Стив Бери
Легендата за Линкълн (30)

29

Залцбург

Малоун бързо излезе от хотел „Голденер Хирш“ и тръгна между тълпите по Гетрайдегасе обратно към своя хотел. Беше отишъл да пораздруса Хосепе Саласар и можеше да приеме, че тази мисия беше изпълнена успешно. Също така беше искал да изпрати и послание на Касиопея, което се състоеше от три отделни части. Първо, тя не беше сама. Второ, той знаеше, че тя е там. И трето, Саласар беше опасен. Когато беше обидил Касиопея, беше забелязал ненавист в очите на Саласар — испанецът беше останал лично засегнат от посегателството срещу нейната чест. Малоун разбираше, че Касиопея беше длъжна да остане в роля и да продължи да се преструва, но все още не беше сигурен дали тя изобщо играеше. Цялата история никак не му харесваше. Фактът, че и двамата бяха отседнали в „Голденер Хирш“ и вечеряха заедно, преди да отидат на търга заедно, а след това да се върнат заедно в хотела и да…

Престани. Трябваше да си наложи да разсъждава трезво.

Малоун зави и пое към Резиденцплац, павиран площад, на който се издигаха градската катедрала и бившата резиденция на архиепископа, а в средата имаше фонтан от бял мрамор в бароков стил. Хотелът на Малоун беше недалече от там, на североизток, покрай сградата на Националния музей. Светлината на деня все още не беше угаснала, но вечерта напредваше и слънцето бързо потъваше на запад.

Малоун спря до фонтана.

Беше време да започне да се държи като професионалист. Той извади телефона си и направи най-разумното, поне за момента.

 

 

Телефонът на Стефани завибрира в джоба на сакото й.

— Ще вдигнеш ли? — попита Даниълс.

Жуженето се чуваше съвсем ясно в тихата трапезария.

— Може да почака — отговори тя.

— Може и да не е така.

Стефани извади телефона си и погледна дисплея.

— Котън е.

— Вдигни. Нека и аз да чувам.

Стефани включи на високоговорител и сложи телефона на масата.

— Аз съм в Залцбург — съобщи Малоун.

— Не съм изненадана.

— Жалко, че съм толкова предвидим. Но имам един проблем. Току-що поразтърсих Саласар и той вече знае, че го разследваме.

— Не за сметка на Касиопея, надявам се.

— Няма такава опасност. Този тип си мисли, че е нейният рицар на бял кон. Направо е трогателно да го гледаш.

Стефани забеляза, че Даниълс се усмихва на саркастичната забележка на Малоун, и се запита какво знаеше президентът. Определено изглеждаше информиран.

— Тук ще се проведе един търг — продължи Малоун. — Искам да купя една книга.

— Ти си специалистът в тази област.

— Трябват ми пари.

Малоун й каза сумата. Стефани вдигна поглед към Даниълс, който произнесе само с устни: „Добре“.

— Къде ги искаш? — попита тя.

— Ще ти изпратя номера на сметката си по електронната поща. Трябва да ги преведеш незабавно.

Президентът се протегна и придърпа телефона към себе си.

— Котън, тук е Дани Даниълс.

— Не знаех, че прекъсвам разговор с президента.

— Радвам се, че се обади. Много е важно да направиш така, че Саласар да е зает през следващите няколко дни. Ще можеш ли?

— Не би трябвало да е проблем. Ако успея да купя тази книга, веднага ще изляза на първо място в неговия списък със задачи.

— Тогава я купи. Няма значение колко струва.

— Нали знаете, че трябва да му се плати с куршум в главата?

— Той ще си плати за онова, което е направил с нашия човек. Но все още не. Бъди търпелив.

— В чакането съм специалист — отговори Малоун и прекъсна връзката.

Стефани вторачено изгледа Даниълс.

— Стефани — каза той. — Ако изгубим този път, това е краят.

* * *

Касиопея се опитваше да се наслаждава на вечерята, но появата на Котън я бе притеснила. Хосепе също изглеждаше разсеян. Беше й се извинил, като беше изказал предположението, че въпросният Малоун не е с всичкия си. Тя отново беше предложила да се обърнат към полицията, но той беше отказал. Десет минути по-късно в ресторанта се появи друг мъж — млад, мускулест, късо подстриган — който очевидно работеше за Хосепе. Двамата излязоха навън.

Дали беше данит?

Касиопея ги наблюдаваше през прозореца, като отпиваше от водата си и се преструваше, че не се интересува от тях. Котън се беше появил с нарочната цел да извести за присъствието си както Хосепе, така и нея самата. В това нямаше никакво съмнение, но той искаше тя да разбере и за убития агент. Дали беше възможно Хосепе наистина да е замесен?

— Харесва ли ти храната? — попита той, когато се върна на масата.

— Много е вкусно.

— Главният готвач на хотела е легендарен. Обичам да идвам тук, когато съм в града.

— Често ли идваш?

— В Залцбург има дейно стъбло, основано през деветдесет и седма, което вече наброява повече от хиляда членове. Няколко пъти съм ги посещавал като част от задълженията ми в Европа.

— Църквата наистина е станала световна.

Саласар кимна.

— Над четиринайсет милиона членове. И повече от половината живеят извън Съединените щати.

Касиопея се опитваше да го успокои и да му помогне да забрави за прекъсването. Но виждаше, че Саласар все още е разтревожен.

— Онова, за което спомена Малоун — каза тя. — Че те разследва правителството на САЩ. Има ли нещо вярно?

— Носят се такива слухове. Казаха ми, че има нещо общо с Църквата и някаква вендета на правителството срещу нас. Но не знам нищо със сигурност.

— А обвинението, че си убиец?

— Това беше скандално, също както и личните му нападки срещу теб.

— Кой е този Бари Кърк?

— Той работи за мен и наистина е изчезнал от няколко дни насам. Налага се да призная, че тази част от думите му наистина ме разтревожи.

— В такъв случай трябва да се обадим в полицията.

Хосепе изглеждаше обезпокоен.

— Все още не. Моят помощник проверява какво се е случило. Възможно е Бари просто да е напуснал, без да предупреди. Трябва да съм сигурен, преди да замеся властите.

— Благодаря ти, че ме защити.

— Беше удоволствие за мен, но искам да знаеш, че няма за какво да се тревожиш. Току-що казах на моя помощник да се обади по телефона в Солт Лейк Сити и да докладва какво се е случило. Надявам се, че църковните власти ще се свържат с подходящите хора в правителството, за да се уверят, че никога повече няма да видим господин Малоун.

— Той отправи някои доста крайни обвинения.

Хосепе кимна.

— Несъмнено замислени така, че да предизвикат реакция.

— Искам да знаеш, че ако мога да ти помогна по някакъв начин, ще го направя.

Хосепе явно оценяваше нейната загриженост.

— Това означава много за мен.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Да се приготвим ли за търга? Ще се срещнем във фоайето след петнайсет минути.

Двамата станаха от масата и излязоха от ресторанта, за да се върнат в хотела. Тревогата й се беше превърнала в истински страх.

За нещастие, Хосепе изобщо не беше прав. Това изобщо не беше последният път, когато щяха да видят Котън.