Ивлин Уо
Във всеоръжие (27)

4.

Гай отиде за един ден в Мачет. Бяха разпуснали учениците за лятната ваканция. Завари баща си да се труди над „Латинска проза“ на Норд и Хилярд и върху бледосиньо томче на Ксенофонт, опреснявайки познанията си за новия учебен срок.

— Трябва да проверявам всяка дума — каза мистър Краучбак едва ли не ликуващо. — Тия малки негодници хващат всяка грешка. Миналия срок непрекъснато го правеха, но бяха много снизходителни.

Гай се върна един ден по-рано, за да се увери, че с отпътуването на ротата няма да има проблеми. Привечер, минавайки през почти пустия лагер, се натъкна на генерала.

— Краучбак — каза генералът, като се взря в него, — още ли не сте станали капитан?

— Не, сър.

— Но командувате рота.

Повървяха заедно.

— С други думи получили сте най-доброто, което може да си поиска един командир. Нищо в живота не може да се сравни с повеждането на рота в бой. След него се нарежда само възможността сам да извършиш нещо. Всичко останало си е чиста бюрокрация и телефони. — Под дърветата, в чезнещата светлина, Гай почти не го виждаше. — Не отиваме на кой знае колко лично място. Длъжен съм да не ви казвам, тъй че ще ви кажа. Мястото се нарича Дакар. Не бях го чувал, докато не започнаха да ми изпращат строго секретните доклади на разузнаването, пишат все за фъстъци. Френски град в Западна Африка. Както познавам френските колонии, сигурно ще са булевард до булеварда и бардак до бардака. Ние ще сме поддържаща част. Даже по-лошо: поддържаща част на поддържащата бригада. Първи там ще се разквартируват морските пехотинци, да пукнат дано! Френска му работа. Смятат, че няма да се натъкнат на съпротива. Но все ще понаучим нещо. Съжалявам, че ви го казах. Ако разберат, ще ме изправят пред военен съд. А вече съм твърде стар за военен съд.

Той се извърна рязко и изчезна в гората.

На следващия ден дойде заповед да се качат на влака за Ливърпул. Ленард остана с ариергарда „в очакване на прехвърляне“. Никой освен Гай и полковника не разбра защо. Повечето го сметнаха за болен. От известно време приличаше на привидение.

Нещо подобно се бе случило в полка на капитан Тръслав. Един нафукан състезател по поло на име Конгрийв подаде оставка точно когато ги изпращаха в чужбина. Полковникът оповести в столовата: „Господа, налага се да ви помоля името на капитан Конгрийв вече никога да не се споменава в мое присъствие.“ Годеницата на Конгрийв му върна пръстена. От полковника до барабанчика — всички се усещаха опетнени и много от последвалите геройски дела бяха продиктувани от желанието да се възстанови честта на полка (Конгрийв се появи отново едва в предпоследната глава, грижливо преоблечен като афгански търговец, с ключовете на Патанската крепост, където самият Тръслав очакваше мъчителния си край). Но Гай не се срамуваше от дезертьорството на Ленард. По-скоро му се струваше, докато се люшкаше във влака към Ливърпул, че дезертьори са самите те. Местоназначението им не бе съчетание от Хонолулу, Алжир и Квета, както смяташе с помраченото си от филми въображение мисис Ленард, а топло, колоритно и добре разположено градче, далеч от бомбардировки, газ, глад и вража окупация; далеч от безпросветния концентрационен лагер, в който внезапно се бе превърнала цяла Европа.

Хаос в Ливърпул. Кейове и кораби, потънали в пълен мрак. Бомби някъде де толкова далеч. Щабни офицери, отговорни за отплаването, прошарващи списъците със затъмнени фенерчета. Гай и ротата му бяха качени на един кораб, получиха друга заповед, слязоха и престояха на пристанището един час. Сирените свириха отбой и тук-таме светнаха лампи. Офицерите, които бяха потънали някъде, пак се появиха и подновиха работата си. Най-сетне, призори, се качиха вдървени на кораба и се настаниха. Гай се увери, че всички са си легнали, и тръгна да търси своята каюта.

Тя се намираше в първа класа: нищо не се бе променило на кораба от времето, в което го запълваха охолни туристи. Корабът бе чартърен, с екипаж от търговския флот. Стюардите, от Гоа^[1], вече бяха на крак и шетаха в прясно изгладените си червено-бели ливреи. Мълчаливо си гледаха работата, подреждаха симетрично пепелниците в салоните, разтваряха завесите пред новия ден. Бяха напълно спокойни. Никой не им бе споменавал подводниците и торпедните лодки.

Но не всичко бе спокойно. Като зави, търсейки каютата си, Гай се натъкна на алебардист Глас, който гонеше да бие един гоански стюард, изискан, тънък, възрастен, с великолепни бели мустаци на умокреното си от сълзи кафяво лице, и го преследваше вън-вътре в каютата, сякаш танцуваше.

— Пипнах този черен кучи син на местопрестъплението, сър. Ровеше ви в багажа, сър.

— Моля, сър, аз съм прислужникът за каюта, сър. Не познавам този груб войник.

— Спокойно, Глас. Той просто си е изпълнявал задълженията. Сега се махайте и двамата, искам да си лягам.

— Но нали няма да пуснете тоя туземец да ви се мотае из каютата, сър?

— Аз не туземец, сър. Португалец християнин, сър. Мама християнка, папа християнин, шест деца християнчета, сър.

Той измъкна от колосаната си риза златен медальон, увесен на врата му, изтънял от дългото люлеене и клатене на кораба, в чийто ритъм се бе търкал година след година о безкосмената тъмна гръд.

Внезапно сърцето на Гай се разтвори за стюарда. Стоеше пред сродна душа. Закопня да му покаже собствения си медальон, подаръка на Джървъс от Лурд. Имаше хора, които биха сторили тъкмо това; хора, по-достойни от него; които може би биха се преодолели да кажат „бау!“, биха накарали нацупения алебардист да се разсмее и така биха помирили и двамата.

Но Гай, въпреки цялото си намерение да го стори, само бръкна в джоба си, и извади две монети от по половин крона:

— Ето. Това ще оправи ли нещата?

— О, да, сър, благодаря. Много ще ги оправи, сър — и гоанецът се извърна и си тръгна позарадван, но не като успокоена сродна душа, а чисто и просто като слуга, получил по-голям бакшиш от обикновено. Гай се обърна към Глас:

— Ако разбера, че пак сте посегнали на персонала на кораба, ще ви пратя в караулното.

— Слушам — отвърна Глас, като гледаше Гай, сякаш той беше подвелият полка си капитан Конгрийв.

На сутринта на войниците бе разрешено да спят до късно. В единадесет Гай строи ротата си на палубата. Необичайно обилната и разнообразна закуска — нормалната закуска, предвиждана от корабната компания за трета класа — бе разпръснала нощните недоволства. Всички бяха в добро настроение. Гай ги предаде на взводните командири с разпореждането да се проверят припасите и снаряжението и тръгна да разузнава. Втори батальон се бе наредил по-добре от останалите, натъпкани на съседния кораб. Втори батальон бе на своя кораб сам, само с бригадния щаб и шепа чужденци, офицери за свръзка на Свободните французи^[2], артилеристи от морската пехота, морски десантчици, капелани, един специалист по тропическа хигиена и тъй нататък. Една малка пушалня бе превърната в стая за: „Планиране на операциите. Забранено влизането на всички чинове“.

Гай различи огромен, груб, безцветен корпус на дрейфуващ самолетоносач. Всяка връзка със сушата бе забранена. На пасарелите бяха поставени постове. По кея крачеха патрули на военната полиция. Но целта на експедицията не остана за дълго в тайна, тъй като на обяд един от вевесето, размахал безгрижно пакет с надпис „Свръхсекретно. Да се предаде лично на офицер“, го изпусна точно преди да се качи на катера си и бризът подхвана, понесе и пръсна няколко хиляди синьо-бяло-червени листчета с отпечатани лозунги:

ФРАНЦУЗИ ОТ ДАКАР!

Работете с нас за спасението на Франция!

ГЕНЕРАЛ ДЕ ГОЛ

С изключение на един от капеланите, новак във войската, никой не очакваше сериозно, че подготовката ще даде някакъв резултат. През последните седмици алебардистите бяха преживели твърде много прехвърляния, призиви и разочарования. Сега приеха като част от всекидневието си поредицата от заповеди, анулирането им и недоразуменията. Разрешиха им да слязат на брега — отмениха разрешението; вдигнаха цензурата над писмата и пак я наложиха; корабът пусна котва, изгуби я и се върна в пристанището; разтовариха и пак натовариха припасите „в тактически порядък“. И съвсем внезапно един следобед отплаваха. Последният вестник, който стигна до кораба, съобщаваше за засилени бомбардировки. Де Суза нарече техния кораб „бежански“.

Струваше им се почти естествено, че пак ще се върнат, но корабът запори водите на Атлантика, докато стигнаха до мястото на срещата: огромен широк пояс сива вода, в която гъмжаха плавателни съдове от всякакъв тонаж, от бойния кораб и самолетоносач „Барам“ до едно корабче, наречеш „Белгрейвия“, което според слуховете превозвало шампанско, бански соли и други изтънчени утехи за Дакарския гарнизон. След това целият конвой промени курса и отплава на юг; разрушителите кръстосваха наоколо им като териери; от време на време някой приятелски самолет минаваше ниско над главите им; храбрата малка „Белгрейвия“ тепаше отзад.

Два пъти дневно „отработваха“ нападение. Никъде не мърдаха без спасителни ризи. Но спокойното море и гоанските стюарди, които дрънкаха със сладкогласните си гонгове по застланите с килими коридори, не можеха да не окажат своето въздействие. Всичко бе мирно и дори когато кръстосвачът „Фиджи“ бе торпилиран пред очите им на една-две мили пред тях и цялата флота започна да пуска дълбочинни бомби против подводници, неделният им следобеден сън почти не се наруши.

Дън и свързочниците се бяха появили отново и се качиха на борда с бригадния щаб, но Аптърп не ги забелязваше, а може би изобщо не осъзна присъствието им, тъй задушевни бяха разговорите му със специалиста по тропическа медицина. Войниците играеха физическо и се боксираха, слушаха лекции за Дакар, генерал Де Гол и маларията и колко е важно да нямат сношения с туземки; излежаваха се по предната палуба, а вечер капеланите им организираха концерти.

Единствено генерал Ричи-Хук бе недоволен. На бригадата му бе отредена второстепенна и условна роля. Смяташе се, че Свободните французи ще бъдат посрещнати в града с отворени обятия. Очакваше се единствено съпротивата на бойния кораб „Ришельо“. С него щяха да се справят кралските морски пехотинци и една част с неопределено предназначение, наричана „командоси“. Можеше да стане така, че алебардистите изобщо да не слязат на брега; дори да го стореха, задачата им щеше да бъде някоя прочиствателна операция или да сменят морските пехотинци на постовете им. И никакъв пердах. В огорчението си генералът се скара с капитана на кораба и му бе забранен достъпът до мостика. Той бродеше по палубите самин, понякога понесъл оръжие — примерно някой градинарски нож, който много му бил послужил в предишната война.

Горещината стана нетърпима, въздухът — неподвижен и мъглив. Странна миризма, обяснявана като фъстъчена воня, стигаше до тях от близкия, но невидим бряг. Чу се, че били стигнали до местоназначението си; че Свободните французи преговаряли с поробените си съотечественици. Нейде в мъглата отекваха изстрели. Конвоят се изтегли далеч от обсега на огъня и сключи кръг. Между корабите закръстосваха катери. На флагманския кораб бе свикано съвещание, от което генерал Ричи-Хук се върна захилен. Той говори пред батальона и съобщи, че въпреки възраженията е решено на следващия ден да слязат на брега; след това обиколи корабите, където се бяха разположили другите батальони под негово командуване и им съобщи вълнуващата вест. Раздадоха се карти. Офицерите не спаха цялата нощ, проучвайки определените им плажове, границите, втората и третата вълна на настъплението. През нощта корабите доближиха сушата и призори сивата ивица на африканския бряг вече можеше да се различи отвъд водата, над която се вдигаше пара. Войниците не мърдаха от определените им места, издути от муниции и неприкосновени запаси. Часове минаха. Пред тях се водеше усилена стрелба; чу се, че „Барам“ бил ударен. Едно самолетче на Несвободните французи избръмча през облаците и им пусна бомба съвсем наблизо. Генералът се бе върнал на мостика и бе в отлични отношения с капитана. След това конвоят още веднъж отплава извън обсега на стрелбата и на залез бе свикано ново съвещание; генералът се върна бесен и свика офицерите.

— Господа, край. В момента очакваме от Военно министерство потвърждение, че се изтегляме. Съжалявам. Съобщете на войниците и не им позволявайте да униват.

Не стана нужда да изпълняват последната заповед. Изненадващо лудешко настроение обхвана кораба. Дебаркирането ги бе уплашило малко повече, отколкото показваха. По палуби и в столовата войниците „палуваха и се веселяха“.

Веднага след вечеря Гай бе призован в стаичката, в която бе „Забранен достъпът за всички чинове“.

Завари там генерала, капитана и полковник Тикъридж, всички въодушевени и подозрително палави. Генералът каза:

— Възнамеряваме да се позабавляваме неофициално. Интересува ли ви?

Въпросът бе тъй неочакван, че Гай изобщо не се опита да отгатне значението му и само отвърна:

— Да, сър.

— Хвърляхме чоп и вашата рота спечели. Можете ли да намерите десетина сигурни мъже за разузнавателен патрул?

— Да, сър.

— И подходящ офицер, който да ги ръководи?

— Разрешавате ли да отида аз, сър? — попита той полковник Тикъридж.

Точно в стила на Тръслав.

— Да. Сега вървете и наредете на войниците да са готови след час. Кажете им, че става дума за допълнителен наряд. След това се върнете, като носите карта, за да получите заповедите си.

Когато се върна, Гай завари заговорниците много весели.

Имах едно недоразумение с командуващия обединените войски — поде Ричи-Хук. — Между сведенията за плаж А, дадени от разузнаването на флота и на пехотата, имаше известни несъответствия. Отбелязахте ли си?

— Да, сър.

— В окончателния план се предвиждаше да не се слиза на плаж А. Някакъв идиот докладвал, че плажът е миниран и, общо взето, недостъпен. По мое мнение той си е съвсем чист. Няма да ви обяснявам защо смятам така. Но сам ще се убедите, че ако бяхме слезли на плаж А, щяхме да пипнем жабарите по бели гащи. Вадят ми някакви отвратителни снимки и ми разправят, че там се виждала бодлива тел и все тая муха им е в главата. Лично аз не видях тел. Командуващият каза нещо обидно в смисъл, че две очи виждали по-добре от едно с монокъл. Разискванията се разгорещиха. Операцията е отменена и нас всички ни направиха на глупаци, но искам да го докажа на главнокомандуващия. Тъй че пращам патрул на брега, за да съм сигурен.

— Слушам, сър.

— Така, това е целта на операцията. Ако мястото наистина е минирано или срещу вас се стреля, връщате се бързичко и повече ни дума по въпроса. Ако брегът е чист, както смятам, може да донесете някое сувенирче, което ще препратя на командуващия. Той е подозрителен. Все едно какво ще донесете, просто да го накараме да се почувствува глупак… кокосов орех или нещо подобно. Не можем да използуваме лодките на флота, но капитанът е мъжко момче и ни дава моторната лодка. Това е. Утре чакам доклада ви. Уредете тактическите подробности със своя командир.

Ричи-Хук ги остави. Капитанът разясни къде се намира лодката спрямо люка.

— Други въпроси има ли? — попита полковник Тикъридж.

— Не, сър — отвърна Гай. — Всичко ми изглежда напълно ясно.