Дженифър Л. Арментраут
Опал (34)

Трийсет и четвърта глава

Когато си тръгнах от къщата на Деймън в неделя сутринта, той остана у нас, докато не чу колата на мама отвън на улицата. Тогава направи странния номер с извънземната скорост и излезе, без да бъде забелязан. Но докато лежеше с мен на леглото, видимо притеснен да ме остави сама след случилото се с Уил, се чувствах в пълна безопасност. Сексът нямаше общо с това, но когато следобеда той се върна и отидохме да купим обяд за нас и за мама, всеки малък поглед и допир означаваше нещо неимоверно по-дълбоко — нежност и познание, които и преди бяха там, но сега се бяха увеличили. Част от мен мислеше, че всичко е изписано на челото ми и донякъде се боях, че мама ще разкрие всичко и ще трябва да проведем отново ужасяващия разговор за птиците и пчелите, но тя не го направи.

Животът продължи своя ход. Беше същият… малко по-добър в някои отношения, но през следващата седмица Деймън и аз нямахме много време един за друг. Никой не говореше за Уил, като изключим случаите, в които ме питаха как съм. Дори Андрю ме беше попитал и беше звучал искрено. Извън това, сякаш цялото събитие въобще не се беше случвало. Имаше голяма вероятност Деймън да е замесен в това.

Упражненията ни с Доусън, Матю и Блейк станаха по-продължителни и вече включваха останалите от групата. Всеки знаеше колко ужасна е болката. Но също така всеки знаеше, че ако се провалим в неделя, нямаше да получим нов шанс.

Вече си насилвахме късмета.

Блейк стоеше настрани от групата. Започна да го прави, след като го нахоках за зловещото му, психопатско поведение… Слава богу.

— Времевата рамка си е същата. Имаме петнайсет минути да влезем и после да излезем с тях.

— А ако нещо се обърка? — попита Ди, докато нервно навиваше косата си около тънките си пръсти.

Деймън взе парче оникс. Всички ние можехме да издържим на допира му за около минута и двайсет секунди. А с малкото парченце опал — Деймън и аз въобще не се притеснявахме.

— Ще се справим с ониксовата защита. — Хвърли камъка обратно върху купчината. — Всеки от нас може да издържи достатъчно дълго.

— Но не си пръскате лицата с него — запротестира Ди с разширени очи. — Просто го държите.

Блейк се доближи леко.

— Мен никога не са ме пръскали. Просто ми даваха да го държа отново и отново. Това е единственото логично обяснение.

— Не. Не е. — Тя пусна косата си и се обърна към братята си. — Да държите оникса в ръка и да проявявате поносимост, е едно. Да ви пръскат с него по лицето, е съвсем различно.

Ди имаше право, но само толкова можехме да направим.

Доусън й се усмихна. За мен винаги беше странно да го видя да се усмихва, защото го правеше толкова рядко. Лицето му ставаше напълно различно.

— Всичко ще бъде наред, Ди. Обещавам.

— Ами лазерите? Трябва да се пазите от лазерите — включи се с гримаса Андрю.

— Няма спор — каза Блейк. — Но те не би трябвало да бъдат проблем. Аварийните врати се активират само когато се включи алармата и ако всичко премине гладко, няма да имаме проблеми.

— Това е голямо „ако“ — промърмори Ди.

Така си беше, наистина огромно „ако“, но не можехме да се откажем сега. Само като погледнех към Доусън, се подсещах защо щяхме да поставим животите си на карта отново. Защото без съмнение знаех, че ако Деймън беше заключен в Маунт Уедър, щях да поема всички рискове, за да го освободя.

Част от Доусън липсваше и тази част беше Бет. Никой от нас не очакваше той просто да се откаже. И всички ние бяхме готови да идем до края на света за тези, които обичахме.

След поредната изтощителна сесия с оникса приключихме за вечерта и закрачихме към къщите си.

Матю и близнаците Томпсън си тръгнаха, както и Блейк. Ди влезе вътре, докато ние тримата останахме на двора. Най-сетне и Доусън изчезна някъде от другата страна на къщата.

Деймън взе ръката ми и седна на третото стъпало пред верандата. Дръпна ме надолу между краката си, така че гърбът ми се опря в гърдите му.

— Добре ли се чувстваш?

— Да — казах аз. Питаше ме все същия въпрос след всяка тренировка. И да, донякъде го обичах именно заради това. — А ти?

— Няма защо да се притесняваш за мен.

Завъртях очи, но се облегнах назад. Беше ми приятно да усещам гърдите му, както и обвитите около мен ръце. Той наведе глава и притисна устни към гърба ми. Усетих накъде бие и несъмнено подкрепях идеята.

Доусън се появи отново, залязващото слънце образува ореол около него. Идеята се провали с гръм и трясък. Той напъха ръце в джинсите си и се надигна на пети, без да обели и дума.

Деймън въздъхна и се изправи.

— Какво има? — попита Деймън.

— Нищо — отвърна Доусън и се взря в бързо тъмнеещото небе. — Просто се бях замислил.

Чакахме мълчаливо, защото знаехме, че Доусън не обича да го пришпорват. Щеше да каже това, което искаше, когато беше готов. Отново се зачудих какъв ли е бил, преди да му се случат всички онези ужасии.

Най-сетне Доусън каза:

— Няма защо да идвате в неделя.

Ръцете на Деймън паднаха настрани.

— Какво?

— Не трябва да го правите. Ди има право. Рискът е прекалено голям. Наистина не знам дали ще успеем да минем покрай ониксовите защити. И кой знае каква е истинската цел на Блейк? Просто цялото нещо не ви засяга.

Доусън погледна към нас с пряма физиономия.

— Не трябва да го правите. Нека аз и Блейк влезем. Ние трябва да поемем този риск.

Деймън замълча за известно време.

— Ти си ми брат, Доусън. Ако трябва да поемеш някакъв риск, трябва да го поема и аз.

Усмихнах се и отпуснах глава назад.

— А ако Деймън трябва да поеме някакъв риск, то трябва да го поема и аз.

— С това не съм съгласен, но разбираш мисълта ни, нали? — Деймън постави ръце на раменете ми. — Всички сме заедно, в добро и в откровено гнусно.

Доусън сведе мигли.

— Не искам никой от вас да пострада. Не мисля, че ще мога да го понеса.

— Няма да пострадаме — каза Деймън толкова уверено, че бях напълно убедена, че го вярва искрено. Ръцете му се озоваха на раменете ми и започнаха нежно да разтриват напрегнатите ми мускули. — Всички ние ще се измъкнем оттам, заедно с Бет и Крис.

Доусън извади ръце от джобовете и ги прокара през косата си.

— Благодаря ви. — Устните му се извиха и той сведе ръцете си. — Нали знаете, че ще… ще трябва да замина след това? Може би… мога да довърша семестъра, но с Бет ще трябва да заминем.

Ръцете на Деймън застинаха и аз почувствах, че сърцето му замръзна за момент, но след това ръцете му се раздвижиха отново.

— Знам, брат ми. Ще се погрижим Бет да остане скрита, докато се подготвиш за заминаването. Ще бъде гадно, но… но знам какво трябва да направиш.

Брат му кимна.

— Ще поддържаме връзка.

— Разбира се — каза Деймън.

Сведох поглед и прехапах устни. Направо ми идеше да се свия на топка. Семейството им не заслужаваше да бъде отново разделено. Всичко се случваше заради това, което бяха, без никой от тях да е избирал да бъде такъв. Не беше честно.

А най-лошото беше, че нямаше какво да направим по този въпрос.

* * *

В четвъртък вечерта, след поредната болезнена за кожата сесия, Деймън и аз се поддадохме на лудешката си нужда от захар и отидохме до едно ресторантче за бързо хранене да пийнем малко сладък чай. Вместо да влизаме вътре, той свали прозорците на джипа си и се отпуснахме там.

Небето беше чисто и проблясващи звезди започнаха да изпълват небосвода. Всеки път, когато погледнех звездите, си мислех за Деймън и неговия народ.

Той ме сръчка закачливо.

— За какво мислиш?

Усмихнах се през сламката.

— Понякога забравям какъв си, но после виждам звездите и си спомням.

— А забравяш ли ти каква си?

Засмях се и сведох ръката с чашата.

— Да, предполагам.

— Чудно.

Заклатих крака напред-назад.

— Сериозно, наистина забравям. Мисля си, че ако хората знаеха за вас, щяха бързо да свикнат.

— Наистина ли?

Звучеше изненадан.

Аз свих рамене.

— Вие изобщо не сте различни.

— Като изключим, че ставаме светещи червеи — подметна той.

— Да, като изключим това.

Той се засмя и се наведе към мен, потърквайки брадичката си в рамото ми като голяма котка. Помислих си, че би му харесало да го сравня с лъв или нещо подобно, и се ухилих.

— Искам да носиш опала в неделя — каза той.

— Какво? — отдръпнах се и се извих към него. — Защо? Ти си най-силният от всички нас.

Появи се арогантна усмивка.

— Точно затова нямам нужда от опал.

— Деймън — въздъхнах аз и му подадох остатъка от чая. Той го взе. — Логиката ти е погрешна. Тъй като си най-силният, опалът ще ти даде повече отколкото на нас.

Погълна чая, ръцете му направо блещукаха.

— Искам да носиш опала, в случай че нещо се обърка. Няма да споря с теб.

— Все едно — казах и скръстих ръце.

— И ако не се съгласиш, ще те завържа — и то не по забавния начин — и ще те заключа в спалнята ти.

Отворих широко уста.

— Добре де, може и по забавния начин. Примерно, по-късно, след като всичко свърши, ще се върна и…

Прекъснах го.

— Ще ми се да видя как опитваш да ме завържеш.

Веждата му се изви.

— Обзалагам се, че е така.

— Млъкни — изръмжах аз. — Сериозна съм.

— Аз също. Ти ще носиш опала.

Намръщих се.

— В това няма логика.

— Има съвършена логика. — Той целуна бузата ми. — Защото аз съм съвършен.

— О, боже. — Сръчках го и той се засмя. Отново отправих поглед към звездното небе и тогава мисълта нахлу внезапно в главата ми. Как не се бях замисляла за това по-рано? — Имам идея!

— Включва ли събличане?

Сръчках го.

— Боже. Не. Такъв си перверзник. Включва опала. Ами ако го начупим на парчета и си го разделим?

Веждите му се събраха напрегнато.

— Може и да проработи, но е доста рисковано. Ами ако разбием камъка? Съмнявам се, че ще работи в прахообразна форма. А дори да успеем да го начупим, дали ще запази въздействието си?

Все добри въпроси.

— Не знам, но не може ли да опитаме? Тогава всеки ще е защитен, поне малко.

За известно време той не каза нищо.

— Много е рисковано. Предпочитам да знам, че си защитена, вместо да се надявам на това. Знам, че звуча като егоист. Но наистина съм такъв. Невероятен егоист съм, когато стане дума за теб.

— Но Доусън…

Деймън ме погледна.

— Както казах, невероятен егоист съм, когато стане дума за теб.

Честно, не знаех какво да кажа.

Въздъхна и потърка длан в брадичката си.

— Ако в крайна сметка разрушим парчето опал, тогава ще се наложи да влезеш там без никакво подкрепление. Матю, Доусън и аз сме луксианци. Ще бъдем по-силни от теб. Няма да се уморим лесно. Не ни трябва опалът, не колкото на теб.

— Но…

— Не искам да рискувам. Ако счупването на опала намалява силите му, той няма да ти е от полза. — Деймън поклати глава. — На нас не ни трябва допълнителната сила. Но на теб ти трябва.

Раменете ми посърнаха от окончателността на тези думи. В мен се надигна безсилие. Не че не разбирах какво има предвид, просто не бях съгласна.

По-късно Деймън извади опала от тайното му скривалище и го притисна в дланта ми, обвивайки ръката си около моята, докато стояхме на верандата ми. Нощните птици пееха около нас — като навес от цвърчене и чуруликане. Пролетните рози, които бях засадила преди седмица, изпълваха въздуха с чист, свеж аромат.

Щеше да е романтично, ако не исках да го ударя по лицето.

— Знам, че си ядосана. — Очите му срещнаха моите. — Но това ме кара да се чувствам по-добре, разбираш ли?

— Преди няколко дни каза на Доусън, че нищо няма да се обърка.

— Така е, но в този случаи… Искам да можеш да се измъкнеш, каквото и да стане.

Сърцето ми заекна.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Той се усмихна, но беше престорено и не ми хареса.

— Ако нещо се обърка, искам да се измъкнеш оттам. Ако трябва да напуснеш този проклет град или щат — направи го. И ако поради някаква причина аз не успея да се измъкна — не спирай заради мен. Разбираш ли?

Въздухът излезе от дробовете ми болезнено.

— Искаш да те изоставя?

Очите на Деймън бяха брилянтни, когато кимна.

— Да.

— Не — проплаках аз и се изтръгнах от ръцете му. — Никога няма да те оставя, Деймън.

Той стисна бузите ми и ме задържа.

— Знам.

— Не, не знаеш! — Стиснах китките му, пръстите ми се впиха в кожата му. — Ти ще ме оставиш ли, ако нещо се случи с мен?

— Не. — Лицето му се изви в жестоко намръщване. — Никога няма да го направя.

— Тогава как можеш да искаш това от мен? — Бях на крачка от сълзите, най-вече защото не понасях мисълта, че Деймън може да се окаже заловен и да изтърпи страданията, през които беше преминал брат му. — Не можеш!

— Съжалявам. — Чертите на лицето му омекнаха, той изви глава и ме целуна бързо. — Права си. Не трябваше да искам това от теб.

Примигнах ядосано.

— Как въобще ти хрумна да ме помолиш за нещо такова? Сега вече наистина исках да го цапардосам, защото сърцето ми заби учестено и ужасни, зловещи картини нахлуха в главата ми. Но тогава… тогава осъзнах нещо.

— Отказа се доста лесно — прошепнах с недоверие аз.

Той се засмя, потърка раменете ми с ръце и ме дръпна към него.

— Просто разбрах какво имаш предвид.

Хм, да, това беше странно. Извих глава назад и претърсих лицето му за издайнически знак. Но видях само нежност и малко от арогантното чувство за превъзходство, което беше винаги там. Не го попитах дали не скрива нещо, защото знаех, че няма да си признае, и ми се искаше да повярвам, че е осъзнал грешката си.

Но не бях глупава.