Стив Бери
Легендата за Линкълн (20)

19

Атланта

Стефани беше намерила в интернет решението на Върховния съд на САЩ по делото „Тексас срещу Уайт“, обявено на 12 април 1869 г.

Казусът не беше сложен.

Дали съкровищните бонове на стойност десет милиона долара, които щатът Тексас беше прехвърлил на частни лица, след като Тексас се беше отцепил от съюза, продължаваха да бъдат валидни? По всеобщо мнение прехвърлянето нарушаваше федералните закони и беше извършено в момент, когато Тексас вече се беше обявил извън съюза, така че бившият американски щат беше действал по свои собствени правила, за да регулира този акт. При това положение, ако отцепването на Тексас от Съединените щати беше законно, съкровищните бонове си оставаха валидни и на същата стойност, която имаха на територията на САЩ. Но ако не беше така, те нямаха никаква стойност. Спорът беше елементарен, но по същество задаваше един въпрос от монументално значение.

Дали отделянето беше позволено от Конституцията?

Стефани отново прегледа решението точно както бяха направили заедно с Едуин преди два часа. Той вече си беше тръгнал, защото трябваше да се върне във Вашингтон навреме за някакъв вечерен ангажимент. Уговориха се да се срещнат отново на следващия ден.

Съответният откъс беше някъде в средата на документа.

Съюзът между щатите никога не е бил чисто изкуствено и произволно отношение. Началото му е поставено в колониите и той се основава на общ произход, взаимна симпатия, родствени принципи, сходни интереси и географска близост. Съюзът е потвърден и подсилен от потребностите на войната и се е сдобил с окончателната си форма, характер и ратификация в Договора за Конфедерацията от 1777 г. В него съюзът тържествено е обявен за вечен. И когато се оказало, че този договор не е достатъчен за нуждите на страната, е била съставена Конституцията — „за да образуваме по-съвършен съюз“. Трудно е да си представим как идеята за неразрушимо единство може да се изрази по-ясно, отколкото с тези думи. Ако един вечен съюз, който е още по-съвършен, не е неразрушим, какъв е тогава?

Следователно, когато Тексас става част от Съединените щати, той влиза в неразрушимо отношение. От този момент към щата Тексас са приложими всички задължения на вечния съюз и всички гаранции на републиканското управление на Съединените щати. Актът, който въплъщава приемането на Тексас в съюза, е нещо повече от спогодба; той представлява приемането на нов член в политическото тяло. И този акт е окончателен. Съюзът между Тексас и останалите щати е също толкова цялостен, вечен и неразрушим, колкото съюзът между щатите основатели. Няма място нито за преразглеждане, нито за отмяна на този акт освен посредством революция или по взаимно съгласие на всички щати.

Наредбата за отцепване, приета по предложение и ратифицирана от мнозинството от жителите на щата Тексас, както и всички последващи действия на законодателната власт на щата, целящи да приложат тази наредба, следователно са абсолютно нищожни. Те изобщо не съществуват в правния мир. Задълженията на щата като член на Съединените щати, както и на всеки гражданин на този щат като гражданин на Съединените щати, си остават цялостни и ненарушими. От това със сигурност следва, че въпросният щат не е престанал да бъде част от Съединените щати, нито гражданите му са престанали да бъдат граждани на Съединените щати. Ако беше другояче, този щат трябваше да е станал чужда държава, а жителите му — чужди граждани. Войната трябваше да е престанала да бъде война за потушаване на бунт и трябваше да е станала завоевателна и поробителска война.

Тоест именно начинът, по който Югът разглеждаше военния конфликт. Не като война между щатите. Нито като гражданска война. А като война на агресорите от Севера.

Завоевателна и поробителска. Абсолютно.

Точно така се бяха чувствали жителите на Юга тогава, а много от тях се чувстваха така и до днес. Ако човек отидеше на югоизток от Атланта, в централната част на щата Джорджия, както тя беше правила много пъти, и споменеше името на генерал Уилям Текумзе Шърман на неподходящо място в неподходяща компания, хората наоколо щяха демонстративно да се изплюят на земята.

Стефани никога не беше мислила сериозно за миналото. След Линкълн този въпрос се беше смятал за решен. В интерес на истината от време на време в пресата се раздуваха истории за някой град, община или фракция, които искаха да напуснат Съединените щати. Кий Уест беше прочут със своята „Република Раковина“ — микронацията, която беше обявила независимостта си от САЩ през 1982 г. и продължаваше да забавлява туристите с хумористичните си държавни символи. Но никога не се беше случвало нещо наистина важно.

После беше изслушала разказа на Едуин. А той не беше някакъв ексцентрик, решил да не си плаща данъците, да не спазва някой определен закон, който не му харесва, или просто да се прави на интересен. Едуин беше началникът на канцеларията на Белия дом. И в гласа му се долавяше истински страх.

— Това може да се превърне в реален проблем — каза Дейвис. — Надявахме се, че времето се е погрижило за всичко. Но получихме информация, според която не е така.

— Какво може да е толкова страшно?

— Стефани, ние гледаме новини по двайсет и четири часа в денонощието, слушаме коментарни предавания по радиото и четем уводни статии. До нас непрекъснато достига информация. Всеки има мнение по всеки един въпрос. Блогъри, журналисти. Съобщенията в Туитър и статусите във Фейсбук вече се възприемат като авторитетни източници. Никой не внимава за нищо. Оставаме си на повърхността и това се смята за достатъчно.

Той посочи един откъс на екрана. Беше от решението по делото „Тексас срещу Уайт“.

Тя го прочете отново.

Следователно нашето заключение гласи, че Тексас е останал щат и щат от Съединените щати независимо от трансакциите, за които става дума. И според нас това заключение не противоречи на нито един закон или декларация от нито един представител на националната власт, а е в пълно съответствие с цялата поредица от закони и декларации от самото начало на бунта.

— Проклетият Върховен съд си е останал на повърхността — каза Дейвис. — Решението им е било продиктувано от политически, а не от юридически съображения. Авторът на този документ, върховен съдия Салмън Чейс, е работил в кабинета на Линкълн. Какво е трябвало да каже? Че цялата Гражданска война е била противоконституционна? Че отцепването е било законно? А, и между другото, шестстотин и двайсет хиляди души са загинали напразно?

— Не се ли изразяваш малко мелодраматично?

— Съвсем не. Решението по делото „Тексас срещу Уайт“ си остава решаващият прецедент на Върховния съд по въпроса за отделянето. Ако някой щат се опита да се отцепи, всеки съдия в страната веднага ще постанови, че това действие противоречи на Конституцията, като се позове на прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“.

Стефани знаеше, че това е точно така.

— Но решението изобщо не е взето единодушно — каза Дейвис. — Трима съдии са гласували против.

Тя отново се вторачи в думите на екрана.

И според нас това заключение не противоречи на нито един закон или декларация от нито един представител на националната власт.

Стефани отново чу в главата си думите на Едуин:

— Ами ако сега знаем нещо, което Върховният съд през хиляда осемстотин шейсет и девета не е знаел?

Ами ако наистина беше така?