Стив Бери
Легендата за Линкълн (62)

61

Солт Лейк Сити

Събота, 11 октомври, 10:00 ч.

Малоун с възхищение разглеждаше площада пред храма. Никога не беше идвал преди, но беше чел какво са постигнали там много отдавна. На високата каменна стена по външния периметър имаше бронзова табелка, която отбелязваше началото на всичко.

ПОСТАВЕНА ОТ ОРСЪН ПРАТ С ПОМОЩТА НА ХЕНРИ ДЖ. ШЪРУД НА 3 АВГУСТ 1847 Г., В НАЧАЛОТО НА ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ОГЛЕД НА МЯСТОТО ЗА СОЛТ ЛЕЙК СИТИ, РАЗПОЛОЖЕН ОКОЛО „МОРМОНСКИЯ“ ХРАМ, ОПРЕДЕЛЕН ДА БЪДЕ ПОСТРОЕН ТУК ОТ БРИГЪМ ЙЪНГ НА 28 ЮЛИ 1847 Г. ВСИЧКИ УЛИЦИ НА ГРАДА ЗАПОЧВАТ ОТ ТОВА МЯСТО.

Под маркера имаше бетонен паметник с надпис БАЗА И МЕРИДИАН. Това беше първоначалната точка, от която беше изградено всичко наоколо — целият град, който вече беше дом на двеста хиляди души.

Беше трудно да не остане впечатлен.

Двамата с Люк бяха излетели от Де Мойн малко след изгрев-слънце с един служебен самолет на Министерството на правосъдието, изпратен от Стефани. Информираха ги, че Саласар и Касиопея също пътуват към тях. Сенатор Тадеъс Роуан беше потеглил от Вашингтон късно предишната вечер и вече беше пристигнал в дома си в Юта.

Инструкциите на Стефани бяха и двамата да са тук в десет сутринта. Беше им казала, че ще им обяснят всичко.

Табелката и паметникът бяха в съседство с оживената Саут Темпъл стрийт, точно срещу централния универсален магазин и издателство „Дезерет“. И двамата с Люк бяха въоръжени със служебни берети, използвани от всички в отряд „Магелан“ — същите като онзи, който Малоун държеше под леглото си в Копенхаген. По-рано той се беше обадил в книжарницата, за да провери как вървят нещата. За щастие, за него работеха три дами, които се отнасяха с книжарницата така, сякаш бе тяхна, така че всичко беше под контрол. Малоун оценяваше работата им и се отплащаше с високи заплати и процент от печалбите. Като се има предвид колко пъти беше нападана тази книжарница през последните няколко години, беше цяло чудо как бяха останали да работят там.

Черен линкълн навигатор със затъмнени стъкла спря до бордюра. Задният прозорец се отвори и оттам се показа лицето на възрастен мъж.

— Господин Малоун, господин Даниълс. Аз съм Чарлс Сноу. Дойдох да ви взема.

Вратата на мястото до шофьора се отвори и оттам се показа Стефани.

— Защо не съм изненадан, че и ти си тук? — каза Малоун.

— Защото това не е първото ти родео.

Той се обърна към Люк и го изгледа вторачено.

— Предполагам, че си знаел за това.

— Аз съм на заплата, старче.

Младият шофьор им остави колата заедно с ключовете.

— Мислех си, че господин Даниълс може да кара — предложи Сноу. — А ние двамата да седнем отзад, господин Малоун.

Както името, така и лицето на мъжа бяха познати на Малоун — Сноу беше настоящият водач на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

Малоун се качи отзад. Люк и Стефани бяха отпред.

— Важно е да ви придружа — каза Сноу. — Краката ми са слаби, но ще се наложи да свършат работа. Ще направя всичко по силите си.

— Защо е толкова важно? — поиска да разбере Малоун.

Сноу кимна.

— Важно е както за моята Църква, така и за нашата държава.

— Значи отиваме във „Фалта Нада“?

— Точно така. Господин Даниълс, ако включите навигационната система, маршрутът ни вече е въведен в нея. Пътят до там е около един час с кола. — Сноу помълча, преди да добави: — Едно време е бил два дни с кон.

Люк потегли. На екрана се появи карта, а върху нея — стрелка, която сочеше пътя.

— Стефани Нел ми каза, че сте един от най-добрите агенти на правителството — каза Сноу.

— Тя обича да преувеличава.

— Президентът Даниълс ми каза същото.

— Той също е способен да изтърси една-две лъжи.

Сноу се разсмя.

— Стабилен човек. Сърцето ме боли заради него. Скоро може да му се наложи да вземе някои трудни решения.

Малоун разбра какво има предвид събеседникът му.

— Саласар?

Сноу кимна.

— Зъл човек. Но едва през последните дни разбрах за мащаба на неговото зло. Оттогава се моля за онази изгубена душа.

— Едва ли ще е голяма утеха за вдовицата и децата му.

Възрастният мъж го погледна сурово и преценяващо.

— Не. Предполагам, че не.

Малоун знаеше, че понякога се стига до убийство. То никога не беше добро. Но все пак имаше разлика между убийството при самозащита, в битка с врага, и хладнокръвното убийство. Хосепе Саласар явно не се интересуваше от тази разлика.

— Трябва да знам какво е „Фалта Нада“ — каза той.

Беше забелязал, че Стефани не се обръща, за да се включи в разговора. Тя гледаше напред през стъклото със стиснати зъби.

— Никога не съм си представял, че отново ще пътувам в планините — каза Сноу. — Знаете ли, господин Малоун, аз умирам. Достатъчно е да ме погледнете, за да го разберете. Но в последно време ме изпълва нова сила. Може би е последната искрица живот, преди смъртта да ме завладее окончателно. Мога единствено да се надявам, че ще издържа, докато приключим с това.

Малоун знаеше достатъчно за цялата история, за да каже:

— Семената на целия този хаос са посети много отдавна. Вие просто сте го наследили.

— Това е така. Тадеъс Роуан е мой проблем. Двамата с президента се опитахме да го притиснем да подаде оставка, но той отхвърли това предложение. Не мога да се обявя открито срещу него поради неговата позиция и факта, че целият проблем е от толкова чувствително естество. Ще се наложи ние да се справим с него. Още днес.

Малцина се издигаха до положението на водачи на най-големите световни религии. Католическите папи. Православните патриарси. Протестантските архиепископи. А това беше пророкът на светиите. Малоун съчувстваше на този човек както заради здравословното му състояние, така и заради трудното положение, в което беше попаднал, но и двамата се отправяха към опасностите на неизвестното.

И той трябваше да бъде под готвен за тях.

— „Фалта Нада“ — повтори Малоун. — Разкажете ми за това място.

 

 

Заселниците пристигнали в Юта две години преди началото на златната треска в Калифорния през 1849 г. Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни се противопоставяла на златотърсачеството във всичките му форми, тъй като разсейвало членовете на Църквата от задачата им да съсредоточат всичките си сили в изграждането на Цион. През 1847 г., когато пристигнали първопроходците, повечето от тях били без пукната пара. Но въпреки това през 1850 г. светиите вече сечали свои собствени златни монети и поставяли златно покритие на новия си храм. Откъде се взело това богатство?

Долината на Голямото солено езеро отдавна била заселена от племето юти. Изненадващо, тези местни жители приветствали с добре дошли религиозните емигранти. Уакара, техният вожд, развил близко приятелство с новодошлите, особено с един светия на име Айзък Морли. В крайна сметка Уакара признал на брат Айзък, че преди години получил видение от Тоуатс, думата на ютите за „Господ“. В това видение на вожда било наредено да даде злато на „високите шапки“, които един ден щели да пристигнат в неговите земи. Светиите идеално отговаряли на това описание, така че Уакара завел брат Айзък в Каре-Шиноб — свещено място, за което се твърдяло, че е построено от предците на юта. Там Морли събрал общо 58 фунта пречистено злато и ги изпратил на Бригъм Йънг в Солт Лейк Сити. Морли и вождът сключили сделка и за допълнително количество от златните запаси на племето, при която Уакара поставил две условия. Само един човек трябвало да знае местоположението на мината и този човек трябвало да се радва на еднакво доверие от двете страни. За тази задача бил избран брат Айзък, но в крайна сметка той остарял толкова, че вече не можел да пътува до там всяка година.

През 1852 г. бил избран неговият наследник. Томас Роудс. Той се върнал от първото си пътуване до тайната мина с 62 фунта злато. През следващите години били извършени още такива пътувания. През 1855 г. вождът Уакара починал, наследил го Арапийн, неговият син. По същото време Роудс също се разболял и вече не можел да пътува до планината всяка година.

Така Бригъм Йънг бил изправен пред един проблем. Той дори не бил сигурен, че новият вожд на племето юта ще признае дотогавашната уговорка. Ако се стигнело дотам, Йънг имал нужда от разрешението на Арапийн да позволи на Кейлъб Роудс, сина на Томас Роудс, да поеме снабдяването със злато. Било постигнато временно споразумение с едно допълнително условие — някой от местните жители да придружава Кейлъб при неговите пътувания до мината. След известно време Кейлъб спечелил доверието на Арапийн и той му разрешил да продължи да ходи сам. Наследникът на Арапийн сложил край на това споразумение, но Кейлъб Роудс продължил да посещава мината тайно от него. Дори поискал да получи право на собственост върху земята от Конгреса, но искането му било отхвърлено. Федералното правителство в крайна сметка дало концесията на други компании, които да проучват земята и да добиват злато. Геолозите пристигнали да проучат терена, но така и не открили легендарната златна мина на Роудс.

Бригъм Йънг знаел, че ако се разчуе за съществуването на това съкровище в Юта, ще се стигне до златна треска, по-голяма и от тази в Калифорния. А това било последното, което искал, защото светиите избягали на запад точно за да бъдат по-далеч от езичниците. Забранил всички разговори за златната мина. Всеки светия, който се занимавал със златотърсачество, щял да бъде отлъчен от Църквата.

 

 

— Златната мина на Роудс е една от нашите легенди — каза Сноу. — Благодарение на заповедта на Йънг за нея не се знае почти нищо. Само митове. Но не всичко е лъжа.

— Интересно, че го признавате — отбеляза Малоун.

— Досега тя беше просто една безвредна легенда. Но сега нещата се промениха.

Меко казано.

— Задачата на Бригъм Йънг не била лесна — продължи Сноу. — Трябвало да изгради както новата нация, така и религията. Неговите светии живеели на едно от най-суровите места, които можем да си представим. Парите на практика не съществували. Затова той направил каквото се налагало.

Малоун следеше маршрута. Люк излезе на междущатска магистрала 15 и потегли на север в посока Огдън. Освен това Малоун забеляза и очите на младия мъж, които не спираха да ги наблюдават в огледалото за обратно виждане.

Стефани продължаваше да мълчи.

— В свещената мина, която Уакара показал на Айзък Морли, имало пречистено злато — каза Сноу. — Най-вероятно пренесено на север от испанците, които го донесли от Мексико преди векове, за да го скрият. Кюлчета, монети, златни зрънца и прах. Племето юти ги открило, но за тях златото нямало стойност. Затова Уакара сключил сделката с Морли с мисълта, че така не само новодошлите, но и неговият собствен Бог ще бъдат доволни. Противно на това, което твърди легендата, всъщност Йънг, а не племенният вожд настоял само един човек да има достъп до мината. В продължение на десет години той се възползвал от тези запаси, като оставял златото бавно да влезе в нашата икономика. Сечали монети, плащали заплати с тях и купували стоки с тези заплати. Никой не се интересувал от първоизточника. Всички оценявали присъствието на златото в живота си. Не забравяйте, че сме били затворено общество. Златото просто обикаляло в кръг, никога не напускало нашите граници и винаги носело полза на човека, у когото попадало. Но после, през хиляда осемстотин петдесет и седма, когато надвиснала заплахата от война срещу Съединените щати, се появила и заплахата да изгубим това богатство. Затова Йънг наредил на всички да предадат златото си обратно. Всичко било претопено, натоварено на каруци и изпратено в Калифорния, за да бъде на сигурно място, докато заплахата не премине — или поне така се твърди.

Сноу бръкна в джоба си, извади нещо от там и го подаде на Малоун.

Беше златна монета. От едната й страна бяха изобразени две стиснати ръце, обградени от надпис с главни букви G S L C Р G и стойността на монетата — пет долара. От другата страна имаше изображение на всевиждащо око и надпис СВЕЩЕНО ПРЕД БОГА.

— Буквите означават „Greater Salt Lake City Pure Gold“ и надписът не е съвсем коректен, защото монетите не са били изсечени от „чисто злато“, а от сплав, която съдържа и сребро, и мед. Съдържанието на злато е около осемдесет процента. Това е една от монетите, изсечени от Бригъм Йънг и поставени в летописния камък, положен в основата на храма в Солт Лейк Сити. Отворихме го през деветдесет и трета. Всички монети бяха едни и същи — единствената разлика беше стойността им, от два и половина до двайсет долара. Това са така наречените „мормонски монети“.

— И точно те са една от причините Бригъм Йънг да си създаде неприятности с федералното правителство — отбеляза Малоун. — В Конституцията се казва, че само Конгресът има право да сече монети.

— Бригъм Йънг проявявал склонност да не обръща внимание на законите, с които не бил съгласен. Но в негова защита трябва да се каже, че тогава сме били далече от Съединените щати и е трябвало да оцеляваме някак си. За да го направим, сме имали нужда от икономика, която да можем да контролираме. И той я създал.

— Само дето онези каруци така и не стигнали до Калифорния — обади се Люк от мястото на шофьора. — И всъщност бяха открити преди няколко дни в националния парк „Зайън“, в една пещера заедно с четири скелета.

— Точно така — потвърди Сноу. — До хиляда осемстотин петдесет и седма година свещената мина на племето юта вече била изчерпана. Затова Йънг взел решение да попълни запасите със златото от каруците. Да върне богатството там, откъдето тръгнало. Но този път златото не било скрито в свещената мина. Вместо това той поискал частна концесия от териториалните органи и създал ново, собствено място, което да управлява лично. „Фалта Нада“.

— Нищо не липсва. Иронично ли е казано?

— Винаги съм смятал така. Бавно, в течение на следващите две десетилетия, това злато било върнато обратно в нашата общност.

— Но не на законните му собственици.

Сноу замълча, после поклати глава.

— Опасявам се, че не. Едно друго трудно решение, което Йънг трябвало да вземе. То се оказало блестящо. Нашата икономика процъфтяла. След края на Гражданската война ние сме просперирали, а на прага на двайсети век — още повече.

— В онази пещера с каруците има и четири трупа — обади се Люк.

— Знам — отговори Сноу. — Фелдстед. Хайд. Удръф. Игън. Имената им са ни познати от много години насам.

— Какво означава посланието от пещерата? — попита Люк. — „Проклятие за пророка. Не ни забравяйте.“

Никой не беше казал на Малоун нищо за никаква пещера, но той реши да не повдига този въпрос.

— Опасявам се, че значението му не може да се игнорира. По това време пророк е бил Йънг. А те го обвиняват за смъртта си.

— Струва ми се, че имат основание — отбеляза Люк.

— Това, което ви разказах, досега е било предавано единствено от един пророк на друг. Но когато бяха открити тези каруци, аз научих и за тази нова страна от историята. Никога не ми бяха разказвали за убийството на четирима души.

— Роуан знае ли?

Сноу поклати глава.

— Знае за каруците. Не споменах никакви подробности и не възнамерявам да го правя.

Колата продължаваше по магистралата, а пейзажът наоколо ставаше все по-суров.

— В крайна сметка „Фалта Нада“ се превърна в място за пророците — продължи Сноу. — Златото беше изчерпано, а пещта за претопяване беше демонтирана. И бившата златна мина се превърна в убежище сред пустошта.

Продължаващото мълчание на предната седалка никак не се харесваше на Малоун, затова той попита:

— Стефани, къде са Саласар и Касиопея?

— Пред нас — отговори тя, без да откъсва поглед от предното стъкло. — Вече би трябвало да са пристигнали на мястото заедно с Роуан.

Малоун се впечатли от безизразния й тон. Това означаваше неприятности — на много различни нива. Знаеше достатъчно за цялата история, за да си дава сметка, че никаква част от тази информация нямаше да види бял свят. Беше твърде взривоопасна, а евентуалните последствия от нея — твърде съдбоносни. Не само за Църквата на мормоните, но и за Съединените американски щати.

Саласар? Роуан? Те бяха едно. Но Касиопея? Тя беше съвсем друго. И този път беше загазила.