Ивлин Уо
Във всеоръжие (31)

8.

На следващата сутрин призори във Фритаун кацна аероплан.

— За вас — каза полковник Тикъридж. — Уверяват ни, че генералът бил в състояние да тръгне утре.

Но същата сутрин чуха и друга новина. Аптърп изпаднал в кома.

— И нямало да излезе от нея — добави полковник Тикъридж. — Горкичкият чичо. Все пак има и по-страшна умирачка, а той няма ни дете, ни коте.

— Само леля — поясни Гай.

— Той май споменаваше две лели.

Гай не го поправи. Всички в бригадния щаб помнеха добре Аптърп. Той бе предмет на постоянни шеги. Сега столовата потъна в униние не толкова поради загубата на Аптърп, колкото поради съзнанието, че смъртта ги бе приближила тъй неочаквано.

— Ще направим погребение с военни почести.

— Той би бил доволен.

— Тъкмо случай да поразвеем знамето из града.

Дън се притесняваше за ботуша.

— Не знам сега как ще възстановя сумата. Много е зловещо да искам от най-близките му роднини.

— Колко е?

— Девет шилинга.

— Аз ще ги платя.

— Е, славно го намислихте. Тъкмо няма да имам затруднения със счетоводството.

Същата сутрин новият генерал отиде в болницата, за да уведоми Ричи-Хук за предстоящото му отпътуване. Върна се по обяд.

— Аптърп е мъртъв — съобщи той късо. — Краучбак, след обяда трябва да поговоря с вас.

Гай предположи, че повикването е свързано с преместването му и отиде в канцеларията на генерала спокоен. Завари там освен генерала, още и началник-разузнаването: първият му мяташе яростни погледи, вторият гледаше в масата.

— Научихте ли, че Аптърп е мъртъв?

— Да, сър.

— В леглото му намерили празна бутилка от уиски. Това говори ли ви нещо?

Гай мълчеше по-скоро ужасен, отколкото засрамен.

— Питах ви това говори ли ви нещо.

— Да, сър. Вчера следобед му занесох бутилка.

— Като знаехте, че е забранено?

— Да, сър.

— Някакво оправдание?

— Никакво, сър, освен че знаех, че го обича и не съзнавах, че ще му навреди. Нито че ще го изпие наведнъж.

— Та той не е бил на себе си, горкият. На колко години сте, Краучбак?

— На тридесет и шест, сър.

— Точно. Точно това прави нещата тъй безнадеждни. Да бяхте млад идиот на двадесет и една, бих го разбрал. По дяволите, вие сте само година-две по-млад от мен.

Гай стоеше неподвижен и безмълвен. Любопитно му беше как генералът ще излезе от положението.

— Старшият медицински офицер в болницата знае всичко. Предполагам, че го знае и по-голямата част от персонала. Можете да си представите изживяванията му. Стоях при него половината сутрин, докато го накарам да погледне на нещата разумно. Да, отървах ви чрез страшни кандърми, но ви моля да разберете, че го сторих единствено в името на корпуса. Престъплението ви е твърде сериозно, за да го отмина нехайно. Трябваше да избера между потушаването на цялата работа и военен съд за вас. Лично аз бих бил извънредно доволен, ако изобщо изхвърчите от армията. Но ние вече сме се заплели в една каша, в която случайно сте хлътнали и вие. Убедих доктора, че не разполага с доказателства. Вие сте били единственият посетител на горкия Аптърп, но има санитари, има туземна прислуга, които непрекъснато шетат вън-вътре из болницата и може да са му продали онова. — Генералът говореше за уискито, което сам пиеше умерено и редовно, като за отровна течност, сварена от самия Гай. — Нищо по-жалко от военен съд, който не разполага с доказателства. Подсказах му също колко ще пострада репутацията на горкия Аптърп. Нали всичко ще трябва да излезе наяве? Предполагам, че той всъщност си е бил алкохолик, а си има две лели, за които е идеал. Как ли ще ги порази истината! Тъй че накрая заставих офицера да се съгласи с мен. Но не ми благодарете и помнете, че вече не желая да ви виждам. Ще поискам преместването ви в друга бригада веднага щом в Англия се разправят с вас. Единствената ми надежда е, че наистина се срамувате от себе си. Сега сте свободен.

Гай си излезе от канцеларията незасрамен. Чувствуваше се смазан, сякаш бе станал свидетел на автомобилна катастрофа, която не го засягаше. Пръстите му трепереха, но от нерви, а не от гузна съвест. Срамът му бе познат; това треперене, това безнадеждно усещане за нещастие бяха нещо съвършено различно, нещо, което щеше да отмине безследно.

Стоеше в приемната потен и неподвижен; по едно време усети нечие присъствие до себе си.

— Май в момента не сте зает.

Извърна се и видя Дън.

— Не.

— Тогава нали не се сърдите, че ви напомням? Днес сутринта бяхте много любезен и ми предложихте да уредите въпроса с ботуша.

— Да, разбира се. Колко беше? Забравям. Девет лири, нали?

— Какво говорите! Девет шилинга.

— Разбира се. Девет шилинга. — Гай не искаше Дън да забележи треперещите му ръце. — В момента нямам дребни. Напомнете ми утре.

— Но нали утре заминавате?

— Да, вярно. Забравих.

Ръцете му, когато ги извади от джобовете, трепереха по-малко, отколкото се беше опасявал. Отброи девет шилинга.

— Ще направя разписка на името на Аптърп, ако не възразявате.

— Не искам разписка.

— Заради счетоводството.

И Дън го остави, за да си гледа счетоводството. Гай не помръдна. По едно време от канцеларията излезе началникът на разузнаването.

— Да знаете, че много съжалявам за тая история.

— Направих страшна глупост. Чак сега го разбирам.

— Нали ви предупредих, че отговорността си е ваша.

— Разбира се. Разбира се.

— Просто нямаше как да се застъпя за вас.

— Разбира се. Просто нямаше как.

 

 

Изнесоха Ричи-Хук от болницата преди Аптърп. На Гай му се наложи да стои на пристанището половин час. Аеропланът ги очакваше. Няколко рибарски лодки продаваха плодове и кокосови орехи.

— Добре ли опаковахте моя орех, Глас?

— Да, сър.

Алебардист Глас бе в отвратително настроение. Прислужникът на Ричи-Хук се връщаше у дома заедно с господаря си. Глас трябваше да остане.

По кея се зададе полковник Тикъридж.

— Май не нося особен късмет на офицерите, които посочвам за повишение. Първо Ленард, сетне Аптърп.

— А сега и аз, сър.

— А сега и вие.

— Ето ги, идат.

До тях спря линейка, следвана от колата на генерала. Ричи-Хук, с един огромен, сякаш заболял от слонска болест крак, в гипс. Началник-разузнаването го хвана под ръка и го поведе по кея.

— Без затворнически ескорт, а? — попита Ричи-Хук. — Добрутро, Тикъридж. Добрутро, Краучбак. Какво чувам, че сте се опитали да отровите един от моите офицери? Тия проклети сестри не млъкнаха през целия ден вчера. Хайде, скачайте. Младшите офицери влизат първи в лодката и излизат последни.

Гай скочи и седна колкото бе възможно по-далеч от всички. След това спуснаха Ричи-Хук. Преди лодката да стигне до аероплана, бригадният автомобил вече се клатушкаше обратно между безжизнените черни тълпи: предстоеше погребалната церемония.

 

 

Аеропланът бе пощенски. Задната половина на кабината бе затънала в чували, сред които алебардистът си направи удобно легло. Гай си спомни с каква огромна досада цензурираше тези писма в Англия. Тук-таме се мяркаше писмо на някой, който по прищявка на възпитателите си бе избягнал държавното училище. Такива хора пишеха главно фонетично, с невероятни грешки, но от сърце. Останалите писма представляваха наниз от клишета, които, предполагаше Гай, все пак внушаваха и обменяха обич и близост. Старите войници пишеха на пликовете „зелц“, тоест „запечатано с любяща целувка“. Всички тези послания сега служеха за постеля на вестовоя на Ричи-Хук.

Аеропланът описа голям кръг над зелената суша и зави към града. Осезателно захладя.

Горещината стана причина, мислеше Гай, за всичките фалшиви чувства през последните двадесет и четири часа. В Англия, където зимата вече започва да хапе, където листата капят сред падащите бомби, в опожарената, разрушена Англия, където нощем изкопаваха от развалините полуоблечени, прегърнали домашната котка трупове, в тази Англия нещата биха изглеждали доста по-различно.

Аеропланът отново описа кръг над. Гроба на Белия и се насочи към океана, отнасяйки двамата мъже, които бяха погубили Аптърп.

 

 

Гробът на Белия. Европейското гробище бе разположено на удобно близко разстояние от болницата. Шестте месеца на смяна на биваците в очакване на заповеди не бяха спънали равномерния ритъм на алебардисткия бавен марш. Втори батальон се бе строил в момента, в който научи за смъртта на Аптърп и полковият сержант бе крещял под палещото слънце и ботушите бяха удряли по горещото шосе напред-назад. Тази сутрин строят бе безупречен. Алебардистите, които носеха ковчега, бяха подбрани еднакви по ръст. Тръбите пееха „Кол славен“ в идеално съзвучие. Пушките бълваха едновременно.

Иначе погребението не направи кой знае какво впечатление. Гражданите бяха affecionados^[1] на погребенията. Те харесваха по-голяма непосредственост, по-очебийна скръб. Но като маршировка погребението бе нещо невиждано дотогава в колонията. Покритият със знаме ковчег бе спуснат плавно. Гробът бе покрит с точно премерена купчинка пръст. Двама алебардисти припаднаха: проснаха се по гръб вдървени и изправени и бяха оставени да си лежат.

Когато всичко свърши, Саръм-Смит, искрено трогнат, каза:

— Като погребението на сър Джон Муър в Коруна.

— Да нямате предвид погребението на Уелингтънския херцог в „Свети Павел“? — попита го Де Суза.

— Може би.

Полковник Тикъридж запита адютанта:

— Дали да не пуснем шапката из кръга за построяване паметник или нещо такова?

— Предполагам, че роднините му в Англия ще се погрижат за това.

— Заможни ли са?

— Доколкото знам, страшно. А и големи черковници. Сигурно ще искат нещо по-така.

— И двамата ни чичовци си отидоха в един ден.

— Странно, и аз за същото мислех. Общо взето, май предпочитах Краучбак.

— Той ми се струваше много свестен. Така и не можах да го разбера напълно. Жалко, че толкова се изложи.

Втори алебардистки батальон вече говореше за Гай в минало време. Той бе станал един от тях само временно; сега им бе чужд; част от дългото им и разнообразно бурно минало, вече забравен.