Ивлин Уо
Във всеоръжие (4)

1.

— Да се чукнем — каза Гай.

— Наздраве ви — отвърна Аптърп.

— Момчета, я оставете тези напитки да ги платя аз — каза майор Тикъридж, — не е прието младшите офицери да пият в приемната преди обяда.

— Уф! Хиляди извинения, сър.

— Драги, откъде да знаете тъкмо вие! Трябваше да ви предупредя. Такова правило сме създали зарад младоците. Отвратително е, че се налага да го спазвате и вие, но няма как. Ако ви се пие, наредете на прислужника, ефрейтора, да ви качи чашите в билярдната. Срещу това никой не би възразил.

— Благодарим, че ни осведомихте, сър — каза Аптърп.

— Предполагам, че от това трамбоване по плаца ожаднявате здравата. Тая сутрин ви наблюдавахме с командуващия. Свиквате, свиквате.

— Да, май свикваме.

— Тая сутрин получих писмо от жената. На Мачетския фронт нищо ново. Язък, че са толкова далеч, та човек не може да отскача събота и неделя. Предполагам, че като завършите обучението, ще ви пуснат за една седмица.

Бе началото на ноември. Тази година зимата бе подранила и студена. В приемната бе напален буен огън. Младшите офицери нямаха право да се греят на него, освен ако не ги поканеха; но топлината стигаше дори до далечните, облечени в ламперия ъгълчета.

Поради самия факт на бедността си офицерите от Кралския корпус на алебардистите се радваха на големи удобства. В модните полкове всички, освен дежурния офицер, напущаха офицерската столова след ядене. А алебардистите бяха живели в казармата като в свой дом от двеста години насам. Както повтаряше майор Тикъридж, „тук и сульо, и пульо са като у дома си“. Гай и Аптърп бяха прекарали в полка вече месец, без нито веднъж да им се налага да се хранят извън казармата.

Двамата бяха най-възрастните сред групата от двадесет доброволци, обучавани сега в казармата. Разправяха, че още една група като тяхната имало и в Учебния батальон. С времето щели да ни обединят. По крайбрежието се обучавали неколкостотин души, вербувани от военната повинност. През пролетта щели да ги разпределят по редовните батальони и така щяла да се формира Бригадата. Непрекъснато се говореше: „Когато се формира Бригадата…“ Това бе непосредствената цел на цялата им сегашна дейност, очаквана като рождество: началото на пълен с неизвестности живот.

Останалите от групата бяха предимно млади чиновници от лондонските канцеларии. Двама-трима идваха направо от гимназията. Един, Франк де Суза, току-що се бе дипломирал в Кеймбридж. Както научи Гай, били ги подбирали измежду две хиляди кандидати. Понякога Гай се питаше що за критерий е създал невзрачно отделение като неговото. По-късно осъзна, че тяхната група олицетворява странната амбиция на Корпуса, чиито командири разчитаха не на висококачествена суровина, а на изпитаните от векове методи за промяна. Дисциплината на плаца, традициите в столовата щяха да упражнят магията си и esprit de corps^[1] щеше да падне като манна небесна.

Единствен Аптърп имаше вид на военен. Той бе плещест, загорял, мустакат, натъпкан с военни термини и съкращения. До неотдавна бе служил в Африка с неуточнена мисия. Ботушите му се бяха изтъркали по пътеките из саваната.

Ботушите бяха слабостта на Аптърп.

Той и Гай се запознаха в деня, в който пристигнаха в корпуса. Гай се качи във влака на Чаринг крос; Аптърп бе седнал в отсрещния ъгъл. Гай разпозна отличителните знаци на алебардистите и полковите кокалени копчета. Първата му мисъл бе, че вероятно се е провинил в отблъскваща простъпка: да пътува, със старши офицер.

Аптърп нямаше вестник, нито книга. Миля след миля съзерцаваше собствените си крака, без да отместя поглед. След като дълго го изучава скришом, Гай съобрази, че отличителните знаци на раменете на Аптърп не са вензели, а звездички като неговите собствени. Въпреки това си заговориха едва когато след двадесетина минути Аптърп извади лула и грижливо започна да я тъпче от голяма продълговата пунгия. След това каза:

— Това са новите ми делфинки. Предполагам, че и вие носите същите.

Гай премести поглед от ботушите на Аптърп към собствените си. Почти същите. Да не би на жаргона на алебардистите ботушите да се наричат „делфинки“?

— Не знам. Просто казах на обущаря си да ми изработи чифт черни здрави ботуши.

— Може да ги е направил от телешка кожа.

— Възможно е.

— Голяма грешка, драги, извинявайте, че ви го казвам.

Той пуфтя с лулата си още пет минути и проговори отново:

— Разбира се, моите са всъщност от кожата на бял кит, това ви е ясно.

— Не ми беше ясно. Защо тогава ги наричате „делфинки“?

— Търговска тайна, драги.

След първата им среща Аптърп неведнъж се връщаше на въпроса. Колчем Гай покажеше познания по други въпроси, Аптърп бързаше да се намеси:

— Странно е защо не носите делфинки. Човек като вас трябва да носи само делфинки.

Но техният ординарец — по един на четирима офицери — твърде много се затрудняваше да лъска „делфинките“ на Аптърп и единственият упрек, който Аптърп търпеше на плаца, бе заради не лъснатите ботуши.

Поради възрастта си Гай и Аптърп се сближиха в много отношения и по-младите офицери се обръщаха към тях с „чичо“.

— Е — каза Аптърп, — хайде да движим.

Обедната почивка не им позволяваше разтакаване. На книга разполагаха с час и половина, но на строева подготовка нахлузваха дочени панталони като редниците (още не им бяха отпуснали бойна униформа) и трябваше да се преобличат за обяда в столовата. А днес сержант. Кук ги бе задържал пет минути след тръбата като наказание, че същата сутрин Тримър бе закъснял за проверка.

Тримър беше единственият от групата, когото Гай определено не понасяше. Не беше от най-младите. Големите му близко разположени очи с дълги мигли гледаха сведущо. Фуражката му скриваше златни къдрици, които падаха на челото му, щом останеше гологлав. Тримър говореше изтънчен кокни и когато по радиото в билярдната свиреха джаз, се въртеше с вдигнати ръце и ситнеше в танц. Нищо не бе известно за цивилното му минало;, според Гай той бе свързан с театъра. Тримър имаше ум, по не и войнишки качества. Не му правеше никакво впечатление органичното себеуважение на алебардистите, нито го привличаше тържествената утеха на офицерската столова. Свършеха ли работа, Тримър изчезваше — понякога сам, понякога с недостойния си двойник, единствения си приятел, на име Саръм-Смит. Аптърп неминуемо щеше да се издигне — Тримър бе белязаната черна овца. Сутринта се бе появил точно в отбелязания в заповедта час. Всички останали чакаха вече от пет минути и сержант Корк засече времето при появяването му. И тъй, пуснаха ги едва в дванадесет и тридесет и пет.

След това стигнаха бегом до спалните си, захвърлиха пушките и снаряжението си на леглата и навлякоха кителите. С бастунче и ръкавици (трябваше да ги закопчаят преди излизането от спалните — младши офицер, забелязан да закопчава ръкавиците си на стълбите, биваше върнат да се облече) измаршируваха по двойки към офицерското помещение. Това се повтаряше ден след ден. На всеки десет метра козируваха някому или някой им козируваше (алебардистите козируват сръчно и учтиво и офицерите им отговарят също тъй сръчно и учтиво. Старшият от двойката бе учен да брои: „Ръка горе. Едно, две, три. Ръка долу.“). В столовата свалиха фуражките и портупеите си.

Теоретично в столовата не се правеше разлика между чиновете („Освен, господа, полагаемата се на възрастта почит“, както ги осведоми приветственото слово вечерта при пристигането им); Гай и Аптърп бяха по-възрастни от повечето от кадровите капитани и в интерес на истината в много отношения към тях се отнасяха като към старши офицери. Двамата влязоха в столовата няколко минути след един часа.

Гай си взе месна баница от студения бюфет и отнесе чинията си към най-близката свободна маса. Тутакси зад него изникна дежурният по столова със салата и печени картофи. Виночерпецът постави пред него бира в сребърен бокал. Нямаше излишни приказки. Забранено бе да се говори за всекидневните задачи, а мислите им бяха заети само с това. Над главите им безразлично гледаха от позлатените си рамки офицерите, командували корпуса в продължение на два века.

Гай бе пристигнал в корпуса силно потиснат поради това, че се люшкаше между опасението и ликуването. Не знаеше за казармата нищо освен чутите оттук-оттам разкази за униженията, на които били подлагани новите офицери: за „военния съд“ над младшите офицери, за варварските церемонии по посвещаване. Спомняше си преживяването на свой приятел, когото никой в полка не забелязвал в продължение на цял месец и първите думи, отправени към него, били: „Та кой бяхте вие, малкият?“ В друг пък полк един от младшите офицери поздравил с „добро утро“ някакъв старши офицер и получил следния отговор: „Добро утро, добро утро, добро утро, добро утро, добро утро, добро утро, добро утро. Надявам се да ви стигнат за цялата седмица.“ Нищо подобно не се долавяше в гостоприемното доброжелателство, с което алебардистите приеха него и другарите му. На Гай му се струваше, че през последните седмици изживява нещо, което му е липсвало на по-млада възраст: щастливо юношество.

Капитан Босанки, адютантът, развеселен след третия коктейл с джин, влезе в столовата и се спря пред Гай и Аптърп:

— Тая сутрин на плаца трябва да сте зъзнали здравата.

— Никак не беше топло, сър.

— Подшушнете на своите днес следобед да се явят с шинели.

— Слушам, сър.

— Благодарим, сър.

— Ох, мухльовци такива — обади се отсреща Франк де Суза, кеймбриджкият възпитаник, — само още тая дреха ни липсваше.

Така че нямаха време нито за кафе, нито за цигара. В един и половина Гай и Аптърп затегнаха коланите, закопчаха, ръкавиците, погледнаха в огледалото дали фуражките им не са накриво, тикнаха бастунчетата под мишница и замаршируваха към спалните си.

„Ръка горе. Едно, две, три. Ръка долу.“ Поздравиха дежурния взвод, застанал „мирно“ при преминаването им. По стълбите хукнаха. Гай се преоблече и припряно заподрежда набъбващото си снаряжение. Под ноктите му се насъбра бялата боя от колана и каишките (в този час Гай се бе изтягал в шезлонг всеки божи ден, откак бе напуснал училище). Разрешаваше им се да се явяват на занятия в униформи. Гай стъпи на плаца половин минута преди фаталния срок.

Тримър изглеждаше ужасно. Вместо да закопчае шинела си до яката, той стоеше разкопчан. Отгоре на всичкото се беше объркал и едната му странична презрамка падаше назад; другата висеше отпред и ефектът бе чудовищен.

— Мистър Тримър, крачка назад, сър. Вървете в спалнята и се върнете прилично облечен след пет минути. Остави! Крачка назад от тилната колона, мистър Тримър! Остави! При команда „крачка назад“ отстъпвате с левия крак! Кръгом марш! Остави! Ляв крак напред, дясна ръка нагоре! Повтори! Остави! Да не съм ви чул да се смеете, мистър Саръм-Смит! Виж ти къде били опитните офицери, та ще се присмиват на другарите си! Ако видя офицер да се присмива на друг, докато сме на плаца, ще го изправя пред адютанта. Добре. Свободно. Докато чакаме мистър Тримър, малко история на корпуса. Кралският алебардистки корпус бил формиран при Есекския граф за служба по Ниските земи^[2] по времето на кралица Елизабет. Тогава се наричал „Почетна рота от свободни алебардисти на Есекския граф“. Какви други прозвища си е спечелил корпусът, мистър Краучбак?

— Меднокраките и Ябълкарите, господин сержант.

— Точно тъй. Защо „Ябълкарите“, мистър Саръм-Смит?

— Защото след битката при Малплакей^[3] дружина под командата на алебардистки старшина Брийн се установила на лагер в една овощна градина, където ги изненадали френски мародери, които те прогонили, замеряйки ги с ябълки.

— Много добре, мистър Саръм-Смит. Мистър Ленард, каква роля е играл корпусът по време на първата ашантийска война^[4]?

Накрая Трймър се върна.

— Тъй, сега можем да продължим. Днешния следобед ще прекараме в кухнята, където алебардистки старшина Грогин ще ви покаже как да разпознавате месата. Всеки офицер трябва да разбира от месо. Цивилните доставчици се опитват да мамят военните по всякакъв начин и здравето на войниците зависи от бдителността на офицера. Разбрахме ли се? Мистър Саръм-Смит, поемете командуването. При командата „ходом“ правите стегната крачка напред, обръщате се кръгом и с лице към отделението. Ходом! Сега вие сте отдельонен командир. Мен ме няма. Искам отделението да измарширува без оръжие, като редници, към кухненските помещения. Ако не знаете къде се намират те, подушете въздуха. Но първо, за разгрявка, ще ми кажете как се складира оръжие и след това ще дадете заповед за тръгване!

Подробностите около складирането на оръжието бяха най-сложната засега част от обучението. Саръм-Смит се запъна. Сержантът попита Гай, но той също се заплете. Де Суза задекламира уверено, що погрешно. Накрая повикаха Аптърп, на когото винаги можеше да се разчита. С напрегнато изражение той изпя без грешка:

— Нечетните от първата редица вземат пушките на четните в лявата си ръка, кръстосват дулата с обърнати навън, пълнители, като повдигат чаталите с палеца и показалеца на двете ръце…

… и отделението удари крак. През останалия следобед инспектираха кухните, където беше ужасно горещо и склада с месото, където беше ужасно студено. Гледаха огромни, лилави и жълти говежди трупове и се учеха да отличават котката от заека по броя на ребрата.

В четири ги освободиха. В столовата бе сервиран чай за всеки, който имаше още сили да отиде отново да се преоблича. Повечето доброволци се пльоснаха по леглата си в очакване на часа по гимнастика.

Саръм-Смит влезе в стаята на Гай.

— Чичо, досега получавали ли сте заплата?

— Ни пени.

— Не може ли да се направи нещо по въпроса?

— Говорих със заместник-командира. Твърди, че тези неща винаги ставали бавно. Трябвало да изчакаме.

— Да изчаква, който може. Някои фирми доплащат на служителите си разликата до заплатите им, така че да не губят, докато са в казармата. Но моята фирма не плаща нищо. Вие сте си добре, нали, чичо?

— Е, още не съм фалирал.

— Де и аз да можех да кажа същото. Направо са ми вързани ръцете. Когато дойдохте в армията, знаехте ли, че ще ни карат да си плащаме храната?

— Всъщност не я плащаме. Плащаме си допълнителното към дажбата. Нищо не губим.

— Може да не губим, но според мен тяхно задължение е да ни хранят по време на война. Когато за първи път ми връчиха сметката за столовата, щях да припадна. Как смятат, че ще я караме? Пукнат грош нямам.

— Ясно — каза Гай без особена готовност, но и без особена изненада, защото не за първи път през последните седмици бе изстрадвал подобен разговор, а Саръм-Смит не бе от любимците му. — Предполагам, че ви трябва заем.

— Чичо, вие сте ясновидец, честна дума. Ако ви се намира някоя излишна петарка, много ще ми услужите. Докато си получим заплатите.

— На никого не разправяйте.

— Естествено. Да ви кажа, доста от момчетата са така притеснени. Отначало опитвах с чичо Аптърп. Той ме посъветва да поискам от вас.

— Колко мило.

— Разбира се, ако това пък вас ви притеснява…

— Нищо не ме притеснява, но не желая да ставам банкер на целия корпус.

— Ще ви ги върна на заплата.

Гай бе раздал назаем петдесет и пет лири.

 

 

Скоро след това стана време да се преобличат и да вървят в салона за гимнастика. Гай мразеше единствено тази част от цялото обучение. Отделението на офицерите-доброволци се събра под лампите на арката. Двама алебардистки ефрейтори играеха с футболна топка. Единият я ритна силно и тя изплющя в стената над главите им.

— Нагло хлапе — обади се един младеж на име Ленард.

Топката отново удари над тях, още по-близо.

— Имам чувството, че го прави нарочно — каза Саръм-Смит.

Внезапно Аптърп изгърмя властно:

— Вие двамата там! Случайно да виждате, че се намирате пред офицерско отделение? Вземайте си топката и се измитайте.

Ефрейторите се нацупиха, взеха си топката и се изнизаха с престорено равнодушие. Зад вратата се разсмяха високо. Гимнастическият салон се струваше на Гай нещо като извънтериториална област, посланичество на чуждоземен враждебен народ, за който нямаше място в подредения живот в казармата.

Инструкторът бе зализан младеж с напомадена коса, голям задник и неестествено блестящи очи. Вършеше своите чудеса от сила и гъвкавост с лисиче и според Гай — отблъскващо хладнокръвие.

— Целта на физическото обучение е да отпусне тялото и да се противопостави на вдървяващия ефект от старомодните упражнения. Някои от вас са по-възрастнички. Не се напрягайте. Не правете повече, отколкото чувствувате, че можете. Искам да видя, че ви е приятно. Започваме с игра.

Тези игри потискаха дълбоко дори най-младите. Гай застана в колоната и когато дойде неговият ред, пое топката измежду краката на мъжа пред себе си и я предаде назад. Целта на играта беше едната колона да изпревари другата.

— Давай! — викаше инструкторът. — Не им се оставяй! Аз съм с вас! Не ме излагайте!

Дойде ред на гимнастическите упражнения.

— Плавно и грациозно, господа, като че танцувате с гадже. Ха тъй, мистър Тримър! Много ритмично го правите! Навремето са обучавали войника само да стои мирно и да удря крак. Съвременната наука доказва, че така може сериозно да се увреди гръбначният стълб. Именно затова днес дневното натоварване завършва с половин час отпущане.

„Този никога няма да се бие — помисли си Гай. — Ще стои в разкошната си бърлога, ще гъне мускули, ще ходи на ръце, ще подскача по пода като гумена топка, ако ще светът да пропада.“

— В Олдършот днес най-трудните упражнения се играят с музика.

„За този не би имало място — размишляваше Гай — в Почетната рота от свободни алебардисти на Есекския граф. Той не е Меднокрак, нито истински Ябълкар.“

След гимнастиката — отново преобличане и лекция по военно право, четена от капитан Босанки. Дремеха и лектор, и слушатели. Единственото изискване на капитан Босанки бе да му се пази пълна тишина.

— … най-важното е да прилагате поправките на Кралския правилник за вътрешния ред още щом ги оповестят. Съобразявайте се с осъвременения Кралски правилник и няма да загазите.

В шест и половина отделението излезе от унеса си, бе разпуснато и дневната работа най-сетне приключи. Вечерта капитан Босанки повика Гай и Аптърп.

— Вижте сега… тази вечер ви наблюдавах в гимнастическия салон. Смятате ли, че имате особена полза от упражненията?

— За себе си не бих казал, сър — отвърна Гай.

— Да, за хора като вас е доста неприятно. Ако желаете, можете и да не ходите на гимнастика. Гледайте да не се мяркате в приемната, стойте си в спалните и ако някой ви попита, казвайте, че зубкате военно право.

— Страшно сме ви благодарни, сър.

— По всяка вероятност един ден ще ви направят ротни командири и военното право ще ви свърши повече работа от гимнастиката.

— Лично аз ще продължавам да играя гимнастика, ако ми разрешите — каза Аптърп. — След всичкото това трамбоване имам нужда да се поотпусна.

— Както желаете.

— Свикнал съм много да се движа — обясни Аптърп на Гай, докато се връщаха към спалните. — Много е разумно това, дето го говори сержант Прингъл за увреждането на гръбначния стълб. Имам чувството, че моя съм го увредил малко. Напоследък нещо не съм във форма. Може от това да е. Не ща да ме смятат за по-негоден от останалите. Истината е, че съм живял тежко, драги, и вече си проличава.

— Като говорим за останалите, случайно да сте ми изпращали Саръм-Смит?

— Да. Моето правило е: нито давай заем, нито вземай. Напатил съм се.

На всеки етаж имаше по две бани. В спалните горяха печки. Поддържаха ги трудолюбиви стари алебардисти, свикани отново под знамената, обслужващи казармата. Настъпваше най-приятният час от деня. Гай чуваше стъпките на младите офицери, хукнали към местните кина, хотели и дансинг холове. Дълго се кисна в горещата вода и сетне дрема в плетеното кресло пред огъня. Никоя средиземноморска сиеста не му беше дарявала такава спокойствие.

По едно време Аптърп дойде да го вика в Офицерския дом. Доброволците можеха да посят градска униформа по избор. Само Аптърп и Гай си я бяха купили и това някак ги отличаваше и ги правеше по-приемливи за кадровите военни не защото можеха да си позволят да похарчат дванадесет гвинеи, които останалите не бяха в състояние да отделят, а защото бяха решили, да направят лично капиталовложение в традициите на полка.

Когато двамата „чичовци“, накипрени в синьо, пристигнаха, в приемната, майор Тикъридж и капитан Босанки стояха сами пред камината.

— Елате при нас — каза майор Тикъридж и плесна с ръце. — Музика и танцувачки. Четири коктейла с джин.

„Чудесен е тоя майор Тикъридж, чудесен е тоя капитан Босанки. Чудесен е тоя Аптърп. Чудесна е картината с маслени бои над камината, изобразяваща строгия строй на алебардистите в пустинята.“ Гай обираше целия корпус нежно и дълбоко.

Този път вечерята протече официално. Столовият президент удари по масата с чукче от слонова кост и капеланът прочете молитвата. По-младите офицери, свикнали с кратка церемония, се почувствуваха потиснати.

— Мисля, че ми идва много — отбеляза Саръм-Смит. — Те превръщат дори яденето е занятие.

Масата бе осветена с огромни разклонени свещници, прославящи военната история от миналия век чрез сребърни палми и сребърни изображения на коленичили диваци. В столовата тази вечер се хранеха двадесетина офицери. Мнозина от по-младите бяха в града; по-старите квартируваха в съседни вили с жените си. Вино се пиеше само когато в полка идваха гости. Първата вечер Гай бе направил грешката да си поръча кларет — постъпка, посрещната с шеговит упрек: „Я глей! Кой има рожден ден?“

— Тази вечер има представление. Отиваме ли?

— Защо не?

— Защото имах намерение да нанеса новите поправки към Кралския правилник.

— Доколкото научих, това може да свърши срещу една лира и писарят.

— По-добро впечатление прави, ако сам го свършиш — възрази Аптърп. — Но този път ще дойда. Може да присъствува и главнокомандуващият. Не съм разговарял с него от първия си ден тук.

— Че за какво има да разговаряте?

— О, нищо особено. Все ще намерим тема.

Гай помълча и после рече:

— Нали чухте какво каза адютантът, че щели да ни дадат роти.

— Не смятате ли, че навлизаме в служебен разговор?

Чукчето чукна, капеланът прочете молитвата и масата бе разчистена. Вдигането на покривката бе чудо на сръчността, което неизменно очароваше Гай. Дежурният заставаше край масата. Ординарците вдигаха свещниците. С мълниеносно движение на китките ефрейторът дръпваше огромното ленено платно, което се сриваше в краката му като лавина.

Поднесоха портвайн и енфие. Офицерите се пръснаха.

Алебардистите имаха собствен гарнизонен театър на територията на казармата. Когато Гай и Аптърп пристигнаха, залата бе почти пълна. Първите два реда се пазеха за офицери. В средата бе седнал, с жена си и дъщеря си, полковникът, който на жаргона на полка носеше званието, „главнокомандуващ“. Гай и Аптърп се огледаха за места и видяха два свободни стола единствено в средата. Поколебаха се, Гай — с желание да се измъкне, Аптърп — пристъпвайки, макар и плахо.

— Заповядайте — каза главнокомандуващият. — Може би се срамувате да ви видят, че седите до нас? Запознайте се с госпожата и е чадото.

Двамата заеха местата си до знатната тройка.

— Излизате ли в отпуск в събота и неделя? — запита чадото.

— Не. Моят дом е в Италия.

— Ами! Да не сте художник или нещо подобно? Ей че интересно!

— Моят дом бе в Бечуана^[5] — намеси се Аптърп.

— Виж ти! — откликна главнокомандуващият. — Кой знае колко интересни истории можете да ни разкажете. Хм, мисля, че е време да им дам знак да започнат.

Той кимна; прожекторите светнаха; полковникът се изправи и се изкачи по стълбите до сцената.

— С голямо нетърпение очакваме представлението. Очарователните дами и изтънченият джентълмен, които са пред вас, идват отдалече в тоя студ, за да ни създадат малко удоволствие. Нека се погрижим да им покажем как радушно алебардистите могат да посрещат своите гости.

След това се върна на мястото си сред буря от ръкопляскания.

— Всъщност това е работа на капелана — обясни той на Гай. — Но си викам, тоя човечец трябва понякога и да си почива.

Зад завесата се дочу пиано. Сетне завесата се вдигна. Преди още да се открие цялата сцена, главнокомандуващият потъна в дълбок, макар и не тих сън. Зад герба на корпуса, на авансцената, се показа концертиращата групичка, състояща се от три възрастни жени, прекалено гримирани, мъртвешки блед старец с крещяща нужда от грим и някакво създание с неопределен пол и възраст на пианото. Всички бяха облечени в костюми на Пиеро и Пиерета. Бурни верноподанически ръкопляскания. Представлението откриха наперени хористи. Една по една главите на първите два реда заклюмаха. Гай също заспа.

Един час по-късно го събуди могъща песен, която го разтърси от няколко метра разстояние. Песента се лееше от устата на мъртвешки бледия старец, чието немощно северно тяло изглеждаше обладано в чест на случая от духа на някой велик южен тенор. Песента събуди и главнокомандуващия.

— Ей, това да не е „Боже, краля пази“?

— Не, сър, „Англия ще пребъде“.

Главнокомандуващият се опомни и се вслуша.

— Напълно вярно. Докато не чуя думите, не мога да различа мелодията. Ама и старчето вади един глас!

Това беше последният номер. Веднага след това всички застанаха мирно. Тенорът ги удари в земята. Остана неподвижен дори когато изпълнители и публика запяха националния химн.

— При такива случаи винаги каним изпълнителите да пийнат с нас. Повикайте, ако обичате, някои от младшите офицери да поднесат напитките. Предполагам, че имате повече опит от нас с театралния свят. А, ако си останете в казармата в неделя и не сте запланували нещо по-интересно, заповядайте на обяд.

— С удоволствие, сър — отвърна Аптърп, макар че съвсем не бе ясно дали поканата се отнася и до него.

— И вие ли ще останете? Да, разбира се, заповядайте. Много ще ми е приятно.

Главнокомандуващият не дойде с тях в Офицерския дом. Комисията по посрещането се състоеше от двама от редовните военнослужещи и трима-четирима от групата на Гай. Дамите бяха смъкнали театралната атмосфера заедно с грима и костюмите си. Все едно че се връщаха от пазар.

Гай се падна до тенора, който бе махнал перуката си, откривайки няколко кичура сива коса. Тя го подмладяваше донякъде, без да скрива преклонната му възраст. Бузите и носът му бяха на петна и с изпъкнали вени, очите му сълзяха в плетеницата от бръчки. Гай не бе виждал лице на болен човек вече много седмици наред. Би сметнал тенора за алкохолик, но човекът си поиска само кафе.

— Напоследък, ако пия уиски, не мога да спя — извини се той. — Всички военни са чудно гостоприемни. Особено вашият полк. Винаги съм имал симпатия към Медноглавите.

— Меднокраките.

— Да, разбира се. Меднокраките, исках да кажа. Навремето, когато се разиграваше предишният цирк, бяхме едни до други. Много добре се разбирахме с вашите момчета. Бях в художествената бригада. Не мобилизиран, разбира се, още тогава бях твърде стар. Но доброволно влязох в армията и изкарах цялата война.

— А аз съм новак.

— О, вие сте млад. Дали бих могъл да пийна още една чашка от това отлично кафе? Пеенето изтощава.

— Имате хубав глас.

— Добре ли мина според вас? Човек не може да съди сам за себе си.

— О, да, голям успех.

— Разбира се, не сме първоразрядна трупа.

— Всички се проявихте чудесно.

Помълчаха. От групата около дамите се надигна смях. Там всичко вървеше гладко.

— Още кафе?

— Не, благодаря.

Мълчеше.

— Новините май са по-добри — осмели се тенорът.

— Нима?

— Много, много по-добри.

— Тук нямаме много време да четем вестници.

— Предполагам. Завиждам ви. Вестниците само лъжат — добави тенорът печално. — Човек за нищо не може да им вярва. Но пък пишат хубави неща. Наистина добри. Поддържат духа — додаде той изключително мрачно. — По една насърчителна новина всяка сутрин. Във време като нашето това ни е много необходимо.

Скоро след това гостите се стопиха в нощта.

— Разговаряхте май с много интелигентен човек — каза Аптърп.

— Да.

— Истински артист. Имаше вид на оперен певец.

— Тъй.

— От Гранд опера.

След десет минути Гай си бе в леглото. На младини го бяха учили всяка вечер да препитва съвестта си и да се покайва. Откак бе в армията, това богобоязливо задължение се примесваше с наученото през деня. Провали се отчайващо в отговора си за складирането на оръжието. „… четните в централната редица кръстосват дулата и поставят пушките под дясната мишница, с обърнат навън пълнител, като повдигат чаталите…“ Не беше вече сигурен кой има повече ребра, котката или заекът. Защо Аптърп, а не той, бе сандардисал наглия ефрейтор в гимнастическия салон? А той бе унижил оня свестен и тъжен старец заради „Медноглавите“? Така ли посрещат гостите си истинските алебардисти? За много неща имаше да се кае и поправя.