Ивлин Уо
Във всеоръжие (3)

3.

Гай си бе правил сметка да остане два дни и да замине при баща си в Мачет в понеделник. Но тръгна още в неделя преди обяд, за да остави на Анджела достатъчно време да се сбогува с Тони. Гай често бе минавал по този път. Обикновено Бокс-Бендър му услужваше с колата си чак до Бристол. Баща му пък изпращаше кола да го посрещне на централната гара. Сега като че ли целият свят се бе раздвижил и Гай бе принуден да изтърпи едно досадно пътуване и няколко пъти да сменя влак и автобус. Пристигна на гарата в Мачет късно следобед и завари на перона баща си и старото му златисто ловджийско куче.

— Не мога да разбера къде е хотелският носач — каза мистър Краучбак. — Трябваше да бъде тука. Казах му, че ще има нужда от него. Но всички са твърде заети. Остави си куфара тук. Предполагам, че ще го срещнем по пътя.

Баща, син и куче закрачиха един до друг в светлината на залеза по стръмните градски улички.

Въпреки че ги деляха четиридесет години, мистър Краучбак и Гай подчертано си приличаха. Мистър Краучбак бе по-висок и на лицето му се четеше неизменна благост, която напълно липсваше у Гай. „По-скоро racé, отколкото distiguè“ — тъй мис Вавасьор, която също живееше в Крайморския хотел, определи очебийния чар на мистър Краучбак. Нищо контешко, нищо свадливо или сприхаво нямаше у него. Той не беше някакъв стар маниак; беше невинен, приветлив старец, успял да запази добродушие и, нещо далеч по-важно — тайнствена и спокойна радост през целия си живот, който на външния наблюдател би се сторил обременен с нещастия. Мистър Краучбак, подобно на мнозина като него, бе роден на ярка слънчева светлина и доживяваше дните си в мрак. В Англия изобилствуваха такива Йововци^[1], ударени от живота. Мистър Краучбак бе загубил дома си. Наследството му бе започнало да се топи в ръцете на баща му и се бе достопило в собствените му без особени излишества или разсипничество. Твърде рано бе загубил обичната си съпруга и дълги години понасяше вдовството си. Древното му име вече не се радваше на особена почит и бе застрашено от изчезване. Единствено бог и Гай познаваха огромната и необикновена фамилна гордост на мистър Краучбак. Той не я правеше ничие достояние. Страст, която често избуява в бодли, на мистър Краучбак тя бе донесла само рози. Той бе напълно лишен от чувство за класова принадлежност, тъй като в неговите очи цялата сложна социална структура в родината му бе грижливо поделена между два неравни и ясноочертани слоя: от едната страна — Краучбакови и още няколко незабележими, съюзени чрез старинния си произход семейства; от другата страна — останалото човечество: Бокс-Бендъровци, касапинът, херцог Омниъмски^[2], натрупал навремето богатство чрез оплячкосване на манастири, министър-председателите Лойд Джордж и Невил Чембърлейн — все един дол дренки. Мистър Краучбак не признаваше друг монарх освен Джеймс Втори. Такъв жизнен кодекс не беше напълно разумен, но затова пък беше породил в деликатната му душа две редки качества — толерантност и смирение. Че какво, разсъждаваше той, може да се очаква от простолюдието? Някои от тях се държат забележително добре в определени случаи. Що се отнася до него самия, каквито и достойнства да има, те са унаследени и той няма заслуга за тях, а всяка, дори незначителна простъпка е непростима за човек като него — приемник на вековни традиции.

Мистър Краучбак имаше и друго вродено превъзходство над Гай: крепеше го паметта му, притежаваща свойството да пресява лошите спомени и да съхранява само добрите. Въпреки нещастията, той бе получил своя дял от радости и споменът за тях не увяхваше и не изчезваше в душата му. Не се оплака от загубата на Брум. Мислите му се връщаха само към щастливото му юношество в това имение и към ранната му споделена любов. Когато се наложи да напусне дома си, никой не го чу да се самосъжалява. Присъствуваше всеки ден на търга, седнал в шатрата на платформата до аукционера, дъвчеше сандвичи с фаза ново месо, отпиваше портвайн от манерка и следеше наддаването с неотслабващ интерес, като по нищо не приличаше на разорения господар, рисуван от викторианската иконография.

„Кой би помислил, че тези стари вази струват осемнадесет лири?… Тази пък масичка откъде изскочи? Не съм подозирал, че съществува… Така, непостлани, килимите изглеждат ужасно овехтели… И за какво, за бога, й е дотрябвала на мисис Чадуик тая препарирана мечка?“

Крайморският хотел в Мачет принадлежеше на стари прислужници от Брум. Те го посрещнаха с отворени обятия. В хотела мистър Краучбак донесе няколко снимки, цялата си привична мебелировка от спалнята, твърде аскетична (пиринчено легло с матрак, дъбов гардероб, шкафче за обущата, овално огледало за бръснене, махагоново молитвено столче). Дневната му бе мебелирана с покъщнината от пушалнята в Брум и внимателно подбрани любими предмети от библиотеката. Мистър Краучбак заживя в хотела, дълбоко почитан от мис Вавасьор и останалите постоянни гости. След това собственикът продаде хотела и се изсели в Канада; приемникът му наследи мистър Краучбак заедно с покъщнината. Веднъж годишно мистър Краучбак посещаваше Брум, за да присъствува на литургия в памет на прадедите си. Никой не го чу да се оплаче от промените в имението, нито да ги споменава пред новодошлите. Всеки ден отиваше на черква, крачейки точно в определен час по Главната улица, преди да отворят магазините; крачейки точно в определен час, когато собствениците вдигаха капаците на витрините; поздравяваше всеки срещнат. Цялата му семейна гордост изглеждаше играчка в сравнение с набожността му. Когато Върджиния напусна Гай и го остави без деца, мистър Краучбак изобщо не стигна до мисълта — за разлика от Бокс-Бендър, който непрекъснато мислеше само за това, че продължението на рода си заслужава една малка свада с църквата; че Гай трябва да сключи граждански брак, за да даде живот на наследник, а след това да оправи отношенията си с църквата така, както бяха постъпили мнозина други. Семейната чест не се опазваше чрез безчестие. В интерес на истината, през средните векове двама души от рода бяха отлъчени от църквата и в семейната хроника фигурираше случай на вероотстъпничество, но такива факти паметта на мистър Краучбак просто изпущаше.

Тази вечер градчето изглеждаше по-оживено от обичайното. Гай добре познаваше Мачет. Бе идвал тук на излети като дете, бе посещавал баща си при завръщането си в Англия. Крайморският хотел бе разположен извън градчето, на скалата до поста на крайбрежната охрана. Пътят им слизаше до пристанището, минаваше по брега и отново се изкачваше по пътеката от червен камък. Остров Лънди израстваше в светлината на залеза, отвъд кафеникавите вълни. Каналът^[3] гъмжеше от корабите на службата за борба срещу контрабандистите.

— Много ми се искаше да се сбогувам с Тони — каза мистър Краучбак. — Не знаех, че заминава толкова скоро. Онзи ден намерих за него нещо и исках да му го дам. Знам, че би му станало приятно: медальона на Богородицата от Лурд, който принадлежеше на Джървъс. Джървъс го купил, като бил на летуване във Франция точно годината, преди да избухне войната, и винаги го носеше. Като го убиха, изпратиха ни го заедно с часовника и останалите му вещи. Тони трябва да го притежава.

— Мисля, че вече няма как да му го дадем.

— Щеше да ми бъде драго сам да му го връча. С писмо не е същото. По-трудно е да обясниш.

— Медальонът не бе кой знае каква закрила за Джървъс.

— Напротив, много по-голяма, отколкото смяташ. Джървъс ми разправи, когато дойде да се сбогува, преди да тръгне за фронта. Казармата подлага юношите на какви ли не изкушения. Веднъж в Лондон, докато ги обучавали, Джървъс се понапил с някакви приятели от полка и накрая се озовал насаме с една жена, която били прибрали кой знае откъде. Тя започнала да се закача й му развързала вратовръзката. Видяла медальона и неочаквано и двамата изтрезнели и тя му разправила за манастира, в който учила, и двамата се разделили приятелски, без никакви неприятности. Ето, това наричам аз закрила. Подобен медальон съм носил през целия си живот. А ти?

— Нося от време на време. В момента нямам.

— А ще ти послужи, знаеш ли, при тия бомбардировки. Ако те ранят и те закарат в болница, медальонът ще им подскаже, че си католик и ще извикат католически свещеник. Една болногледачка ми каза. Щом няма как да го дам на Тони, не би ли искал ти да го вземеш?

— Искам, и то как. Освен това се надявам и аз да стигна до фронта.

— Ти ми писа. Но са те отхвърлили, както разбрах?

— Нещо не виждам военните да се боричкат за мен.

— Жалко. Но пък не мога да си представя какъв войник ще бъдеш. Никога не си обичал автомобилите, нали? А сега всичко става с автомобили. На кавалеристите не са отпущали коне от по-миналата година, ми разправяше един познат, нито пък са им зачислявали автомобили. Струва ми се, че тук има нещо недообмислено. Но ти и коне не обичаш, нали?

— Напоследък не ги обичам — съгласи се Гай, като си опомни осемте коня, които той и Върджиния притежаваха в Кения и ездата край езерото на разсъмване; опомни си също камионетката „Форд“, с която бе карал два пъти месечно по коларския път до пазара и обратно.

— Ти си по луксозните влакове, а?

— Днешните влакове никак не ми изглеждат луксозни — отвърна Гай.

— Не — съгласи се баща му. — Не ми беше работа да те дразня. Много ме трогна с идването си, момчето ми. Мисля, че няма да ти е досадно. Нашата странноприемница приюти най-различни хора, извънредно приятни. През последните две седмици си намерих много нови приятели. Очарователни. Ще се чудиш!

— Като мис Вавасьор?

— Не, не, съвсем различни. Какви ли не младежи. Една много миличка мисис Тикъридж и дъщеря й. Съпругът й е майор при алебардистите. Пристигна да прекара неделята със семейството. Много ще ти харесат Крайморският хотел бе пълен, та чак претъпкан както бяха и останалите хотели из страната. По-рано, когато посещаваше баща си, Гай усещаше как гости и персонал го наблюдават с интерес. Сега откри, че е трудно да привлече нечие внимание.

— Не, нямаме никакви места — каза собственичката. — Мистър Краучбак наистина ни предупреди, че пристигате, но ви очаквахме от утре. За тази вечер нямаме нищичко.

— Може би ще го настаните в моята дневна?

— Ще сторим каквото можем, но ако не възразявате, ще ви помоля да говорим пак малко по-късничко.

Носачът, който трябваше да ги чака на гарата, помагаше при сервирането на напитките във фоайето.

— Отивам веднага щом се освободя, сър — каза той, — ако нямате нищо против, изчакайте до след вечерята.

Гай имаше нещо против. Искаше да си смени ризата след пътуването, но преди да успее да отговори, човекът изчезна, понесъл поднос с чаши.

— Нали е приятно? — запита мистър Краучбак. — Ето и семейство Тикъридж в оня ъгъл. Ела да се запознаеш с тях.

Гай видя една невзрачна жена и мъж с униформа и огромни щръкнали мустаци.

— Сигурно са сложили момиченцето да спи. Забележително дете. Само шестгодишно, няма бавачка и се обслужва само.

При приближаването на мистър Краучбак невзрачната жена се усмихна неочаквано очарователно. Мустакатият започна да размества столовете, за да стори място.

— Здрасте! Извинявайте, че така ни заварвате (той държеше стол над главата си с две ръце). Тъкмо щяхме да поръчваме. Какво ще пиете, сър?

Необяснимо как той отвори малко място и го запълни със столове. Необяснимо как носачът се отзова на повикването му. Мистър Краучбак представи Гай.

— Значи се присъединявате към лотофагите^[4], а? Тъкмо настаних госпожата и чедото тук, докато трае цялата тая галиматия. Великолепно местенце. Де да можех да прекарам и аз някоя и друга седмица тук вместо в казармата.

— Не — поправи го Гай, — тук съм само за една нощ.

— Жалко. Госпожата търси компания. Наоколо все бабички.

Освен огромните си мустаци, майор Тикъридж имаше по скулите си и снопчета червеникави бакенбарди, които почти стигаха до очите му.

Носачът им донесе напитките. Гай се опита да привлече вниманието му към куфара си, но носачът изчезна за част от секундата с думите: „Ей сегичка се връщам, сър!“

— Неприятности с багажа, а? — запита майорът. — Тук бъркотията е доста голяма. Какво ви е затруднението?

Гай му го разказа прекалено подробно.

— Лесна работа. Разполагам с един безценен, но обикновено невидим алебардист, който винаги се върти в ариергарда. Той ще отиде.

— Но не, моля ви, не исках…

— Че той не си е мръднал пръста да свърши нещо, откак сме тук, освен дето тая заран ме събуди твърде рано, дяволите да го вземат. Нужно му е да се пораздвижи. Освен това той е женен човек, а прислужничките го преследват непрекъснато. Добре ще му се отрази да им избяга за известно време.

Този любезен и космат мъж започна да харесва на Гай.

— Да се чукнем — каза майорът.

— Да се чукнем — каза невзрачната му съпруга.

— Да се чукнем — каза мистър Краучбак, без да му мигне окото.

Гай само изсумтя притеснено.

— Първото за днес — каза майорът, като гаврътна джина си. — Ви, поръчай по още едно, докато изстрелям алебардиста.

Като се блъскаше и извиняваше непрекъснато, майор Тикъридж си запроправя път през фоайето.

— Извънредно любезен е вашият съпруг.

— Не може да търпи хора без работа. Така ги възпитават в полка.

По-късно, когато се разделиха, за да вечерят, мистър Краучбак поде:

— Видя ли какви приятни хора? Утре ще се запознаеш и с Дженифър. Великолепно възпитано дете.

В ресторанта масите на старите клиенти бяха подредени покрай стената. Новодошлите вечеряха в средата и ги обслужваха по-внимателно или поне така се стори на Гай. По дългогодишно споразумение мистър Краучбак сам се грижеше за виното си и го държеше в хотелската изба. На масата му вече бяха изнесени бутилка бургундско и бутилка портвайн. Сервираните пет ястия бяха по-вкусни, отколкото можеше да се очаква.

— Кътбърт се справя с прилива от гости наистина забележително. Като се има предвид как внезапно стана всичко… Естествено налага се да изчакваме ястията, но въпреки това успяват да приготвят храната много прилично, не намираш ли? Само една промяна ми е неприятна. Помолиха ме да не водя със себе си Филикс. Вярно — заемаше ужасно много място.

Заедно с пудинга келнерът остави на масата блюдо с кучешка храна. Мистър Краучбак я проучи внимателно, като ровеше с вилицата.

— Да, изглежда вкусна. Много ви благодаря. — Сетне се обърна към Гай: — Ще имаш ли нещо против, ако я занеса на Филикс още сега? Свикнал е да яде по това време. Пийни си портвайн. Веднага се връщам.

Той пренесе чинията през ресторанта до дневната си, превърната в спалня за Гай, и скоро се върна.

— Ще го изведем по-късно. Към десет. Забелязвам, че семейство Тикъридж са привършили с вечерята. Снощи и миналата вечер ги поканих на чашка портвайн. Тази вечер май им е неудобно да дойдат. Не възразяваш да ги поканя, нали?

Дойдоха.

— Великолепно вино, сър.

— Нищо особено, такова са ми го изпратили в Лондон.

— Ще ми се някой път да ни гостувате в частта. В офицерската столова имам великолепен портвайн за гости. За вас също се отнася — обърна се майорът към Гай.

— Синът ми, въпреки възрастта си, прави отчаяни усилия да влезе в армията.

— Ами, сериозно ли? Браво!

— Какво браво — възрази Гай и кисело описа разочарованията и отказите от последните две седмици.

Майор Тикъридж се поозадачи от ироничната нотка.

— Гледай ти. И сериозно ли искате да влезете в армията?

— Опитвам се да не искам сериозно. Но се опасявам, че не успявам.

— Защото, ако сериозно го искате, защо не дойдете в нашата част?

— Почти съм се отказал. Стигнал съм дотам, че възнамерявам да започна работа във Външно министерство.

На лицето на майор Тикъридж се изписа дълбока загриженост.

— Ама недейте, това ще бъде отчаяна стъпка. Разбирате ли, ако говорите напълно сериозно, мисля, че ще можем да уредим нещо. Старите набори никога не са действували по обикновените пътища. Имам предвид приказките на Хор-Билиша^[5], че воинът трябвало да започне като редник и прочее щуротии. Образуваме собствена дивизия, половината са кадрови военни, половината — военна повинност, половината — опълчение, половината — запасняци. В момента кандидатите са слаба работа, но съвсем скоро започваме обучението. Тая дивизия ще бъде нещо съвсем специално. И тъй като се познаваме едни други, щом желаете, ще говоря за вас на главнокомандуващия, стига само да ми разрешите. Оня ден го чух да споменава, че не би имал нищо против между доброволците да се намерят и един-двама по-възрастни.

Към десет часа същата вечер, когато Гай и баща му пуснаха Филикс да тича в тъмното, майор Тикъридж си бе записал данните на Гай и бе обещал да действува незабавно.

— Забележително — каза Гай. — Прекарвам седмици наред в преследване на генерали и правителствени министри и нищо не постигам. Пристигам тук и след час един непознат майор ми урежда всичко!

— Често става така. Казах ти, че Тикъридж е чудесен — отвърна мистър Краучбак. — Алебардистите пък са великолепен полк. Виждал съм ги на паради. Почти толкова добри са, колкото пехотната гвардия.

В единадесет светлините в Крайморския хотел изгасваха, прислугата изчезваше. Гай и баща му се качиха да си легнат. Дневната на мистър Краучбак миришеше на тютюн и на куче.

— Май няма да ти е много удобно да спиш тука.

— Снощи у Анджела спах в библиотеката.

— Е, дано се чувствуваш добре.

Гай се съблече и легна на кушетката до отворения прозорец. Морето шумеше под него, соленият въздух изпълваше стаята. От сутринта животът му съществено се бе променил.

По едно време вратата на бащината му стая се отвори.

— Спиш ли?

— Не съвсем.

— Ето това, което искаше. Медальонът на Джървъс. Утре сутрин може да забравя.

— Много ти благодаря. От днес нататък винаги ще го нося.

— Ще ти го оставя на масата. Лека нощ.

Гай протегна ръка в тъмнината и напипа лекото плоско метално кръгче. То бе закачено на връвчица. Гай го завърза около врата си и чу как баща му крачи из стаята си. Вратата се отвори отново:

— Знаеш ли, ставам доста рано и ще ми се наложи да мина през твоята стая. Ще се движа колкото мога по-тихо.

— Ще дойда на черква с теб.

— Нима? Добре. Лека нощ.

Скоро Гай чу как баща му захърква. Последната му мисъл, преди да заспи, бе мъчителен въпрос: „Защо не можах да се насиля да кажа на майор Тикъридж «да се чукнем»? Татко как го каза! Джървъс би го казал. Защо не можах да го кажа и аз?“