Метаданни
Данни
- Серия
- Меч за воинска доблест (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Men at Arms, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Аглика Маркова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020 г.)
Издание:
Автор: Ивлин Уо
Заглавие: Във всеоръжие
Преводач: Аглика Маркова
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство " Христо Г. Данов"
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив
Редактор: Петко Бочаров
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Димо Кенов
Коректор: Таня Нешева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7095
История
- — Добавяне
Книга втора
Аптърп Яростни
1.
Според заповедта трябваше да се явят в Кут-ал-Имара до осемнадесет часа на петнадесети февруари.
Гай пропътува познатия монотонен път. Вече не беше мразовито, земята беше прогизнала, отвсякъде капеше. Той премина през тъмните улици на Саутсанд, където в неосветените прозорци спущаха транспарантите. Не, не у дома си се завръщаше. Чувствуваше се бездомна котка, промъкваща се осакатена от покривите до някой тъмен ъгъл между боклукчийските кофи, за да ближе раните си.
Саутсанд бе пристан. Хотелът и яхтклубът ще ме приютят, казваше си Гай. Джузепе Пелени ще ме храни и ласкае; мистър Гудол ще ме величае. Морските изпарения и топящият се сняг ще ме скрият. Магията на Аптърп ще ме впримчи и незабелязано ще ме пренесе в далечните градини на въображението.
Обзет от меланхолия, Гай не се беше съобразил със Седемдневния план на Ричи-Хук за сътворението на Бригадата.
По-късно, когато понатрупа опит и понаучи нещо за онази огромна униформена и декорирана бюрокрация, по чиято воля един човек промушва с щик друг човек, и донякъде усети безмерната й спъваща мощ, Гай започна да цени размаха и бързината на генералските постижения. В началото обаче той наивно смяташе, че е достатъчно някой от ранга на генерала просто да изрече желанието си, да даде заповед и всичко ще стане от само себе си; и въпреки това се смая, защото за седем дни Кут-ал-Имара се беше преобразила духом и тялом.
Изчезнали бяха майор Маккини, бившите щабни и цивилните склададжии. Изчезнал бе Тримър. Едно обявление на дъската, озаглавено „Намаляване числеността на войската“, постановяваше, че временното му назначение е анулирано. Заедно с него си бяха отишли Хелм и трети правонарушител, един младеж от Учебния батальон, чието име беше непознато на Гай по солидната причина че той отсъствуваше, без да има отпуска, през целия курс на обучение в Саутсанд. На тяхно място бяха докарали група кадрови офицери, много от които Гай познаваше от казармата, между тях — майор Тикъридж. Първата вечер те бяха седнали в дъното на столовата, зад генерала; в шест часа генералът се изправи, за да ги представи.
За момент прикова слушателите с единственото си око. Каза:
— Господа, ето офицерите, които ще ви командуват в бой.
При тези думи срамът, обзел Гай, изчезна и той почувствува отново прилив на гордост. Временно престана да съществува самотният, непохватният човек, за какъвто твърде често се смяташе: попрекалил рогоносец, неудачник и педант, който се бе мил, бръснал, обличал в „Кларидж“, бе обядвал в „Белами“ и бе пътувал със следобедния влак; той се бе слял с полка си, с историческите победи на неговото оръжие, с предстоящите велики дела. Гай се разтрепери от глава до пети и настръхна, сякаш през него премина ток.
Останалата част от речта съдържаше обяснения за новата организация и режим. Бригадата вече съществувала в зародиш. Доброволците били разделени на три батальонни групи от по десетина души, всяка под командата на кадрови майор и капитан, които в крайна сметка щели да станат съответно техен командир и началник-щаб. Всички щели да живеят в казармата. На женените щяло да се разрешава да спят на квартира единствено в събота и неделя. Поне четири пъти седмично всички щели да вечерят в столовата.
— Това е всичко, господа. Ще се видим отново на вечеря.
На излизане от столовата откриха, че плотът над камината в залата е бил покрит през краткото им отсъствие с написани на машина листове. Мъчително разгадавайки официалните съкращения, Гай научи, че се числи към Втори батальон под командата на майор Тикъридж и капитан Сандърс, с когото навремето Аптърп тъй славно бе играл голф. Заедно с него бяха Аптърп, Саръм-Смит, Де Суза, Ленард и още седем души, всички — от казармата. Бяха им определили други спални. За всеки батальон — отделна спалня; във всяка стая — по шестима. За спалня на Гай отново беше отредена Пасъндал; също и за Аптърп.
Тогава, а и по-късно, Гай научи и за други промени. Затворените стаи на дома сега бяха широко разтворили врати. На едната пишеше „Бригаден щаб“; в нея се разполагаха канцелариите на трите батальона. Учителската стая приютяваше началник-щаба по разузнавателната част и двама писари. Бяха докарали също редовен интендант със собствена канцелария и писар, трима полкови старши сержанти, готвачи от корпуса, три камиона, един автомобил, три мотоциклета, шофьори и тръбач. Денят бе запълнен с проверки, занятия и лекции от осем сутринта до шест вечерта. „Препитванията“ щяха да стават след вечеря всеки понеделник и петък. „Нощни занятия“ щеше да има два пъти седмично.
— Не знам как Дейзи ще приеме това — каза Ленард.
Приела го, научи Гай по-късно, много зле и се върнала, натежала и намусена, при родителите си.
Гай се зарадва на новия ред. След разходките в Лондон не беше наясно как ще си плаща хотелската сметка в Гранда. Но повечето от младите офицери се притесняваха. Аптърп, който във влака бе споменал, че тумбакът пак го тормози, изглеждаше по-разтревожен от останалите.
— Безпокоя се за вещите си — обясни той.
— Защо не ги оставите в бърлогата?
— У комодора? Страшно неудобно би било, драги, в случай че внезапно ни вдигнат. Май не е зле да си поприказвам с интенданта.
По-късно:
— Знаете ли, че той не се отнесе никак съчувствено? Зает бил. Явно е сметнал, че говоря за дрехи. Дори спомена, че като се изнесем на палатки, щяло да ми се наложи да изхвърля половината. Чиновниче такова! Никакъв боен опит. Точно тъй му казах, а той ми разправя, че бил служил в Хонконг. Хонконг, моля ви се! Най-топлото местенце в цялата империя. И това му казах!
— Защо им придавате такова значение, Аптърп?
— Драги, събирал съм ги с години!
— Добре, но какво толкова сте събирали?
— Това, драги, не може да се обясни с една дума.
Тази първа вечер всички ядоха в столовата. Сега имаше три маси, по една за всеки батальон. Генералът, който по-нататък сядаше, където му скимне, изрече молитвата, тракайки по масата с дръжката на вилицата си, свеждайки словата до простичкото и гръмогласно: „Да благодарим богу.“
Той беше в извънредно добро настроение и го показа първо, като подаде на шефа на разузнаването сгъваема лъжица, която го оплиска със супа и второ, като след вечеря оповести:
— Като се раздигнат масите, тук ще се играе тото-лото. За да ме разберат и младите офицери, ще поясня, че на цивилен език тая игра се нарича бинго. Без съмнение съзнавате, че това е единствената хазартна игра, разрешена във войските на Негово величество. Десет процента от всяка банка отиват в Полковия фонд и за Асоциацията на старите войници. Цената на всяка карта е три пенса.
— Какво значи тото-лото?
— Или пък бинго?
Младите офицери се спогледаха учудени. Единствен Блейк Бъчвето, ветеран от Учебния батальон, твърдеше, че е играл бинго на борда на кораб, пресичащ Атлантика на път за Канада.
— Много е просто. Само зачеркваш номерцата по реда на извикването им.
— Какви номерца?
— Каквито извикат.
Озадачен, Гай се върна в столовата. Началник-разузнаването седеше в ъгъла на масата с метална касичка и купчинка карти с квадратчета и номерца пред себе си. На входа всеки си купи по една карта. Генералът, зловещо усмихнат, стоеше до началник-разузнаването с калъфка в ръка. Когато всички седнаха, каза:
— Една от целите на това занятие е да се разбере колко от вас носят моливи.
Носеха близо половината. За общо учудване Саръм-Смит притежаваше три или четири, включително автоматично моливче с четири различни цветни графита.
Някой запита:
Може ли автоматична писалка, сър?
— Всеки офицер е длъжен да има молив.
Бяха се върнали в прогимназията, но в училище, по-добро от това на Маккини.
Най-сетне след дълго заемане на моливи и тършуване из джобовете, играта неочаквано започна с командата:
— Внимавай за тото!
Гай зяпна неразбиращо генерала, който бръкна в калъфката и извади оттам квадратно картонче.
— Кози кожи — рече генералът обезсърчително. После: — Шейсет и шест. — После бързо изреди с висок напевен глас: — Смок свири на върба, номер десет плюс две дванайсе, сбирайте се, жабчета, пет по пет двайсет и пет, едно жабче плачеше, майка му го тешеше, трай, жабче, трай, ще оженим кака ти, двайсет и една и шест двайсет и седем…
Той спря. Кадровите офицери и Блейк Бъчвето подхванаха:
— … ще ти купим чехлички!
Условията на това шумно забавление постепенно се проясниха в главата на Гай и той започна да нанася кръстчета на картончето си, докато капитан Сандърс ревна „Тото!“: бе извикал номерцата му на глас.
— Няма грешка — съгласи се началник-разузнаването и Сандърс събра близо девет шилинга, а останалите се скупчиха около майора, за да си купят нови картончета.
Играха близо два часа. Резците на генерала проблясваха като на тигър-стръвник. Постепенно играчите започнаха да проумяват какво се иска от тях, поразвеселиха се и се пооживиха. Генералът стана по-разговорлив.
— Кой иска номерче?
— Аз!
— Аз!
— Аз!
— Кой номер искате?
— Осем.
— Петнайсе.
— Седемдесе и едно.
— Изваждам номер… — мълчание. Генералът показа с движения как не му е възможно да го разчете; фиксира картончето с монокъла си. — Кой каза, че иска седемдесе и едно? Номерчето е седемдесе… — мълчание — … и седем. Седем по седем четиридесет и девет, тръсваме торбата…
— … чехлички!
В десет и половина генералът каза:
— Е, господа, всички — в американската легация. Мен работа ме чака. Още не ви е готова програмата за обучение.
Той поведе щаба си към стаята, над която пишеше „Бригаден щаб“. Когато Гай ги чу да се разотиват, беше два часът.
Обучението не караха по никакъв учебник.
Тактиката, както я тълкуваше генерал Ричи-Хук, се изчерпваше с изкуството на пердаха. Отбраната се изучаваше набързо, само като период на реорганизация между две свирепи атаки. Никой никога не споменаваше думата отстъпление. Нападението и елементът на изненада бяха всичко. Прекарваха дълги сурови мъгливи дни из околностите с карти и бинокли. Понякога завземаха плажа и пердашеха въображаемите му защитници, докато ги насметяха към възвишенията; понякога подхващаха въображаеми нашественици и ги смъкваха от възвишенията към морето; връхлитаха върху паланките в долината и дивашки пердашеха въображаемото враждебно население. Понякога просто се сблъскваха с въображаеми врагове, с които воюваха за шосето и с пердах ги отстраняваха от пътя си.
Гай откри у себе си дарба за подобна война. Лесно разчиташе картата и добре преценяваше обстановката. Докато градските момчета като Саръм-Смит се суетяха неинтелигентно, Гай винаги бе в състояние да разпознае „мъртвите зони и обстрелваните подстъпи“. Понякога работеха отделно, понякога в „синдикати“. Отговорите на Гай обикновено се оказваха „съзвучни с решенията на щаба“. Нощем, когато ги напъдеха по долините само с компас, за да търсят сборния пункт, Гай обикновено се връщаше първи. Животът му на село сега показваше предимствата си. Гай се проявяваше и при препитванията. Препитванията се състояха в разискване на разните по-неясни аспекти на пердаха. Темите биваха оповестявани предварително с внушението, че въпросът трябва да се обмисли и проучи. С падането на вечерта повечето от доброволците капваха и великолепието на Аптърповия професионален речник не вълнуваше никого. Гай отговаряше ясно и сбито. Съзнаваше, че отново прави благоприятно впечатление.
Затоплянето отстъпи на ясно и студено време. Върнаха се на полигона в Мъдшор, но вече — под командата на генерала. Беше в периода преди появата на бойните училища. Гай добре знаеше, че всяко учение с бойни патрони протича с тържествеността на погребален салют винаги и навсякъде… освен в присъствието на генерал Ричи-Хук. Него свистенето на куршумите го опияняваше. Той отиваше до полигона, за да организира стрелба с бърза реакция. Маркировчиците вдигаха изненадващо мишени на най-различни места, изтръгвайки картечни откоси. Генералът скоро се отегчаваше, слагаше фуражката на бастунчето си и хукваше из окопа, като ту я вдигаше високо, ту я смъкваше, ту я размахваше и по телефона обещаваше цял Наполеон на оня, който я улучи. Никой не я улучваше. Вбесен, генералът подаваше глава над бруствера с крясък: „Хайде, негодници, убийте ме!“ Държеше се така известно време, тичаше, смееше се, отскачаше, подскачаше, докато напълно се изтощеше, но оставаше незасегнат.
В този период мунициите не достигаха. При учение обикновената норма бе пет изстрела на човек. Генерал Ричи-Хук заповяда всички картечници да стрелят едновременно и продължително. Нажежените дула, зацвъртели във ведрата с вода, се сменяха, а през това време той водеше младите си офицери пълзешком на няколко сантиметра от мишените под дъжда от куршуми.