Дженифър Л. Арментраут
Опал (13)

Тринайсета глава

Лиса дойде у нас във вторник, за да учим заедно за изпита по биология, който ни предстоеше на следващия ден. Цялата ситуация беше кофти, тъй като последното, върху което можех да се концентрирам в момента, бяха училищните ангажименти. Част от мен се надяваше Матю да отмени изпита, тъй като той знаеше какво ми предстоеше на следващата вечер. Дори му го предложих в понеделник след часа, но последва: „О, не, невъзможно е“.

Въртях се в стола пред компютъра и вяло четях учебника в скута си. Лиса четеше бележките си и аз трябваше да я слушам, но вместо това разтворих един нов роман за тийнейджъри, който щях да отразя в своята ежеседмична рубрика „Реклама във вторник“.

Напечатах няколко реда, избрах няколко цитата и се ухилих злобно. „Бях неговата сила — козът в ръкава му. Аз бях началото, а той беше краят. И заедно бяхме всичко“. Натиснах „Изпращане“ и затворих красивата кехлибарена корица на книгата.

— Въобще не внимаваш — каза Лиса и изправи гръб.

— Внимавам! — Повъртях се в стола, криейки усмивката си. — Обясняваше нещо за клетки и организми.

Тя вдигна вежда.

— Еха. Всичко ти е ясно.

— Няма да ме скъсат. — Отпуснах глава назад, затворих очите си и изпуснах продължителна въздишка. — Просто не мога да се съсредоточа. Повече ми се чете нещо интересно. Като това. — Размахах книгата, за която току-що бях писала, после посочих към купчината с другите книги. — Пък и утре вечер имам един ангажимент.

— О! Какъв ангажимент? Нещо с Деймън ли? И ако е така, моля те, кажи ми, че започва със „с“ и завършва на „с“?

Отворих очи и се смръщих.

— Ти си по-зле от момче.

Къдриците й подскачаха, докато кимаше.

— Наясно си.

Хвърлих химикалката си по нея.

Тя се засмя и затвори учебника.

— Та какво ще правиш утре, че си толкова разсеяна?

Не можех да й разкрия много, но бях ужасно нервна и нуждата да споделя с някого просто разтвори устните ми.

— Деймън и аз отиваме в един… клуб, или нещо такова, в Мартинсбърг, за да посетим някои негови приятели.

— Е, това звучи забавно.

Свих рамене. Вече бях казала на майка си, че отиваме на кино, а тъй като тя беше нощна смяна утре, вечерният час не беше проблем. Проблемът беше в това, че не знаех какво да облека, а след разговора с Ди бях изпаднала в паника.

Надигнах се от стола и отидох до гардероба.

— Трябва да нося нещо секси. Аз нямам нищо секси.

Лиса ме последва.

— Имаш нещичко тук.

Имаше море от дънки и пуловери, но нищо от рода на облеклото, за което беше намекнал Блейк. В гърлото ми се надигна гняв. Беше наистина нередно да виждам Блейк отново в училище. Той беше убиец — моят партньор по биология беше убиец.

Колебливо отместих купчина дънки.

— Не съм много убедена.

Лиса ме избута настрани.

— Дай аз да погледна. Аз съм кралицата на секси дрехите. Поне така смята Чад и, честно казано, трябва да му го призная, — тя ме погледна за миг с дръзка усмивка — момчето има вкус.

Облегнах се на стената.

— Покажи силата си.

Пет минути по-късно Лиса и аз се взирахме в дрехите на леглото ми, подредени така, сякаш ги носеше невидима проститутка. Бузите ми вече поруменяваха.

— Ох…

Лиса се изкикоти.

— Трябва да си видиш лицето.

Поклатих безнадеждно глава.

— Нали знаеш как се обличам по принцип? Това… това не съм аз.

— Това му е хубавото на ходенето по клубове, особено на такива извън града. — Тя сбърчи нос. — Е, принципно няма много клубове тук, така че всичко е извън града, но все едно. Имаш шанса да бъдеш някой друг. Да позволиш на скритата в теб стриптийзьорка да излезе и да се позабавлява.

Избухнах в смях.

— Скритата в мен стриптийзьорка?

Тя кимна.

— Никога ли не си се промъквала в бар или клуб?

— Да, но бяха на плажа и всеки беше облечен в летни дрехи. Сега не е лято.

— Е и?

Завъртях очи и се обърнах към леглото. Лиса беше намерила дънкова пола, която бях поръчала от интернет миналото лято, но която се беше оказала твърде къса. Едвам покриваше дупето ми, но аз бях прекалено мързелива, че да я върна. Над дънковото парче беше поставен изрязан черен пуловер, който принципно бих носила върху тениска или потник. Беше с дълги ръкави и щеше да покри белезите на китките ми, но нищо друго. На пода имаше чифт ботуши, високи до коленете, които бях купила от една разпродажба миналото лято.

И това беше всичко.

Да, това беше.

— Дупето и циците ми ще се показват.

Лиса се озъби.

— Циците ти ще са покрити.

— Но не и коремът ми!

— Имаш хубав корем, покажи го. — Тя вдигна полата и я задържа на талията си. — Когато приключиш, задължително искам да я заема.

— Няма проблем. — Намръщих се. — Къде ще я носиш?

— В училище. — Тя се засмя на физиономията ми. — Ще сложа някой чорапогащник под нея, превзета госпожице!

Дойде ми идея.

— Чорапогащник!

Затичах се към гардероба и започнах да ровя чорапите. Извадих един черен непрозрачен чорапогащник.

— Еха! Мога да нося това!

И яке… може би и маска.

Тя издърпа чорапогащника от ръцете ми и го запрати в другия край на стаята.

— Не можеш да го носиш.

Лицето ми посърна.

— Не?

— Не. — Тя надникна над рамото ми, ухили се и протегна ръка към нещо друго. — Но това можеш да го носиш.

Ченето ми падна. Нарязан чорапогащник висеше от пръстите й.

— Това беше от един костюм за Хелоуин.

— Чудесно! — каза тя и ги постави на леглото.

О, Пресвета Дево… Седнах със скръстени крака на пода и промълвих:

— Е, поне Деймън би одобрил, струва ми се.

— Адски вярно! — Тя тупна на леглото и усмивката й загасна. — Може ли да те попитам нещо и да ми отговориш честно? — В съзнанието ми запиука аларма, но аз кимнах. — Честно, колко добре се целува Деймън? Защото си представям, че просто те кара да…

— Лиса!

— Какво? Едно момиче трябва да знае подобни неща.

Прехапах устните си и се изчервих.

— Хайде. Сега е време за споделяне.

— Той… той целува, сякаш умира от жажда, а аз съм вода. — Покрих горещото си лице с ръце. — Не мога да повярвам, че го казах на глас.

Лиса се ухили.

— Звучи като от някой от твоите романтични романи.

— Така е. — И аз се засмях. — Но, бога ми, вярно е. Аз потичам като пюре, когато ме целува. Толкова е унизително. Всеки път се моля наум да продължи още и още. Тъжно.

И двете избухнахме в кикот. Беше странно, тъй като много от напрежението се изпари от тялото ми. Да се хиля заради момчета беше толкова невероятно нормално.

— Обичаш го, нали? — попита тя, когато си пое дъх.

— Обичам го. — Протегнах крака. — Наистина го обичам. Ами Чад?

Тя слезе от леглото и се облегна на него.

— Харесвам го… много. Но отиваме в различни колежи. Гледам реалистично на нещата.

— Съжалявам.

— Недей. Чад и аз се забавляваме. И сериозно, какъв е смисълът, ако човек не се забавлява? Това е моето мото в живота. — Тя замълча и отметна въртящите се къдрици от лицето си. — Струва ми се, че трябва да науча и Ди на това мото. Какво става с нея, по дяволите? Все още не е говорила с мен или Кариса.

Цялата ми жизненост изчезна и се напрегнах. Не мога да поправя приятелството ни. Бях се опитала, наистина се бях опитала, но щетите, които бях нанесла на приятелството ни, бяха необратими.

Въздъхнах.

— Доста неща й се насъбраха — изгуби Адам, Доусън се върна.

Лиса веднага реагира.

— Но това не е ли най-странното?

— Какво имаш предвид?

— Не мислиш ли, че е странно? Ти не живееше тук, но Бет и Доусън бяха като Ромео и Жулиета на Западна Вирджиния. Не мога да повярвам, че не поддържа контакт с нея.

По гърба ми пролази смущение.

— Не знам. Какво мислиш?

Лиса погледна настрани и захапа долната си устна.

— Просто е странно. Доусън е доста променен. Мрачен и потиснат.

Чудех се какво да кажа.

— Може би още има чувства към нея и е разстроен, че нещата не са се получили. И тъгува за Адам. Нали разбираш, има си доста неща на главата.

— Предполагам. — Тя ме погледна с ъгълчетата на очите си. — Хората приказват.

Пламнах.

— Приказват за какво?

— Е, основно говорят обичайните заподозрени — Кими и компанията. Но напоследък се случиха толкова много странни неща. — Тя стана на крака и събра къдриците си в рошава опашка. — Първо Бет и Доусън изчезват от лицето на земята. После Сара Бъшър умря миналото лято.

Лед покри кожата ми. Сара Бътлър се беше оказала на неподходящото място в неподходящия момент. В нощта, когато ме нападна арумианецът, Деймън се беше появил и го беше прогонил. Арумианецът беше убил момичето от гняв.

Лиса закрачи из стаята.

— И после изчезна Саймън Катърс. Никой не е чувал нищо за него. Адам умира в зловеща катастрофа и после Доусън се появява от нищото без предполагаемата любов на живота си.

— Странно е — казах бавно, — но е напълно случайно.

— Дали? — Тъмните й очи просветнаха. Тя поклати глава. — Някои деца — приятелите на Саймън — смятат, че нещо му се е случило.

О, не.

— Какво?

— Че е бил убит. — Тя седна до мен и продължи с тих глас, сякаш ни подслушваха: — И че Адам е бил замесен.

— Какво?

Добре, не очаквах това.

Тя кимна.

— Не смятат, че Адам наистина е мъртъв. Нямаше погребение, на което хората да отидат. Мислят, че е избягал, преди полицията да разбере, че е направил нещо на Саймън.

Взрях се в нея.

— Повярвай ми, Адам е мъртъв. Наистина е мъртъв.

Устните на Лиса се свиха.

— Вярвам ти.

Не мислех, че е искрена.

— Защо мислят, че Адам е замесен в изчезването на Саймън?

— Ами… НЯКОИ хора знаят, че Саймън беше опитал нещо с теб. И Деймън го беше спукал от бой. Може би е опитал нещо с Ди и Адам се е побъркал.

Засмях се, но по-скоро от изненада.

— Адам не би се побъркал. Той не беше такъв.

— Така мисля и аз, но другите… — Тя се облегна. — Както и да е. Достатъчно с тези глупости. Ще изглеждаш толкова страхотно утре вечер.

Разговорът впоследствие се насочи към ученето, но аз усещах кубчета лед на дъното на стомаха си, едно бодящо чувство. Както когато направиш нещо нередно и знаеш, че ще те спипат.

Ако хората започнеха да обръщат внимание на всички странни неща, които се случваха, колко време щеше да им е необходимо, за да открият източника на всичко? Да открият Деймън, семейството му, неговата раса и мен?