Стив Бери
Легендата за Линкълн (15)

14

Солт Лейк Сити

Роуан помогна на пророк Сноу да се изкачи по каменното стълбище към източния вход. Четири дни след като първопроходците бяха пристигнали в долината на Голямото солено езеро, Бригъм Йънг беше забил бастуна си в земята и беше обявил: „Тук ще построим храм на нашия Господ“.

Изграждането му беше започнало през 1853 г. и беше продължило четирийсет години, като по-голямата част от труда беше положена доброволно от първото поколение светии. Бяха използвали само най-качествените материали, като кварцовият монцонит за стените, високи по шейсет метра, беше пренесен с волски впрягове от каменоделните на трийсет километра от там. Завършените стени бяха дебели по три метра в основата и изтъняваха до два метра на върха. Под покрива на храма имаше двайсет и три хиляди и петстотин квадратни метра пространство. Храмът беше на четири етажа, а на върха му се извисяваше златната статуя на ангела Морони, която заедно с характерните му кули се беше превърнала в най-разпознаваемия символ на Църквата.

Всъщност цялата постройка беше изпълнена със символи.

Трите кули от източната страна представляваха Първото председателство. Дванайсетте шпила, които се издигаха над кулите, напомняха за дванайсетте апостоли. Кулите от западната страна символизираха водещите епископи и висшият съвет на Църквата. Източната страна беше нарочно изградена с два метра по-високо, за да изразява върховенството на апостолите. Укрепените стени, подобни на крепост, демонстрираха разделението от света и защитата на свещените обреди, практикувани зад тях — обещание, изсечено в камък, че никой не ще разруши тази могъща сграда, както се беше случило преди това с храмовете на Църквата както в щата Мисури, така и в Илинойс.

На върха на всяка от централните кули имаше изображения на очи, които символизираха Божията сила да вижда всички неща. Земните, лунните, слънчевите, облачните и звездните камъни разказваха за небесното царство и обещанието за спасение. Един от първите старейшини го беше казал най-добре: „Всеки камък е проповед“. Роуан беше съгласен с него.

Старият завет учеше, че храмовете са Божии домове. И Църквата вече притежаваше 130 такива в целия свят. Този храм се издигаше сред двор от десет акра в центъра на Солт Лейк Сити. Тук се включваха и овалният параклис точно зад него, старата сграда на Общото събрание в непосредствена близост до храма и двата модерни центъра за посетители наблизо. От другата страна на улицата беше построен огромен конферентен център, който можеше да посрещне повече от 20 000 гости.

Достъпът до всеки храм беше ограничен за онези членове на Църквата, които бяха достигнали статута на „препоръчани“. За да получи тази препоръка, светията трябваше да вярва в Бог като Отец и Исус като Спасител. Да подкрепя Църквата и всичките й учения, включително и закона за благочестието, който постановява въздържание извън брака. Да бъде честен, никога да не посяга на семейството си, да поддържа морална чистота и да плаща изискваната годишна такса. Освен това трябваше да спазва всичките си тържествени клетви и да носи храмовите одежди — както нощем, така и денем. Храмовата препоръка се даваше единствено от епископа и председателя на стъблото и оставаше в сила в продължение на две години, след което трябваше да бъде преразгледана.

Да бъдат препоръчани беше благословия, за която всички светии жадуваха.

Роуан влезе за пръв път в храма на деветнайсет години, когато започна да служи в първата си мисия. Оттогава винаги беше поддържал храмовата си препоръка. И сега беше вторият по важност служител на Църквата и може би го деляха само няколко месеца от деня, в който щеше да стане следващият пророк.

— Къде отиваме? — обърна се той към Сноу.

Старецът пристъпваше с мъка.

— Има нещо, което трябва да видиш — отговори той.

С всяко издигане в йерархията Роуан беше научавал нови тайни на Църквата. Тя винаги беше работила на основата на разделянето на информацията, която се предаваше вертикално и хоризонтално само на онези, които беше нужно да я знаят. Беше съвсем логично да има неща, които знаеше единствено човекът на самия връх на организацията.

До едно стълбище ги очакваха двама млади служители. Обикновено в храма служеха само пенсионирани членове на Църквата, но тези тук изпълняваха по-специална функция.

— Трябва ли да се преоблечем? — обърна се Роуан към пророка.

В храма по традиция се носеха само бели одежди.

— Днес няма нужда. Ще бъдем само ние.

Сноу се дотътри до младите мъже и каза:

— Оценявам помощта ви. Опасявам се, че краката ми няма да се справят с изкачването.

Двамата кимнаха, а в очите им се четяха привързаност и уважение. Никой освен апостолите нямаше право да стане свидетел на помощта, която оказваха на пророка. Сноу се отпусна в преплетените им ръце и те повдигнаха крехкото му старческо тяло от бледосиния килим. Роуан ги последва нагоре по викторианското стълбище, като плъзгаше ръката си по парапета от полирано черешово дърво.

Те се изкачиха на третия етаж и влязоха в залата на съвета. Белите стени, белият килим и белият таван излъчваха абсолютна чистота. Лампите във викториански стил грееха ярко. В залата имаше петнайсет тапицирани стола с ниски облегалки. Дванайсет от тях бяха подредени в полукръг, с лице към южната стена, а оттам ги гледаха останалите три, поставени в редица зад едно обикновено писалище.

Централният от трите стола беше запазен единствено за пророка.

Двамата млади мъже настаниха Сноу на стола му и се оттеглиха, като затвориха вратата след себе си.

— За нас тук е най-сигурното място на тази земя — каза Сноу. — Тук се чувствам в най-голяма безопасност.

Роуан изпитваше същото.

— Това, за което ще говорим сега, не бива да се знае от никой друг освен от следващия пророк след теб. Ще бъде твое задължение да му го предадеш.

Двамата никога досега не бяха разговаряли за такава приемственост.

— Казваш, че ще бъда избран? — попита Роуан.

— Нашата традиция отдавна е такава. Ти си следващият поред. Съмнявам се, че колегите ще искат да се отклонят от нея.

Дванайсетте стола, подредени в полукръг, бяха предназначени за апостолите. Мястото, определено за Роуан, беше в центъра на този полукръг — точно срещу пророка, символично отделено от него с писалището. От двете страни на пророка седяха двамата съветници от Първото председателство. Роуан вече беше мислил кои двама ще избере, за да бъдат до него, когато дойде денят да поведе Църквата.

— Огледай се, Тадеъс — заповяда Сноу с прегракнал от вълнение глас. — Пророците ни наблюдават. Всички са загрижени как ще посрещнеш това, което ти предстои да чуеш сега.

На белите стени бяха подредени портрети в златни рамки на шестнайсетимата мъже, които бяха ръководили Църквата преди Сноу.

— Моят образ скоро ще се присъедини към тях — каза Сноу и посочи едно празно място. — Сложи портрета ми там, така че винаги да ме виждаш.

На писалището пред стареца имаше обикновена дървена кутия, дълга около шейсет сантиметра, широка трийсет и висока петнайсет, със затворен капак. Роуан веднага я беше забелязал и предполагаше, че именно тя е причината да дойдат тук. Сноу видя, че Роуан я гледа с интерес.

— Накарах да я донесат от тайните архиви. Предназначена е само за пророци.

— Какъвто аз не съм.

— Но скоро ще бъдеш и трябва да знаеш това, което ще ти разкрия. Каза ми го моят предшественик, когато заемах твоята длъжност като председател на дванайсетте. Спомняш ли си какво се случи тук, в този храм, през хиляда деветстотин деветдесет и трета? С летописния камък?

Историята се беше превърнала в легенда. Под югоизточния ъгъл на храма беше изкопана дупка, дълбока три метра. Целта беше да се открие един от каменните блокове на основата, в който беше оставена кухина. През 1867 г., по време на изграждането на храма, Бригъм Йънг напълнил този камък с книги, памфлети, периодични издания и комплект златни монети на стойност от 2,50, 5, 10 и 20 долара. Направил нещо като капсула, която да се запази във времето. При откриването на камъка бяха установили, че се е пропукал, при което по-голямата част от хартиените документи вътре бяха изгнили. Бяха оцелели отделни фрагменти, които бяха прибрани в църковните архиви, и някои от тях понякога се излагаха в Историческата библиотека. През 1993 г. Роуан влизаше в началото на третия си мандат в Сената и току-що се беше издигнал до нивото на апостол. Но не беше присъствал лично на събитието на 13 август, точно 136 години след запечатването на камъка.

— Аз бях там — продължи Сноу, — когато излязоха от дупката с пълни кофи от нещо, което приличаше на папиемаше. Но пък златните монети бяха впечатляващи. Бяха изсечени тук, в Солт Лейк Сити. Това е хубавото на златото — времето не му се отразява по никакъв начин. Хартията е друго нещо. Влагата я беше съсипала.

Пророкът замълча, преди да продължи.

— Винаги съм се питал защо Бригъм Йънг е затворил и монети в камъка. Струваше ми се, че не са на мястото си там. Сигурно е искал да каже, че има и неща, на които времето не се отразява.

— Говориш с гатанки, Чарлс.

Роуан си позволяваше да използва личното име на пророка единствено тук, в храма, зад затворените врати на залата на съвета.

— Бригъм Йънг не е бил съвършен — каза Сноу. — Допускал е грешки. Бил е просто човек, като всички нас. И може би е допуснал сериозна грешка по отношение на нашето изгубено злато. Но по отношение на Ейбрахам Линкълн грешката му може би е била катастрофална.