Стив Бери
Легендата за Линкълн (26)

25

Вашингтон, окръг Колумбия

11:00 ч.

Стефани беше в лимузината, а до нея седеше Едуин Дейвис. Беше спазил обещанието си да я посрещне на летището, когато кацна с вътрешния полет на „Делта“ от Атланта. Беше й казал да си вземе багаж, защото може да се наложи да остане в продължение на няколко дни. С изключение на това, Стефани нямаше никаква представа какво да очаква.

Придвижваха се на пресекулки в сутрешното задръстване, лепкаво като сироп. Дейвис я беше поздравил сърдечно, но след това беше потънал в мълчание и бе извил глава към прозореца. Тя също гледаше навън, за да се порадва отново на мемориалния комплекс на Линкълн, паметника на Вашингтон и Капитолия. Макар че беше живяла и работила в града с известни прекъсвания през последните трийсет години, забележителностите продължаваха да я впечатляват.

— Интересно — обади се Дейвис, почти шепнешком. — Началото на всичко е поставено от неколцина мъже, събрани зад една заключена врата в жестоката лятна жега на Филаделфия.

Стефани беше съгласна, че постигнатото граничи с чудо. Петдесет и пет делегати от дванайсет щата пристигнали през май и останали до септември 1787 г. Роуд Айланд не изпратил представители, защото отказал да участва, а двама от тримата делегати от щата Ню Йорк си тръгнали още в началото. Но мъжете, които останали, успели да извършат политическо чудо. Шейсет процента от тях били участвали в Американската революция. Повечето били служили както в Конгреса на Конфедерацията, така и в Континенталния конгрес. Неколцина заемали длъжността губернатор. Повече от половината били прависти, а останалите — представители на разнообразни професии в областта на търговията, производството, транспорта, банковото дело и медицината. Имало един свещеник и няколко фермери. Двайсет и пет от делегатите били собственици на роби. Двама — Джордж Вашингтон и губернатор Морис — били сред най-богатите хора в страната.

— Знаеш какво е станало накрая, нали? — попита Дейвис. — Когато е дошъл моментът да подпишат?

Стефани кимна.

— В онзи ден присъствали само четирийсет и двама души, от които се подписали само трийсет и девет.

— Пръв се подписал Вашингтон, а след него се изредили всички представители на различните щати, от най-северните до най-южните. Никой не бил особено въодушевен. Натаниъл Горъм от щата Масачузетс заявил, че се съмнява новата държава да издържи сто и петдесет години. Но ето че още сме тук. Още ни има.

Тя се зачуди защо Дейвис е толкова обезсърчен.

— Онова, което се е случило през тези няколко месеца във Филаделфия, се е превърнало по-скоро в легенда, отколкото в исторически факт — продължи той. — Ако гледаш историческите предавания по кабелните телевизии, може да останеш с впечатлението, че тези хора са били безгрешни. — Дейвис се обърна към нея и добави: — Нищо не е по-далече от истината.

— Едуин, аз знам, че основателите на държавата не са били съвършени. Чела съм записките на Мадисън.

Най-доброто историческо свидетелство за събитията във Филаделфия си оставаха „Записки от дебатите на федералния конвент от 1787 г.“ на Джеймс Мадисън. Макар че не бил официалният секретар на конвента, Мадисън си водил старателни бележки, които преписвал всяка вечер. Първоначално делегатите се събрали, за да нанесат поправки в някои от най-непрактичните членове от Договора за Конфедерацията, но бързо решили напълно да ги отхвърлят и вместо това да съставят нова Конституция. Ако знаели за това намерение, повечето щати щели да отзоват своите делегати и така да сложат край на конвента. Затова заседанията се провеждали тайно, а впоследствие работните документи, съставяни от официалния секретар, били унищожавани. Оцелели единствено записките за приетите резолюции и гласуването по тях. Други делегати също си водили бележки, но записките на Мадисън се смятаха за най-авторитетния източник по въпроса за всекидневната работа на делегатите.

— Проблемът с тях е в това, че не може да им се вярва напълно — отбеляза Дейвис.

Стефани знаеше и този факт.

— Той не ги е публикувал чак до хиляда осемстотин и четирийсета.

Мадисън с готовност признавал, че през петдесет и трите години, изминали междувременно, е украсявал спомените си и е нанесъл безброй поправки, заличавания и добавки в текста. Редакциите бяха толкова многобройни, че вече беше невъзможно да се разбере със сигурност какво се беше случило наистина. Ситуацията се утежняваше допълнително от отказа на Мадисън да публикува своите записки, докато всички членове на конвента, включително и самият той, все още са между живите.

А това означаваше, че всеки, който би могъл да ги опровергае, вече е бил мъртъв, когато най-сетне бяха публикувани.

— Тези записки са в основата на многобройни ключови решения на Върховния съд — продължи Дейвис. — Всеки ден ги цитират както федерални, така и щатски съдии, в качеството им на израз на предполагаемите намерения на отците основатели. Цялата ни конституционна юриспруденция буквално се опира на тях.

Стефани се запита дали това имаше връзка с думите на Дейвис от вчера, че Върховният съд е сгрешил в решението си по делото „Тексас срещу Уайт“. Но знаеше, че той ще й каже едва когато прецени, че е дошъл подходящият момент.

Тя погледна навън. Движеха се на северозапад, покрай Университета в Джорджтаун, по един живописен булевард с дървета от двете страни. Стефани познаваше този район — много от чуждестранните посолства бяха наблизо. Най-сетне колата се доближи до една порта от ковано желязо, охранявана от пазачи в униформи, която веднага се отвори пред тях.

Стефани знаеше къде се намират. Във Военноморската обсерватория.

Седемдесет и два залесени акра на един хълм, тринайсет от които съставляваха резиденцията на вицепрезидента на Съединените щати.

Колата зави по улица, която обикаляше в кръг около обсерваторията, и Стефани видя триетажна къща с фасада от бели тухли. Многобройните й прозорци бяха украсени с дървени капаци в тревистозелено.

Колата спря и Дейвис слезе. Стефани го последва.

Двамата се изкачиха по стъпалата до верандата с тръстикови мебели, боядисани в бяло. В цветните лехи цъфтяха късни рози.

— Каква работа имаме при вицепрезидента? — попита тя.

— Никаква — отговори Дейвис и се насочи към входната врата.

Те влязоха в просторно фоайе, застлано с дебел персийски килим в зелено и бежово. В съответствие с архитектурната традиция на английския барок, в която беше изградена къщата, стаите бяха преходни, без коридори помежду им. В декора преобладаваха върбовозелено, лимоненожълто и светлосиньо. Дейвис посочи надясно и тръгна натам. Стефани го последва в трапезарията.

На масата седеше президентът Робърт Едуард Даниълс-младши, по прякор „Дани“. Носеше костюм и вратовръзка, но беше свалил сакото си и го беше оставил на облегалката на стола. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите.

Стефани успя да скрие усмивката си.

— Седни — каза й президентът. — Трябва да поговорим.

— За какво?

— За твоя проблем.

— Аз имам доста проблеми — отбеляза тя.

— Но само един — отговори президентът, — който е свързан с Тадеъс Роуан, уважавания сенатор от Юта.