Стив Бери
Легендата за Линкълн (35)

34

Залцбург

Малоун знаеше, че го следят. Щеше да остане разочарован, ако не го бяха направили. Нарочно беше слязъл от замъка заедно със Саласар и Касиопея и веднага беше забелязал двамата млади мъже, които очакваха шефа си. Малкото представление на Касиопея беше предназначено за Саласар — или поне така се надяваше. В интерес на истината, беше доста добро включване от нейна страна. Яростта й изглеждаше искрена и беше съвсем логично да защитава Саласар при тези обстоятелства.

Малоун закрачи спокойно по една стръмна павирана улица и излезе на площада зад катедралата, без да поглежда зад гърба си. Нощта беше студена, небето беше покрито с облаци и не се виждаха звезди. Всички магазини бяха затворени, а пред витрините бяха спуснати железни решетки. Малоун отново прерови паметта си за многобройните спомени от тези тесни улици. Повечето бяха само за пешеходци и бяха свързани помежду си с извити пътеки под гъсто застроените къщи, така че можеше да се минава напряко от една пресечка в друга. Малоун забеляза една такава пред себе си, но реши да я подмине.

Той заобиколи катедралата и излезе на площада. Беше идвал на коледния базар, който се организираше тук всяка година. Кога беше това? Преди осем години? Или девет? Оттогава животът му се беше променил изцяло. Дори не си беше представял, че ще се разведе, ще живее в Европа и ще притежава антикварна книжарница.

А да се влюби отново? Не искаше да го признава дори пред себе си.

Малоун вдигна поглед към катедралата, която му напомняше на „Свети Петър“ в Рим. Някогашният дом на архиепископа препречваше пътя му с фасадата си от XVII в. в зелено, бяло и златно. Пред катедралата се простираше Резиденцплац, откъдето се беше обадил на Стефани по-рано, а в осветения фонтан продължаваше да се плиска вода.

Трябваше му място без минувачи. И без светлина. Хрумна му една идея.

Малоун зави наляво и продължи.

* * *

Саласар се опитваше да се съсредоточи върху присъствието на Касиопея, но мислите му непрекъснато се връщаха на Котън Малоун. Наглият езичник. Малоун му напомняше за други арогантни врагове, които бяха тероризирали светиите с безнаказана отмъстителност още през 1840-те. И какво бяха направили властите? И щатът, и федералното правителство бяха останали със скръстени ръце и бяха позволили това насилие, като в крайна сметка дори се бяха включили на страната на тълпата.

Той се обърна към Касиопея.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Малоун ще съжалява за това, което е направил?

— Аз имам някои способности, Хосепе. Мога да докарам много проблеми на този човек.

— Той работи за американското правителство.

Тя сви рамене.

— Имам достъп и там.

— Не знаех, че таиш толкова гняв в себе си.

— Всеки реагира, когато го предизвикат. А той направи точно това. Отправи предизвикателство към теб, което означава и към мен.

„Отстъпниците — обади се ангелът в главата му — трябва да бъдат смачкани от нозете ни, докато червата им не се изсипят по земята.“

Точно така.

— Толкова се радвам, че си тук с мен — каза той на Касиопея.

Двамата продължиха един до друг, докато не излязоха на Гетрайдегасе, в далечния край на която беше хотел „Голденер Хирш“. Саласар беше постигнал много, откакто се беше разделил с Касиопея преди единайсет години. Както в личен, така и в професионален план. За щастие, се беше срещнал със старейшина Роуан, който беше насърчил повторното създаване на организацията на данитите. Роуан му беше казал, че самият Чарлс Р. Сноу е благословил този ход, но както и в началото, те не биваше да са свързани пряко с никого. Работата на Саласар беше да пази Църквата — дори с цената на собствената си съдба. Трудна задача, несъмнено, но и необходима.

„Бог е пожелал така.“

Ангелът току-що беше повторил думите на Джоузеф Смит, изречени за пръв път пред едно събрание на данитите. Пророкът съзнателно не беше информиран за всички цели на групата, а само за това, че са организирани, за да защитават светиите. Още от самото начало беше имало хора, които говореха с Небесния отец — както го правеше и сега пророк Чарлс. Имаше и други хора, които управляваха Църквата и прилагаха на практика всички откровения — както го правеха старейшина Роуан и неговите единайсет събратя. А имаше и трети, които защитаваха всичко най-скъпо — като него и неговите данити.

Сега Котън Малоун застрашаваше плановете им. Този езичник беше тръгнал на война, така ли? Добре. Саласар нямаше нищо против да отвърне на удара.

Двамата с Касиопея стигнаха до хотела. Саласар се обърна към нея.

— Ще те оставя тук. Трябва да се погрижа за някои църковни дела, преди да заминем. Но ще се видим утре сутринта, на закуска.

— Добре. Приятна вечер.

Саласар се отдалечи.

— Хосепе — обади се тя.

Той се обърна към нея.

— Говорех сериозно. Този Малоун вече има двама врагове.

* * *

Малоун влезе в гробището „Свети Петър“ — християнско светилище, изградено само няколко години след Христовото разпятие. Най-старите части от него бяха пещерите, изсечени в скалата на няколко десетки метра височина, които по необичайна традиция тук се наричаха катакомби. Преди векове на това място в уединение бяха живели монасите от Ордена на свети Петър. Древната сграда на бенедиктинския манастир се издигаше и до днес — кули, килии, складови помещения, параклис и магерница, сгушени зад крепостната стена, която ограждаше както гробището, така и готическата църква „Света Маргарита“.

Мястото изглеждаше сюрреалистично, защото приличаше повече на парк, отколкото на гробище. Багрите на цветята бяха приглушени от мрака. Малоун беше идвал тук преди и винаги си спомняше за семейство Фон Трап, които бяха минали оттук по пътя си към свободата в „Звукът на музиката“, макар че филмът бе сниман в киностудия. Под бароковите порти бяха погребани много от най-богатите семейства на Залцбург. Уникалното в това място беше фактът, че гробниците не бяха притежание на отделни фамилии, а се даваха под наем. Ако семейството на починалия пропуснеше да заплати годишната вноска, тялото му щеше да бъде преместено. Малоун винаги се беше питал колко пъти се беше случвало това в действителност, защото всички гробове изглеждаха старателно поддържани и винаги бяха украсени със свещи, борови клонки и свежи цветя.

Преследвачите му бяха изостанали и безуспешно се бяха опитали да не бият на очи. А може би искаха той да разбере, че го следят. Ако наистина беше така, явно бяха аматьори. Всеки професионалист знаеше, че не бива да сигнализира за присъствието си, като издава своите намерения.

Малоун искаше и двете му ръце да останат свободни, така че остави дървената кутия до един надгробен камък, сред леха от теменужки. После забърза напред, към „Света Маргарита“. Портата на църквата беше затворена и преградена с желязна решетка. Той зави зад ъгъла и се притисна до грубата каменна стена, така че да може да наблюдава входа.

В гробището можеше да се влезе по два начина. Той беше използвал единия вход, другият беше на няколко десетки метра от него, но от срещуположната страна — в края на павираната алея, която минаваше успоредно на скалата. Всички манастирски сгради бяха потънали в мрак, който се нарушаваше единствено от светлината на няколко голи крушки, окачени на портите.

Единият от мъжете, които го следваха, влезе през входа отдясно.

Малоун се усмихна. Разделяй и владей? Един по един? Добре.

За да привлече вниманието на мъжа, той се наведе, вдигна няколко камъчета и ги подхвърли към една от железните решетки.

Видя как сянката на мъжа реагира на шума и пое към него, като хвърли още едно камъче, за да затвърди решението му.

Данитът трябваше да мине точно покрай ъгъла на църквата, където го чакаше Малоун, невидим в мрака. Той чу стъпки, които се приближаваха.

Сянката на мъжа се отдели от стената на църквата. Той гледаше право пред себе си, към портите, и със сигурност се питаше къде беше изчезнал преследваният. Малоун се хвърли напред, обгърна врата му с ръка и стегна хвата си, за да го задуши. Продължи да стиска още няколко секунди, после го пусна, завъртя го към себе си и заби лакът нагоре в брадичката му. Двойната атака зашемети данита. Един ритник в лицето го просна на земята.

Малоун го претърси и откри пистолет. Приятелят му със сигурност не беше далече, така че Малоун заобиколи църквата и се отправи към портите покрай външната стена. Пространството пред тях беше застлано с плочи, които заглушаваха стъпките му. Малоун стигна до края и продължи по отъпканата пръст, като зави обратно към входа, през който бяха минали той самият и първият данит. Придвижваше се приведен, като се прикриваше зад надгробните камъни. Малкото гробище беше разположено на наклон, като най-високо се намираше църквата.

Вторият преследвач беше на павираната алея и се изкачваше нагоре между гробовете. Малоун се спусна да го настигне, като пристъпваше възможно най-леко.

Дванайсет метра.

Той стигна до мястото, където беше оставил дървената кутия, и се наведе да я вземе.

Шест метра. Три метра.

Малоун притисна дулото на пистолета си в тила на мъжа.

— Не мърдай, иначе ще те застрелям.

Мъжът замръзна.

— Трябва ли да се обадите на Саласар, когато ме заловите?

Мъжът не отговори. Малоун вдигна ударника.

— Ти не означаваш нищо за мен. Абсолютно нищо. Разбираш ли какво ти казвам?

— Той чака да му се обадим — отговори мъжът.

— Бавно и внимателно си извади телефона и му кажи, че сте ме заловили.