Ивлин Уо
Във всеоръжие (24)

1.

Девет седмици „неразбория“, в която хаосът се редуваше с реда.

Алебардистите бяха далеч от битката, нито се чуваха, нито се виждаха, но от фронта, по който отстъпваха съюзническите армии, към тях се протягаха фини нервни окончания; всяко ново дразнение предизвикваше лека болезнена възбуда в крайниците. Хаосът ги връхлиташе отвън с внезапни, неочаквани, необяснени команди, които след това биваха отменяни; редът се раждаше отвътре, в момента, в който рота, батальон и бригада се преустройваха за поредната неочаквана задача. През тези дни те бяха тъй заети да си строят собствен дом, да поправят, пренареждат, измислят, че силната буря, която разтърсваше света, минаваше незабелязана, докато някой строшен клон не ги разтърсваше чак до дълбоките корени.

Първо дойде Кале. Местоназначението им не беше тайна. Раздадоха им карти на тази terra incognita и Гай изучи названията на улиците, подстъпите, топографията на околностите, през които бе минавал безброй пъти, бе се отбивал в някой аперитив на Морската гара, хвърлял бе безразличен поглед към отминаващите покриви през прозореца на вагон-ресторанта; бруленият от ветровете град на Мария Тюдор, на Хубавеца Бръмъл^[1] и на Роденовите Граждани^[2]; най-посещаваният и най-малко познатият град на европейския континент. Тук може би ще остави кости и той?

Но Гай имаше време за проучване и размисъл само нощем. Дните му минаваха в непрекъснато щуране. При прехвърлянето от Пенкърк загубиха много вещи: имущество като противотанкови пушки и мерачески стойки, които не би пожелал, камо ли — скрил; между загубеното имущество бе и Хейтър, тръгнал с поръчение като офицер за свръзка, когото никой от алебардистите вече не беше видял. Медицинската комисия отхвърли сума кадрови офицери като негодни и ги върна в казармата или в Учебния батальон. Гай отново бе във Втори батальон, все още — ротен командир.

Положението му нямаше нищо общо с поемането на поста при нормални условия. Когато Ричи-Хук казваше, че Бригадата трябва да има готовност да влезе в бой след два часа, той наистина се изхвърляше. Минаха два дни, преди Бригадата да е в състояние да поеме всекидневните си задължения в района. Напрегнати дни, защото в Олдършот, както и в Пенкърк, всеки час дебнеха за парашутисти. Всеки постови си имаше постоянна задача във всеки час от деня. Отгоре на всичко им се наложи първо да съберат войниците. Никой от тях не бе дезертирал, но повечето бяха загубили частта си.

— И не знаете от кой батальон сте?

— Първо бях в един, после — в друг, сър.

— Добре, кой беше първият ви батальон?

— Не знам, сър.

— Знаете ли кой ви беше командир?

— О, да, сър. Ч. С. М. Рокс.

Малцина знаеха имената на офицерите си.

При пристигането им в частта Рокс бе казал: „Аз съм вашият ротен старшина Рокс. Разгледайте ме добре, за да ме запомните. Тук съм, за да ви помагам, ако се държите както трябва. Или за да направя живота ви ад, ако не се държите както трябва. Сами решавайте.“

Войниците запомниха думите му. Рокс състави графика за отпуските и разпредели нарядите. За войниците, които още не бяха влезли в бой, останалите офицери си приличаха като китайци. Само неколцина — редовни или доброволци — имаха познати и в други роти. Бяха чували за Почетната рота от свободни алебардисти на Есекския граф, гордееха се с прозвищата „Меднокраките“ и „Ябълкарите“, но Бригадата бе понятие сложно и далечно. Нямаха представа откъде идва пердахът; намираха се в един от най-задните вагони на маневриращ влак. В Европа загиваше едно кралство — нейде в родината един алебардист научаваше, че не му се разрешава отпуска и товареше припаси за ново придвижване.

В четвърта рота Гай не разполагаше с помощник-командир, нито с взводен, но имаше старшината Рокс и интенданта Йорк, и двамата — възрастни, опитни и, главното, улегнали помощници. Не можеха да обяснят отсъствието на десет души; един беше избягал от лагера; ротните списъци бяха изпратени за съхранение в архива; пристигнаха запасите по параграф 1098.

„Точно така, сержант.“ „Карайте, господин интендант.“ И те караха.

Гай се чувствуваше зашеметен, но защитен, подобно на катастрофирал, който лежи, унесен, почти без да съзнава какво е станало. Вместо лекове и грозде, на равни интервали му носеха пачки листове, които трябваше да подписва. Дълъг показалец, завършващ с нещо като орлов нокът, му сочеше къде да сложи подписа си. Гай се усещаше невръстен владетел в конституционна монархия, закътан между дълбокопочитани, потомствени велможи. И когато накрая, на обяд на втория ден, най-сетне докладва, че в четвърта рота всички са налице и всичко е наред, имаше чувството, че извършва злоупотреба с доверие.

— Браво, чичо — каза майор Тикъридж. — Вашият доклад е първи.

— Всъщност всичко свършиха старшите подофицери, сър.

— Естествено, че те ще го свършат. Не е необходимо да ми го казвате. Но ако нещо не е наред, скандала ще си го отнесете вие, независимо дали грешката е ваша, или не. Тъй че радвайте се на всеки слънчев лъч.

Гай се притесняваше да заповядва на двамата взводни, които до съвсем неотдавна му бяха равни. Но и за двамата това беше в реда на нещата. Само понякога, когато питаше „Има ли въпроси?“, Де Суза проточваше:

— Не ми е съвсем ясна целта на заповедта. Какво точно търсим, когато спираме автомобили на цивилни и проверяваме личните им карти?

— Доколкото знам, агенти от Петата колона.

— Но нали и агентите ще имат лични карти? Миналата година всеки задължително се снабди с лична карта. Опитах се да не вземам, но полицаите направо ми наложиха.

Или:

— Бихте ли ни обяснили, моля, защо ни се налага да имаме и пожарни постови, и антипарашутен взвод? Искам да кажа, че ако аз съм парашутист и видя, че долу клекът гори, ще сторя всичко възможно да кацна другаде.

— По дяволите, не съм измислил тези заповеди. Само ви ги предавам.

— Да, знам. Просто се чудех дали ви се струват смислени. Защото на мене не ми се струват смислени.

Независимо какви му се струваха заповедите, на Де Суза можеше да се разчита за изпълнението им. На Гай дори му се струваше, че Де Суза изпитва странно удоволствие да върши точно и ефикасно нещо, което е определено нелепо. Другият офицер, Джървис, трябваше да бъде държан изкъсо.

Слънцето пламтеше и сушеше торфа, докато го превърна в хлъзгав паркет, и подпалваше пожари из околните гъсталаци. Подновиха всекидневните си занимания. На четвъртата вечер от командирството си Гай строи привечер ротата и я поведе към учебния плац, където наименованията на районите бяха неуместно заимствувани от Централна Африка в памет на отдавна починал изследовател; „пъпа на Аптърповата земя“, както се изрази Де Суза. Упражняваха „рота в атака“, изпоразбъркаха се, отделиха се и останаха на бивак под открито небе. Нощта бе топла и ухаеше на сух клек. Гай обиколи постовете и после лежа буден. Зората се пукна бързо и обля в мимолетна красота дори тъжната околност. Строиха се и тръгнаха обратно към лагера. Позамаян от безсънната нощ, Гай крачеше начело, до Де Суза. Отзад долитаха песните „Да търкулнем бъчвата“, „Плъхове като котки в интендантския склад“ и „Ще си сушим прането на линията Зигфрид“.

— Тая песничка е с малко задна дата — отбеляза Гай.

— Знаете ли какво ми напомня тя, чичо? Една рисунка от предишната война, в една от галериите я видях, на бодлива тел и клюмнал през нея труп, като плашило. Не беше кой знае каква рисунка. Забравил съм чия. На някой лъже-Гоя.

— Според мен войниците всъщност не я харесват. Но я чуват по концертите на асоциацията за войскови забави и я запомнят. Предполагам, че по-нататък ще се появят и други песни, както стана през миналата война.

— Нещо ме съмнява — възрази Де Суза. — Сигурно в министерството на информацията има специален отдел за военна музика. Песните от миналата война не повдигат духа. „Тук сме, защото сме тук, защото сме тук и никъде другаде“ или „Отведи ме в милата стара Англия“, или „Никой не знае колко ни писна и никой не го е еня“. Днес такива неща не биха получили официалното одобрение. Тази война започна в мрак и ще завърши в мълчание.

— Защо говорите тези неща, Франк, за да ме стреснете ли?

— Не, чичо, за да се ободря.

Когато стигнаха лагера, налице бяха всички признаци за нова „неразбория“.

— Веднага се явете в канцеларията, сър.

Гай завари батальонния писар и Саръм-Смит да опаковат книжата; началник-лагера, който разговаряше по телефона, му показа със знаци да влезе при полковник Тикъридж.

— По дяволите, откъде ви хрумна да изведете ротата си на нощни занимания, без да установите връзка с щаба? Съзнавате ли, че ако контролното звено по придвижването не беше забъркало поредната си каша, цялата Бригада щеше да е потеглила вече и щяхте да заварите лагера пуст и, дявол да ви вземе, така щеше да ви се пада! Не знаете ли, че всеки план за занятия трябва да бъде изпращан на началник-лагера с подробни обяснения?

Гай бе свършил всичко това. Понеже Сандърс в момента го нямаше, бе предал плана си на Саръм-Смит. Премълча.

— Нямате ли какво да кажете?

— Съжалявам, сър.

— Тогава се погрижете четвърта рота да е готова за тръгване точно в дванадесет.

— Слушам, сър. Мога ли да знам накъде се отправяме?

— Качваме се на кораб в доковете на Пемброук.

— Към Кале ли, сър?

— Това е възможно най-тъпият въпрос, който съм чувал в живота си. И новините ли не слушате?

— Не съм ги слушал от снощи, сър.

— В. Кале са загазили. Сега се върнете при ротата си и по-живо!

— Слушам, сър!

На връщане към палатките си Гай си спомни, че според последните му сведения полкът на Тони Бокс-Бендър се намира в Кале.