Ивлин Уо
Във всеоръжие (6)

3.

Малко преди Коледа индивидуалното обучение приключи и Гай и групата му получиха една седмица отпуск. Преди да си заминат и главно в тяхна чест, началството организира прием. Насърчиха, ги да си поканят гости, тъй като поне за момента се смяташе, че това ще бъде последната им вечер в казармата. Надпреварваха се да си доведат такива гости, които да им повдигнат реномето. Аптърп особено се гордееше с избора си.

— Страшен късмет извадих. Пипнах Кречеталото. Не знаех, че е в Англия, докато не прочетох във вестника.

— Кой е Кречеталото?

— Тъкмо вие би трябвало да го познавате. Но може би из шикозните ферми на Кения той не е известен. Ако зададете същия въпрос в същинска Африка, къде да е между Чад и Мозамбик, ще помислят, че ги поднасяте. Кречеталото е страшна работа. На пръв поглед — странна птица. Ще речеш, че не знае да държи ножа и вилицата. Всъщност баща му е епископ, има си Итън и Оксфорд зад гърба, свири на цигулка като музикант. Споменават го във всички справочници.

— Справочници по музика ли, Аптърп?

— Справочници за водене на война в саваната. А вие кого ще доведете, драги, ако смея да запитам?

— Още никого не съм намерил.

— Странно. Бих казал, че човек като вас познава доста хора.

Аптърп не му беше простил обърканите имена.

За Коледа Гай се натрапи на семейство Бокс-Бендър. В отговора си Анджела пишеше, че Тони се връща в отпуск. Гай успя да го пресрещне в Лондон в последния момент и да го примами в казармата на алебардистите за приема. За първи път се виждаха в униформа.

— За нищо на света не бих изпуснал да те видя маскиран като млад офицер, чичо Гай — каза Тони при пристигането си.

— Всички останали ми викат „чичо“.

Пресякоха чакълената настилка на двора към помещенията, определени за гости. Един алебардист мина, козирува и Гай се сви, като видя как неговият племенник небрежно бръсна фуражката си в отговор.

— Виж какво, Тони, това може би минава във вашия полк, но тук козируваме тъй почтително, както на нас ни козируват.

— Чичо Гай, да ти напомня ли, че съм твой старши по чин?

Но вечерта, докато водеше племенника си към президента на столовата в приемната, Гай бе изпълнен с гордост — в зелената си бойна униформа и черен кожен портупей Тони се открояваше.

— Направо от Франция, а? Ще използувам президентските си привилегии и ще ви поставя да седнете до мен. Много бих желал да чуя от първа ръка какво става там. От вестниците нищо не разбирам.

Не стана нужда да се обяснява кой е Кречеталото: загорял мъж с прошарена грива, мрачно изправен до Аптърп. Ясно беше защо се е прославил сред горилите; също защо, с типично английска ирония, го бяха прякоросали тъй. Той клатеше глава наляво-надясно, зяпайки изпод рошави вежди, сякаш търсеше на коя лиана да се залюлее, да се метне нагоре и да се сгуши необезпокояван в гредите. Отпусна се чак когато оркестърът засвири „Говеждото на стара Англия“^[1]. Чак тогава засия, закима и уверено забърбори в ухото на Аптърп.

Оркестърът беше върху дъсчена платформа. Офицерите минаха покрай нея, за да влязат в столовата, и докато заемаха местата си, музиката ги оглуши. Президентът на столовата бе в средата, срещу заместник-командира. Тони, до него, понечи да седне, преди да са прочели молитвата, но чичо му го смушка. Музиката спря, чукчето чукна, капеланът изрече молитвата. Почти едновременно бликнаха музиката и общият разговор.

Разпитван от старшите офицери наоколо му, Тони заразказва за мисията си във Франция, за бойни действия, нощни патрули и мини, за изключителната младост и ентусиазъм на шепата вражески пленници, които бил видял, за възхитителния стил и точност на нападателната им тактика. Гай погледна дали Кречеталото върши чудеса от сръчност с ножа и вилицата и го видя как пие със странно шеметно-въртеливо движение на главата и китката.

Накрая, когато дръпнаха покривката, за да поднесат десерта, духаните се оттеглиха, щрайхът слезе и се настани на прозоречната ниша. Офицерите се умълчаха; музикантите подеха нежни ресни; музиката отнесе всички далеч от набезите на Тони — в ничия земя и още по-далеч, неизмеримо по-далеч, отвъд границите на християнството, където се водеше — и губеше — великата битка; отвъд тайнствените гори, в които влакове — дори в момента, в който алебардистите и гостите им седяха, унесени от виното и хармонията — гърмяха, понесли смъртоносните си товари.

Музикантите изсвириха две пиеси; втората завърши с бодър карильон. След това капитанът на оркестъра се представи уставно на президента на столовата. Сториха му място до Тони и столовият ефрейтор му поднесе огромна чаша портвайн. Лицето на музиканта бе лъскаво и червено; кое го прави човек на изкуството, разсъждаваше Гай, та да го отличава от Кречеталото?

Президентът на столовата чукна с чукчето. Всички се изправиха.

— Господин заместник-командир, предлагам наздравица за патрона на корпуса, великата руска херцогиня Елеонора.

— Наздраве за великата херцогиня, бог да я поживи.

Престарялата дама тлееше в мизерно стайче в Ница, но алебардистите, й отдаваха дължимото тъй лоялно, както навремето, в 1902 г., когато — млада, красавица — тя милостиво бе приела патронажа.

Над свещите димът започна да се къдри. Внесоха енфието. Огромният тежък рог бе обкичен с какви ли не сребърни приборчета: лъжичка, чукче, четчица; с тях трябваше да се борави ритуално и правилно под страх от половин лира глоба. Гай инструктира племенника си как да ги използува.

— Имате ли си такива неща във вашия полк?

— Не можем да ви стъпим на малкия пръст. Потресен съм.

— И аз.

На излизане от столовата никой не беше напълно трезвен, но и нямаше съвсем пияни, с изключение на Кречеталото. Това дете на простора, напук на епископското си потекло, се поддаде на съблазните на цивилизацията; отведоха го и никой повече не го видя. Да се бе стремил към престиж, както се заблуждаваше Аптърп, Гай щеше сега истински да ликува. Вместо това за него вечерта бе безизкусно, върховно щастие.

В приемната вървеше импровизиран концерт. Майор Тикъридж даваше невинно неприлично представление, наречено „Едноръкият флейтист“, любим номер, за корпуса, нов за Гай и — общо взето — луд успех. Сребърните бокали, обикновено пълни с бира, този път обикаляха присъствуващите, преливащи от шампанско. Гай откри, че обсъжда религиозни въпроси с капелана.

— … съгласен ли сте — питаше той разпалено, — че Свръхестественият ред не е обикновена добавка към Естествения ред, като музиката, като рисуването, предназначени да направят всекидневието ни по-поносимо? Свръхестественият ред всъщност е самото всекидневие; свръхестественото е действителност; онова, което ние наричаме действителност, е просто сянка, мигновена фантазия. Не сте ли съгласен, отче?

— Донякъде.

— Или, казано с други думи.

По време на представлението, разигравано от майор Тикъридж, усмивката на капелана бе застинала като на акробат — професионален трик, прикриващ страха и изтощението.

Накрая адютантът започна да рита едно кошче за боклук. Минаха на футбол, после — на ръгби. Ленард докопа кошчето. Догониха го и го събориха. Всички млади офицери наскачаха върху борещите се. Скочи Аптърп. Скочи Гай. Върху им скочиха други. Гай почувствува удар в коляното; за момент остана без дъх, скован. Прашни, смеещи се, потни, задъхани, те се разплетоха и се изправиха. Гай усети, че коляното го боли слабо, но осезаемо.

— Ха, чичо, удариха ли те?

— Нищо, нищо.

Някой бе дал заповед да се разотиват. Тони хвана Гай под ръка, за да минат през двора.

— Дано не си се отегчил много, Тони.

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Дали да не се покажеш на лекар?

— Утре сутрин ще е минало. Навехнато е.

Но на сутринта, събудил се от дълбок сън, Гай видя, че коляното му е страшно подуто, и разбра, че не може да ходи.