Ивлин Уо
Във всеоръжие (5)

2.

В събота в дванадесет почти всички се изнесоха от казармата. Гай, както обикновено, остана. Повече от неговите дълги и горчиви спомени, повече от скромната му банкова сметка, градската му синя униформа, досадата от гимнастиката или останалите незначителни белези на възрастта, които го отличаваха от по-младите му другари — го отделяше от тях непрестанната нужда от почивка и самота. Аптърп излезе да играе голф с един от кадровите офицери. За Гай почивката се състоеше най-вече в това да не бърза да се преоблича, да не се преоблича изобщо през целия следобед, да изпуши една пура, след като обядва, и да се разходи до Главната улица, за да си вземе от местния разпространител, седмичниците, „Спектейтър“, „Ню стейтсман“, „Таблит“ и да ги изчете в полудрямка край собствената си камина в собственото си помещение. Именно при такова занимание го завари Аптърп, който се върна от игрището доста късно. Аптърп бе облякъл панталон от каша и сако от пръскан плат с доста много кожени кръпки и биета. Погледът му се кривеше безизразен и стъклен. Аптърп бе къркан.

— Здравейте. Вечеряли ли сте?

— Не. Нямам намерение. Здравословно е да не вечеря човек.

— Изобщо ли, Аптърп?

— Не, драги, такова нещо не съм казвал. Разбира се, че не изобщо. Понякога. Почивка за стомашните сокове. В джунглата човек сам си е доктор. Първо здравно правило: пази краката сухи. Второ: давай почивка на соковете. Знаете ли кое е третото?

— Не.

— И аз не го знам. Спазваш първите две и си свиркаш. Знаете ли; Краучбак, не ми изглеждате никак добре. Напоследък ме тревожите. Познавате ли Сандърс?

— Да.

— Играх голф с него.

— Доволен ли сте?

— Ужас. Силен вятър, почти нищо не се виждаше. Издържахме до половината и се разкарахме. Сандърс имал брат в Касанга. Предполагам, че според вас Касанга е близо до Макарикари.

— А не е ли?

— Някакви си хиляда и двесте мили, ей толкова е близо. Уж много сте се блъскали, драги, в живота, пък нещата не са ви дотам ясни: Хиляда и двесте мили, дявол да го вземе, през саваната и на това му викате „близо“. — Аптърп седна и печално се взря в Гай. — Всъщност това няма никакво значение. Защо да се трепем? Защо да вървим в Макарикари? Защо да не си останем в Касанга?

— Защо, наистина?

— Защото Касанга е мръсна дупка, затуй. Но ако ви харесва, моля, останете си. Само не очаквайте и аз да остана, драги, няма да го бъде. Разбира се, братът на Сандърс ще ви прави компания. Ако прилича на Сандърс, значи играе голф като последния човек, но без съмнение в Касанга ще бъдете благодарен и на това. Мръсна дупка е Касанга. Не разбирам какво толкова й харесвате.

— Защо не си легнете?

— Самотен съм, затуй. Вечно същото, където и да се намираш — дали в Макарикари, дали в Касанга, все тая. Пийвате си с момчетата в клуба, става ви едно хубаво, а накрая си лягате сам. Нужна ми е жена.

— В казармата няма да я намерите.

— Нужна ми е като дружка, разбирате ли? Без другото мога да мина. Имайте предвид, че навремето не съм се излагал. И се надявам и в бъдеще да не се изложа. Но за мен тези неща не са от толкова голямо значение. Надрасъл съм секса. В саваната другояче не става, иначе се побъркваш. Но без другарче не мога.

— Аз мога.

— Искате да кажете, че трябва да си отида, така ли? Добре, драги, не съм толкова дебелокож, колкото си мислите. Знам кога съм нежелан. Извинявайте, че толкова дълго ви се натрапвах, много извинявайте.

— До утре.

Но Аптърп не помръдна. Седеше и се блещеше печално. Сякаш топче от рулетка се въртеше все по-бавно и се търкаляше по цифрите: на какво ще спре сега — жените? Африка? здравето? голф? Топчето спря на „ботуши“.

— Днес носих ботуши с гумени подметки — поде Аптърп. — Сега ме е яд. Плъзгат се. Развалиха ми играта.

— Не смятате ли, че е време да си лягате?

Мина още половин час, докато Аптърп се надигне от стола си. Изправи се, седна тежко на пода и продължи разговора, очевидно без да забелязва смяната на положението си. Накрая в главата му просветля:

— Драги, разговорът беше извънредно приятен. Надявам се да го продължим някоя друга вечер, но в момента доста ми се спи и ако не възразявате, смятам да се оттегля.

Претърколи се и затихна. Гай си легна, заслушан в дишането му, загаси лампата и също заспа. Събуди го пъшкане и препъване в тъмнината. Запали лампата. Аптърп се бе изправил и мигаше.

— Добро утро, Краучбак — каза той с достойнство. — Търсех тоалетните. Сигурно съм сбъркал коридора. Лека нощ.

Заклати се към вратата и я остави открехната.

На следващата сутрин, когато събуди Гай, вестовоят му каза:

— Мистър Аптърп е болен. Помоли да го навестите, щом се облечете.

Гай завари Аптърп в леглото. На коленете му имаше лакирана походна аптечка.

— Днес издишам. Нещо не съм наред. Няма да ставам.

— С какво мога да ви помогна?

— Няма нищо, просто тумбакът ми се бърка. Става ми така от време на време. Свикнал съм. — Аптърп размесваше нещо белезникаво със стъклена пръчица. — Най-лошото е, че обещах да обядвам с главнокомандуващия. Трябва да му дам сигнал, че го изоставям.

— Защо не му изпратите бележка?

— Нали това имам предвид, драги! Във войската винаги се казва „давам сигнал“.

— Спомняте ли си как ме посетихте снощи?

— Естествено. Що за странен въпрос, драги! Както знаете, не съм от бъбривите, но от време на време обичам да си побъбря с приятни хора. Но днес нещо не съм във форма. На игрището беше гадно студено и влажно, а като се простудя, и тумбакът ми се бърка. Дали бихте ми услужили с хартия и плик? Не е зле да предупредя главнокомандуващия навреме. — Той глътна лекарството. — Направете си труда, сложете това нещо там, където мога да го стигна.

Гай повдигна аптечката, която съдържаше сякаш единствено шишенца с етикет „Отровно“, остави я на една масичка и донесе на Аптърп хартия.

— Как смятате, дали да започна със „Сър, имам честта…“?

— Не.

— Просто „Драги полковник Грийн“?

— Или „Уважаема мисис Грийн“.

— Ха тъй. Улучихте го. Браво, драги. „Уважаема мисис Грийн“. Разбира се, че така ще започна.

 

 

Алебардистите са известни между другото и с това, че са усърдни черковници. Сред кадровите офицери почти няма паписти и разколници. Свръхсрочната служба се черкуват при капелана — това влиза в редовното им обучение. Параклисчето на гарнизона играе ролята на енорийска черква. На утринните в неделя цялата задна част на кораба се пази за алебардистите, които маршируват дотам от казармата, предвождани от оркестъра си. След службата гарнизонните дами — съпруги, вдовици и дъщери, с които градчето изобилствува, чиито моравки биват косени от алебардисти и които незаконно купуват говежди плешки от магазините на алебардистите, се събират с молитвеници в ръце в Офицерския дом, за да похапнат и поклюкарствуват. Никъде в Англия не може да се намери образец на късновикторианска неделя тъй невинна и пълноценна, както в казармите на алебардистите.

Тъй като единствен от офицерите бе католик, Гай отговаряше за католишката служба. Католици имаше десетина, все от военната повинност. Гай ги инспектира на плаца и ги подкара на служба към черквата с метален покрив в една странична уличка. Свещеникът току-що се беше дипломирал в Майнут^[1] и не подкрепяше нито каузата на съюзниците, нито английската армия, която той схващаше единствено като развратителка на нравите в градчето. Проповедта му тази сутрин не съдържаше никакви недвусмислени оскърбления; нищо, което да даде повод за оплакване; но когато той заговори за „ужасното време на съмнения, опасност и страдания, в което живеем“, Гай го изгледа високомерно. Живееха във време на слава саможертва!

След службата, докато войниците се строяваха за връщане, свещеникът заговори Гай на портата.

— Не бихте ли искали да се отбиете у дома, господин капитан, и да си прекараме хубаво? Една добра душа ми даде бутилка уиски, която трябва да се на чене.

— Няма да мога, благодаря, отец Уелън. Трябва да отведа войниците обратно в казармата.

— Гледай ти каква странна история била тая армия: големи момци да не могат да извървят самостоятелно половин миля.

— Такава е заповедта, съжалявам.

— А онова въпросче със списъка на имената, господин капитан? Негово преосвещенство би искал да има имената на всички войници-католици за архива, та си мисля, че ви споменах миналата неделя.

— Много мило, че толкова ви интересуваме. Доколкото знам, Военното министерство ви плаща допълнително за всеки един от нас, нали, отец Уелън? Шок във войската няма католически свещеник?

— Вярно е, господин капитан, но нали не върши нищо противозаконно?

— Не съм капитан. И най-добре ще е да се обърнете към адютанта.

— А как да различа един офицер от друг, като нямам нищо общо с военните?

— Просто пишете до „Адютанта, Кралски алебардистки корпус“. Ще стигне до него, не се тревожете.

— Щом не искате да помогнете, няма какво да се прави. Бог с вас, господин капитан — каза свещеникът рязко и се извърна към една жена, която дотогава бе стояла незабелязана зад него. — Е, любезна, сега пък какво ви тревожи?

На връщане минаха покрай енорийската черква, чиято достолепна украсена кула се надигаше от сплескана ранна постройка от кремък и гранит с ниски фестонирани арки. Тя се издигаше сред добре поддържано гробище зад древни тисове. От конзолите се виждаше сложният рисунък на алебардистките флагове. Гай ги познаваше добре. Често се отбиваше тук в събота следобед, понесъл седмичните вестници. От праг, подобен на този, бе потеглил сър Роджър де Уейбрук към своето незавършено пътешествие, заключвайки госпожата си вкъщи.

По-малко ограничавали от лейди Уейбрук, съпругите на алебардистите бяха изпълнили приемната при връщането на Гай. Гай вече се познаваше с повечето от тях и в продължение на половин час помага да се поръчва херес, да се изпразват пепелници и да се палят цигари; Един от собствената му група, здравенякът Ленард, тази сутрин бе довел и съпругата си. Тя бе недвусмислено бременна. Гай малко познаваше Ленард, тъй като той квартируваше в града и прекарваше вечерите си там, но то смяташе за извънредно подходящ за алебардистите. Аптърп приличаше на всеки друг изпечен войник, но Ленард сякаш бе замесен от онова тесто, от което бе омесен корпусът. В мирно време Ленард работил като застрахователен агент и всеки зимен неделен ден пътувал следобед, носейки „екипа“ си в стара кожена чанта, до извънградското футболно игрище; бил полузащитник на своя отбор.

В първото си приветствено слово главнокомандуващият бе загатнал, че след войната някои от тях могат да останат във войската постоянно. Гай си представяше Ленард след двадесет години — космат, любезен, стара кримка, като майор Тикъридж. Но това беше преди да се запознае с госпожата му.

Семейство Ленард седеше със Саръм-Смит и разговаряше за пари.

— Тук съм, защото няма как — казваше Саръм-Смит. — Миналата събота слязох до града и това ми костваше петарка, че и отгоре. Ако работех, окото ми нямаше да мигне, ама в армията броиш всяко пени.

— Вярно ли е, мистър Краучбак, че след Коледа ще ви местят?

— Така дочух.

— Безобразие! Тъкмо се установите някъде и вече ви вдигат. Не виждам смисъла.

— В едно нещо съм сигурен — каза Саръм-Смит — няма да си купя калъф за картата. Нито Кралския правилник.

— Разправят, че сме щели да си плащаме бойната униформа, като ни я раздадат. Ей на това му вика аз прекалено — додаде Ленард.

— Никакъв келепир не е офицерството. Вечно те карат да купуваш нещо, което не ти трябва. Военно министерство е тъй заето да се мазни на другите членове, че не намира време за нещастници като офицерите. Вчера в сметката ми за столовата вписани още три шилинга и отбелязано: „гости“. Питам за какви гости става дума и ми се казва, че това бил моят дял от напитките за представлението на трупата. А аз дори не бях на това представление, камо ли да съм ги черпил!

— Но нали нямаше да ти е приятно те да дойдат в корпуса и да не ги посрещнем както трябва? — възрази Ленард.

— Все щях да го преживея. А се басирам, че половината от това пиене е смазало гърлата на кадровите.

— Я по-тихо — каза Ленард, — идва един от тях.

Приближи се капитан Сандърс.

— Гледай ти, мисис Ленард. Нали знаете, че главнокомандуващият очаква днес и двама ви на обяд?

— Получихме си заповедта — отвърна мисис Ленард кисело.

— Великолепно, опитвам се да намеря още един човек. Аптърп отпада. Вие вече сте поканен, нали, Краучбак? Ами вие, Саръм-Смит?

— Пощадете ме.

— Ще ви бъде приятно. Великолепни хора.

— Добре, добре.

— Тази сутрин не съм виждал чичо Аптърп. Как се чувствува?

— Ужасно.

— Снощи здравата се беше накиснал. Никак не му вървеше на игрището.

— Тази сутрин тумбакът му нещо се бъркал.

— Е, сега така му викат.

— Интересно какво ще рече той за моя тумбак — каза мисис Ленард.

Саръм-Смит се изсмя високо. Капитан Сандърс се отдалечи. Ленард каза:

— Стига, Дейзи, за бога! Радвам се, че идвате и вие, чичо. Ще ни се наложи да възпираме Дейзи. Днес е ужасно злобна.

— Не съм злобна, само бих желала не друг, а Джим да не се чувствува добре. Цяла седмица ми играе на войници. Изобщо не го виждам. Поне да му оставеха неделята. Всяка прилична служба осигурява свободна неделя.

— Главнокомандуващият изглежда извънредно мил човек.

— Сигурно, щом го познавате. И леля ми Марги е извънредно мила. Но аз не карам главнокомандуващия да прекара целия си ден у нея.

— Не обръщайте внимание на Дейзи — каза Ленард. — Лошото е, че тя дяла седмица очаква неделята и в момента никак не й е до излизане и нови запознанства.

— Мене ако питате, алебардистите си дават много важност — възрази мисис Ленард. — Във вевесето е друго. Брат ми е командир на крило в интендантската част и твърди, че това си е работа като всяка друга, само че по-лесна. А алебардистите не забравят, че са алебардисти дори в неделя. Само ги погледнете!

Саръм-Смит погледна събратята си офицери и дамите им, трупнали на коленете си молитвеници и ръкавици, награбили цигари и херес, разговарящи пискливо-весело.

— Предполагам, че и това пиене ще бъде включено в сметката за столовата? Как смятате, колко взема главнокомандуващият за един обяд?

— Я стига — спря го Ленард.

— Яд ме е, че Джим не отиде във вевесето — продължи мисис Ленард. — Можехме да го наредим. При тях знаеш къде си. Седиш си в някоя канцеларийка като нормален чиновник с редовно работно време и ти е гот. Разбира се, не бих позволила на Джим да лети, но има много длъжности като на брат ми.

— Вярно, че е добре по време на война да си надземен персонал, но после никак не е приятно — възрази Саръм-Смит. — Човек трябва да си прави сметка и за мирно време. Като се върнем на работа, много по-добре ще звучи, като кажем, че сме били алебардисти, отколкото, че сме били наземни във вевесето.

В един без пет мисис и мис Грийн, съпругата и дъщерята на главнокомандуващия, се надигнаха от местата си и събраха гостите.

— Не трябва да закъсняваме — каза мисис Грийн. — Ще дойде и Бен Ричи-Хук. Ако не седне да яде навреме, става ужасен.

— Според мен той винаги е ужасен каза мис Грийн.

— Не бива да говориш така за бъдещия им бригаден генерал.

— За него ли ми разправяше? — запита мисис Ленард, която демонстрираше неодобрението си към цялото начинание, разговаряйки единствено със съпруга си. — Дето режел глави?

— Да. Бил страшен терк.

— Всъщност ние всички много го обичаме — каза мисис Грийн.

— Разправяли са ми — обади се Саръм-Смит с тон, който подсказваше, че е по-добре да си известен на полицията, отколкото на него.

Гай също бе чувал туй-онуй. Ричи-Хук бе голямото enfant terrible на алебардистите от Първата световна война; най-младият ротен командир в историята на корпуса; най-късно произведен в по-горен чин; често раняван, често награждаван, предложен за почетния кръст „Виктория“, два пъти изправян пред военен съд за неподчинение на заповеди на бойното поле, два пъти опрощаван като признание за блестящия успех на независимите му начинания; легендарен майстор на шанцовия инструмент. Там, където по-непредприемчивите си пристигали от разузнаване с вража каска за спомен, Ричи-Хук се връщал от експедиция през ничия земя с по една кървяща глава на германски патрул във всяка ръка. За него годините на мира били години на непрекъснати конфликти. Където се леела кръв и замиришело на барут, от Коркското графство до Мато Гросо, там бил и Ричи-Хук. По-късно скитал из Обетованата земя, хвърляйки ръчни гранати в приемните на размирни араби. Ей такива неща и много повече бе чувал Гай в столовата.

Главнокомандуващият обитаваше четириъгълен солиден дом в покрайнините на казармената територия. Докато приближаваха, мисис Грийн попита:

— Някой от вас пуши ли лула?

— Не.

— Не.

— Жалко. Бен предпочита мъже, които пушат лула. Ами пури?

— Да.

— Да.

— Да.

— Пак жалко. Щом не пушите лули, той предпочита изобщо да не пушите. В присъствието на Бен съпругът ми винаги пуши лула. Разбира се, той е старшият по чин, но при Бен това няма никакво значение. Съпругът ми го е малко страх от него.

— Той е голям пъзльо — каза мис Грийн. — Жалко е да го гледаш.

Ленард се изсмя яката.

— Какво толкова смешно има — обади се мисис Ленард. — Аз ще си пуша, ако ми се пуши.

Но никой от групата не споделяше предизвикателното й настроение. Тримата офицери-доброволци пуснаха дамите пред себе би и ги последваха през градската порта с души, разбунени от пубертетски страхове: грешка нямаше — пред тях, отделен единствено от огледалното стъкло на прозореца в гостната, стоеше полковник (скоро щяха да го произведат генерал) Ричи-Хук, приковал ги със зловещия поглед на единственото си сърдито око. Окото беше черно като веждите над него, черно като превръзката отстрани на тънкия закривен нос и закрепено в обрамчен монокъл. Полковник Ричи-Хук оголи зъби към дамите, погледна огромния си ръчен часовник с добре обмислена мимика, и каза нещо нечуто, но несъмнено подигравателно.

— Олеле — каза мисис Грийн. — Сигурно сме закъснели.

Влязоха в гостната; полковник Грийн, до неотдавна — обект на страхопочитание, им се захили злорадо иззад сребърното подносче с коктейлите. Полковник Ричи-Хук, узурпирал положението не толкова на домакин, колкото на цензор в свръхсекретен отдел като онези, които Гай бе посещавал в търсене на работа, тръгна към тях. Мисис Грийн се опита да представи офицерите, както си му е редът, но полковникът я прекъсна:

— Моля повторете имената. Да не стане грешка. Ленард, Саръм-Смит, Краучбак… виждам само трима, къде е Краучбак? Аха, ясно. А кой от вас води госпожата?

И оголи едрите си кучешки зъби към мисис Ленард.

— Аз водя ето тоя — отвърна тя.

Отговорът бе по-храбър и по-остроумен, отколкото Гай очакваше и бе възприет добре. Единствен Ленард изглеждаше покрусен.

— Великолепно — откликна Ричи-Хук. — Браво!

— Така трябва да се отговаря на човек като него — одобри мисис Грийн.

Полковник Грийн се облещи от възторг.

— Джин за дамата — викна полковник Ричи-Хук. Протегна облечената си в черна ръкавица дясна ръка, от която бяха останали само два пръста и половин палец, ограби една чаша и я поднесе на мисис Ленард. Но приятното настроение се изпари и веднага след това сам полковникът отказа да пие.

— Много е приятно, ако на човек не му се налага да будува след обяда.

— На мен не ми се налага — каза мисис Ленард. — В неделя си почивам… обикновено.

— На бойната линия няма неделя — възрази полковник Ричи-Хук. — Зарад тоя навик да си почиваме в събота и в неделя можем да загубим войната.

— Всяваш паника и отчаяние, Бен.

— Извинявай, Джеф. Полковникът е нашата умна глава — добави той, сякаш за да обясни защо тъй кротко приема упрека. — Коландреше разузнаването в щаба, докато аз си стоях взводен. Ей затуй сега се разполага в тая разкошна къща, докато аз си битувам на палатка. Да сте живели някога на палатка? — обърна се той неочаквано към Гай.

— Да, сър, за кратко. Навремето живеех в Кения и направих няколко похода из саваната.

— Отлично. Джин за стария заселник! — Черните птичи нокти чукнаха, сграбчиха и пуснаха втори коктейл в ръката на Гай. — Ходехте ли много на лов?

— Веднъж сгащих един стар лъв, който се заблуди и влезе във фермата.

— Кой бяхте вие? Краучбак? Знаех, че един от младите ми офицери идва от Африка. Въртеше ми се някакво друго презиме. Ще видите каква страхотна полза ще имате от живота си в Африка. В списъка ми има някакъв нещастник, който прекарал половината си живот в Италия. Много важно!

Мис Грийн смигна на Гай и той премълча.

— Навремето и аз съм изкарвал хубаво в Африка — поде Ричи-Хук. — След едно от редовните ми търкания с властниците ме командироваха в Африканския стрелкови полк. Добри момчета, като ги държиш здраво, но дяволски се боят от носорози. Един път бивакът ни беше край езеро и всяка вечер един стар носорог минаваше за водопой направо през плаца. Страхотен нахал; исках да го застрелям, но командуващият ми наговори какви ли не глупости, че трябвало да имам разрешение за лов на едър дивеч. Голяма превземка беше и той, от тия — продължи полковникът, сякаш дефинираше универсално опознаваем и отвратителен тип, — от тия, дето притежават по десетина ризи. Тъй че още на следващия ден преградих пътя на носорога с фишеци и ги подпалих под носа му. Не бях виждал носорог да припка така, цепеше през палатките. Намушка един чернокож направо през кръста. Такъв рев не сте чували. И вече не можеха да ме спрат да го застрелям, нали беше нанизал един сержант на рога си!

— Също като болен тумбак — каза мисис Ленард.

— А? Какво? — запита полковник Ричи-Хук, вече не толкова доволен от нахалството й.

— И къде стана това, Бен? — намеси се мисис Грийн.

— В Сомалия. На границата с Огаден.

— Не знаех, че в Сомалия имало носорози — каза полковник Грийн.

— Сега са с един по-малко.

— А какво стана със сержанта?

— О, след една седмица биеше крак по плаца.

— Не трябва да приемате буквално всеки разказ на полковник Ричи-Хук — каза мисис Грийн.

Седнаха да обядват. На масата прислужваха двама алебардисти. Мисис Грийн наряза месото. Ричи-Хук сграбчи вилицата с облечените си в ръкавица пръсти, нахвърли се върху месото, набърже го наряза на парченца, остави ножа, взе вилицата в дясната си ръка и започна да яде бързо и мълчаливо, като топеше късчетата в соса с хрян и ги хвърляше към кътниците си. След това заговори отново. Да се бе подчинявал на по-малко кавалерско призвание, да бе облечен в друга, не алебардистка форма, би могло да се сметне, че се опитва да притесни мисис Ленард, раздразнен от намесата й — приковаваше я с единственото си яростно око. Като насочени срещу надеждите и чувствителността на младата булка прозвучаха и следващите му думи:

— Вярвам, нямате нищо против да чуете, че въртя Военното министерство на тръста си. Вече признаха специалната ни задача. Сам изготвих документа. Изпратих го където трябва и го получих одобрен. Обявяват ни за ОНО.

— И какво означава това, моля? — запита мисис Ленард.

— Опасни нападателни операции. Отпущат ни тежки картечници и минохвъргачки. Никакво дивизионно подчинение — на подчинение сме направо на началник-щаба. Някакъв идиот артилерист от военното обучение се опъваше, но аз му запуших устата. Имаме си едно местенце в планините.

— Шотландия! Там ли ще трябва да се установим?

— Там ще се формираме.

— Но там ли ще бъдем през лятото? Трябва да направя някои разпореждания.

— Летните разпореждания ще зависят от нашия приятел дойчовеца. Надявам се, че до лятото бригадата ще бъде готова и незабавно ще я хвърля в бой. От разтакаване смисъл няма. Най-сетне всяко обучение си има граница. На даден етап човек затъпява и се уморява. Войниците трябва да се използуват, докато са като пружини… Употреби ги — додаде полковникът мечтателно, — изтощи ги. Все едно че събираш купчинка чипове, един по един, и след това — пльонк! — пущаш ги на рулетката наведнъж. Най-увлекателното нещо на света: да обучаваш мъже и да ги хвърляш в неизвестното. Резултатът е първостепенна войска. Всеки познава всекиго. Всеки познава командуващия си толкова добре, че отгатва намеренията му, преди да ги чуе. Войска, която действува без заповеди, като овчарските кучета. Сетне ги хвърляте в действие и след седмица, евентуално след няколко часа, край — всичко е свършено. Дори да спечелите битката, вече не сте същият. Идват подкрепления и повишения. „И да загубиш до игла, и да започнеш отначало, без всякакво оплакване, с предишния си жар“^[2] — нали така се казваше в онова стихотворение? Така че, разбирате, мисис Ленард, няма смисъл да ме питате къде ще се установим. Всички ли играете футбол?

— Не, сър.

— Не, сър.

— Да — обади се Ленард.

— Какъв футбол?

— „Рослин парк“^[3], сър.

— Жалко. Хората нищо не разбират от ръгби, с изключение на уелсците, пък нямаме много офицери от Уелс. С тях се играе великолепно. Те нападат, ти нападаш и дори да си счупите по някой кокал, пак си оставате приятели. Навремето в ротата си имах повече наранявания от футбола, отколкото от битките и уверявам ви, вредата надхвърляше ползата. Някои получиха трайни увреждания. Имах един мъник, храбро момче беше, играеше десен халф за трета дивизия — окуця за цял живот в тренировъчния лагер. Но трябва да следите мачовете, нищо, че не играете. Спомням си веднъж един мой сержант — взрив му откъсна крака. Нещастникът — нищо не можа да му помогне: Покрай крака взривът беше отнесъл и половината му тяло. Все си беше отишъл, но в пълно съзнание. Край него отчето, се опитва да го накара да се моли, аз съм му от другата страна, а той мисли за футбол. За щастие знаех най-новите резултати, а което не знаех, си измислих. Казах му, че неговият отбор има страшни резултати и той умря с усмивка. Забележа ли, че някое отче си вирва носа, поднасям го на тая тема. Разбира се, при католиците е различно. Техните падрета ги държат здравата. Ужасно е да ги гледаш как шепнат на умиращите. Убиват ги със стотици само със страх.

— Мистър Краучбак е католик — намеси се мисис Грийн.

— О, извинявайте. Пак направих гаф. Не съм тактичен и това си е. Причината е, че сте живели в Африка — обърна се полковник Ричи-Хук към Гай. — Там някои от мисионерите са много прилични. Познавам тоя-оня. Не дават на туземците да гъкнат. Не им минават никакви такива като „аз много хлистианче, имам душа цялата съща като на бял господар“. Но все пак, Краучбак, вие сте видели само най-доброто. Ако бяхте живели в Италия като оня, другия мой млад офицер, щяхте да прозрете истинския им лик. Или в Ирландия: там свещениците съвсем открито поддържат терористите.

— Изяжте си щрудела, Бен — каза мисис Грийн.

Полковник Ричи-Хук прикова с око щрудела и до края на обяда говори предимно срещу противовъздушната отбрана — тема — без противоречия в мненията.

В гостната, докато си пиеха кафето, полковник Ричи-Хук разкри и по-лиричната част от нрава си. Над камината висеше календар, през ноември — вече доста поизтъркан. Илюстрован беше причудливо: джуджета, мухоморки, звънчета, розови голички бебета и водни кончета.

— Ей — каза полковникът, — какво хубаво нещо. Ама че хубаво! Нали е хубаво!

— Да, сър.

— Но да не се размекваме. Чака ме доста път с мотора. Необходимо ми е да се поразтъпча. Кой идва с мене?

— Във всеки случай не Джим — каза мисис Ленард. — Вземам си го у дома.

— Добре. Вие двамата идвате ли?

— Да, сър.

Градът, в който живееха алебардистите, зле подхождаше за разходки. Центърът му бе приличен, заобиколен е концентрични пластове грозота, появила се с по-късна дата. За да стигнат до по-приятна околност, трябваше да извървят три, ако не и повече мили; но полковник Ричи-Хук бе заситил естетичния си апетит с календара.

— Когато съм тук, винаги правя ей тая обиколка — каза той. — Всичко на всичко петдесет минути.

Потегли в бърз нервен тръс, който двамата не можеха да следват. Поведе ги към железопътната линия, покрай която, отделена с ограда от черна нагъната ламарина, се стелеше непавирана пътека.

— Сега, като сме далеч от ухото на главнокомандуващия — започна полковникът, но минаващият влак заглуши думите му и двамата му спътници чуха само: — … през пръсти се гледа. В мирно време — иди-дойди, но на война от това полза няма. На война трябва нещо повече от автоматично подчинение. Трябва здрава ръка. Когато командувах рота и ми доведяха някой провинен, питах го дали предпочита да приеме моето наказание, или да се обърне към командира. И той винаги избираше моето наказание. Тогава го карах да се издупи и му лепвах шест — ама какви! — с бастуна. За тая работа се отива на военен съд, разбира се, но никой никога не се оплака и при мене имаше много по-малко нарушения, отколкото в която и да било друга рота. Ей на това му викам „здрава ръка“.

Той продължаваше да крачи. Двамата му спътници не намираха какво да отговорят. Накрая полковникът добави:

— Към вас, разбира се, не бих приложил такива мерки… поне засега.

Продължиха да крачат, почти без да разговарят. Ричи-Хук се обаждаше главно за да разказва полкови анекдоти или gaffes raisonées^[4]. Този забележителен воин си представяше войната не като лов или стрелба, а като школски лудории; може би най-вярно е да се каже, че схващаше войната като гигантски фойерверк.

След двадесет и пет минути полковник Ричи-Хук погледна часовника си.

— Вече трябваше да пресичаме, нещо се забавихме.

Скоро стигнаха до страничен железен мост. Отсреща се виждаше същата непавирана пътека, оградена от нагъната ламарина. По нея завиха обратно.

— Ако искаме да си спазим разписанието, трябва да побързаме.

Забързаха. При казармените порти полковникът погледна часовника си.

— Четиридесет и пет минути. Добро време. Е, радвам се, че се запознахме. В бъдеще, често ще се виждаме. Оставих мотоциклета си в караулното.

Той отвори вещевата си торби, направена от калъф на противогаз, и им показа нагънати пижама и четки за коса.

— Ето ми целия багаж. Това недоразумение не е пригодно за нищо друго. Довиждане.

Той потегли, а Гай и Саръм-Смит козируваха.

— Стар разбойник, а? — каза Саръм-Смит. — Наумил си е, че всички трябва да ни убият и толкова!

 

 

Същата вечер Гай надникна да се осведоми дали Аптърп ще слезе за вечеря.

— Не, драги. Днес ще го давам бавничко. Мисля, че ще й надвия на тая болест, но не трябва да се напрягам. Как мина обядът?

— Там беше бъдещият ни бригаден.

— Много ме е яд, че го изпуснах, много. Но пък нямаше да му направя добро впечатление. Не бих искал да ме вижда в това състояние. Как мина?

— Прилично. Главно защото той ме сбърка с вас.

— Не ви разбирам напълно, драги.

— Чул, че единият от нас е живял в Италия, а другият — в Африка. Сметна, че аз съм живял в Африка.

— Хай да му се не види! Това никак не ми харесва.

— Негова грешка. После вече беше късно да обяснявам.

— Непременно трябва да му се обясни! Смятам, че трябва да му пишете и да му съобщите.

— Глупости!

— Въпросът е твърде сериозен. Решили сте да ударите кьоравото, като се възползувате от болестта ми и да се представите за мене, а? Нали именно представянето е твърде важно! Той запомни ли и моето име?

— Не, разбира се.

— Ако вие не пишете, аз ще пиша.

— На ваше място не бих го сторил. Ще ви сметне за луд.

— Ще си помисля как трябва да постъпя. Цялата работа е изключително деликатна. Не мога да си представя как сте го допуснали.

Аптърп не писа до полковник Ричи-Хук, но продължи да държи карез на Гай и в негово присъствие вечно беше нащрек.