Стив Бери
Легендата за Линкълн (36)

35

Ориндж, щата Вирджиния

16:15 ч.

Люк беше пристигнал в Монпелие точно навреме за последната туристическа обиколка. Групата беше малка, а екскурзоводката беше привлекателна млада дама, която носеше табелка с името си — Кейти — и чифт впечатляващо тесни джинси. Люк беше дошъл направо от Вашингтон със своя форд мустанг, великолепно реставриран оригинален модел от 1967 г., който си беше купил за подарък, докато беше в армията. Колата беше сребриста с черни ивици — без нито една драскотина — и Люк я държеше в гараж близо до сградата, в която беше апартаментът му. Не притежаваше много неща, но колата му заемаше специално място сред тях.

Беше останал разтревожен от мрачното настроение на Стефани. Тя сякаш не се интересуваше от нищо друго освен от онова, което ги чакаше в дома на Джеймс Мадисън — ако там изобщо ги чакаше нещо. Люк не беше специалист по история. Бог му беше свидетел, че едва беше успял да завърши гимназия, което не означаваше, че не знае колко струва информацията.

Беше успял да проучи нещата в интернет.

Мадисън бе роден и израснал в окръг Мадисън. Дядо му бил първият заселник на мястото, където сега се намираше Монпелие. Пристигнал още през 1723 г. Самата къща беше построена от бащата на Мадисън през 1760 г., но след като наследил имота, Мадисън направил значителни преустройства. Самият той бил запален федералист, твърдо убеден в ползата от силна централна власт, и един от създателите на американската Конституция. Както и участник в първия Конгрес, автор на Декларацията за правата, основател на Демократическата партия, държавен секретар в продължение на осем години и президент в продължение на два мандата.

— Господин Мадисън се оттеглил тук през хиляда осемстотин и седемнайсета година, след края на втория си президентски мандат — обясни Кейти на групата. — Двамата със съпругата му Доли живели в тази къща до смъртта му през хиляда осемстотин трийсет и шеста. След това Доли продала както къщата, така и почти цялото им имущество. През хиляда деветстотин осемдесет и четвърта имението е придобито от Националния фонд за опазване на историческото наследство.

Имението включваше 2700 акра обработваема земя и многогодишна гора в зелените поли на планините Блу Ридж. Фондът беше вложил 25 милиона долара, за да възстанови къщата такава, каквато е била по времето на Мадисън. Колонадите, тухлените стени и зелените капаци на прозорците напомняха за колониалната епоха.

Люк следваше Кейти от стая в стая, съсредоточен повече върху нейните джинси, отколкото върху обзавеждането, но определено не пропускаше нищо от разположението на помещенията. От време на време хвърляше и по един поглед навън, през прозорците.

— Някога там е имало тютюневи ниви, ферми, жилищни помещения за робите, ковачница и хамбари.

Люк се обърна и видя, че Кейти е забелязала неговия интерес към гледката навън. Той се усмихна и подхвърли:

— Всичко необходимо за един джентълмен от деветнайсети век.

Кейти беше симпатична и не носеше венчална халка. Люк никога не се занимаваше с омъжени жени — поне когато знаеше. Няколко дами го бяха излъгали за семейното си положение и той не носеше отговорност, но в два от тези случаи съпрузите не споделиха това виждане. Единият беше успял да му счупи носа. Другият се беше опитал, но в крайна сметка беше съжалил, защото му се беше наложило да прекара няколко дни в болницата.

Жени. Само проблеми с тях.

— Я ми кажи, скъпа, какво е онова там навън? — попита Люк. — Прилича ми на древногръцки храм.

Кейти пристъпи към прозореца и направи знак на останалите от групата да я последват. Люк улови полъх от парфюма й. Беше съвсем лек. Точно както обичаше. Тя застана съвсем близо. Явно нямаше нищо против.

Той също.

— Построен е от Мадисън. Под него има подземие, дълбоко девет метра, където държал лед през цялата година. В наше време бихме определили постройката като беседка, макар и доста претенциозна. Мадисън смятал да я използва за летен кабинет, така че да може да работи и да мисли на спокойствие, охлаждан от леда под краката си, но така и не го направил.

— Някой влизал ли е в това подземие? — попита Люк.

— Не и откакто съм тук. Запечатано е.

Тя се отдалечи и поведе групата през трапезарията към библиотеката на Мадисън. Туристическата обиколка включваше само първия етаж на къщата, вторият се разглеждаше самостоятелно. Люк погледна часовника си. Оставаха може би три часа дневна светлина. Но трябваше да изчака много повече, преди да се върне. Той реши да пропусне останалата част от къщата, излезе навън и тръгна към входа на градината. Мина през един портал в дългата тухлена стена, от двете страни на който като стражи се извисяваха буйно разцъфтели хортензии, и продължи към малкото възвишение сред дърветата в северната част.

Куполовидният покрив на храма беше поддържан от осем бели колони. Нямаше стени, така че кръглото пространство с диаметър пет метра беше открито от всички страни. Кейти беше права. Беше си беседка, макар и доста натруфена. Люк пристъпи на бетонния под и се облегна на една от колоните. Изглеждаше здрава. Той сведе поглед и удари с крак по пода. Беше твърд като скала. Бетонът беше посивял от времето, но по средата имаше по-различно на цвят квадратно парче, очертано с ивица вар. Входът за подземието със сигурност беше под него.

Люк се огледа. Наоколо растяха орехи, кедри, борове, секвои и кипариси. Всички дървета бяха стари. Някои изглеждаха така, сякаш са били тук още по времето на Мадисън. Люк не забеляза почти никаква охрана, макар че в самата къща имаше сензори за движение. Това не беше проблем. Той изобщо не смяташе да се доближава до къщата. Имението дори нямаше ограда, което беше съвсем разбираемо предвид общата му площ. Люк вече беше проверил в Гугъл и беше разбрал, че недалече от храма през гората минава път, по който лесно можеше да се изтегли. Беше си донесъл въже и фенерче. Само че какво точно трябваше да търси, по дяволите?

Както беше казал на Стефани, през последните двеста години това подземие със сигурност беше претърсвано. Но тя също имаше право.

Никъде в интернет не съществуваше и една-единствена снимка от вътрешността му. Бе прелистил всички възможни книги в информационния център за посетители. Там също нямаше никакви снимки на подземието. Тогава какво имаше долу?

Най-вероятно нищо, по дяволите. Но той трябваше да изпълни нарежданията, които беше получил.

— Харесва ли ви гледката?

Люк се обърна и видя Кейти, която стоеше от другата страна на колоните.

— Трябва да си сложиш някакво звънче — отговори той. — Така ще изкараш акъла на някого.

— Видях те, че идваш насам.

— Исках да разгледам това място — обясни той. — Много е красиво. И спокойно.

Тя пристъпи под купола.

— Не ми приличаш на човек, който се интересува от история.

— Така ли? А на какъв човек ти приличам?

Кейти го огледа преценяващо. Очите й бяха блестящи, в прекрасен нюанс на синьото. Лицето й беше напръскано с лунички и подчертано от късата й естествено руса коса.

— Мисля, че си военен. В отпуск.

Люк потърка челюстта си, която беше покрита с четина на два дни, както и врата му.

— Хвана ме. Току-що се прибрах от втора мисия в чужбина. Имах малко свободно време, така че реших да посетя няколко къщи на американски президенти и да видя за какво съм се сражавал.

— Имаш ли си име?

— Люк.

Момичето беше самоуверено и прямо и това му харесваше. Люк никога не си беше падал по срамежливите героини от романите. Предпочиташе момичета като Скарлет О’Хара. Колкото по-люти, толкова по-добре. А най-много от всичко обичаше предизвикателствата. Освен това трябваше да научи повече за мястото, а какъв по-добър начин за събиране на информация от разговора с човек, който работи тук?

— Я ми кажи, Кейти, къде наоколо може да се намери нещо добро за вечеря?

Тя се усмихна.

— Зависи. Сам ли ще вечеряш?

— Надявам се, че не.

— Свършвам работа след двайсет минути — каза тя. — Ще ти покажа едно място.