Ивлин Уо
Във всеоръжие (12)

9.

През целия януари студът бе немилостив. През първата седмица от спалните в Кут-ал-Имара започна отлив. Най-напред си излязоха семейните, на които бе разрешено да спят по частни квартири; след тях, тъй като много от командирите, макар и несемейни, се бяха разквартирували, разшириха заповедта и за всички, които можеха да плащат или се изхитряха да си намерят начин да живеят вън от казармата. Гай се премести в грандхотела, много удобно разположен между Кут-ал-Имара и клуба. Хотелът беше голям, предназначен за летовници и почти пуст сега, във военновременната зима. Гай успя евтино да наеме добри стаи. Аптърп беше приютен от сър Лайънъл Гор. Към края на месеца в казармата не бяха останали и половината от доброволците. Разделиха се на „пансионери“ и „приходящи“. Разписанието на местните автобуси не съвпадаше с часовете за проверка, нито пък се спазваше особено усърдно. Много от „приходящите“ бяха наели квартири далече от училищната сграда и автобусната линия. Времето не показваше никакви признаци на оправяне. Шосето беше заледено и разстоянието от и до автобуса се изминаваше трудно дори пеша. Много от офицерите закъсняваха за проверка под твърде благовидни предлози. Гимнастическият салон не се отопляваше и дългите часове, прекарани там, се понасяха все по-трудно. Поради всички тези причини намалиха работните часове. Започваха в девет и свършваха в четири. В Кут-ал-Имара нямаше тръбач и един ден преди проверка Саръм-Смит на шега би училищния звънец в продължение на пет минути. Майор Маккини намери това нововъведение за много сполучливо и заповяда да продължат да бият звънеца всеки ден. Лекциите се водеха точно по учебника, урок по урок, упражнение по упражнение и офицерите отново се почувствуваха като прогимназисти. Щяха да стоят в Кут-ал-Имара до Великден — цял учебен срок.

 

 

Първата седмица на февруари не донесе обичайните наводнения. Всичко бе вкочанясало от студ. Някъде по пладне проблясваше блед слънчев лъч; но по-често небето бе надвиснало, мрачно, по-тъмно от заснежената крайбрежна долина, оловно и непрогледно там, където се сливаше с морето. Лавровите храсти около Кут-ал-Имара бяха оковани в лед, по алеята коловозите бяха замръзнали в сух сняг.

Сутринта на Светла сряда^[1] Гай стана рано и отиде на черква.

Миросан, той закуси и изкачи възвишението към Кут-ал-Имара, където завари другарите си, обзети от хлапашко вълнение.

— Хей, чичо, чухте ли? Генералът пристигнал.

— Пристигна още снощи. Влизам в залата, той там, цял-целеничък, звери се в дъската за обяви.

— Тъкмо бях решил да вечерям тук до края на месеца — и на бърза ръка се измъкнах през страничния вход. Пък и останалите.

— Имам чувството, че от него добро няма да дочакаме.

Училищният звънец удари. Аптърп вече беше започнал да изпълнява някои от задълженията си и сега се строи с отделението.

— Генералът пристигнал.

— И аз чух.

— Крайно време беше, мен ако питате. Много неща трябва да се сложат в ред тука, като се започне от командирите.

Измаршируваха до гимнастическия салон и както обикновено, се разделиха на четири класа. И четирите класа биваха посвещавани по един и същ безмилостен начин в тайнствата на фиксираната огнева линия.

— Запасни части — каканижеше инструкторът. — Пушка, резервна цев, мишена, магазин, сумка, тринога, мерник, лампа за нощна стрелба. Ясно?

— Тъй вярно, гос’ин сержант.

— Ясно било, а? На някой от господата да не му е ясно? Къде ви е мерникът, къде ви е лампата? Няма ги. Затова туй парченце тебешир го произвеждаме в мерник, и лампа. Ясно?

На всеки половин час им се даваше команда „свободно“ за по десет минути. През втория от тези ледникови периоди на почивка се чу предупреждение: „Загаси лулите! Идват офицери! Клас, мир-но!“

— Продължавайте — каза глас, непознат за повечето от присъствуващите. — Никакво прекъсване на занятието. Не гледайте мен, господа. Очи към пушките.

Пред тях бе Ричи-Хук в униформа на бригаден генерал, придружаван от командуващия и заместника му. Генералът мина от клас на клас. Откъслечни фрази стигнаха до ъгъла, в който работеше отделението на Гай. Общо взето, звучаха сърдито. Най-сетне генералът стигна и до Гай.

— Заповед номер едно: готови за бой!

Двама млади офицери се хвърлиха на пода и докладваха:

— Оръжието готово!

— Огън!

Генералът наблюдаваше. Накрая каза:

— Вие там, двамата, стани! Свободно, всички. Сега да ми обясните за какво служи фиксираната огнева линия?

Обади се Аптърп:

— За да не допусне настъпление на врага, като покрие обстрелваната зона с предварително премерен кръстосан огън.

— Все едно да ми кажете: „За да попречи на врага да си хапне бонбони.“ Не желая да чувам как преграждате пътя на врага, искам да узная как ще го пердашите. Запомнете, господа. Всички планове за обстрел означават едно: пердах по врага. Вие там, първи номер зад пушката, прицелихте се в тебеширения знак, нали? Смятате ли, че ще го улучите?

— Да, сър.

— Я пак?

Саръм-Смит легна и грижливо провери целта.

— Да, сър.

— С мерник 1800?^[2]

— Такава дистанция ни е определена, сър.

— По дяволите, каква полза да се целите в тебеширена линия на десет метра с мерник 1800?

— Това е фиксираната огнева линия, сър.

— Фиксирана къде?

— Върху тебеширения знак, сър.

— Кой ще му подскаже?

— Нямаме окуляр, нито лампа за нощна стрелба, сър — поясни Аптърп.

— Какво общо има това с целта, по дяволите?

— Затова използуваме тебеширен знак, сър.

— Вие, младите офицери, изучавате лично оръжие вече шест седмици. Никой ли не е в състояние да ми каже каква е задачата на фиксираната огнева линия?

— Пердах, сър — осмели се Тримър.

— Пердах по какво?

— По окуляра или лампата, ако ги има, сър. Ако не — по тебеширения знак.

— Тъй — пророни генералът зашеметен и излезе от салона, последван от антуража си.

— Няма що, добре ме подредихте — каза инструкторът.

След няколко минути пристигна съобщение, че генералът желае да разговаря с всички офицери в столовата в дванадесет часа.

— Огън от всички страни — отбеляза Саръм-Смит. — Предполагам, че и командирите са се изпотили тая сутрин.

Сигурно беше така, ако се съдеше по мрачните им физиономии, с които посрещнаха младшите по чин през масите в училищната трапезария. Масите вече бяха подредени за обяд и от някъде съвсем наблизо се носеше миризма на задушено брюкселско зеле. Всички мълчаха като в манастирска столова. Генералът се изправи, Cesare armato con un occhio griffano^[3], сякаш за да изрече молитва. Каза:

— Господа, не ви се разрешава да пушите.

Никому не беше дошло наум да пуши.

— Но няма защо да стоите мирно — добави той, тъй като присъствуващите инстинктивно се бяха смръзнали. Те се опитаха да се поразмърдат, но не успяха да се отпуснат в такова обкръжение. Тримър се опря с лакът на масата и раздрънка приборите.

— Още не е дошло време за ядене — каза генералът.

Гай си припомни разказа за „шест, ама какви!“. Нямаше да се изненада, ако сега генералът извади пръчка и извика Тримър да го „поучи“. Обвинение не бе предявено, упрек не бе отправен (освен към Тримър), но под яростния поглед на генералското единствено око чувството за вина обхвана всички. Духовете на безброй наплашени ученичета все още витаеха в залата и господствуваха из нея. Колко ли често под тавана от цветен зърнист гипс, сред същата воня на брюкселско зеле е била предавана паролата: „Дирека е бесен!“, „Кой ли ще си изпати този път?“, „Защо именно аз?“

В мозъка на Гай зловещо отекнаха словата от сутрешната молитва: „Meraento, homo, quia pulvis es, et in pulvere reverteris.“^[4]

В този момент генералът начена речта си:

— Струва ми се, господа, че на всички ви ще се отрази добре по една седмица отпуск.

Усмивка, по-застрашителна от смръщване, изкриви сивото му лице:

— В интерес на истината някои от вас няма защо да си правят труда да се връщат. Те ще бъдат уведомени по-късно по, както на шега им викат, „официалните канали“.

Началото бе виртуозно. Генералът не бе свадлив и невинаги обичаше да хока. Виж, обичаше да изненадва. Задоволявайки това си непретенциозно желание, той често беше принуден да прибягва до насилие, понякога до тежки увреждания, но тези заместители не му доставяха никакво удоволствие. Все по-друго си е да стреснеш някого с изненада. Тази сутрин, като гледаше свирепо слушателите си, той не можеше да не усети, че изживява поредния си триумф. Продължи:

— Мога да кажа единствено, че искрено съжалявам, задето не съм ви посетил по-рано. Формирането на нова бригада изисква повечко работа, отколкото изобщо можете да си представите. Бях поел грижата за тази част от съдбата ви. Чух, че при идването си алебардистите не са били настанени добре, но те трябва да знаят да се грижат за себе си. Снощи дойдох на приятелско посещение, очаквайки да ви намеря уютно разположени. Пристигнах в седем. В лагера нямаше жив офицер. Разбира се, няма казармено правило, което да ви задължава да вечеряте тук в определен момент. Предположих, че сте на някакво тържество. Разпитах цивилния артелчик и научих, че вчера не е имало никакво изключително събитие. Той не знаеше името на нито един от членовете на столовия комитет. Не бих казал, че представлявате, както се изразяват матросите, „щастлив кораб“.

Тази сутрин ви наблюдавах, докато работехте. Доста скромни постижения, а в случай че някой от младите офицери не разбира какво искам да кажа, искам да кажа, че бяхте направо ужасни. Не твърдя, че вината е изцяло ваша. Не сте извършили военно престъпление или поне аз не съм чул за такова. Но стойността на офицера не се мери само с добро поведение.

И което е най-лошото, господа, вие не сте офицери. В сегашното ви двусмислено положение има известни предимства. Предимства за вас и предимства за мен. Никой от вас не е офицер на Негово величество. Вие сте на изпитателен срок. Утре мога да отпратя цялата ви компания, без да съм длъжен да давам обяснения.

Както ви е известно, в наши дни нормалният път към офицерския чин в пехотата е да започнеш от редник и да стигнеш до кадетски корпус. На алебардистите се даде специалната привилегия да набират и обучават нови офицери чрез пряк прием. Втори път такова нещо няма да се случи. Даде ни се тази единствена възможност да обучаваме група млади офицери, защото Военното министерство има доверие в традициите на корпуса. Там знаят, че при нас тъпаците нямат шанс. Приемниците ви, когато вас ви „похарчим“ — блясък премина в самотното око, — ще са се въртели в цялата модерна военна мелница от редника до кадета. Вие сте последните, които бяха приети и обучавани по извънреден метод. Готов съм да докладвам, че съм се провалил напълно, но не и да произведа един-единствен от вас, без да му имам доверие.

Не си въобразявайте, че ако получите назначение по лесния начин, през задната вратичка, много сте се изхитрили. Ако не се стегнете, ще полетите надолу по същата стълба с един ритник в задника от мене.

При нападение най-важното е да не подпомагаш провала. На прост английски това значи: видиш ли някой идиот да забърква каша, бягай! Най-добре ще помогнеш, ако продължиш да пердашиш врага там, където най го боли.

Курсът ви се оказа пълен провал. Нямам намерение да го подпомагам. Идната седмица започваме отначало. Но този път ще ви командувам аз.

Генералът не остана за обяд. Яхна мотоциклета си и изфуча по заледените коловози. Майор Маккини и командуващите се натикаха в уютните си частни коли. Доброволците останаха. Колкото и да бе странно, цареше общо въодушевление не поради изгледите за отпуск (това им създаваше допълнителни затруднения), но защото всички или почти всички се бяха чувствували зле през последните седмици. Всички или почти всички бяха храбри, земни, съвестни младежи, записали се в армията с надеждата да работят по-усилено, отколкото в мирно време. Полковата гордост ги бе връхлетяла неочаквано и ги бе вдъхновила. В Кут се бяха почувствували предадени, изоставени между дансинга и ротативката и мисълта им горчеше.

— Суровичко го даде — произнесе се Аптърп. — Можеше поне да спомене, че храни и известни очаквания.

— Да не искате да кажете, че когато спомена как някои от нас нямало да се върнат в казармата, е имал предвид вас?

— Дума да не става, драги — възрази Аптърп и додаде: — При тези обстоятелства най-добре ще бъде тази вечер да се храня в столовата.

Гай отиде в „Гарибалди“ сам и му бе много трудно да обясни на мистър Пелечи, католик силно набожен, но като повечето свои сънародници не особено усърден черковник, че тъкмо тая вечер не желае да яде месо. Първият ден на поста се спазваше от мисис Пелечи. Мистър Пелечи почиташе деня на свети Йосиф и изобщо не постеше.

Но Гай имаше чувството, че е преял с месо, че е ръфал като лъв плячката на Ричи-Хук.