Какво се случваше със Саймън? — обърна се Деймън към Блейк, когато асансьорът се понесе нагоре. — Сякаш ониксът въобще не му влияеше.

Блейк поклати глава.

— Не знам, човек. Не знам.

Бет дрънкаше нещо, но аз не можех да й обърна внимание. Топката ужас растеше в стомаха ми и достигаше до крайниците ми. Как така Блейк не знаеше? Усетих как Деймън се раздвижва покрай мен и устните му потъркаха челото ми.

— Всичко ще е наред. Почти сме навън. Ще се справим — прошепна в ухото ми Деймън и напрежението го напусна, напусна и мен. После той се усмихна. Беше искрена усмивка, толкова широка и красива, че собствените ми устни се извиха. — Обещавам, котенце.

Затворих очите си за кратко, поех думите му и се улових за тях. Трябваше да им повярвам, защото бях на секунди от истерията. Трябваше да се сдържа. Бяхме на един тунел разстояние от свободата.

— Време? — попита Блейк.

Матю погледна часовника си.

— Две минути.

Вратите се разтвориха със съскащ звук и дългият тесен коридор се появи — за щастие, величествено празен и лишен от всякакви отвратителни изненади. Блейк и товарът му излязоха първи с бързи и дълги крачки. Матю застана пред Доусън и Бет, а аз и Деймън ги обградихме отстрани, просто за всеки случай.

— Стойте зад мен — каза Деймън.

Кимнах и продължих да се оглеждам с широко отворени очи. Тунелът беше размазан, движехме се толкова бързо. Болката в крака ми се увеличаваше с всяка стъпка. Когато Блейк достигна средната врата, прехвърли Крис през рамо и въведе паролата. Вратата изпука и после се отвори.

Блейк остана там, заобиколен от тъмнината на започващата нощ. Неподвижният луксианец в ръцете му изглеждаше блед и едвам жив, но щеше да е свободен след секунди. Блейк най-после беше получил това, което беше искал. Загледах се в очите му в далечината. Нещо проблясваше в зелените петънца.

Изключително силно предчувствие се надигна и понесе из мен. Мигновено се протегнах към опала около врата си и почувствах единствено верижката, на която висеше обсидианът.

Устните на Блейк бавно се извиха по ъглите.

Сърцето ми спря и стомахът ми се сви толкова, че си помислих, че ще ми прилошее. Тази усмивка… Тя сякаш казваше: „Спипах те“. Прилив на необуздан ужас превърна кожата ми в лед. Това не можеше да се случва. Не. Не. Не. Не беше възможно…

Блейк извърна глава настрани и отстъпи назад. Отвори свободната си ръка. Между пръстите му се разкри тънката бяла нишка. Парчето опал беше там, в дланта му.

— Съжалявам — каза той. И звучеше, сякаш наистина съжаляваше. Беше неизбежно. — Нямаше друг начин.

— Кучи син! — изрева Деймън и ме пусна.

Той скочи напред и се хвърли към Блейк по начин, за който знаех, че ще свърши кърваво.

Между гърдите ми разцъфна топлина, неочаквана и ужасяваща като армия войници на министерството. Протегнах се и извадих обсидиана от тениската си. Светеше в червено.

Деймън подуши въздуха и изръмжа.

Тъмнината зад Блейк се удебели и се разтегли, примъквайки се към входа на тунела. Чернотата плъзна по стените. Лампите проблеснаха и загаснаха. Сенките паднаха на пода и се издигнаха около Блейк. Без да го докосват. Без да го спират. Пушекът оформи колони и после човешки очертания. Кожата им беше като нефт, гладка и блестяща.

Арумианците се строиха около Блейк — бяха седем. Всички бяха облечени по еднакъв начин. Черни панталони. Черни ризи. Очи, скрити зад очила. Един по един те се усмихнаха.

Не обърнаха внимание на Блейк.

Пуснаха го да си отиде.

Блейк изчезна в нощта, а арумианците полетяха напред.

Деймън се сблъска челно с първия, човешката му форма проблясваше, докато той избутваше арумианеца към стената. Доусън блъсна Бет настрани, препречи пътя на приближаващ се арумианец и го повали. Матю се протегна надолу и извади тънко парче обсидиан, издялано с остри ръбове. Той подскочи и го заби дълбоко в корема на най-близкия арумианец.

Арумианецът изгуби човешката си форма и се понесе нагоре към ниския таван. Постоя там за секунда и после се пръсна на парчета, сякаш беше направен единствено от крехки кости.

Отърсих се от шока.

Знаех, че никой от нас няма да може да разчита на Извора за дълго. Това щеше да бъде ръкопашен бой. Подръпнах обсидиана от врата си и веригата се скъса точно когато един арумианец ме достигна. Видях бледото си лице в тъмните му очила и потърсих Извора в себе си.

Арумианецът се протегна напред, но червеникаво бяла светлина бликна от мен и го запрати назад по гръб. Енергията избухна като преливаща река. Ониксът беше смекчил удара и арумианецът се изправи, когато Деймън унищожи този, с когото се биеше. Нова експлозия от черен дим разтърси коридора.

Арумианецът, когото бях съборила, се изправи пред мен, слънчевите му очила ги нямаше. Очите му бяха най-бледото синьо, цветът на зимното небе. Бяха студени като очите на Саймън, ако не и повече.

Отстъпих назад и ръката ми се впи в парчето обсидиан.

Арумианецът се усмихна и после се изви настрани и улови ранения ми крак. Извиках, когато кракът ми се огъна. Започнах да се свличам, но той ме улови за врата и ме вдигна във въздуха. Зад него Деймън се завъртя, видях как в него се събира гняв, видях и как един друг арумианец се изправя зад него.

— Деймън! — извиках, докато забивах парчето обсидиан в гърдите на арумианеца, който ме държеше.

Той ме пусна, а Деймън се извърна и избегна удара на другия. Строполих се на пода за стотен път, а арумианецът се взриви с такава сила, че отметна косата от лицето ми.

Деймън сграбчи раменете на врага, стоящ най-близо до него, и го захвърли на няколко метра, докато аз се изправях на треперещите си крака. Ръката ми трептеше около горещия обсидиан.

— Хайде! Трябва да вървим! — Доусън сграбчи Бет и се затича към вратата, като пътьом се изплъзна на един арумианец. — Сега!

Нямаше нужда да ми го казват два пъти. Това беше битка, която нямаше да спечелим. Не и когато нямахме време и когато край нас стояха трима арумианци, очевидно незасегнати от оникса.

Опитвах се да не мисля за болката и закрачих напред, като направих няколко стъпки, преди някой да улови крака ми. Паднах бързо и силно и изпуснах обсидиана, за да предпазя лицето си от сблъсък с цимента. Студенината на арумианското докосване се просмука през анцуга ми и се понесе през крака ми, докато врагът затягаше хватката си.

Извих се настрани и ритнах със здравия си крак, уцелвайки арумианеца в лицето. Последва удовлетворяващо хрущене и кракът ми беше свободен. Отново се надигнах, стиснах зъби от болка и се насочих към Деймън. Той се беше обърнал и се връщаше за мен, когато тихо бръмчене затътна из сградата. Усилваше се все повече и повече и накрая не можехме да чуем друго. Всички спряхме. Светлина обля другата част на тунела, автоматичните ключалки изщракаха. Тъмп-тъмп-тъмп — звуците се усилиха неимоверно.

— Не! — каза Матю, очите му бяха приковани към мястото, откъдето бяхме дошли. — Не.

Деймън стрелна поглед зад мен. Обърнах се и видях как в тунела заблестя проблясък, пропука се и оформи стена от трептяща синя светлина. Това се повтори на всеки десет крачки, отново и отново…

Синята светлина падна върху един от арумианците, не много далеч зад мен. Улови го и светлината проблесна. Прозвуча силно пукане.

— Божичко — прошепнах.

Арумианецът изчезна — просто изчезна.

„Не се приближавай до синята светлина“, беше казал Блейк. „Това са лазери. Ще те разкъсат на парчета“.

Деймън се наклони напред ръцете му се протягаха към мен, но вече беше твърде късно. Преди да успее да ме достигне, на по-малко от крачка от лицето ми се появи синя светлина и от нея избухна топлина, която отметна косите ми назад. Деймън се провикна ужасено и аз залитнах назад.

Не можех да повярвам. Не беше възможно. Отказвах да го повярвам. Деймън беше от другата страна на светлината, по-близо до изхода, а аз… аз бях от ответната страна, погрешната страна.

Погледът на Деймън срещна моя, ужасът в невероятно зелените му очи разби сърцето ми на милиони парченца. Той разбираше — о, боже, той разбираше какво се случваше. Аз бях уловена с останалия арумианец.

Прозвуча изстрел. Обувки и ботуши затропаха по пода. Сякаш идваха отвсякъде. Пред нас, зад нас, от всички ъгли. Но аз не можех да се обърна, не можех да погледна зад себе си, не можех да откъсна очи от Деймън.

— Кити — прошепна умоляващо той.

Сирените избухнаха остро.

Деймън реагира мигновено, но за първи път в живота си не беше достатъчно бърз. Нямаше как да бъде.

Аварийните врати се отвориха от тавана и от пода, а Деймън се изстреля настрани и притисна ръка към контролното табло. Нищо не работеше. Вратите продължаваха да се отварят. Синята светлина беше като порой от разруха, който ни заобикаляше. Деймън се изви към мен. Той скочи към синия щит и аз извиках ужасено. Щеше да бъде унищожен, ако удареше лазерите!

Измъкнах от Извора колкото можех, протегнах ръце, пренебрегнах горещината и насочих към Деймън последната си сила и воля и задържах тялото му далеч от сините светлини, докато Матю не изскочи отзад, грабна Деймън и го дръпна далеч от светлината, успявайки да го събори на колене.

Беше твърде късно.

— Не! Моля те! Не! — изрева той, гласът му се тресеше по начин, който никога преди не бях чувала. — Кити!

Гласовете и звуците от ботуши се приближаваха, както и смразяващата костите студенина на арумианеца. Почувствах ги по гърба си, но не можех да отделя поглед от Деймън.

Очите ни се срещнаха и никога, никога няма да забравя ужаса в неговия поглед, вида на сурова безнадеждност.

За мен всичко беше сюрреалистично, сякаш не бях тук. Опитах се да се усмихна заради него, но не съм сигурна, че успях.

— Ще се справя — прошепнах, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Вратите на тавана и на пода се отваряха. — Всичко ще бъде наред.

Очите на Деймън имаха стъклен блясък. Ръцете му се протегнаха с разперени пръсти. Така и не достигнаха лазера или вратите.

— Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам — каза той, гласът му беше дебел и дрезгав от ужас. — Ще се върна за теб. Ще…

Аварийните врати се затвориха с тихо „туп“.

— Обичам те — казах аз, но Деймън… Деймън го нямаше.

Той беше от другата страна на вратите, а аз бях пленена — с арумианците и Дедал. За момент не можех да мисля, не можех да дишам. Отворих уста, за да извикам, но ужасът се просмука в мен и спря звука.

Обърнах се бавно и вдигнах глава, а самотна сълза се плъзна по бузата ми. Арумианец стоеше там с извита настрани глава. Не можех да видя очите му зад очилата и бях доволна от това.

Той коленичи и отвъд него и другите арумианци видях мъже в черни униформи. Арумианецът се протегна, прокара леден пръст по бузата ми, проследи сълзата ми, а аз се отдръпнах и се свих срещу аварийните врати.

— Това ще боли — каза арумианецът.

Той се наведе, лицето му беше на милиметри от моето и аз усещах студенината на дъха му.

— Боже — прошепнах.

Във всяка клетка на тялото ми изригна болка и въздухът излетя от дробовете ми. Просната там, не можех да помръдна. Ръцете ми не действаха. Някой ме беше стиснал отстрани, но кожата ми беше безчувствена. Сякаш пищях, но не се чуваше звук.

Нямаше го Деймън.