Ивлин Уо
Във всеоръжие (2)

2

Семейство Краучбак, съвсем до неотдавна богато и многобройно, сега бе намаляло значително. Гай бе най-младият и по всяка вероятност щеше да остане последният. Майка му бе починала, баща му надхвърляше седемдесетте. В семейството се бяха родили четири деца. Анджела, най-възрастната; след нея — Джървъс, който от военната академия в Даунсайд отиде направо в Ирландския полк^[1] и бе застрелян от снайперист още през първия ден във Франция, росен-пресен, докато вървеше по наредените през калта талпи с офицерското си бастунче под мишница, за да докладва в щаба на дивизията. Айво бе само година по-възрастен от Гай, но двамата така и не се сприятелиха. Айво от малък си бе странен. Колкото повече растеше, толкова по-странен ставаше и накрая, на двадесет и шестата си година, изчезна от къщи. Месеци наред нищо не знаеха за него. След това го намериха барикадиран в една квартира в Крикълуд^[2], докарал се до пълно гладно изтощение. Отнесоха го, изсъхнал и бълнуващ; след няколко дни умря в лудницата. Това стана в 1931 г. Понякога Гай виждаше в смъртта на Айво ужасяваща карикатура на собствения си живот, в който точно по същото време се бе разразила катастрофа.

Преди странностите на Айво да станат съществена причина за тревога, Гай се бе оженил не за католичка, а за блестяща светска девойка, съвсем различна от съпругата, която биха очаквали приятелите и семейството му. Гай получи от стопеното семейно състояние полагаемата му се като на по-млад син част и заживя в Кения в — както му се струваше по-късно — несмущавано, разбирателство край едно планинско езеро, където въздухът бе неизменно кристален и хладен, а на разсъмване фламингите се устремяваха нагоре отначало бели, сетне — розови, и накрая — шеметни сенки по пламтящото небе. Гай бе прилежен земеделец и фермата му насмалко не се замогна. След това, необяснимо защо, съпругата му заяви, че здравето й налагало да поживее една година в Англия. Тя му пишеше редовно и нежно, докато един ден го уведоми все тъй нежно, че се е влюбила до уши в техен общ познат на име Томи Блакхаус; че Гай не бива да й се сърди; че иска развод. „И моля те — завършваше писмото й — да не вземеш сега да се пишеш благороден и да заминеш с любовница, за да доказваш на съда, че виновникът си ти! Това би означавало да ме отделят от Томи най-малко шест месеца, а на него не мога да се доверя да не ми е пред очите и шест минутки, такова е животно!“

Така Гай напусна Кения, а малко по-късно баща му, овдовял и загубил надежда, че имението ще има наследник, напусна Брум. До това време бяха останали само къщата и паркът, и семейната ферма. През последните години имението се радваше на скромна слава. В съвременна Англия то бе останало почти единственото, в което собствеността неизменно се бе предавала по мъжка линия още от времето на Хенри I. Мистър Краучбак не го продаде. Вместо това го отстъпи на един манастир и се оттегли в Мачет, близкия курорт. Тъй че олтарното кандило в Брум не угасна.

Най-тежко преживяваше упадъка на рода Краучбак зетят на Гай, Артър Бокс-Бендър, който се бе оженил за Анджела в 1914 г.; тогава Брум изглеждаше непоклатим във Вселената, небесно тяло, излъчващо традиция и дискретна власт. Бокс-Бендър не бе от сой и зачиташе родословното дърво на Анджела. По едно време дори бе замислил да добави „Краучбак“ към собственото си презиме на мястото или на „Бокс“, или на „Бендър“, тъй като и от двете съставки можеше да се отърве безболезнено. Но смразяващото безразличие на мистър Краучбак и подигравките на Анджела бързо го обезсърчиха. Той не бе католик и смяташе, че дългът на Гай е ясен: да се ожени отново, за предпочитане — за богаташка, и да продължи рода. Бокс-Бендър не бе кой знае колко деликатна натура и не одобряваше желанието на Гай да се оттегли от света. Смяташе, че Гай трябва да поеме семейната ферма в Брум. Или да се залови за политика. Хора като Гай, обясняваше той невъзмутимо, имат задължения към родината си; но когато в края на август 1939 г.. Гай се появи в Лондон, за да изпълни тези задължения, Артър Бокс-Бендър не се отнесе съчувствено.

— Драги ми Гай — каза той, — спомни си на колко години си.

Самият Бокс-Бендър, парламентарист, бе на петдесет и шест. Преди много време бе служил добросъвестно в един стрелкови полк — в същия полк сега служеше синът му. За него войниклъкът вървеше ръка за ръка с ранната младост също като карамелите и прашките. Гай, тридесет и пет годишен, на прага на тридесет и шестте, все още се смяташе за млад. През последните осем години времето бе престанало да тече за него. За Бокс-Бендър годините бяха минавали бързо.

— Наистина ли си представяш, че ще припкаш начело на взвод?

— Ами да — отвърна Гай. — Точно това си представям.

Когато се връщаше в Лондон, Гай обикновено живееше у Бокс-Бендърови на Лаундис Скуеър. И сега се беше отправил към дома им направо от гара „Виктория“, но откри, че сестра му Анджела се е евакуирала в провинцията, а домът е почти оголен. Единствената още недокосната стая бе кабинетът на Бокс-Бендър. Именно в него седяха двамата, преди да излязат да вечерят.

— Опасявам се, че няма да получиш особено насърчение. Тоя род неща се котираха в 1914 г., когато о.з. полковници си боядисваха косата и се записваха в армията. Спомни си. Нали бях там. Много достойно постъпваха, разбира се, но тоя път няма да стане. Сега всичко е планирано. Правителството знае точно колко души ще са му необходими; знае къде може да ги намери; ще ги призове, когато им дойде времето. В момента не разполагаме нито с казарми, нито с оръжие за допълнителни бройки. Естествено ще има загинали, но мене ако питаш, в тая война няма да воюват войниците. Че къде ще се бием? Никой нормален човек няма да се опита да пробие нито линията Мажино, нито линията Зигфрид. Както я виждам тая работа, двете, страни ще си се окопаят и ще си изчакват, докато не ги притиснат икономически затруднения. Германците са бедни откъм почти всички суровини. Разберем ли, че блъфът на Хитлер не върши работа, ще му забравим и името на твоя мистър Хитлер. Изобщо това си е вътрешен проблем на германците, нека те си го решават. Разбира се, ние не можем да преговаряме със сегашната им банда, но изберат ли законно правителство, ще успеем да изгладим всичките си различия.

— По подобен начин разсъждаваше вчера в Италия шофьорът на таксито.

— Разбира се; потрябва ли ти независимо и трезво мнение, винаги търси шофьорите на такси. Днес разговарях с един. Той каза: „Като влезем във войната, тогава ще я разискваме. В момента нали не сме във война?“ Напълно разумно становище.

— Забелязах, че въпреки това вземаш всички предпазни мерки.

Трите дъщери на Бокс-Бендърови бяха изпратени да живеят при някакъв търговски партньор в Кънектикът. Домът на Лаундис Скуеър бе опразнен и затворен. Част от покъщнината бе отправена в провинцията; другото щеше да остане на склад. Бокс-Бендър бе наел част от обширен нов-новеничък луксозен апартамент, от тези, дето в момента вървяха евтино. Той и двама негови колеги от Камарата на общините възнамеряваха да живеят там заедно. Най-хитрият му номер бе, че успя да даде къщата си в избирателния си окръг за хранилище на национални съкровища на изкуството и така се спаси от разправии с всякакви разквартирувани офицери или мобилизирани чиновници. Преди няколко минути Бокс-Бендър бе обяснил тези подробности с известна гордост. Сега посегна към радиото:

— Ще имаш ли нещо против, ако го пусна, за да чуя какво ще кажат? Може да има новини.

Но нямаше. Нито пък съобщиха, че е настъпил мир. Евакуирането на населените пунктове вървяло като по вода; доволни групи от майки и деца пристигали точно в предвидения час в посочените разпределителни центрове и били радушно приемани в новите им домове. Бокс-Бендър изключи радиото.

— Нищо ново от обяд насам. Странно как напоследък се въртим все около тая кутийка. А досега почти не бях слушал радио. Между другото, Гай, ето нещо, което ще ти подхожда, щом наистина искаш да бъдеш полезен. В Би Би Си търсят под дърво и камък хора с чужди езици, които да водят пропагандата и за подобни дивотии. Не е кой знае колко интересно естествено, но все някой трябва да го прави и според мен твоят италиански ще ти свърши голяма работа.

Зет и шурей не се обичаха кой знае колко. На Гай никога не му беше хрумнало да си задава въпроса какво е мнението на Бокс-Бендър за него. Всъщност Бокс-Бендър — както невъзмутимо бе обяснил на Анджела — от няколко години насам очакваше Гай да полудее. Бокс-Бендър не се отличаваше с особено въображение, нито с особена чувствителност, но бе участвувал активно в търсенето на Айво и в суетнята около ужасяващата му смърт. Виж, това вече му беше направило впечатление. Гай и Айво си приличаха страшно. Бокс-Бендър си спомняше как изглеждаше Айво, когато необяснимата му странност още не бе прехвърлила границата на лудостта; тогава на лицето му се четеше не необузданост, а по-скоро самодоволство и целеустременост: израз на посветен, израз, на който извънредно много напомняше погледът на Гай в момента на тъй ненавременната му поява на Лаундис Скуеър, с небрежните му приказки за Ирландския полк. Това не предвещаваше нищо добро. Най-добре бързичко да го уредим някъде, в Би Би Си например, и да го предпазим от беля.

Зет и шурей вечеряха в „Белами“. Семейството на Гай членуваше в този клуб открай време. Името на Джървъс фигурираше в поставения в хола почетен списък на падналите във войната от 1914–1918 г. Горкичкият побъркан Айво честичко бе седял в нишата на прозореца и бе плашил минувачите с втренчения си поглед. Гай бе станал член на клуба още като младеж, през последните години почти не се бе мяркал там, но въпреки това не се бе отписал. Клубът бе историческо място. Някога пияни комарджии, решили да се качат в каретите, напипваха пътя си по стълбата, предшествувани от факлоносци. Сега Гай и Бокс-Бендър напипваха пътя към входа в пълна тъмнина. Първите стъклени врати бяха почернени. Иззад тях, откъм вестибюлчето проникваше призрачна зеленикава светлина. Втората врата водеше към ярка светлина, шум и гъста неподвижна мъгла от пушек на пури и изпарения на уиски. През тези първи дни на затъмнението не бяха успели да решат проблема с проветряването.

Тъкмо този ден клубът бе отворил врати за първи път след годишния си ремонт. При нормални обстоятелства по това време той би бил полупразен. Сега гъмжеше от хора. Имаше много познати, но никакви приятели. Гай отмина един от членовете, който го поздрави; друг се обърна и попита:

— Кой беше този? Май някой новак?

— Не, той членува тука от памтивека. Никога няма да се сетиш. Първият съпруг на Върджиния Трой.

— Ами! Че тя нали беше женена за Томи Блакхаус?

— Тоя беше преди Томи. Не мога да си спомня как се казва. Доколкото знам, живее в Кения. Томи му я отне, след това за известно време я прибра Гюси и точно преди отново да се похарчи, я пипна Бърт Трой.

— Тя е страшна. Нямам нищо против някой ден сам да опитам.

В този клуб не важаха потискащите условности, забраняващи да се злослови за дамите.

Бокс-Бендър и Гай пиха, ядоха и пак пиха в компания, която на приливи и отливи се променяше цялата вечер. Разговорът бе оживен и строго делови и благодарение на него Гай започна да опознава променения град. Разговаряха как са се разпоредили с покъщнината на домовете си. Очевидно всеки трескаво се стремеше да се освободи от отговорност. Постигнатото от Бокс-Бендър представляваше частица от цяло национално движение. Навсякъде се затваряха домове, предаваха се на склад мебели, евакуираха се деца, освобождаваше се прислуга, разораваха се морави, пренаселваха се наследствени имения и ловни павилиони; навсякъде властвуваха тъщи и дойки.

Разговаряха за инциденти и престъпления по време на затъмненията. На еди-коя си избили зъбите в някакво такси. Еди-кого си ударили по главата на Хей Хил и му отмъкнали печалбата от покер. Еди-кого си блъснала линейка на Червения кръст и го оставила непогледнат.

Разговаряха за видовете военна служба. Повечето бяха в униформа. Навсякъде групички приятели се уговаряха да прекарат войната заедно. В териториалната зенитна батарея служели само модни естети, наричали ги „чудовищния джентълменски полк“… Борсови посредници и търговци на вино се нанасяха в общинските канцеларии на Голям Лондон. Редовни войници очакваха всеки момент повиквателна да се явят в частта си в последния час. Яхтсмените носеха бради и униформи на доброволческия кралски морски полк. Гай не виждаше място за себе си в нито една от тези части. — Шурей ми си търси работа — обяви Бокс-Бендър.

— Позакъснели сте, ще знаете. Всеки се е нагласил кой както може. Естествено завърти ли се машинката, длъжностите ще почнат да никнат. На ваше място бих изчакал.

Останаха в клуба до късно, тъй като никому не припираше да се гмурне в мрака отвън. Никой не се опитваше да шофира. Таксита се намираха рядко. Викаха се да си ходят заедно, ако са в същата посока. Накрая Гай и Бокс-Бендър тръгнаха с една, група, която живееше към Белгрейвия. Заедно се запрепъваха по стълбите и излязоха в объркващата среднощна бездна. Сякаш се бяха върнали две хиляди години назад, когато Лондон е бил оградена шепа колиби по течението на реката, а улиците, по които вървяха сега, представлявали блатиста пустош, обрасла с острица.

 

 

През следващите две седмици Гай прекарваше по-голямата част от деня си в „Белами“. Премести се на хотел и след закуска без бавене се отправяше пеш по Сейнт Джеймс Стрийт. Всекидневно, както чиновник към службата си. В клуба, седнал в ъгъла на утринната гостна, пишеше писма — по цяла купчина на ден, отначало засрамено, след това с все по-голяма лекота.

„Драги генерал Кътър, моля да ме извините, че Ви безпокоя в такова напрегнато време. Надявам се, че като мене си спомняте щастливия ден, в който семейство Брадшоу Ви доведоха у дома в Santa Dulcina и излязохме заедно с лодката и тъй безславно не успяхме да хванем нищо…“

„Драги полковник Гловър, пиша Ви, тъй като знам, че сте служили с брат ми Джървъс и сте били приятели…“

„Драги Сам, въпреки че не сме се виждали след Даунсайд, следих кариерата ти, макар и отдалеч, с гордост и възторг, сякаш бях на твое място…“

„Мила Моли, знам, че не бива да знам, но всъщност знам, че Алекс е Много Важна Клечка в Секретната служба на Адмиралтейството. Знам, че го държиш изцяло под чехъл. Смяташ ли, че би могла да докажеш какъв ангел си…“

Просеше професионално, без всякакви задръжки.

Обикновено получаваше отговор: написана на пишеща машина бележка или обаждане по телефона от някоя секретарка или някой адютант; определяха му среща, изпращаха му покана. И неизменно и учтиво го обезсърчаваха.

„След съвещанието в Мюнхен организирахме фиктивни части. Ще продължаваме да набираме хора, щом разберем какви са задълженията ни. Напоследък получихме директива да не бързаме с мобилизацията. Ще Ви включа в нашия списък и ще се погрижа да бъдете уведомен в момента, в който имаме нещо подходящо за вас!“ — обясняваха цивилните.

„Този път — никакво пушечно месо. Не сме забравили поуките от 1914 г., когато хвърлихме в боя цвета на нацията. Оттогава все още не можем да се съвземем“ — обясняваха военните.

— Но аз не съм цветът на нацията — възразяваше Гай. — Аз съм пушечно месо. Нямам семейство. Нямам специално образование. Нещо повече — остарявам. Готов съм за незабавна консумация. Трябва да мобилизирате моя набор и да оставите младежите с достатъчно време, за да дадат живот на синове.

— За съжаление официалните власти не разсъждават така. Ще ви включа в нашия списък и ще се погрижа да бъдете уведомен в момента, в който имаме нещо подходящо за вас.

През следващите дни името на Гай бе включвано в редица списъци, немногобройните му качества — категоризирани и каталогизирани в многобройни поверителни регистри, в които си останаха непогледнати през всичките последвали дълги години.

Англия обяви война, но за Гай това не промени всекидневието на молби и разговори. Нямаше бомби. Нямаше отровни дъждове, нито пожари. Все още след стъмване се трошаха глави. И нищо повече. В „Белами“ Гай откри, че е член на огромната група потиснати по-стари от него мъже, служили безславно през Първата световна война. Повечето бяха отишли в окопите направо от училищната скамейка и бяха прекарали останалата част от живота си в усилия да забравят калта, въшките и грохота. Бяха им заповядали да чакат заповеди и сега те разговаряха печално за различните скучни длъжности по жп гари, пристанища и складове. Машинката се бе завъртяла и ги бе изплюла.

Русия влезе в Полша. Никой от старите воини не споделяше горещото възмущение на Гай.

— Драги, имаме си достатъчно други грижи. Няма да вземем да воюваме с целия свят я!

— Но тогава защо изобщо да воюваме? Ако целим само благоденствие, тогава и най-неизгодната ни сделка с Хитлер е за предпочитане пред победата. Ако държим на справедливостта, русите са точно толкова виновни, колкото и немците.

— Справедливост ли? — казваха старите воини. — За каква справедливост става дума?

— Освен това — отбеляза Бокс-Бендър, когато Гай обсъди въпроса и с него (очевидно никой друг не се интересуваше) — народът няма да ни подкрепи. Социалистите заклеймяват нацистите вече пет години, но в душата си са пацифисти до един. Ако изобщо притежават патриотични чувства, те са на страната на Русия. Решим ли да раздаваме справедливост, ще избухне обща стачка и държавата ще стигне до катастрофа.

— Тогава за какво воюваме?

— Заставени бяхме, не разбираш ли? Бог знае защо, социалистите все ни опяваха, че защитаваме Хитлер. Такава работа ни се отвори, за да се опазим неутрални по време на Испанската война! Ти живееше в чужбина, затова се размина с всички тези вълнения. Мога да ти кажа, че ни дойде доста нанагорно. Ако и сега си бяхме правили пас, щеше да настъпи хаос.

Днес задачата ни е да ограничаваме и локализираме войната, а не да я разширяваме.

Всички тези разисквания приключваха с падането на мрака, с настъпването на всемогъщата нощ, която ги чакаше зад клубните врати. Когато идваше време клубът да затваря, старите воини и младите воини, и политиците образуваха компанийки, за да се промъкват пипнешком до домовете си. Неизменно нечий път съвпадаше с пътя на Гай към хотела, неизменно имаше нечие приятелско рамо. Но на душата му беше пусто.

Гай бе подочул за съществуването на тайнствени отдели, известни единствено с инициалите си, или като „момчетата на еди-кого си — рицари на плаща и кинжала“. Очевидно до тях бяха успели да се доберат банкери, комарджии, чиновници в петролни компании; Гай обаче не успяваше. Срещна се с един познат журналист, който навремето му бе гостувал в Кения. През последните години тоя човек, лорд Килбанок, пишеше за конни състезания в един вестник; сега бе облечен в униформа на военновъздушните сили.

— Как успя? — попита го Гай.

— Признавам, че по доста неподобаващ начин. Има един маршал от вевесето, чиято съпруга играе бридж с моята. Той направо си умираше да стане член на нашия клуб. Е, внесох му кандидатурата. Говно първа класа.

— И ще го приемат ли?

— Не, не. Погрижил съм се. Сигурни са му три черни бюлетини. Но вече не може да ме махне от авиацията.

— И какви са ти задълженията?

— И те не са кой знае колко завидни. Аз съм, както се казва, „съпровождащ офицер“. Например развеждам някой американски журналист по бойните части. Но скоро ще си намеря друга длъжност. Важното е веднъж да облечеш униформата; след това можеш да се поогледаш и за нещо по-добро. В момента в тая война участвуват само избраници. Но влезеш ли веднъж в играта, вратите ти навсякъде са отворени. Хвърлил съм око я на Индия, я на Египет. Само да е някъде, където няма затъмнения. Миналата вечер един момък от нашата кооперация го халосали по главата, и то вътре, на стълбите. Прекалено опасно става за моя вкус. Не ми трябва медал. Искам да се прочуя като мамино синче, което не се е отличило във войната. Ела да пийнем нещо.

Тъй минаваха вечерите. Всяка сутрин Гай се събуждаше в хотелската си спалня недоспал и тревожен. След като живя по този начин един месец, реши да излезе от Лондон и да погостува на семейството си.

 

 

Първо посети сестра си Анджела, в къщата в Глостършир, купена от Бокс-Бендър, когато го избраха за депутат.

— Живеем в невъобразима мизерия — бе му казала Анджела по телефона. — Вече не сме в състояние да посрещаме гостите си на Кембъл — нямаме бензин. Ще ти се наложи в Кембъл да се прехвърлиш на пътническия влак. Или да вземеш автобуса от Страуд, ако още върви: Май че го спряха.

Но на Кембъл, измъквайки се от коридора, в който бе стоял прав три часа, Гай видя племенника си Тони, застанал на перона да го чака. Тони бе облечен цивилно и само ниско подстриганата му глава издаваше, че е войник.

— Здрасти, чичо Гай. Дано съм те изненадал приятно. Дойдох да те отърва от пътническия влак. Дадоха ни отпуск, преди да се качим на кораба, и специални купони за бензин. Скачай в колата.

— Не трябва ли да бъдеш в униформа?

— Трябва. Но никой не ходи униформен. Като се изхлузя от униформата за няколко часа, отново се чувствувам човек.

— Струва ми се, че ако се сдобия с униформа, няма да искам да се изхлузвам.

Тони Бокс-Бендър се разсмя добродушно.

— Умирам си да те видя. Някак не мога да си те представя като сваляч с пагони. Защо напусна Италия? Бих казал, че Santa Dulcina е най-подходящото местенце, в което можеш да си прекараш войната. Как остави народа там?

— Временно потънал в сълзи.

— Басирам се, че им липсваш.

— Кой знае. Те лесно плачат.

Плъзгаха се между ниските стени на Котсуолд. Накрая под тях се опъна долината на Бъркли; Севърн блещукаше кафявозлатист на вечерното слънце.

— Радваш ли се, че заминаваш за Франция?

— Разбира се. В казармата е ад, гонят по цял ден. Честно казано, в момента и у дома е ад, навсякъде — съкровища на изкуството, и кой готви — мама.

Къщата на Бокс-Бендърови — неголям островръх господарски дом, се намираше в напредничаво селце, в което половината къщи се бяха снабдили с бани и кретонени завески. Гостната и трапезарията бяха натъпкани до тавана със сандъци.

— Такова разочарование, мили — оплака му се Анджела. — Смятах, че сме го измислили много хитро. Представях си как пазим Уолъсовата колекция^[3] и се наслаждаваме на севърски порцелан и на творбите на Бул и Буше^[4]. Ей, казвах си, такава изтънчена война! И вместо това какво ни изпратиха? Хетски таблички от Британския музей и дори не ни се разрешава да ги разгледаме, макар че, бог ми е свидетел, нямаме особено желание. Мили, ще ти бъде отвратително неудобно. Приготвила съм ти легло в библиотеката. Целият горен етаж е затворен, за да не би, ако ни бомбардират, да се изплашим и да скочим през прозорците. Идеята е на Артър. Прекалено е изобретателен. Той и аз спим в хижицата на градинаря. Някоя нощ ще си счупим главите, сигурна съм, докато минаваме през градината, за да си легнем. Артър не дава да се святка с електрическото фенерче. Такъв идиотизъм! Кой ще седне да следи градината!

Гай имаше чувството, че сестра му е станала по-бъбрива.

— Не трябваше ли да поканим гости за последната ти вечер в Англия, Тони? Да не ти е скучно… но пък и кой ли остана? А тука няма къде да се обърнеш, нали се храним в канцеларията на Артър.

— Не, мами, много по-хубаво е да сме си само ние.

— Разчитах, че така ще ми отговориш. Приятно ни е, разбира се, и все пак — можеха да ви дадат два дни отпуск.

— В понеделник трябва да бъда на проверката. Ако си бяхте останали в Лондон…

— Но нали предпочиташ да прекараш последната си вечер у дома?

— Където ти, там и аз, мами.

— Нали ни е добро момчето, Гай?

Обитаема бе единствено библиотеката. В единия край вече бяха приготвили леглото на Гай, което изобщо не се съчетаваше със земния и небесния глобус в двата края на помещението.

— Двамата с Тони ще трябва да се миете в тоалетната под стълбите. Тони, миличкият, спи в зимната градина. Сега трябва да се погрижа за вечерята.

— Всъщност това ни най-малко не се налагаше — отбеляза Тони. — Мама и тате направо се наслаждават на бъркотията. Предполагам, че защото досега сме живели в неизменно строг ред. Пък и тате винаги си е бил стиснат. И по-рано мразеше да плаща сметките. А сега си е намерил великолепен предлог да стиска кесията.

Влез Артър Бокс-Бендър с поднос.

— Виждаш ли как сме затегнали колана — поде той. — След годинка-две всички ще стигнат до това положение. Ние започнахме отрано. Извънредно забавно е.

— Ти живееш тук само в края на седмицата — възрази Тони. — Както разбрах, имаш си много удобна бърлога на Арлингтън Стрийт.

— На тебе май щеше да ти бъде по-приятно да прекараш отпуска си в Лондон.

— Не е речено.

— В апартамента нямаше да има място за майка ти. Никакви съпруги — това беше условие от споразумението, което сключихме при решението си да наемем заедно апартамента. Малко херес, Гай? Интересно дали ще ти хареса. Южноафриканско производство. Скоро всички ще го пият.

— Тая страст да диктуваш модата е нещо ново, Артър.

— Не ти ли харесва?

— Не особено.

— Колкото по-скоро свикнеш, толкова по-добре. Вече няма да има внос от Испания.

— За мен вкусът си е същият — каза Тони.

— Е, тържеството е в твоя чест.

Единствени прислужнички в дома бяха съпругата на градинаря и едно момиче от селото. Анджела вършеше по-леката и чиста кухненска работа. След известно време тя ги извика да вечерят в кабинетчето, което Артър Бокс-Бендър обичаше да нарича „канцелария“. Канцеларията му в Сити бе огромна; агентът, който му организираше изборите, притежаваше постоянна канцелария в областното тържище^[5]; частната му секретарка разполагаше с папки, пишеща машина и два телефона в югоизточната част на Лондон; никога никаква работа не бе вършена в помещението, в което вечеряха, но Бокс-Бендър бе чул за първи път израза от мистър Краучбак — той наричаше „канцелария“ стаята, в която търпеливо водеше документацията на Брум. Изразът си е чисто местен, разсъждаваше (основателно) Бокс-Бендър.

В мирно време Бокс-Бендър често канеше на вечеря избрани гости — осем до десет души. Гай пазеше спомен за много вечери на светлината на свещи, с грижливо пресметнати количества храна и вино, за Бокс-Бендър, седнал непоклатим на мястото си, потънал в злободневни разговори. Тази вечер, в присъствието на Анджела и Тони, които честичко скачаха, за да сменят чиниите, той се чувствуваше по-неуверен. Все още бе пълен със злободневни теми, но Гай и Тони си имаха собствени грижи.

— Смайваща е тая постъпка на Ейбъркроумбови — подхвана Бокс-Бендър. — Чухте ли? Цялото семейство си събрало партакешите и се дигнало, та чак в Ямайка.

— Защо не? — възрази му Тони. — Тук от тях няма полза. Само излишни гърла.

— Май както върви, и аз ще стана излишно гърло — каза Гай. — Въпрос на схващания според мен. По време на война човек иска да бъде сред свои.

— Това не го разбирам — отсече Тони.

— Един цивилен също може да върши полезна работа — обясни Бокс-Бендър.

— Всички евакуирани, които бяха настанени у Прентисови, се дигнали обратно за Бирмингам — намеси се Анджела. — Тия Прентисови винаги са имали късмет. А нашите хетски ужаси ще си ги мъкнем до края на света, сигурна съм.

— Ужасно е, че войниците ни не знаят къде са съпругите и семействата им — каза Тони. — Горкият ни интендант по цели дни се опитва да ги открие. Шестима от взвода ми заминаха в отпуска, без да знаят останали ли са им домове, в които да се приберат.

— Старата мисис Спароу искала да свали нещо от тавана, паднала и си счупила двата крака. В болницата обаче не я приели, защото пазели всички легла за жертви от бомбардировките.

— Налага ни се денонощно да държим дежурен от противовъздушната. Пълна досада. Всеки час се обажда и докладва: „Отбой!“

— Карълайн Майдън я спрял в Страуд един полицай да я пита защо не носи противогаз.

— Най ме мъчи химическото обучение. Добре че имам класическо образование. Наредиха ни да изпратим един офицер от батальона на курс по химическа защита. Бяха ме определили мене. След това, слава богу, се появи един хахо, ама пълен хахо, от трета рота, който току-що си бе получил научната титла, тъй че аз почерпих адютанта няколко пъти и го накарах да прати на курс именно хахото. Най-големите тъпаци са в тоя курс по химическа защита.

Тони бе от друг свят; техните проблеми му бяха чужди. Гай не принадлежеше към ничий свят.

— Някой ми каза, че това била война само за избраници.

— Ами че естествено, чичо Гай, колкото повече хора се измъкнат, толкова по-хубаво. Вие, цивилните, не подозирате колко си ви е добре.

— Може би нямаме особено желание да си ни е добре, Тони.

— Аз знам какво е моето особено желание. Кръст за храброст и спретната хубавичка рана. Тогава бих прекарал останалата част от войната, ласкан от красиви сестрички.

— Тони, моля те!

— Извинявай, мами. Не прави тая отчаяна физиономия де! Ще започна да се кая, че не си прекарах отпуска в Лондон.

— Аз пък смятах, че се държа стоически. Но моля те, миличък, не ми говори как щели да те ранят.

— Слушай, не мислиш ли, че така ще бъде по-добре за мен?

— Вижте — намеси се Бокс-Бендър, — не навлизаме ли в твърде болезнени теми? Разходете се с чичо Гай, докато майка ти и аз раздигнем масата.

Гай и Тони се оттеглиха в библиотеката. Френските прозорци бяха разтворени; през тях се излизаше направо на застланата с плочи градина.

— По дяволите, трябва да дръпнем завесите, преди да запалим лампите.

— Хайде да поизлезем — предложи Гай.

Бе светло. Въздухът бе напоен с аромата на невидими магнолиеви цветове, сгушени по върховете на старото дърво, което закриваше половината дом.

— Никога не съм се чувствувал по-малко мрачен — каза Тони, но докато се разхождаха с Гай в сгъстяващия се мрак, наруши тишината с неочакван въпрос:

— Кажи ми как полудява човек. Много ли от маминото семейство откачат?

— Не.

— Ами чичо Айво?

— Той страдаше от силна меланхолия.

— Не наследствена, нали?

— Не, не. Защо? Да не би разумът да ти изневерява?

— Още не. Но четох нещо за един офицер през последната война, който изглеждал напълно нормален, преди да влезе в бой, а след това напълно се разцентровал и сержантът трябвало да го застреля.

— „Откачил“ не е дума, подходяща за страданията на чичо ти.

Той бе извънредно сдържан човек.

— А останалите?

— Виж мене. Виж и дядо си, и прачичо си Перигрин: той, пък е ужасяващо здравомислещ.

— Прекарва времето си, като събира бинокли и ги изпраща във Военно министерство; това здравомислещо ли го наричаш?

— Напълно.

— Доволен съм, че ми каза.

По едно време Анджела ги извика:

— Ей, вие двамата, влизайте си. Съвсем се стъмни. За какво си говорите?

— Тони се опасява, че полудява.

— Полудяла е мисис Гроут. Оставила е килера незатъмнен.

Седяха в библиотеката, с гръб към постелята на Гай. След малко Тони стана и им пожела лека нощ.

— Утринната е в осем — напомни му Анджела. — Трябва да тръгнем в осем без двадесет. Налага се да минем да вземем няколко души от евакуираните в Юлей.

— Ох, няма ли и по-късна служба? Така ми се щеше да си полежа.

— Иска ми се утре всички да се причестим. Гледай да дойдеш, Тони.

— Добре, мами, разбира се. Само нека тогава да тръгнем в без петнадесет. След като цели седмици съм плул в грях, ще ми се наложи да се пречистя.

Бокс-Бендър бе смутен — така изглеждаше винаги когато споменаваха религиозните ритуали пред него. Не бе успял да свикне с лековатото отношение към Благочестието.

— Ще бъда с вас духом — обеща той.

След това излезе и се запрепъва из градината към хижата. Анджела и Гай останаха сами.

— Сладко момче е Тони, Анджела.

— Да, и така е потънал в казармения живот! И то — само за няколко месеца служба! Хич не го е еня, че го изпращат във Франция.

— Че защо ще го е еня?

— Ох, Гай, ти си много млад и не си спомняш: Аз отраснах по време на Първата война. Бях едно от момичетата, за които си чел — които танцуваха с обречените войници. Спомням си как пристигна известието за смъртта на Джървъс. Ти беше ученик и за теб войната означаваше само по-малко сладкиши. А аз помня първите, заминала за фронта. Нито един не се завърна. Какви изгледи има момче като Тони сега, в самото начало? Ще си спомниш, че работих в болница. Заради това не можах да понеса думите на Тони за спретнатата хубавичка рана и как щели да го ласкаят.

— Не трябваше да говори такива работи.

— Не съм виждала хубавички рани. Всичките бяха отвратителни, а сега има и какви ли не гадни химикали, нали? Чу го как описва химическата война — хоби за слабоумни офицери. Той не подозира какво го очаква. Този път дори няма надежда да го вземат военнопленник. При кайзера германците все още бяха цивилизован народ. А тези зверове са способни на всичко.

— Анджела, какво да ти кажа, освен че ти не би искала Тони да поеме друг път, нали? Нали не би искала да се присъедини към нещастниците, забягнали, както чувам, по Ирландия или Америка?

— Това, разбира се, е немислимо.

— Тогава?

— Знам. Знам. Време е да си лягаме. Май ти опушихме стаята. Като загасиш светлината, ще можеш да си отвориш прозореца. Слава богу, че Артър тръгна първи. Ще мога да си осветявам пътя през градината, без да ме обвинява, че привличам цепелините.

През нощта, буден, принуден да избира между светлината и чистия въздух и избрал чистия въздух, без възможност да чете, Гай, размишляваше: „Защо Тони?“ Коя нечовешка пестеливост жертвуваше Тони, а запазваше него? В Китай, когато призоват някого в армията, за него е въпрос на чест да е в състояние да плати на някой бедняк и да го изпрати на своето място. Тони е богат на любов и очаквания. Гай е отчаян, храни само една-две пресъхващи капчици вяра. Защо да не отиде той във Франция на мястото на Тони при спретнатата хубавичка рана или във вавилонски плен?

Но на следващата сутрин, коленичил пред олтара до Анджела и Тони, той сякаш чуваше отговора в думите на молитвата: Domine non sum dignus.^[6]