Ивлин Уо
Във всеоръжие (25)

2.

Две седмици бригадата на алебардистите не получаваше писма. Гай научи нещо за Тони едва от две писма от баща си, писани през десет дни.

Крайморски хотел, Мачет, 2 юни

Скъпи Гай,

Не знам къде си и предполагам, че не ти е разрешено да ми кажеш, но се надявам настоящето писмо да стигне до теб, където и да си, с уверението, че не те забравям в мислите и молитвите си.

Може би си чул, че Тони беше в Кале и че оттам не се е върнал никой. Водят го изчезнал. Анджела си е втълпила, че е военнопленник, но ние с теб познаваме и него и неговия полк прекалено добре, за да допуснем, че ще се предадат.

Тони бе добро и мило момче и не бих могъл да искам по-славна смърт за някое любимо същество: онази bona mors, за която всички се молим.

Ако получиш това, пиши на Анджела.

Твой любящ баща

Г. Краучбак.

Крайморски хотел, Мачет, 12 юни

Скъпи Гай,

Знам, че ако можеше, щеше да ми пишеш.

Научи ли за Тони? Военнопленник е и Анджела — нещо естествено, струва ми се — сега е на седмото небе само при мисълта, че е жив. Тук виждам божия промисъл, но не мога да се възрадвам. Всичко говори, за продължителна война — може би по-продължителна от последната. Ужасно е човек на възрастта на Тони да прекара години наред в леност, откъснат от собствения си народ, години на съблазън.

Неговият гарнизон не носи вина, че са се предали. Наредили им от по-високо място.

Е, сега страната ни е изоставена и по мое мнение това е полезно за нас. Англичанинът се проявява най-добре, когато е притиснат до стената; в миналото честичко сме се сдърпвали със съюзниците си, което смятам, си е било наша грешка.

А пък миналия вторник беше годишнината на Айво, тъй че много го мислих.

Още не съм съвсем безполезен. Тук се премести от Източното крайбрежие една мъжка прогимназия (католическа). Не мога да си спомня писах ли ти. Докато се нанасяха, в хотела живяха директорът, много симпатичен, и съпругата му. Нямат достатъчно учители и, за моя най-голяма изненада и радост, ме помолиха да поема един от класовете. Учениците са много послушни и аз дори получавам заплата! Което ми е от помощ, тъй като в хотела вдигнаха цените. Интересно ми беше да поосвежа забравения си гръцки.

Твой любящ баща

Г. Краучбак.

Двете писма пристигнаха в деня, в който немците влязоха в Париж. По това време Гай и ротата му квартируваха в един крайморски хотел в Корнуол.

Много вода бе изтекла, откак преди осемнадесет дни напуснаха Олдършот. Който следеше събитията и мислеше за бъдещето, имаше усещането, че светът се срутва. Алебардистите само се нервираха. Сутринта на отпътуването им чрез главния щаб на областта пристигна бърза заповед да бъдат подготвени войниците за лоши новини. Стигаше им лошата новина, че ги местят в Уелс. Качиха се на три древни разнотонажни търговски кораба и окачиха хамаците си в прашните им трюмове. Гризяха сухари. Цялата топла нощ я изкараха, налягали безразборно по палубата. Корабните комини вече димяха; всички връзки с брега бяха прекъснати.

Полковник Тикъридж каза:

— Нямам представа накъде се отправяме. Разговарях със субкаргото: според мен той се сащиса от самото ни присъствие.

На следващата сутрин ги свалиха на брега и трите кораба отплаваха нанякъде пред очите им, ненатоварени. Бригадата се раздели и разквартирува по батальони из съседните областни тържища, по магазини и складове, стояли празни в продължение на девет години след депресията. Частите и подразделенията започнаха да се настаняват, да учат и да играят крикет.

След това Бригадата отново се формира на пристанището, отново се качи на същите кораби, още по-овехтели, тъй като междувременно бяха пренесли от Дюнкерк през Ламанша една разбита армия. В единия се бе приютила холандска артилерийска батарея, лишена от оръдията си. В Дюнкерк те, кой знае как, се бяха качили на тоя кораб, а в Англия сякаш никой не знаеше какво да ги прави. Така си и стояха на кораба — печални, солидни, много учтиви.

Корабите напомняха бордеи. Гай бе зает само с едно: да опази припасите и войниците си неразпилени. Слизаха на брега за по един час на упражнения, всяка рота поотделно. През останалата част от деня седяха върху раниците си. От много далече пристигна един щабен офицер и донесе прокламация, която трябваше да бъде прочетена пред всички чинове и която опровергаваше разпространяваните от врага сведения, че в Дюнкерк британската авиация била стояла със скръстени ръце. Самолетите не се виждали, защото били заети да разрушават вражеските комуникационни линии. Алебардистите се интересуваха повече от слуха, според който германската армия дебаркирала в Лимърик^[1] и тяхната задача щяла да бъде да я отблъснат.

— Не е ли по-добре да опровергаем този слух, сър?

— Не — отвърна полковник Тикъридж. — Той отговаря на истината. Не искам да кажа, че немците са вече там. Но нашата задача е да ги пресрещнем там, когато наистина дебаркират.

— Само ние?

— Само ние. Поне засега всички смятат така, освен, разбира се, нашите холандски другарчета.

Според заповедта трябваше да отпътуват след два часа. След два дни положението вече не бе тъй затегнато и на войниците бе разрешено да слизат на брега под строй за упражнения и почивка. Нареждането бе да не губят от поглед мачтата на своя кораб, тъй като при заповед за незабавно отплаване на мачтата щеше да бъде издигнат флаг.

Полковник Тикъридж свика офицерите на съвещание в каюткомпанията и им съобщи подробности по операцията Лимърик. Очаквало се немците да дебаркират с бронетанкови части със силна подкрепа на авиацията; по всяка вероятност можело да се очаква местното население да им окаже някаква помощ. Задачата на алебардистката бригада била да ги задържи колкото е възможно по-дълго.

— Колко дълго — заключи полковник Тикъридж — нито вие сте в състояние да кажете, нито аз.

Снабден с карта на Лимърик и с тези потискащи новини, Гай се върна при скупчената си рота.

— Алебардист Шанкс е подал молба за отпуск, сър — докладва Рокс.

— Нали знае, че няма полза.

— Важни семейни причини, сър.

— И какви по-точно, старшина?

— Не желае да каже, сър. Настоява на правото си да говори е ротния командир на четири очи, сър.

— Добре. Той беше от свестните, нали?

— Един от най-добрите, сър. Искам да кажа, от ония от повинността.

Въведоха алебардист Шанкс. Гай го познаваше добре — красив, способен, услужлив.

— Е, Шанкс, какво има?

— Заради състезанието, сър. Моля ви, трябва непременно да бъда в Блакпул утре вечер. Обещал съм. Приятелката ми никога няма да ми прости, ако не отида.

— Състезание по какво, Шанкс?

— Енглиш валс, сър. Упражняваме се от три години вече. Миналата година спечелихме в Салфърд. Ще спечелим и в Блакпул, сър. Сигурен съм. Ще се върна след два дни, честна дума, сър.

— Шанкс, съзнавате ли, че Франция падна? Че най-вероятно предстои нахлуване в Англия? Че цялата железопътна система в страната е дезорганизирана, за да се извозят войниците от Дюнкерк? Че може да се наложи след два часа нашата бригада да влезе в бой? Съзнавате ли?

— Да, сър.

— Тогава как можете да ми се явявате с такова абсурдно искане?

— Но, сър, ние се упражняваме вече три години. Миналата година в Салфърд спечелихме първо място. Не мога да се откажа сега, сър.

Тези ли бяха последиците от Дюнкерк?

— Старшина, молбата не се уважава.

Както си му беше прието, Ч. С. М. Рокс чакаше недалече, в случай че поискалият разговор на четири очи се опита да нападне офицера. Сега той пое командуването.

— Молбата не се уважава. Кръгом марш!

А Гай остана да се чуди: нима тези бяха недвусмислените последици от Дюнкерк? Струваше му се, че да.

Дните в „каторжническия кораб“, както се изразяваше Де Суза, бяха малко на брой, но Гай ги запомни по-ясно от останалите от живота си сред алебардистите: за първи път му бе истински неприятно, храната бе отвратителна, отговорностите му — безкрайно досадни, страдаше от клаустрофобия и всичко това го потискаше, но нямаше никакво предчувствие за национална катастрофа. Приливните вълни и отливите в пристанището, променливият брой заболели на ден, дежурните, тук-там някоя кавга — ето какви бяха дневните му грижи. Саръм-Смит бе определен да се грижи за забавленията и организира концерт, на който трима от старшите подофицери изиграха странна, пантомима, традиционна за алебардистите и извлечена, както твърдеше Де Суза, от неизяснен народен обичай: бяха се маскирали с одеяла и водеха ритуален разговор под названията „Глупавото Бобче“, „Черното Бобче“ и „Лошото Бобче“.

Освен това Саръм-Смит организира дебати на тема „Всеки мъж, който се жени, преди да е навършил тридесетте, е глупак“. Дебатите скоро се превърнаха в поле за саморазкрития: „Мота само да кажа, че баща ми се е оженил на двадесет и две, а не съм виждал по-щастлив и уютен дом от нашия и по-добра майка от моята.“

Саръм-Смит организира и боксови мачове.

Към Аптърп той се обърна с молба да изнесе лекция за Африка. Вместо това Аптърп реши да говори на доста неочаквана тема: „Пълномощията на Лъв — Главния хералд на Шотландия, в сравнение с тези на Главния хералд на Ордена на жартиерата“^[2].

— Но, чичо, смятате ли, че това ще заинтересува войниците?

— Може би не всекиго. Но който се интересува, ще му бъде наистина много интересно.

— Според мен те ще предпочетат нещо за слонове или канибали.

— Ваша си работа, Саръм-Смит.

Саръм-Смит се отказа от идеята си.

Гай изнесе лекция върху „Изкуството да се приготовлява вино“ с изненадващ успех. Войниците с наслада го разпитваха за техническите подробности.

Появяваха се и външни лица, които само увеличаваха калабалъка. Странен стар капитан, приличен на какаду в ярката си униформа на някакъв несъществуващ полк от ирландската пехота, който заяви, че бил от разузнаването. Хванаха го да чете лекция върху „Дворцовия живот в Санкт Петербург“.

Появиха се Дън и хората му. Стигнали до Франция и пропътували, при големи опасности, разстоянието от Булон до Бордо, без нито веднъж да слязат от влака. Това пътуване из чужбина, на фона на един-единствен обстрел, когато объркан летец пресякъл пътя им, значително бе повдигнало самочувствието на Дън. Саръм-Смит се опита да го прилъже да изнесе лекция върху „поуките от битката“, но Дън обясни, че е прекарал пътуването, заседавайки в Следствения съд под ръководството на старшия офицер във влака, който разследвал случая „разпорения ботуш“. Присъдата гласяла: „преднамерено нанесен ущърб“, но тъй като оттогава пътищата им с офицера се разделили, не знаел къде да изпрати протоколите. Сега правел справки в своя Наръчник по военно право.

На пристанището докараха зловещ свръхтовар, означен „Химическо оръжие (нападателно)“ и го оставиха без охрана.

Назначиха на Гай помощник-командир, глуповат млад кадрови офицер на име Брент, и трети младши офицер. Тъй минаваха дните. Внезапно дойде предупредителна заповед и ново преместване. Слязоха на брега. Влакът им потегли бавно и сред пушек и дим ги понесе към неизвестността. Холандските артилеристи им махаха за сбогом. Събраха им картите на графство Лимърик. Кандилкаха се десет часа, многократно спираха на прелези, многократно се караха с транспортни офицери. Слязоха от влака нощем — великолепна, лунна, дъхава нощ — и си устроиха бивак в гората край един парк, където всички пътечки грееха под краката им с фосфоресциращата светлина на гнилоча. Натовариха ги на автобуси и ги пръснаха по стръмния бряг, където Гай научи новините за братовчед си Тони.

В случай на вражеско нахлуване трябваше да се отбранява отсечка от скалист бряг. Когато показаха на Де Суза фронта на неговия взвод, коментарът му беше:

— Но, чичо, всичко това няма никакъв смисъл. Немците са луди, но не чак толкоз. Те няма да дебаркират тука.

— Могат да свалят на брега шпиони. Или някой от дебаркиралите да се заблуди и да слезе тука.

— Според мен са ни пратили на този плаж, защото не ставаме за по-изисканите.

След два дни пристигна на инспекция един генерал, придружен от няколко щабни офицери и от нацупения Ричи-Хук; цели три автомобила. Гай ги разведе из оръдейните гнезда, разположени така, че да покриват всяка пътечка, по която можеше да се слезе на брега за къпане. Генералът обърна гръб на морето и се взря в брега.

— Нямате добър обсег.

— Не, сър. Очакваме врага от противоположната страна.

— Трябва да си осигурите кръгова отбрана.

— Не ви ли се струва, че за тая работа са малко тънки? — попита Ричи-Хук. — Те покриват батальонен фронт.

— Парашутите — не му обърна внимание генералът. — Те са най-опасните. И помнете. Ще защитавате позициите до последния човек и до последния патрон.

— Слушам, сър — отвърна Гай.

— Войниците ви разбират ли това?

— Да, сър.

— Никога не бива да казвате „Ако врагът дойде“, само „Когато дойдат“. Те идват тук още този месец. Ясно?

— Да, сър.

— Тъй, мисля, че огледахме всичко.

— Мога ли да кажа нещо? — запита спретнат млад щабен офицер от разузнаването.

— Кажете.

— Много трябва да внимавате за шпиони от Петата колона — начена офицерът. — Знаете какви ги свършиха на континента. Ще вършат същото и тук. Подозирайте всекиго: викария, селския зарзаватчия, селянина, чийто род живее тук от сто години — най-невероятните хора. Нощем внимавайте за всякакви сигнали, било светлинни, било късовълнови. И още нещо, само за ваше сведение. Да не стига до ушите на чин под взводен командир. По една случайност знаем, че телеграфните стълбове са белязани така, че да изведат нахлуващите части до мястото на срещата им. Метални номерца. Лично съм ги виждал. Смъквайте ги и докладвайте в щаба за всяко намерено номерче.

— Слушам, сър.

Трите коли потеглиха. При последните насърчителни думи Гай вече се намираше при взвода на Де Суза. Шосето се виеше едва ли не по ръба на пропастта. Той и Брент тръгнаха към позицията на следващия взвод. Пътем преброиха десетина телеграфни стълба, всеки — белязан с метално номерче.

— Всички телеграфни постове са такива — каза Брент. — По нареждане от пощите.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Нощем при охраняването на района им помагаха доброволните отряди за местна отбрана; те докладваха, че често виждат как шпиони от Петата колона сигнализират с фенерче. Едната от версиите бе така добре съчинена, че Гай прекара цяла нощ сам, придружен единствено от алебардист Глас, въоръжен до зъби, в скалисто заливче на пясъчния бряг: бяха им съобщили, че по тъмно там често излизала лодка. Но тази нощ не се мярна никой. Единственият инцидент бе самотен страхотен пламък, който за момент освети цялото крайбрежие. Гай си спомни след това, че в настъпилата за миг тишина бе казал глупаво: „Идат.“ След това отдалеч се донесоха тътенът и вибрациите от експлозия.

— Мина — каза Глас, — вероятно в Плимът.

По време на бденията си Гай често мислеше за Тони, от чийто млад живот щяха да бъдат заличени три, четири, може би пет години така, както онези осем бяха заличени от неговия собствен живот.

Веднъж в една потънала в гъста морска мъгла привечер пристигна съобщение, че врагът напада с иприт. Съобщението изпрати Аптърп, за малко оставен да се разпорежда в щаба. Гай не предприе нищо. След час дойде съобщение, анулиращо тревогата. То бе от полковник Тикъридж, върнал се на поста си.