Стив Бери
Легендата за Линкълн (34)

33

Вашингтон, окръг Колумбия

13:00 ч.

Люк не се беше прибирал от няколко седмици. Живееше в апартамент под наем, близо до Джорджтаун, в една тухлена сграда с бръшлян по стените, обитавана предимно от хора над седемдесетгодишна възраст. Допадаха му спокойствието и фактът, че никой от съседите му не проявяваше особено любопитство към него. Прекарваше там само по няколко дни всеки месец — между отделните назначения, през задължителните отпуски, които Стефани Нел изискваше от всички агенти на отряд „Магелан“.

Люк беше роден и отраснал в малко градче в Тенеси. Баща му и чичо му бяха доста известни — особено чичо му, който беше заемал различни политически постове, преди да го изберат за губернатор на щата, а после и за президент. Баща му беше починал, когато Люк беше на седемнайсет. Рак. Беше си заминал само осемнайсет дни след поставянето на диагнозата. Беше невероятен шок. И Люк, и тримата му братя бяха до леглото му през тези последни дни. Майка му беше понесла тежко загубата. Бяха женени отдавна. Съпругът й беше всичко за нея, а след това изведнъж беше изчезнал от живота й.

Точно затова Люк й се обаждаше всяка неделя. Никога не пропускаше. Дори когато беше на мисия.

Когато при нея беше късно вечерта, но имаше възможност да й се обади, той го правеше. Баща му винаги беше казвал, че най-умното нещо, което е свършил през целия си живот, е било да се ожени за нея.

И двамата му родители бяха набожни — последователи на Баптистката църква от южните щати — така че бяха дали на синовете си имената на евангелистите от Новия завет. Двамата му по-големи братя се казваха Матю и Марк. По-малкият му брат беше Джон. А той, като трети поред, беше получил името Люк. На апостол Лука.

Никога нямаше да забрави последния разговор с баща си.

„Ще умра по-късно днес или утре. Това е краят. Усещам го. Но трябва да ти кажа нещо. Искам да постигнеш нещо в живота си. Разбра ли? Нещо хубаво. Ти си избери. Няма значение какво е. Но каквото и да е, дай му всичко от себе си.“

Люк сякаш все още усещаше изпотената длан на баща си, когато си бяха стиснали ръцете. Знаеше точно какво беше имал предвид баща му. Училището никога не го беше интересувало. Едва получаваше нужните оценки, за да премине в по-горния клас. Очевидно не го очакваше следване в университет. Затова се беше записал в армията направо от гимназията и го бяха приели за обучение при рейнджърите. Тренировъчният лагер беше с продължителност шейсет и един дни — най-трудните в живота му. „Службата не е за слабите телом или духом“ — пишеше си го в самото ръководство на рейнджърите. Беше дори слабо казано, като се имаше предвид, че над половината от всички приети за обучение отпадаха, преди да го завършат. Но Люк беше стигнал до края и се беше сдобил с лейтенантските си пагони. От там го бяха изпращали в някои от най-горещите точки на планетата, беше раняван два пъти и беше получил множество награди. Баща му щеше да се гордее с него.

А след това го приеха в отряд „Магелан“, където продължи да участва в опасни игри с високи залози.

Люк беше вече на трийсет години, но от загубата на баща му продължаваше да го боли. Какво казваха хората? „Истинските мъже не плачат.“ Глупости. Истинските мъже ревяха с глас, както бяха направили и той, и тримата му братя преди тринайсет години, докато гледаха как мъжът, когото боготворяха, поема последния си дъх.

Някой почука на вратата и го изтръгна от мислите му.

Люк се изправи, отвори вратата и видя Стефани Нел. Досега не си беше давал сметка, че шефката знае къде живее той.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Може ли да вляза?

Стефани пристъпи в апартамента му и Люк забеляза, че тя оглежда обстановката.

— Не е това, което очаквах — отбеляза Нел.

Люк се гордееше с уютното си жилище — повечето неща си бяха в апартамента, когато го нае, но беше добавил и други от себе си. Апартаментът излъчваше мъжественост, но не прекалено. Дървени мебели. Приглушени тонове. Много зеленина — изкуствена, но правдоподобна. Противно на това, което много хора си мислеха за него, той обичаше реда.

— Какво очакваше, стая от студентско общежитие? — попита Люк.

— Не съм сигурна. Но тук ми харесва.

— На мен също — по няколко дни в месеца, когато имам възможност да му се порадвам.

Стефани стоеше права, с ръце до тялото.

— Как се разделихте с Котън?

— Той едва не ме уби. Застреля Кърк направо през рамото ми.

— Съмнявам се, че си бил в опасност. Котън знае как да си служи с оръжие.

— Може би е така. Но нямах търпение да се отърва от този пенсионер. Има отвратителен характер.

— Този пенсионер е бил награден с всички възможни отличия, които можем да му дадем, и ги е отказал до едно.

— Бил. Точно това е ключовата дума. Той си е тръгнал. Времето му е свършило. И трябва да ти кажа, че изобщо не му хареса, когато видя как Саласар целуваше неговото момиче. Направо се побърка, макар че се опита да го прикрие. Е, не мога да го обвинявам. Иначе направих всичко, което ми каза. Раздразних го. Опитах се да предизвикам интереса му. А след това му подадох информацията за основателите на Съединените щати и Конституцията. За съжаление, той не се хвана на примамката и не остана в играта.

— Всъщност той е в Залцбург — заяви Стефани.

Люк определено се изненада.

— И ти смяташ, че това е хубаво? — попита той.

— Котън е професионалист. Ще се справи.

— Щом казваш. Според мен не е подходящ за тази работа.

— Току-що бях с чичо ти.

— И как е Дани? Мисля, че не ми се е обаждал нито веднъж, откакто татко почина.

— Разтревожен е — каза тя и помълча малко. — А аз ще бъда уволнена.

— Наистина ли? Какво си направила?

— Оказва се, че съм откраднала. Всичко е измама, организирана заради Тадеъс Роуан. Време е да научиш малко повече, така че слушай внимателно.

 

 

Стефани харесваше Люк, макар че беше доста див по душа. Завиждаше му за тази волност. Сигурно беше освобождаващо чувство да ти остава толкова много живот. Като млада тя също беше такава — твърдо решена да черпи с пълни шепи от всичко. Беше успяла да се възползва от някои възможности, други й бяха убягнали. Във всеки случай през последния час беше седяла на масата в трапезарията на вицепрезидента и беше слушала разказа на Дани Даниълс за онова, което се случваше в държавата.

Тадеъс Роуан планираше отцепване. Искаше да предизвика разпадането на съюза и да сложи край на Съединените американски щати.

При обичайни обстоятелства това нямаше да бъде прието сериозно от никого, но Роуан имаше конкретен план с конкретни цели, които — благодарение на Джеймс Мадисън, Ейбрахам Линкълн и Бригъм Йънг — бяха съвсем постижими. Стефани не можеше да разкрие на Люк всичко, което знаеше, и не го направи, но му каза достатъчно, за да може да си свърши работата.

— Заминаваш за Монпелие, за да провериш онова подземие — каза му тя. — Искам да разбера какво има там, ако изобщо има нещо.

Люк пристъпи до служебния си лаптоп, който беше получил от отряд „Магелан“, и заграка по клавиатурата. Няколко кликвания по-късно той се озова на уебсайта montpelier.org.

— Изкопано е в началото на деветнайсети век — съобщи той. — Дълбоко е седем метра, с тухлени стени. Мадисън е построил храма някъде около хиляда осемстотин и десета. Как изобщо е възможно отдолу да е останало нещо тайно? Със сигурност са го претърсили още преди години.

— Може би не е така. Аз също направих проверка. Никъде в интернет няма нито една снимка, която да показва как изглежда отвътре. Доста е необичайно, не мислиш ли? Нямаме никаква представа какво има в него.

— Как предлагаш да вляза там?

— С взлом.

— Не можем ли просто да поискаме разрешение да го видим?

Стефани поклати глава.

— Не бива да замесваме никой друг. Действаме само ние двамата. Дори в Атланта не знаят с какво се занимаваме. Влизаш, проверяваш дали Мадисън е оставил нещо и излизаш. Но в никакъв случай не се оставяш да те хванат.

— Мога да се справя.

— Знам, че можеш. Обади ми се в мига, в който приключиш.

— Откъде знаеше, че Малоун ще отиде в Залцбург?

— Той обича Касиопея. Нямаше начин да я остави да действа на сляпо, след като разбра, че Саласар е убил нашия човек. Може би дори изпитва известна ревност, което е добре за него. Така ще даде на Саласар точно това, което този нещастник заслужава.

— Саласар трябва да бъде елиминиран.

— Съгласна съм. И ние ще имаме тази възможност. Но все още е рано.

— Моят любим чичо знае ли, че ще работя по този случай?

Стефани кимна.

— Действаме с неговото одобрение.

Люк се засмя.

— Представям си. Той не би ме погледнал в очите, освен за да ми се скара.

— Предлагам ти да не се тревожиш за президента на Съединените щати. Той е такъв, какъвто е. Но освен това е главнокомандващ. И наш шеф. След като ни е наредил нещо, ще го направим.

Люк отдаде чест.

— Тъй вярно, госпожо.

Беше невъзможен — точно като Котън едно време.

— Знаеш, че не искам да обидя никого — добави той. — Но не си от семейство Даниълс, така че не знаеш онова, което знам аз.

— Не бъди толкова сигурен.

Стефани никога нямаше да му каже за премеждията, през които беше преминала заедно с Дани Даниълс. Не беше работа на този младок да знае за тях, но разбираше горчивината на Люк. Президентът можеше да бъде много суров. Стефани го беше виждала с очите си. Но беше виждала и друго — че не беше от камък. Във всеки случай, сега тя беше между чука и наковалнята. Беше казала на Люк, че в никакъв случай не бива да се оставя да го хванат, но същият съвет важеше и за нея самата.

Тя се обърна към вратата.

— Изпратила съм ти имейл с подробности за охраната в Монпелие, която не е кой знае какво. Нощта ще бъде почти безлунна, така че би трябвало да можеш да влезеш и да излезеш без затруднения.

— А ти къде отиваш?

Стефани хвана бравата.

— Не ти трябва да знаеш.