Стив Бери
Легендата за Линкълн (70)

69

Стефани видя как сенатор Тадеъс Роуан умря. Никой не помръдна — нито тя, нито Люк, Котън или Касиопея. Всички останаха неподвижни, докато Саласар сложи край на проблема.

Единият беше готов. Оставаха още двама.

Касиопея се сви, когато Хосепе уби човек пред очите й. Първата й реакция беше отвращение, втората — гняв.

— Ти си виновна! — изкрещя тя на Стефани. — Ти го накара!

— Този човек е убиец. И по-лошо, той е убиец и луд. Той наистина вярва, че прави добро.

— Аз съм воин на Господа. Слуга на пророците — извика Саласар, който вече беше насочил пистолета си към Стефани. — На колене!

— Това ли иска твоят ангел?

— Подиграваш ли му се?

Касиопея реши да опита.

— Хосепе. Моля те. Остави тези хора и нека двамата с теб да си тръгнем.

— Ти също ме излъга. Използва ме. Ти си същата като тях.

— Изобщо не съм като тях.

Хосепе махна с пистолета си към Стефани.

— Казах ти да паднеш на колене.

Малоун си даде сметка, че ситуацията беше доста трудна. Саласар беше луд. Което не означаваше, че не може да бъде манипулиран. В интерес на истината, така задачата можеше да се окаже по-лесна. Той улови погледа на Стефани и леко кимна, за да й покаже, че е с нея.

Тя коленичи на сухия под на пещерата.

Люк стоеше пред него. Пистолетът беше на една ръка разстояние и никой друг освен Малоун не можеше да го види. Той потърси в паметта си нещо, което беше прочел в книгата в своята книжарница. Саласар очевидно живееше в миналото, така че Малоун щеше да използва миналото като оръжие.

— „Това е обетованата земя и мястото за града Цион“ — каза той. — „Така казва Бог, твоят Господ, ако приемеш тази мъдрост за истина.“

— Ти познаваш нашата доктрина?

— Чел съм я — отговори Малоун. — „Истина ви казвам, Бог е наредил Новият Йерусалим да бъде построен от светиите.“

— И ние наистина сме го построили. В Охайо. В Мисури. В Илинойс. И най-сетне в Солт Лейк Сити. Щом познаваш нашето учение, значи знаеш, че според пророк Джоузеф изкуплението на Цион може да се придобие само със сила.

— Каква сила? Ти нямаш сила.

— Имам този пистолет. И моят враг е на колене. Животът на всички останали тук зависи от мен.

— „Старейшини на Израел, нима не сте сключили завет с Бога, че никога няма да се предавате един друг? Завет, че никога няма да изречете дума срещу богопомазаните?“

Малоун продължаваше да цитира това, което беше прочел — изказване на един от първите старейшини на Църквата.

— Всеки светия полага тази клетва — отговори Саласар. — Трябва да се държим един за друг. Нашата сила е в нашето единство.

— И все пак ти си бил обграден от лъжци — намеси се Стефани.

Саласар се опитваше да се съсредоточи, но трябваше да мисли за твърде много неща. За щастие, ангелът беше останал с него, наблюдаваше го, пазеше мълчание и му даваше време да помисли. Беше ядосан на всички, включително и на Касиопея. Старейшина Роуан беше на земята, неподвижен, и почти със сигурност беше мъртъв.

„Проливането на човешка кръв е необходимо за изкупване на греха — каза ангелът. — Апостолът е допуснал грях. Но сега е с Небесния отец, щастлив, и един ден ще ти благодари. Измъчената му душа можеше да бъде спасена единствено като се пролее кръвта му.“

Саласар черпеше успокоение от тази мисъл. И въпреки това Роуан беше избран. Дали не беше сторил грях, като му беше въздал изкупление?

„Не се тревожи, ако в Цион има необясними неща. Ако искам да намеря най-добрите хора на света, трябва да ги потърся в Цион. Ако искам да намеря най-големия дявол, отново трябва да го търся там. Защото сред хората на Господа мога да намеря и най-големите грешници.“

Това със сигурност обясняваше предателството на Роуан.

„Какво да правя сега?“, попита той, като се обърна към видението.

Жената продължаваше да коленичи пред него.

„Тя трябва да получи изкупление.“

Саласар беше съгласен.

„Всички те трябва да получат изкупление.“

Включително и Касиопея?

„Тя — най-вече от всички. Тя те предаде на твоите врагове.“

— Саласар.

Гласът на Малоун го изтръгна от разговора с видението.

— Всичко свърши.

— Не, не е.

— Напротив, свърши — каза Касиопея.

Той завъртя пистолета си към нея.

— Не говори така. Никога не го казвай. Ти нямаш право да съдиш нито мен, нито някой друг.

— Ще ме застреляш ли? — попита тя.

„Ти трябва да й въздадеш изкупление.“

— Не мога! — извика той. — Не мога.

 

 

Стефани се тревожеше за Касиопея. Саласар вече не само виждаше неща, които не бяха там, но и разговаряше с тях. Нямаше как да се предположи какво ще направи в следващия момент. Стефани предполагаше, че Люк и Котън контролират ситуацията. Доброволно бяха хвърлили пистолетите си, което означаваше, че поне единият от двамата все още беше въоръжен. Тя беше забелязала как Котън не се откъсва от Люк, а винаги стои отляво и малко зад него, на една ръка разстояние.

Това със сигурност не беше неволно. А за щастие, в настоящето си състояние Саласар не беше способен да забележи каквото и да било.

Касиопея пристъпи към Хосепе. Той отново насочи пистолета си срещу нея. В очите му гореше гняв.

— Спомни си, когато бяхме млади — каза му тихо тя. — Когато бяхме заедно. Когато ме обичаше.

— Всеки ден си спомням.

— Бяха невинни времена. Не можем да се върнем към тях, но можем да имаме нещо ново и различно. Остави пистолета. Откажи се.

— Пророкът ми заповядва да продължа борбата.

— Тук няма никакъв пророк.

— Как ми се иска да го видиш! Толкова е красив, окъпан в светлина, изпълнен с доброта. Той никога не ме е подвеждал.

— Хосепе, те няма да ти направят нищо лошо, ако не си въоръжен.

— Те не могат да ми направят нищо лошо.

Касиопея погледна Котън и по-младия мъж.

— Опасявам се, че могат. Просто чакат най-удобния момент да те убият.

В очите, които я наблюдаваха, не се виждаше и намек за страх. В погледите и на тримата тя виждаше единствено хладна пресметливост. Хосепе не можеше да се мери с тях. Те го знаеха. Той не.

— Моля те — каза тя. — Умолявам те. Никой от тях няма да застреля невъоръжен човек.

Хосепе изглеждаше объркан.

— Не разбираш ли? — попита го тя. — Те са дошли, за да те убият. От тук нямаше как да си тръгнете живи нито ти, нито Роуан.

— Откъде знаеш?

— Знае го, защото нейната задача беше да те доведе тук — отговори Стефани.

Люк неволно се сви от думите на Стефани. Тя беше на колене, без оръжие, но въпреки това беше в атака. Трябваше да й го признае. Уважението му към неговата шефка нарастваше с всяка минута.

— Тя просто се опитва да те предизвика — каза Касиопея. — Но не може да го направи, ако оставиш оръжието и се предадеш.

— Ти вече нямаш власт над мен.

— Хосепе, трябва да ме чуеш. Тези хора знаят какво правят. Ти не контролираш тази ситуация.

— На мен не ми изглеждат като някакъв проблем — отговори Саласар. — Лесно мога да ги убия.

— Направи го тогава — каза Люк.

— А може просто да те прострелям в коленете и да те оставя да живееш като инвалид. Точно това заслужаваш. Смъртта може би е твърде леко наказание за всички вас.

— Това включва ли и мен? — попита Касиопея.

— Твоите помисли са нечисти. Мотивите ти са лукави. Ти ме измами преди много години и отново го направи преди няколко дни. Така че, да, това включва и теб.

Малоун прецени разстоянието между дясната си ръка и револвера, пъхнат под колана на Люк. Петдесет сантиметра. Най-много. Дръжката беше обърната на другата страна, така че лесно можеше да я хване. Трябваше да го направи бързо и внимателно, без да се издаде пред Саласар. Касиопея беше разтълкувала намеренията им както трябва. За щастие, Саласар беше толкова объркан, че не знаеше точно на кого да вярва.

— Хосепе — каза Касиопея. — Искам да оставиш пистолета и да дойдеш с мен. Двамата с теб можем да се справим.

— Как?

— Не знам. Ще го измислим. Не влошавай нещата. Няма как да избягаш от тук.

Саласар се разсмя.

— Подценяваш ме. Двамата ми помощници чакат отвън. Днес няма да видим повече правителствени агенти. Предполагам, че ако наистина имаше още, вече щяха да са тук.

Саласар насочи пистолета си към Стефани. Касиопея пристъпи между тях двамата, като го предизвикваше да стреля. Малоун протегна ръка напред.

— Няма да ти позволя да го направиш — каза Касиопея. — Ако искаш да я убиеш, ще трябва да стреляш през мен.

— Аз не изпитвам нищо към теб — каза й Саласар. — Вече не.

Саласар полагаше огромни усилия, за да запази самообладание.

„Тя не бива да очаква повече милост от теб, отколкото вълкът или кучето, които овчарят хваща да убиват овцете му. Наш дълг е да премахнем всичко нечисто от нас. Нека Небесният отец да реши какво да прави с тях.“

Ангелът го гледаше сурово.

„Когато човек се моли за нещо, би трябвало да е готов да го извърши сам.“

Истина беше.

„Убий ги всичките. Започни с лукавата изкусителка.“

 

 

Пръстът на Малоун се сви около спусъка. Усещаше, че Люк е също толкова напрегнат. Касиопея беше разсеяла вниманието на Саласар достатъчно, за да не ги забележи.

— Ако се извърнеш и погазиш Божиите заповеди — каза Саласар на Касиопея, — и нарушиш своя свещен и тържествен завет; и се превърнеш в предател на народа на Господ, не заслужаваш ли смърт?

— Не можеш да…

— Ти си извършила грях, който не може да бъде простен на този свят.

Гласът на Саласар стана по-силен.

— Нека се въздигне дим към Господа, който да Го извести за изкуплението на твоите грехове.

Малоун чу вълшебната думичка.

„Изкупление.“

Все още не беше измъкнал револвера от колана на Люк.

— Престани — каза Касиопея. — Престани веднага.

— Ти не си по-различна от Юда, който е измамил и предал Исус Христос!

Саласар вече крещеше. Събираше кураж.

— Изобщо не си по-различна! Пророците казват, че трябва да понесем да изкормят червата ни, преди да нарушим завета, който сме сключили с Господа! Юда е бил като сол, която е изгубила ценните си свойства, годна само да бъде захвърлена и стъпкана под краката на човеците!

Малоун измъкна пистолета.

— Едно — прошепна той на Люк, без да помръдва устни.

— Аз те обичам, Хосепе!

Думите на Касиопея го пронизаха в сърцето. Дали бяха истина, или просто искаше да го спре?

— Ти не си достойна за любов! — изкрещя в отговор Саласар. — На теб не може да се вярва!

— Моля те!

По лицето й се стичаха сълзи.

— Моля те, Хосепе.

Вниманието на испанеца беше приковано изцяло върху нея. Стефани все още беше на колене, с изправени рамене и вдигната глава, без да откъсва поглед от сцената пред себе си. Пистолетът беше насочен към гърдите на Касиопея. Малоун никак не беше доволен, че го бяха поставили в това положение. Нали Стефани беше дошла, за да сложи край на този проблем? А задачата се беше паднала на него.

— Две — прошепна той.

 

 

Саласар се стегна.

„Ако езичниците настояват да видят чудеса, ние можем да ги извършим — каза ангелът. — Наричат те дявол. Това не е обида. Сред нас, светиите, са най-злите дяволи на тази земя. Не можем да се сдобием с онова, което ни се полага по право, ако ги нямаше тези дяволи. Не можем да преуспеем, нито да постигнем Царството Божие, ако ги нямаше. Винаги ще се нуждаем от онези, които събарят оградите ни, крадат сламата от копата на съседа или реколтата от полето. Те винаги са изпълнявали своята роля. Както и ти.“

Саласар не беше съгласен да го наричат дявол, но разбираше какво му казва видението. Трудните задачи винаги бяха изисквали твърда ръка. Той гледаше как сълзите на Касиопея текат все по-силно. Никога не я беше виждал да плаче и това го объркваше. И онези думи.

„Аз те обичам.“

Те го накараха да спре.

„Небесният отец ще се смили над душите на всички тях.“

Това му харесваше.

„Ние ще наследим земята, защото принадлежи на Исус Христос, а Той принадлежи на нас, както ние на Него. Ние всички сме едно и ще вземем царството и ще го притежаваме под небето за всички времена. А всички крале и императори и президенти да намерят спасение, ако могат.“

— Това е така — каза той на видението.

„Народите ще се прекланят пред нашето царство и самият ад няма да може да го спре. Изпълни дълга си. Направи го. Сега.“

 

 

— Три.

Малоун насочи оръжието в мига, в който Люк се хвърли на земята. Саласар реагира, като завъртя пистолета си към него.

— Не! — изкрещя Касиопея.

— Пусни пистолета! — извика Малоун. — Не ме карай да го правя!

Ръката на Саласар не спря движението си. Черната точка на дулото продължаваше да се обръща към него.

Нямаше друг избор. Малоун стреля. Куршумът се заби в гърдите на Саласар и го блъсна назад. Саласар успя да запази равновесие и не се поколеба, а отново вдигна оръжието си.

Малоун стреля втори път. В главата. Куршумът проби чиста алена дупка отпред и експлодира отзад, като пръсна кръв и мозък по скалите.

 

 

Саласар потърси ангела с поглед. Видението беше изчезнало.

Продължаваше да държи пистолета, но сякаш нито една част от тялото му не работеше. Той се поколеба още миг, после мускулите му започнаха да отказват един по един.

Обгърна го мрак. Светът примигна и изчезна. Последното нещо, което видя, беше лицето на Касиопея. А последната му мисъл беше желанието нещата между тях да се бяха развили по друг начин.

 

 

Касиопея се втурна към Хосепе. Беше паднал на земята. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Котън го беше застрелял два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в главата. Точно както си знаеше, че ще стане.

Стефани се изправи.

Очите на Касиопея бяха изпълнени с презрение, когато се обърна към Котън.

— Доволен ли си сега?

— Дадох му шанс да спре.

— Не беше кой знае какъв шанс.

— Той щеше да те застреля.

— Не, нямаше. Трябваше да ме оставите да се оправя с него.

— Това беше невъзможно — каза Стефани.

— Вие сте убийци.

— Не, не сме — каза Стефани, като повиши тон.

— Повтаряй си го, колкото си искаш. Може би ще се почувстваш по-добре. Но изобщо не сте различни от него, по дяволите.