Стив Бери
Легендата за Линкълн (55)

54

Люк влезе в Сейлсбъри Хаус през северния вход с група развълнувани посетители. Малоун го беше оставил в началото на алеята и Люк беше продължил пеша. Не биваше да оставят колата си на някой охраняем паркинг под надзора на пазач. Вместо това Малоун я паркира на няколко пресечки разстояние от там, от другата страна на градината зад къщата, така че да могат да стигнат до нея направо между дърветата. По-рано бяха избрали подходящо място.

Той погледна часовника си: 19:25.

Беше се стъмнило и на приземния етаж и осветената тераса зад къщата се беше събрала група от около сто души. Входните врати на къщата се отваряха към голяма зала с висок таван, подпиран от дебели греди, а в центъра на отсрещната стена имаше огромна камина в средновековен стил. Над него се виждаше отвореният балкон на втория етаж. Зад перилата му се тълпяха още посетители.

Малоун му беше описал Касиопея Вит, а Стефани му беше изпратила нейна снимка по електронната поща. Люк не видя нито една жена, която да отговаря на описанието, покрай стъклените витрини в голямата зала. Единствената охрана се осигуряваше от униформен невъоръжен полицай, който стоеше до камината и без съмнение се канеше да изкара малко лесни пари извън работно време.

„Съжалявам, че ще ти объркам плановете за вечерта“, помисли си Люк.

Люк продължи по коридора, спусна се по няколко стъпала и влезе в нещо, което беше обозначено като „Салон“. Вътре имаше още експонати, осветени с халогени, и още хора.

Една от посетителките привлече вниманието му. Имаше дълга тъмна, леко чуплива коса. Страхотно тяло. Прекрасно лице. Приличаше на модел, но Люк веднага забеляза, че е в по-добра форма. Беше облечена в тесен копринен костюм с панталон, който подчертаваше всички извивки на тялото й.

Нищо чудно, че Малоун беше откачил. Касиопея Вит беше страхотна мацка.

Касиопея се любуваше на великолепния роял „Стейнуей“. Вече беше забелязала един портрет на Ван Дайк, датиран от 1624 г., и богато украсения герб на козметичната компания „Арманд“, основана в началото на XX в. от първия собственик на къщата. В центъра на залата имаше дълга редица от стъклени витрини, всяка от които показваше някой артефакт, свързан с Линкълн. Имаше железен клин, използван за цепене на дърва, различни дрехи, книги и ръкописи, дори цилиндърът, който беше носил в нощта на покушението срещу него. Идеята сякаш беше да се покаже по-личен портрет на Линкълн, да се представят неговият живот и неговото наследство. Витрината, която привлече вниманието й, беше третата от края. Вътре имаше сребърен джобен часовник. Информационната табелка потвърждаваше, че това наистина беше нейната цел.

Касиопея вече беше огледала залите на приземния етаж.

Помещенията нарочно бяха оставени в полумрак, така че да изпъкват ярко осветените витрини с експонатите. Това щеше да й бъде от полза. Беше видяла само двама пазачи, и двамата с униформите на местната полиция. Нито един от двамата не изглеждаше особено мотивиран, нито пък приличаше на евентуална заплаха. Посетителите бяха около сто души, пръснати навсякъде наоколо, и предлагаха множество възможности за отвличане на вниманието.

Без да бърза, тя се върна обратно в голямата зала, за да разгледа комплект рицарски брони в три четвърти от реалния размер, който стоеше на пост до стълбището към балкона. Щеше да й трябва само минута, за да вземе часовника. Стъклото на витрината не беше дебело. Нямаше да е трудно да го счупи, без да повреди ценната вещ. Освен това според Хосепе им трябваше не самият часовник, а онова, което беше скрито вътре в него.

Касиопея одобрително огледа интериора на къщата. Опитният й поглед различи мебели от английски дъб, шкафове от елизабетинската епоха, китайски вази и стари, уникални картини. Усети и нещо друго: това беше нечий дом. Тук бяха живели хора. По някакъв начин това място й напомняше собствения й дом, макар че там вместо експонати от времето на Тюдорите имаше испански и арабски мебели. Родителите й го бяха обзавели с неща, които имаха значение за тях. Такъв си оставаше и до днес — подобно на Хосепе и салона на майка му, тя също не беше променила много.

Касиопея излезе на терасата. Зад къщата имаше красива градина, която се простираше на около четирийсет метра, до една редица от дървета. Очите й се плъзнаха към покривите и тя забеляза къде в основната сграда влизаха електрическите кабели. После ги проследи с поглед до една пристройка сред дърветата. Беше очаквала това. След няколко десетилетия модификации и модернизации в крайна сметка всичко се централизираше. Същото се беше случило с нейното шато във Франция, както и с къщата на родителите й. Съответната постройка тук беше с островръх покрив, застлан с плочи. Оставаше й единствено да се промъкне в нея. Без никой да я забележи.

Люк се държеше на разстояние и дори се заговори с някои от посетителите. Но не откъсваше поглед от Касиопея Вит, която очевидно проучваше мястото. Той остана вътре, докато тя излезе на терасата, а после се измъкна навън в градината. Явно беше забелязала нещо.

Люк влезе обратно в къщата и включи радиостанцията в джоба си. Беше си донесъл от Вашингтон комуникационно оборудване, включително скрит микрофон на ревера и миниатюрна слушалка. Малоун беше екипиран от другата страна.

— Там ли си? — прошепна той.

— Не, тръгнах си — отговори Малоун в ухото му.

— Тя провежда разузнаване.

— Чакай да позная. Излязла е навън и оглежда покрива.

— Наистина си познаваш момичето.

— Приготви се. Всеки момент ще стане тъмно.

— Как така?

— Ще видиш.

Малоун стоеше в сенките на дърветата зад Сейлсбъри Хаус. Беше оставил колата им на стотина метра от там в една пресечка. Нямаше ограда, така че не му беше трудно да се върне обратно до тази позиция, от която можеше да наблюдава осветената тераса и хората, които се разхождаха по нея и се наслаждаваха на хладната вечер. Зад прозорците на приземния етаж меко грееха светлини. Малоун беше забелязал Касиопея да излиза от къщата и да върви небрежно през градината. Щеше да й се наложи да импровизира, а най-добрият начин да се сдобие с преимущество пред останалите беше да им отнеме възможността да виждат. Само за няколко минути. Нямаше да й трябват повече.

Малоун също беше забелязал електрическите кабели на покрива, които водеха към една пристройка. Ако беше прав, тя щеше да се отправи точно натам. Номерът беше да определи докъде да я остави да стигне. Малоун искаше тя да открадне часовника, но не биваше да й позволи да избяга с него. Той не откъсваше поглед от жената, която обичаше. Касиопея изглеждаше страхотно както обикновено. Двамата взаимно си бяха спасявали живота повече пъти, отколкото можеше да преброи. Малоун й вярваше. Разчиташе на нея. И досега беше смятал, че тя изпитва същото към него.

Вече не беше толкова сигурен. Интересно как животът му се беше обърнал на 180 градуса само за два дни. За какво? И защо?

Нямаше да получи отговор на тези въпроси, преди двамата с Касиопея да седнат и да поговорят сериозно. Но това, което щеше да се случи всеки момент, със сигурност щеше да попречи на бъдещия им разговор.

Не, тя нямаше да се зарадва, когато го види.

Е, щеше да го види — и още как.