Ивлин Уо
Във всеоръжие (8)

5.

Заповедта за прелокация гласеше: „Местоназначение Кут-ал-Имара^[1] в Стаутсанд“. Беше им връчена сутринта преди прощалното тържество без обяснение. Гай се бе допитал до майор Тикъридж, който му каза: „Сигурно е нещо ново, което са измислили в корпуса“, и до началник-щаба, който пък беше категоричен:

— Не е наша работа. Оттук нататък преминавате под командуването на Учебния батальон, докато се формира Бригадата. По всяка вероятност ще попаднете в пълна каша.

— Никой ли от тукашните кадрови офицери, няма да дойде с нас?

— Хич не си правете илюзии, чичо.

Но на Гай, седнал с тях в приемната, между всички трофеи на корпуса, в реда и удобството на двувековното ненакърнено обиталище, му се стори невъзможно да повярва, че алебардистите могат да измислят нещо несъвършено. Сега, докато влакът тракаше в студения мъглив мрак, го изпълваше същото ведро упование. Коляното му се беше схванало и го болеше. Той помести крака си между краката, които се преплитаха нагъсто в сумрака. Неколцината младши офицери седяха отпуснати. Високо над главите им се очертаваха струпаните раници, снаряжението им, куфарите, полупотънали в сянката. Лица не се виждаха. Снопове светлина, твърде слаба за четене, осветяваха единствено колената им. От време на време някой драсваше кибрит. От време на време си разказваха за отпуската. Главно мълчаха. В мъглата и студа ясни и утешителни спомени изпълниха мислите на Гай и той седеше вслушан в немлъкващите вътрешни гласове от следобеда, сякаш пущаше една и съща грамофонна плоча. В този ден бе погребал призрак, който осем години го преследваше, изникваше на всеки ъгъл, препречвайки пътя му. Сега Гай се бе изправил лице срещу лице с него посред бял ден и бе открил, че призракът е мил и незначителен; безплътен дух, който никога вече няма да е в състояние да му пречи.

Последните четиридесет и пет минути от пътуването всички се умълчаха; всички, освен Гай, заспаха. Най-сетне стигнаха Саутсанд, смъкнаха си багажа и се изправиха на перона в хапещия студ. Влакът отмина. Много след като мигащите му светлини бяха изчезнали, източният вятър донесе рев на мотор. Някакъв носач ги попита:

— Вие от алебардистите ли сте? Трябваше да пристигнете с влака в шест часа и осем минути.

— В нашите заповеди беше означен друг час.

— Останалите от вашите вече пристигнаха. Жп офицерът току-що приключи работа. Можете да го настигнете на двора. Не, чувам го, че потегля. Каза, че не очаква други офицери.

— По дяволите.

— Те, военните, все така ще я свършат.

И носачът изчезна в мрака.

— Сега какво ще правим?

— Най-добре да телефонираме.

— На кого?

Ленард хукна след носача.

— Има ли телефон в Кут-ад-Имара?

— Действува само военна линия. Но апаратът е заключен в стаята на жп офицера.

— Намира ли ви се указател?

— Опитайте. Предполагам, че другите линии са прекъснати.

В мътно осветената канцелария на началник-гарата намериха градския телефонен указател.

— Ето, има номера на прогимназия „Кут-ал-Имара“. Да опитаме.

След време се обади дрезгав глас:

— Ало, да; какво, кой? Нищо не чувам. Тая линия нали беше прекъсната? Свързали сте се с военна част.

— Тук сме осем офицери, които се нуждаем от превоз.

— Вас ли очакват?

— Уж нас, пък…

— Момент сър. Ще се опитам да намеря някого.

Почакаха доста, докато се чу:

— Къде се намирате?

— На гарата в Саутсанд.

— И защо, по дяволите, не се качихте на автобуса с другите?

— Току-що пристигнахме.

— Да, ама сте закъснели. Автобусът потегли обратно. Друг превоз нямаме. Ще трябва сами да му търсите колая.

— Далече ли сте?

— Далече, разбира се. Побързайте или няма да заварите нищо за вечеря. И без това малко остана.

Успяха да намерят едно такси, след това — още едно, и потеглиха натъпкани като сардели към новия си дом. Нищо не се виждаше. Успяха да получат някакви впечатления едва след двадесет минути, когато се озоваха в съвсем голо помещение и оставиха торбите си. Подът току-що бе мит и дъвките — още влажни, воняха на дезинфектант. Един възрастен алебардист, декориран обилно за дългогодишно добро поведение, каза:

— Ще намеря капитан Маккини.

Капитан Маккини се появи, като дъвчеше.

— Най-сетне — каза той с пълна уста. — Тия заповеди за прелокация са страшно объркани. Е, вината не е ваша. Бъркотията е голяма. В момента изпълнявам длъжността комендант на лагера. До девет часа тая сутрин не знаех, че идвам тук, тъй че можете да си представите доколко съм наясно с всичко. Вечеряли ли сте? Ако не сте, направо влизайте.

— Има ли къде да се измием?

— Тук вътре. Но сапун няма и водата е студена. Последваха го, неизмити, през вратата, през която бе излязъл да ги посрещне и се озоваха в столова, чийто противен вид скоро щеше да им стане привичен, но в момента ги стресна с голотата си. Върху две импровизирани маси на магаренца бяха наредени емайлирани чинии, канчета и алуминиеви прибори, виждани само при посещенията им в казармените столови. Имаше маргарин, филии хляб, огромни синкави картофи и сякаш гранясал желатин, чийто вкус Гай помнеше без особено въодушевление още като ученик от Общоевропейската война. На една странична масичка беше поставена бака, от която чаят капеше и образуваше локва. Единствено цвеклото даваше малко цвят на това изобилие.

— И по колко се падат на войниче? — запита Тримър.

Но не залата и не порциите привлякоха истински вниманието на Гай. Направи му впечатление групата непознати младши лейтенанти около една от масите, които, вдигнали глави, ги зяпаха, дъвчейки. Очевидно това беше батальонната група, за която тъй често бяха чували.

На другата маса седяха десетина познати фигури от казармената група.

— Най-добре е временно да се настаните при тях — каза капитан Маккини. — Ей ги някои от вашите, още не са се ориентирали. Ще се наложи разпределението да стане чак утре сутрин.

След това той повиши глас и се обърна към цялата зала:

— Отправям се към бърлогата си. Дано са ви дали всичко необходимо. Ако не са, просто ще трябва да се оправите някак. Спалните ви са горе. Не са разпределени. Споразумейте се помежду си. Лампите долу се загасват в дванадесет. Ставане в седем. Проверката е утре в осем и петнадесет. До дванадесет можете свободно да влизате и излизате. Разполагаме с шестима ординарци, но те са чистили цял ден, та не е зле да ги оставите да си поемат дъх. Няма да ви се откъснат ръцете, ако сами си качите багажа до горе. Засега не сме успели да уредим бар. Най-близката кръчма се намира на крайбрежната улица, близо миля надолу по шосето. Нарича се „Империал“ и е за офицери. По-близката кръчма е само за редници и сержанти. Е, лека нощ.

— Правилно ли си спомням, че преди време слушахме лекция „Грижи за войниците“? — запита Тримър. — „На лагер или при разквартируване редовият състав стои на първо, второ и трето място. Вас самия ви няма. Един алебардистки офицер не заспива, докато не види, че и последният му войник е заспал.“ Не учихме ли нещо от той род? — Той взе една вилица и намръщен я запревива, докато я счупи. — Отивам в „Империал“ да видя дали там няма нещо да става за ядене.

Той тръгна първи. След него скоро станаха от масата си и офицерите от батальонната група. Един-двама се поколебаха, чудейки се дали не трябва да поговорят с новодошлите, но всички на казармената маса се бяха привели над чиниите, си. Моментът отмина, преди да го, осъзнаят.

— Дружелюбни копелета, няма що — рече Саръм-Смит.

Вечерята им не трая дълго. Скоро се озоваха в залата при багажа си.

— Дайте да ви отнеса нещата, чичо — каза Ленард и Гай с благодарност му връчи раницата си и закуца по стълбите зад него.

Вратите на площадката бяха заключени. Напреко на тапетите беше надраскано с тебешир: „Към офицерските спални“, и имаше стрелка, сочеща към тапицирана врата. На полуетажа: крушки без абажури, ивица линолеум и разтворени врати от двете страни. Дошлите преди тях вече се бяха настанили, но не бяха кой знае колко облагодетелствувани. Стаите бяха еднакви. Във всяка имаше по шест пружини с натрупани одеяла и тюфлеци.

— Хайде да се спасим от Тримър и Саръм-Смит — каза Ленард. — Какво ще кажете, чичо? Избирайте:

Гай си избра легло в ъгъла и Ленард захвърли там раницата му.

— Ей сегичка донасям и другото. Вие дръжте фронта.

Надникнаха и други.

— Тук има ли място, чичо?

— За още трима. Пазя едно легло за Аптърп.

— Ние сме четирима. Ще потърсим по-надолу.

Чу ги да разговарят в съседната стая:

— По дяволите багажа. Ако искаме да пийнем, трябва да избързаме, преди да са затворили.

Ленард се върна натоварен.

— Реших да запазя едно легло за Аптърп.

— Естествено. Няма да вземем сега да разделяме нашите чичовци! Тъй сме си много гот. Въпреки че колко ще се задържим тука, не е ясно. Дейзи ще пристигне, щом успея да намеря квартира. Разправят, че на женените щели да разрешат да спят вън от казармата.

Трима весели младока внесоха багажа си и обсебиха останалите легла.

— Идвате ли с нас на кръчма, Ленард?

— Вие какво ще правите, чичо?

— За мен да нямате грижа. Добре ми е.

— Честна дума?

— Може да намерим такси.

— Не, бягайте, бягайте.

— Е, доскоро.

Не след дълго Гай остана сам в новите помещения. Започна да разопакова багажа си. Нямаше гардероби, нито полици. Той окачи шинела си на една кука на стената и подреди четките си за коса, тоалетните си вещи и книгите си на перваза. Извади чаршафите си, оправи си леглото, натика сгънато одеяло в калъфката за възглавница. Всичко друго остави неразопаковано. След това, като се подпираше на бастуна си, обиколи празните помещения.

Очевидно това са били ученическите спални. Всяка беше наречена на някоя битка от Общоевропейската война. Гай спеше в Пасъндал.^[2] Мина покрай вратите на Лоус^[3] и Ипр (отгоре на всичко името беше написано погрешно), и Анзак. След това откри безименна стаичка, навремето сигурно обитавана от някой класен наставник, с едно-единствено незаето легло и шкафче. Ей това се викаше лукс! Гай се въодушеви. „Всеки глупак може да се настани неудобно — разсъждаваше той, — а старият войник «разузнава», «преценява ситуацията» и «строи плана според положението».“ Повлече раницата си по линолеума. След това си спомни как Ленард я бе домъкнал вместо него до горе. Спомни си как му дадоха първи на него да си избере легло. Ако се премести сега, значи да отхвърли приятелството на по-младите около себе си, отново да се отдели от тях, както прекалено се беше отделил в казармата, да загуби братството на своите. Затвори вратата на единичната стая и повлече раницата си обратно към Пасъндал.

Продължи обиколката си. Зданието пустееше, опразнено по всяка вероятност още през лятната ваканция. На първия етаж откри бански кабинки без вратички; на приземния — съблекалня с много закачалки, умивалници и душ. Откри дъска за обяви, на която още личаха списъците на цветовете на отборите по крикет. Имаше някакви заключени стаи — сигурно жилището на директора. Тук явно се е намирала Учителската; празни дъбови библиотечни полици, цялата камина — обгорена от фасове, счупено кошче за смет. На вратата, водеща към кухненските помещения, бе надраскано с тебешир: „Др. ч.“; отвъд свиреше радио. Върху камината в залата бе поставен плот, разполовен с тебеширена линия. На едната половина пишеше „Постоянни разпоредби“, на другата — „Разпореждания за деня“. Постоянните разпоредби се състояха от написани на машина бележки по затъмненията и противогазовата защита, азбучен списък на имена, също написан на машина, и дневен режим: „Ставане 07:00. Закуска 07:30. Проверка и занятия 08:30. Обяд 13:00. Проверка и занятия 14:15. Чай 17:00. Вечеря 19:30. Ако няма други разпореждания за деня, офицерите се считат за свободни след 17:00 ч.“ Разпореждания за деня нямаше. Картина, прекалено голяма, за да я махнат, придобита неизвестно кога, как и защо, висеше с рамка от позлатена сплав срещу камината: разбунено море, пустош, няколко рибарски лодки на хоризонта и огромен нечетлив подпис. Гай се облегна на една спирала от древни тръби за парно и с изненада установи, че са горещи. Сякаш им липсваше всяка способност за топлоизлъчване; на метър от тях топлината вече не се усещаше. Гай си представяше тълпа момченца, които се боричкат, за да седнат върху тръбите, с тесни гамашки, с болни сливици и морници; или може би да се седи върху тръбите е било привилегия, с която са били удостоявани само старшите на класовете и видните спортисти? В самотата си Гай виждаше цялото училище, рисувано му напоследък в толкова много реалистични романи; заведение нито напредничаво, нито процъфтяващо. Помощник-учителите сигурно са се сменяли често, идвали са с някое провинение, отивали са си с някой скандал; половината от момчетата са били приемани срещу тайното споразумение да плащат половин такса; никое никога, не е спечелило стипендия, нито е влязло в елитна гимназия, нито се е върнало на другарска среща; никое никога не си е спомняло прекараните тука години, освен с отвращение и срам. Уроците по история, патриотични по замисъл, са били превръщани в посмешище от младите учители. В Кут-ал-Имара не е имало училищен химн. Всичко това, каза си Гай, може направо да се подуши в непроветреното изоставено здание.

Е, размишляваше Гай, не съм дошъл в армията за удоволствие. Бе очаквал зловещо посрещане. А животът му в казармата се оказа средство за оцеляване от дългите години на мира, нещо необичайно, изобщо несвързано с целта му; минало-свършено — сега е война.

И въпреки всичко през тази мрачна вечер настроението му се помрачи. Вероятно тухлената купчина, в която бяха настанени, представляваше микрокосмосът на новия свят, който Гай бе тръгнал да побеждава. Прогонено бе нещо напълно безполезно, несръчна пародия на цивилизацията, й на негово място се бяха нанесли той и другарите му, внасяйки със себе си новия свят; света, който приемаше определена форма навсякъде около него, ограничен от бодлива тел, вонящ на карбол.

Тази вечер коляното го боля повече от всеки друг път. Той печално докрета до Пасъндал, съблече се, подреди дрехите при краката си и легна, като остави единствената крушка да му свети в очите. Скоро заспа и малко след това се събуди от шумното завръщане на другарите си.