Стив Бери
Легендата за Линкълн (3)

2

Калундборг, Дания

20:00 ч.

Хосепе Саласар почака, докато мъжът се съвземе. Пленникът му лежеше в килията почти в безсъзнание, но все пак в състояние да го чуе, когато му каза:

— Сложи край на това.

Мъжът надигна глава от каменния под, потънал в прах.

— През последните три дни… често се питах… как може да си толкова жесток. Ти вярваш… в Небесния отец. Смяташ се… за Божи човек.

Саласар не откриваше противоречие в това.

— Пророците са се изправяли срещу също толкова и дори по-големи заплахи от тези, с които се сблъсквам аз днес. Но никога не са се колебали да сторят онова, което е било нужно.

„Това е истината“, каза му ангелът.

Той вдигна очи. Образът се рееше на няколко крачки от него, облечен в свободно падаща бяла роба, окъпан в сияние, чисто като светкавица и по-ярко от всичко, което беше виждал през живота си.

„Не се колебай, Хосепе. Никой от пророците не се е колебал да стори онова, което е било нужно.“

Той знаеше, че пленникът му не може да чуе гласа на ангела. Никой освен него не можеше да го чуе. Но мъжът на пода забеляза, че погледът на Саласар е отправен към задната стена на килията.

— Какво гледаш там?

— Нещо величествено.

„Той не може да проумее онова, което знаем ние.“

Саласар отново се обърна към пленника си.

— Вече залових Кърк.

Все още не беше получил потвърждение за случилото се в Швеция, но хората му бяха докладвали, че са забелязали целта. Най-сетне. След цели три дни. Точно толкова време, колкото беше прекарал този мъж в килията без храна или вода. Кожата му беше охлузена и бледа, устните му бяха напукани, носът му беше счупен, а очите — потънали в тъмни кръгове. Сигурно и няколко от ребрата му бяха счупени. За да увеличи страданието му, точно пред решетките на килията беше оставена кофа с вода — така можеше да я вижда, но не можеше да я достигне.

„Притисни го — нареди му ангелът. — Той трябва да разбере, че няма да понесем такава наглост. Онези, които са го изпратили, трябва да осъзнаят, че ще се борим. Все още има много работа за вършене, а те са застанали на пътя ни. Пречупи го.“

Саласар винаги се беше вслушвал в съветите на ангела. Как иначе? Беше изпратен от самия Небесен отец. А този пленник беше шпионин. Беше изпратен от врага.

„Ние винаги сме се разправяли сурово с шпионите — каза ангелът. — В началото бяха мнозина и носеха голяма вреда. Трябва да им отвърнем със същото.“

Саласар погледна към привидението.

— Не трябва ли да го обичам? Нали и той е Божие чедо?

— С кого… говориш?

Саласар се обърна към пленника. Въпросът беше кратък и точен.

— За кого работиш?

Отговор не последва.

— Кажи ми.

Саласар чу как собственият му глас става по-силен и рязък. Беше необичайно за него. Знаеха го като тих човек, който винаги се държи кротко — и той полагаше големи усилия да продължават да го възприемат по този начин. Както баща му много пъти беше казвал, доброто възпитание се срещаше все по-рядко.

Кофата с вода беше в краката му. Той напълни черпака и хвърли съдържанието му през решетките, като намокри охлузеното лице на пленника. Мъжът се опита да улови с език оскъдната свежест, която предлагаше водата. След три дни жажда щеше да му трябва доста повече, за да я утоли.

— Кажи ми каквото искам да знам.

— Още вода.

Съчувствието отдавна го беше напуснало. Беше му възложен свещен дълг, а от решенията му щеше да зависи съдбата на милиони.

„Нужно е изкупление с кръв — каза ангелът. — Това е единственият начин.“

Според канона имаше грехове, за които хората не можеха да получат опрощение нито на този свят, нито в следващия. Но ако някой им помогнеше да отворят очите си и да видят истинското си състояние, те с желание щяха да пролеят кръвта си като изкупление за тези грехове.

„Кръвта на Божия син беше пролята за греховете на хората — каза ангелът. — И все още има грехове, които могат да бъдат изкупени с жертвоприношение на олтара, както в древността. Но има и грехове, за които не е достатъчно да се принесе в жертва агнец, телец или гургулица. Те се изкупват единствено с човешка кръв.“

Грехове като убийството, прелюбодеянието, лъжата, измяната и вероотстъпничеството.

Саласар приклекна и се вторачи в упорития грешник от другата страна на решетките.

— Не можеш да ме спреш. Никой не може. Това, което има да се случи, ще се случи. Но аз съм готов да проявя известно милосърдие. Просто ми кажи за кого работиш и каква е задачата ти, и тази вода ще бъде твоя.

Той отново напълни черпака догоре и го протегна към пленника.

Мъжът лежеше по корем с разперени ръце, притиснал мокрото си лице към пода. Той бавно се претърколи по гръб и погледна към тавана.

Саласар и ангелът чакаха.

— Аз съм служител… на… Министерството на правосъдието. Знаем всичко… за вас.

Американското правителство. Създаваше им единствено неприятности, вече 180 години поред. Но колко точно знаеха враговете му?

Мъжът извъртя глава към Саласар и присви изморените си очи.

— Ако ме убиеш, няма да постигнеш нищо друго, освен да си докараш още… неприятности.

„Лъже — каза ангелът. — Заблуждава се, че може да ни изплаши.“

Верен на думата си, Саласар промуши черпака през решетките. Мъжът го сграбчи и изля водата в гърлото си. Саласар побутна кофата по-близо до него и мъжът се зае да пълни сухото си гърло с още вода.

„Не се колебай — каза ангелът. — Той е сторил грях, за който знае, че ще го лиши от правото да се възнесе, както желае. Той не може да го изкупи, без да пролее кръвта си. Едва след като пролее кръвта си, той ще изкупи този грях и ще се спаси, за да се възнесе при Бог. Няма нито мъж, нито жена, които да не кажат: «Пролей кръвта ми, за да се спася и да се възнеса при Бог».“

Не, наистина нямаше такива.

„Имало е много случаи, Хосепе, когато люде са били праведно убити, за да изкупят греховете си. Виждал съм десетки хора, които щяха да получат шанс да се възнесат, ако животът им беше отнет и кръвта им беше пролята като димящо приношение към Всевишния. Но вместо това сега те са ангели на Дявола.“

За разлика от този пратеник, който говореше с гласа на Бога.

„Това значи да обичаш ближния като себе си. Ако има нужда от помощ, помогни му. Ако иска да се спаси и е нужно да се пролее кръвта му по земята, за да се спаси, пролей я. Ако си сторил грях, който изисква да се пролее кръв, не се отказвай и не се спирай, докато кръвта ти не бъде пролята, така че да постигнеш спасението, което желаеш. Това значи да обичаш хората.“

Саласар откъсна поглед от привидението и се обърна към пленника.

— Търсиш ли спасение?

— Защо питаш?

— Греховете ти са големи.

— Твоите също.

Неговите грехове бяха различни. Да лъжеш в търсене на истината не беше лъжа. Да убиеш друг, за да го спасиш, беше проява на любов. Той дължеше на този грешник вечен покой, така че протегна ръка под якето си и извади пистолета.

Очите на пленника се разшириха. Опита се да се отдръпне, но нямаше къде да се скрие. Нямаше да е трудно да го убие.

„Не още“, каза ангелът.

Саласар отпусна оръжието.

„Все още имаме нужда от него.“

Привидението се издигна нагоре и потъна в тавана. Клетката остана тъмна и глуха, както беше, преди да се яви светлината.

Саласар се усмихна. В очите му грееше нов блясък, който отдаваше на небесната благодарност за послушанието му. Той погледна часовника си.

Осем часа разлика. В Юта беше дванайсет на обед.

Трябваше да докладва на старейшина Роуан.