Дженифър Л. Арментраут
Опал (33)

Трийсет и трета глава

Не си спомнях кога съм паднала, но се взирах в тавана и се опитвах да задържа ръцете си притиснати върху огнестрелната рана, защото бях виждала по телевизията, че хората правят така, но не чувствах ръцете си, затова не бях сигурна дали са там, или лежат край тялото ми.

Лицето ми беше мокро.

Щях да умра след минути, може би по-скоро. Бях провалила Деймън и мама. Бях ги провалила, защото Деймън също щеше да умре, а мама… Божичко, мама щеше да се върне вкъщи и да завари това. Нямаше да го преживее, не и след татко.

Потръпване премина през цялото ми тяло и гърдите ми се опитаха да поемат въздух. Не исках да умра сама на твърдия, студен под. Не исках да умра въобще. Примигнах и отново отворих очи, таванът беше неясен.

Но всъщност нищо не ме болеше. Книгите бяха прави за това. Явно болката беше толкова силна, че не можех да я възприема, или бях отвъд нея. Най-вероятно бях отвъд.

Външната врата се отвори и познат глас извика:

— Кейти? Къде си? Нещо не е наред с Деймън.

Устните ми се отвориха, но не последва звук. Опитах отново.

— Ди?

Стъпките се приближиха и после:

— О, боже мой… О, боже мой…

Ди внезапно се появи в полезрението ми, лицето й беше размазано по страните.

— Кейти… Божичко, Кейти… дръж се. — Тя отмести окървавените ми ръце и постави своята върху раната. Вдигна поглед и видя Уил, сринат до хладилника. — Боже…

С усилие изговорих думата:

— Деймън…

Тя примигна бързо, тялото й изчезна за момент, а после лицето й беше отново пред мен, очите й блестяха като диаманти и аз не можех да извърна поглед. Очите й, думите й ме погълнаха.

— Андрю ще го донесе. Добре е. Ще се оправи, защото ти ще се оправиш. Разбра ли?

Изкашлях се в отговор и нещо мокро и топло покри устните ми. Трябва да е било лошо — кръв, — защото лицето на Ди стана още по-бледо, тя постави и двете си ръце на раната и затвори очи.

Клепачите ми сякаш бяха твърде тежки, определена топлина, излъчвана от нея, се понесе и потече през мен. Обликът й изчезна и тя беше в истинската си форма — светла и блестяща като ангел — и аз си помислих, че ако ще умра, то поне съм видяла нещо невероятно красиво в последния си миг.

Но трябваше да стисна зъби, защото не само моят живот беше на кантар. А и този на Деймън. Насилих се да отворя очи, задържах ги върху Ди и гледах как светлината й проблясва по стените ми и окъпва стаята. Ако ме излекуваше, дали щяхме да бъдем свързани? И тримата? Не можех да си представя това. И нямаше да е честно за Ди.

После дойдоха гласове. Разпознах тези на Андрю и на Доусън. Чух тупване до главата си и той беше там, красивото му лице беше бледо и измъчено. Никога не го бях виждала толкова блед, а ако положех усилия, можех да почувствам как сърцето му се мъчи като моето. Ръцете му трепереха, когато докоснаха бузите ми и погалиха раздалечените ми устни.

— Деймън…

— Шшт — каза с усмивка той. — Не говори. Наред е. Всичко е наред.

Той се обърна към сестра си и нежно дръпна изцапаните й ръце.

— Вече можеш да спреш.

Явно му беше отговорила, защото Деймън поклати глава.

— Не може да рискуваме ти да го направиш. Трябва да спреш.

Някой, май звучеше като Андрю, каза:

— Човек, много си слаб за това.

Тогава осъзнах, че е той и че е надвесен от другата ми страна. Мисля, че държеше ръката ми. Но сигурно халюцинирах, защото видях двама Деймън.

Почакай. Второто беше Доусън. Той държеше Деймън, подпираше го в изправена позиция.

— Нека Ди го направи — настоя Андрю.

Деймън поклати глава и сякаш след цяла вечност Ди се отдръпна и прие човешката си форма. Направи му място с треперещи ръце.

— Той е луд — каза. — Той е напълно луд.

Когато Деймън премина в истинската си форма и постави ръце върху мен, сякаш всичко друго изчезна. Не исках да ме лекува, щом е вече слаб, но разбирах защо той не позволява на Ди да го направи. Беше твърде рисковано и не знаехме как щеше да обвърже трима ни.

През мен премина топлина и после спрях да мисля. Гласът на Деймън беше в главата ми, шептеше успокоения отново и отново. Не знам защо, но беше облекчително да чувам името му.

И когато затворих очи, те не се отвориха. Обновяващата топлина беше във всяка клетка, пълзеше през вените ми, настаняваше се в мускулите и костите ми. Изпълних се с топлина и сигурност и последното, което чух, беше гласът на Деймън.

Вече можеш да пуснеш.

Така и направих.

* * *

Когато отново отворих очи, някъде из стаята гореше свещ и разгонваше сенките. Не можех да помръдна ръце и за секунда не осъзнавах къде съм, но когато си поех дълбоко дъх, ме изпълни ароматът на дива природа.

— Деймън?

Гласът ми беше дрезгав, изсъхнал от паника.

Леглото — бях в легло — се наклони и от мрака излезе Деймън. Половината му лице беше окъпано в сенки. Очите му блестяха като диаманти.

— Тук съм — каза той. — Точно до теб.

Преглътнах, без да отмествам очи от него.

— Не мога да помръдна ръцете си.

Дойде дълбок, гърлен смях и аз си помислих, че е ужасно той да се смее, когато ръцете ми не могат да помръднат.

— Ето, нека ти помогна с това.

Деймън протегна ръце около мен и намери краищата на завивките. Отпусна ги.

— Ето така.

— О-о.

Раздвижих пръст и после измъкнах ръцете си. След секунда осъзнах, че бях гола… напълно гола под завивките. По лицето ми премина огън и продължи надолу. Дали бяхме… Какво, по дяволите, не си спомнях?

Стиснах ръба на одеялото и потръпнах, когато над гърдите ми просветна кожа.

— Защо съм гола?

Деймън се загледа в мен. Премина една секунда, после две, три.

— Не помниш ли?

На мозъка ми му отне известно време да обработи всичко и когато това стана, аз се надигнах и се опитах да отметна одеялото. Деймън ме спря с ръка.

— Добре си. Има само мъничка точка — белег, но е наистина блед — каза той и големите му ръце застанаха до моите. — Едва ли някой ще забележи, освен ако не го огледа доста отблизо, а аз ще се притесня, ако някой те гледа толкова отблизо.

Устата ми се отвори беззвучно. Около нас свещите хвърляха сенки върху стените. Беше спалнята на Деймън, защото моето легло не беше толкова удобно и голямо.

Уил се беше върнал. Беше ме прострелял — прострелял право в гърдите и аз… не успях да си довърша мисълта.

— Ди ти помогна да се изчистиш. Както и Ашли. — Очите му потърсиха моите. — Те те завиха в леглото. Аз… не им помогнах.

Ашли ме беше видяла гола? Беше глупаво, но точно това най-много ме накара да пожелая да се свия отново под одеялото. Мале, трябваше да си подредя приоритетите.

— Сигурна ли си, че си добре?

Той се протегна, за да ме докосне, но спря, ръцете му замръзнаха на около милиметър от бузите ми.

Кимнах. Бяха ме простреляли — простреляли в гърдите. Тази мисъл се повтаряше в главата ми. Бях близо до смърт, та веднъж — в битката с Барук, но прострелването си беше съвсем друга категория. Щеше да ми отнеме няколко минути наистина да осъзная това, предвид факта, че не изглеждаше реално.

— Не трябва да съм седнала и да говоря с теб — казах глупаво, надниквайки през митите си. — Това е…

— Знам. Много е. — Тогава той ме докосна, постави върховете на пръстите си почтително върху устните ми. После въздъхна. — Наистина е много.

Затворих очи за момент, попивайки тихото дрънчене и топлината, която ми донесе докосването му.

— Как разбра?

— Внезапно останах без дъх — каза той, свали ръка и се приближи. — И в гърдите ми забушува нещо горещо. Мускулите ми не действаха добре. Знаех, че нещо е станало. За щастие, Андрю и Доусън успяха да ме измъкнат, преди да привлечем вниманието на другите. Съжалявам, не взех пилешка пържола.

Не мислех, че някога отново ще ям.

На устните му се появи усмивка.

— Никога през живота си не съм бил толкова уплашен. Казах на Доусън да звънне на Ди да те провери. Аз… бях твърде слаб, за да дойда достатъчно бързо.

Спомних си колко блед изглеждаше и как Доусън го беше придържал.

— Как се чувстваш сега? — попитах.

— Чудесно. — Наклони тава настрани. — Ти?

— Чувствам се добре. — Усещах тъпа болка, но това не беше нищо. — Ти спаси живота ми. Нашите животи.

— Нищо особено.

Вдишах. Само Деймън би казал, че нещо такова не е нищо особено. И после се надигна ново притеснение. Завъртях се в леглото и потърсих в мрака часовника до леглото. Електронните зелени светлинки показваха, че е само малко след един. Бях спала около шест часа.

— Трябва да се върна вкъщи — казах и огледах одеялото около мен. — Сигурно има кръв и не искам, когато мама се върне сутринта, да…

— Всичко е оправено — успокои ме той. — Те се погрижиха за Уил и къщата е наред. Когато майка ти се върне, няма да забележи нищо необичайно.

Почувствах силно облекчение и се успокоих, но това не продължи дълго. В съзнанието ми изникна картина как стоя в кухнята, усмихвам се на Уил и стрелям в него. Потръпнах. Потънахме в мълчание, докато се оглеждах в затъмнената стая и преповтарях събитията от вечерта отново и отново. Продължавах да си спомням колко спокойна бях станала, какъв хлад бях изпитала, когато част от мен реши, че ще се наложи да… убия Уил.

И го бях направила.

Горчив вкус изпълни гърлото ми. Бях убивала хора, ако броим и арумианците. Животът си е живот, беше казал Деймън. Колко бях убила? Три? Бях убила четири живи същества.

Поех си дъх и той заседна в бързо нарастващия възел в гърлото ми. Това, което беше по-лошо от знанието, че съм отнела живот, беше готовността, с която го бях направила. По време на самото действие нямах никакви опасения и задръжки. Това не бях аз, не е възможно да съм била аз.

— Кити — каза нежно той. — Котенце, за какво мислиш?

— Убих го. — Сълзите се зарониха по бузите ми, преди да успея да ги спра. — Убих го и въобще не се разкайвам.

Постави ръце на голите ми рамене.

— Направила си това, което е трябвало да бъде направено, Кити.

— Не. Не разбираш. — Гърлото ми се стегна, докато се борех за въздух. — Не ми пукаше. А трябва да ми пука за такива неща. — Изсмях се гърлено. — О, боже…

В светлите му очи проблесна болка.

— Кити…

— Какво не е наред с мен? Нещо не е наред с мен. Можех да го обезоръжа и да го спра. Нямаше нужда да…

— Кити, той се опита да те убие. Той те простреля. Действа при самозащита.

На него му звучеше разумно. Но така ли беше наистина? Мъжът беше слаб и немощен. Вместо да го наръгам, можех просто да го обезоръжа и да се приключи. Но аз го убих…

Контролът ми се изплъзна и се разби. Почувствах се усукана, завъртяна на толкова много възли, сякаш никога нямаше да се изправя отново. През цялото време бях толкова убедена, че можех да направя необходимото, че можех да убия, когато се наложи. Бях убила. Но Деймън се оказа прав. Убийството не беше трудното. Трудното беше това, което идваше по-късно — вината. Беше непосилна. Призраците на тези, които бяха загинали от моята ръка и на тези, за чиято смърт бях допринесла, се появиха пред мен, обградиха ме и ме задушиха. Единственият звук, на който бях способна, беше дрезгав плач.

Деймън издаде гърлен звук и ме прие в обятията си, заедно със завивките. Сълзите потекоха, продължаваха да текат, а той ме залюля и ме стисна здраво. Не изглеждаше правилно, нито справедливо точно той да ме успокоява. Той не знаеше колко ми беше лесно да превключа, да стана някой друг. Не бях същото момиче. Не бях Кейти, която го беше променила и го беше вдъхновила да стане нов човек.

Не бях нея.

Опитах се да се отскубна, но той ме задържа. Отвратих се, отвратих се, че той не виждаше това, което виждах аз.

— Аз съм чудовище. Аз съм като Блейк.

— Какво? — В тона му се усети недоверие. — Нямаш нищо общо с него, Кити. Как можеш да го кажеш?

Сълзи се зарониха по бузите ми.

— Като него съм. Блейк уби, защото беше отчаян. Различни ли са моите действия? Не са!

Той поклати шава.

— Не е същото.

Изпълних дробовете си с въздух.

— Бих го направила отново. Кълна се. Ако някой заплаши мама или теб, бих го направила. И го знаех след всичко, което се случи с Блейк и Адам. Не така реагират хората. Не е редно.

— Няма нищо нередно в това да предпазиш любимите си хора — обясни той. — Мислиш ли, че ми е било приятно да убия онези, които съм убил? Не беше. Но ако можех да се върна назад, пак щях да постъпя така.

Забърсах бузите си и поклатих рамене.

— Деймън, различно е.

— Защо? — Той взе лицето ми в ръце и ме принуди да погледна към него през напоените си със сълзи мигли. — Помниш ли, когато убих онези двама офицери в склада? Ненавиждам факта, че го направих, но нямах друг избор. Ако бяха докладвали, че са ни видели, всичко щеше да свърши. А аз нямаше да им позволя да те заловят.

Пръстите му избърсаха сълзите ми и той наклони глава и улови погледа ми, когато се опитах да извърна очи.

— Ненавиждах това, което бях направил. Ненавиждам всеки случай, в който отнемам живот — на арумианец или на човек, но понякога няма друг избор. Не го приемаш. Не го одобряваш, но се научаваш да го разбираш.

Улових китките му. Бяха толкова дебели, че едва можех да сключа пръсти около тях.

— Но ако… ако го одобрявам?

— Не го одобряваш. Кити. — Вярата му в тези думи, в мен, звучеше искрена и не можех да разбера това сляпо доверяване. — Знам, че не го одобряваш.

— Как може да си толкова сигурен? — прошепнах аз.

Деймън се усмихна леко. Не спираща дъха усмивка, но все пак ме достигна и обгърна сърцето ми.

— Знам, че си добър човек. Ти си топлина и светлина, всичко, което не заслужавам. Но ти… ти мислиш, че те заслужавам. Знаеш всичко, което съм направил в миналото — както на другите, така и на теб, и още вярваш, че те заслужавам.

— Аз…

— Това е, защото си добър човек — винаги си била и винаги ще бъдеш. — Ръцете му се плъзнаха по шията ми, по извивките на раменете ми. — Каквото и да кажеш или направиш, това няма да се промени. Така че тъгувай за това, което се е наложило да направиш. Скърби за него, но никога, никога не се обвинявай за неща, които са извън твоя контрол.

Не знаех какво да кажа.

Усмивката му се превърна в онова нагло ухилване, което ме възпламеняваше и възбуждаше.

— Така че си избий тия глупости от главата, защото си прекалено интелигентна, че да си ги мислиш.

Неговите думи може би не отмиха всичко и може би не променяха онази част от мен, която не беше толкова съвършена, колкото си мислеше той, но се обвиха около мен като мек юрган. За момента ми бяха достатъчни… Разбирах какво съм направила и кое беше важното и това ми стигаше. Нямаше думи, които да опишат колко много оценявах казаното и направеното от него. Благодарността не беше достатъчна.

Все още треперех, ръцете ми се свиха, аз се наведох напред и притиснах устни към неговите. Пръстите му се стегнаха около раменете ми и гърдите му се издигнаха остро. Усетих вкуса и на собствените си солени сълзи по устните му и когато целувката стана по-дълбока, усетих вкуса на собствения си страх.

Но той вече беше изчезнал.

Остана нашата любов, остана нашата надежда, че бъдещето ни не е обречено. Остана нашето взаимно приемане — на доброто, на лошото, на откровено грозното. Останаха толкова много неизказани неща. Толкова много чувства, че потънаха като чувал с камъни направо в душата ми, както и в неговата — знаех го, защото усещах как пулсът му се ускорява. Моят съвпадаше с неговия — беше създаден за неговия. Всичко това се случи в една целувка, която беше прекалена, недостатъчна и просто съвършена.

Отдръпнах се и си поех рязко дъх. Погледите ни се сключиха. Палитра от емоции се разкри в брилянтно зелените му очи. Обгърна нежно бузата ми с една ръка и проговори на прекрасния си език. Звучеше като поема от три реда — кратък, красив куплет.

— Какво каза? — попитах, докато пръстите ми пускаха завивката.

Усмивката му беше потайна, после устните му се оказаха отново върху моите и очите ми се затвориха. Пуснах одеялото и усетих как то се изплъзва и се свлича около бедрата ми. Почувствах как Деймън спря да диша за момент.

Той ме насочи назад и аз обвих ръце около него. Целувахме се сякаш цяла вечност и това не беше достатъчно дълго. Можех да продължавам, никога да не спирам, защото в този момент създавахме свят, където не съществуваше нищо друго. Изгубихме се един в друг, а времето пълзеше и летеше едновременно. Целувахме се, докато останах без дъх, спирахме само за да се огледаме. Бяхме топли и зачервени, извити един срещу друг. Тялото ми се наклони към неговото и когато простенах, той замръзна.

Вдигна глава, но не каза нищо. Взираше се в мен толкова дълго и толкова твърдо, че всеки къс от тялото ми изглеждаше препалено разтеглен. Гърдите ми се свиха. Протегнах се и докоснах бузата му с треперещата си ръка.

Главата му се потопи към бузата ми, гласът му беше груб и суров.

— Кажи ми да спра и ще го направя.

Нямах подобно намерение. Не сега. Не след всичко. Нямаше какво повече да отричам. Отговорих му с целувка и макар и без думи, той ме разбра.

Той седна до мен, без да ме докосва. Електричеството между нас прещрака и ни задърпа. През мен премина диво чувство. Вдигнах ръце, потопих ги в косата му, придърпах го по-близо. Потърках устните си в неговите и тялото му потрепери. Пламтящите му очи се затвориха, когато палецът ми се премести на долната му устна. Ръцете ми бяха в движение, плъзваха се по дебелите очертания на врата и гърба му, по гърдите му и надолу. Още по-надолу през твърдите плочки на стомаха му. Той вдиша рязко.

Очертанията на тялото му заблестяха и осветиха стаята нежно. От тялото му излизаше топлина.

Очите на Деймън се разшириха, той се надигна до седнало положение и ме дръпна в скута си. Очите му вече не бяха зелени, просто кълба чиста светлина. Сърцето ми се препъна в себе си. В стомаха ми се разгоря огън и залази по мен като лава.

Ръцете му трепереха върху бедрата ми и ме заля внезапен приток на прясна, необуздана сила. Все едно докосвах огън или преминавах през хиляда волта електричество. Беше ободряващо.

Никога не съм била по-развълнувана, по-готова.

Когато устните му срещнаха моите, в мен избухнаха хиляди емоции. Вкусът му беше толкова сладък и пристрастяващ. Пристиснах се към него, целувката ни се разрасна и заплувах в опиянително усещане, което трептеше във всяка пора на тялото ми. Всяка част от кожата ми, която той докоснеше, се съживяваше. Устните му прокараха страстна пътека от моите до извивката на шията ми. Около нас светлините проблясваха, сякаш хиляди звезди се подреждаха по стените, появяваха се и изчезваха.

Ръцете ни бяха навсякъде. Пръстите му бяха на стомаха ми, продължиха нагоре, минаха към ребрата. Имаше нещо бавно в движенията му. Всяко докосване беше прецизно премерено. Дишането ставаше все по-трудно, докато изследването ни напредваше. Това определено не беше първият му път, но той не прибързваше и трепереше не по-малко от мен.

Дънките му се оказаха някъде на земята и телата ни поруменяха. Ръцете пълзяха все по-надолу и по-надолу. Деймън се движеше плавно дори когато го приканвах да побърза. Забави го сякаш с цяла вечност… и накрая нито един от двама ни не можеше да чака повече. Помня какво ми беше разказала Ди за нейния първи път. Тук нямаше неловкост. Повечето неща бяха очаквани. Деймън имаше предпазни средства. Изпитах лек дискомфорт… в началото. Добре де, болеше. Но Деймън… той подобри нещата. И после се люшкахме един срещу друг.

Да бъда с него по този начин, беше като да докосвам Изворът, но по-могъщо. Чувството за увеселително влакче се появи, но по-различно и по-дълбоко. Той беше точно тук с мен. Беше повече от съвършено и красиво.

Като че бяха изминали часове, а нищо чудно наистина да беше така. Деймън ме целуна нежно, дълбоко.

— Добре ли си?

Костите ми бяха на каша, но по приятен начин.

— Чудесно съм.

И после се прозинах, точно в лицето му.

Колко романтично.

Деймън избухна в смях и аз извърнах лице към възглавницата в опит да се скрия. Но той не ми позволи. Сякаш бях очаквала друго. Той се завъртя и легна на едната си страна, придърпа ме към него и наведе главата ми към своята.

Очите му потърсиха моите.

— Благодаря ти.

— За какво?

Обожавах усещането на ръцете му около мен и как си пасвах с него, мекота срещу твърдост.

Той прокара пръсти по ръката ми и се изненадах от това, че успя да ме накара да потръпна.

— За всичко — каза той.

Въодушевление се надигна в гърдите ми и макар да лежахме в обятията си, макар диханията ни да излизаха дрезгави, а телата ни да се сплитаха, пак не можехме да се наситим един на друг. Целунахме се. Говорихме. Живяхме.