Стив Бери
Легендата за Линкълн (54)

53

Де Мойн, щата Айова

18:40 ч.

Касиопея се настани на шофьорското място, а Хосепе седна до нея. Двамата му помощници се качиха отзад. Хосепе се беше обадил да ги чака кола под наем. Преди да кацнат на частния терминал, Касиопея се беше преоблякла в костюм с панталон и удобни обувки, за да бъде готова за всичко. Новият лиърджет беше оборудван с модерни комуникационни уреди, така че тя успя да научи всичко необходимо за Сейлсбъри Хаус, преди да пристигнат.

Къщата била построена от Карл и Едит Уикс в началото на XX в. След презокеанското си пътешествие те решили да пресъздадат едно английско имение. Купили четиринайсет акра гора и построили сграда с обща площ от 2600 квадратни метра, с общо 42 стаи, в която да живеят те двамата и четирите им момчета. Къщата беше дом на 10 000 творби на изкуството, скулптури, гоблени, реликви и редки книги, събирани по време на многобройните им пътешествия. Вътре имаше камини в стил „Тюдор“, дъбова ламперия от XV в. и греди на тавана, демонтирани от една английска странноприемница. Семейство Уикс изгубили собствеността върху къщата по време на Голямата депресия. Изредили се множество различни собственици, преди една фондация да поеме контрол върху нея. Сега сградата се използваше за културен център и музей и се даваше под наем за различни събития — беше местна забележителност, а в момента в нея бе разположена пътуващата изложба за Ейбрахам Линкълн, организирана от музея „Смитсониън“.

Касиопея успя да свали от интернет плана на къщата в PDF формат, включително карта на двата етажа, които бяха отворени за посетители. Изложбата заемаше голямата зала и салона, които се намираха на приземния етаж. Касиопея беше резервирала онлайн билет за изложбата, а след това беше проучила картата в Гугъл, за да се ориентира в местната география. Сейлсбъри Хаус се намираше в тих квартал. От всички страни я заобикаляха дървета и градини. Планът й беше да остави Хосепе и хората му в някой хотел, а след това да отиде до изложбата. Смяташе да пристигне след залез-слънце, за да има възможност да разузнае мястото и да вземе решение как най-добре да изпълни мисията си.

— Не си представям да има сериозни мерки за сигурност — каза тя на Хосепе. — От това, което прочетох, нито един предмет не представлява особена ценност. Просто исторически артефакти. Предполагам, че ще има охрана от частна компания — може би полицаи, които заработват допълнително, докато не са на смяна — но това ще е всичко.

— Говориш така, сякаш не ти е за пръв път да правиш подобно нещо.

— Казах ти, че имам някои специални умения.

— Защо ли си ги развила?

Касиопея не можеше да му каже истината, затова отговори:

— Най-вече за да защитавам собствените си бизнес интереси. А след това, за да организирам охраната на моя исторически проект. Имахме кражби и вандализъм на строителната площадка. Открих, че е най-добре сама да се справям с всичко.

Касиопея се мразеше, че продължава да лъже. Кога щеше да спре? Беше невъзможно да отговори на този въпрос. Особено предвид следващата крачка, която се канеше да направи.

Те откриха хотела, в който Хосепе беше запазил три стаи, и се сбогуваха.

— Бъди внимателна — каза й той.

— Винаги съм внимателна — отговори тя.

* * *

Люк седеше в колата и гледаше право пред себе си. Беше прекарал последните четири часа с Котън Малоун и се беше убедил, че настроението на бившия агент изобщо не се е променило от срещата им в Дания.

Изчака го на регионалното летище на север от Де Мойн и проследи с поглед изтребителя, който се спусна рязко и спря на късата писта. Люк никога не се беше качвал в изтребител и завиждаше на хората, които се радваха на тази привилегия. Знаеше от Стефани, че Малоун е обучен пилот, който се беше отказал от тази кариера, за да стане юрист. Стефани не му беше казала защо е направил този преход, но Люк предполагаше, че е имало сериозна причина — съмняваше се, че Малоун прави нещо против волята си. Двамата обядваха, а след това отидоха на разузнаване до Сейлсбъри Хаус.

— Тя излиза — обади се Люк.

Касиопея Вит излезе от хотела с колата под наем и се включи обратно в движението, този път без Хосепе Саласар и другите двама.

Люк и Малоун ги бяха изчакали на летището в Де Мойн, недалече от терминала, който приемаше частните самолети.

— Потегли в правилната посока — съобщи той на Малоун.

— Не й позволявай да те забележи. Много е наблюдателна.

При други обстоятелства Люк щеше да разполага с някакъв хаплив отговор, но сега реши да не дразни стария агент. Вместо това попита:

— Какво ще правим, ако тя наистина отива там, където си мислим?

— Ти ще се справиш с нея. Тя не те е виждала. Така че ще можеш да се слееш с обстановката.

— А ти?

— Аз ще ти пазя гърба и ще се опитам да предвидя какъв ще бъде следващият й ход. Имам известен опит с нейния начин на мислене.

— Стефани ми каза, че трябва да вземем този часовник, независимо какво ще се наложи да направим.

— Знам. И на мен ми каза същото.

Люк обичаше неизвестността, свързана с импровизирането в движение. В това имаше известна тръпка, особено ако нещата се получаваха както трябва. Както беше станало в Монпелие. Кейти Бишъп беше останала в Белия дом, а чичо Дани й беше казал, че няма да се прибира във Вирджиния. На нейния работодател щеше да бъде съобщено, че във Вашингтон се нуждаят от нея за няколко дни, така че работното й място да не бъде застрашено. Кейти изглеждаше развълнувана от тази възможност и Стефани я беше помолила да проучи внимателно дневника на Мадисън.

Люк беше на четиристотин метра зад колата на Касиопея. Стараеше се между тях винаги да има много други превозни средства. На запад от центъра на града се излизаше по един натоварен булевард — нямаше начин някой да забележи, че го следят.

Тя продължаваше да се движи в посоката, която очакваха.

— Когато влезем в квартала на Сейлсбъри Хаус, ще стане по-трудно — отбеляза Люк.

Двамата вече бяха изминали този маршрут, преди Саласар да кацне на летището. Нямаше опасност да го изпуснат, защото военното разузнаване на САЩ непрекъснато следеше полета на лиърджета. Стефани им се беше обадила, защото мисията беше с най-високия възможен приоритет.

Люк забеляза, че Касиопея направи ляв завой пред него — точно там, където трябваше.

— Не я притискай — обади се Малоун с безизразен глас.

Самият той вече беше решил да действа точно по този начин с нея.

* * *

Саласар влезе в стаята и затвори вратата. Падна на колене и се помоли ангелът да му се яви. За негово огромно облекчение привидението изплува над леглото и го погледна с познатата си усмивка.

— Всичко е така, както ми нареди. Аз й се доверих.

„Тя няма да те разочарова.“

— Помогни й да успее. Не искам тя да пострада.

„Тя ще бъде от твоето тяло. Ще стане твоя жена. Заедно ще поставите началото на семейство, което ще се разрасне и ще се изпълни в рая. Не се съмнявай.“

Саласар беше благодарен за откровението на ангела. Така беше по-спокоен. Искаше да отиде с Касиопея, но си даваше сметка, че нейната предпазливост беше уместна. Не биваше да рискува да го разкрият. Поне засега уменията и независимостта на Касиопея представляваха преимущество. Но след преминаването на тази заплаха и изпълнението на обещанието за Цион нещата щяха да се променят. Управлението и издръжката на едно семейство бяха задължение на бащата. Майките отглеждаха децата. Така беше в семейството на родителите му и така щеше да бъде и в неговото. За децата не беше добре и двамата родители да са посветени на нещо извън дома, а той искаше добри деца. Поне едно от Касиопея и още от други съпруги. Възрастта — и неговата, и тази на Касиопея — трябваше да бъде взета под внимание, така че следващите му бракове трябваше да бъдат с по-млади жени. Той твърдо вярваше, че присъствието на майката у дома повишава оценките на децата, подобрява отношението им към живота, насърчава по-здравословно отношение към работата на по-късен етап и гради по-силни морални устои. Децата му трябваше да получат всичко това.

Беше търпелив в търсенето на нова съпруга. И възнамеряваше да постъпи както трябва.

„Небесният отец и Небесната майка са сключили брак. Като родители, те са донесли деца на Духа, а това означава, че всички хора, живели някога, са буквално деца на Бога — братя и сестри помежду си. Скоро и ти ще умножиш техния брой.“

Беше му приятно да го чуе. Той сведе глава и се помоли Касиопея да успее.