Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (9) (Комисарят Монталбано е потресен)

9

Като се отклони от междуградското шосе, се наложи да поеме по стръмен и тесен селски път, целия в камънаци и дупки, по който колата заради усилията стенеше почти като човек. В един момент повече не можа да продължи, защото камионите на пожарната и другите коли, които бяха паркирани върху терена отстрани, възпрепятстваха преминаването му.

— Кой сте вие? Къде искате да отидете? — нелюбезно попита един старшина, който го видя да слиза от колата и да се приготвя да продължи пеша по пътя.

— Комисар Монталбано съм. Казаха ми, че…

— Добре, добре — каза експедитивно старшината. — Отивайте, вашите хора са вече на мястото.

Беше топло. Свали си вратовръзката и сакото, които трябваше да сложи, за да отиде при началника на полицията. Но въпреки разтоварването след няколко крачки вече се потеше обилно. Къде обаче беше пожарът?

Отговорът дойде веднага след като зави. Пейзажът изведнъж се промени. Не се виждаше нито дърво, нито стръкче трева, нито храст или каквото и да е растение, само безформена и еднообразна шир — тъмнокафява, напукана от сушата. Въздухът беше тежък като в някои от дните, когато идваше свирепият вятър сироко, но миришеше на изгоряло, а тук-там се издигаше по някоя струйка дим. Селската къща се намираше на около стотина метра, цялата почерняла от огъня. Разположена беше върху склона на малък хълм, на чийто връх все още проблясваха пламъци и фигури на тичащи хора.

Някакъв човек, който слизаше по коларския път, се изправи пред него с протегната ръка:

— Здрасти, Монталбано.

Беше негов колега, комисар в Комизини.

— Здравей, Мичике. Какво правиш по тия места?

— По-правилно е аз да ти задам този въпрос.

— Защо?

— Това е моя територия. Пожарникарите не знаели местността Бакла на Вигата ли принадлежи, или на Комизини, и за да не сбъркат, съобщили на двете полицейски управления. Трябваше аз да се заема с мъртвите.

— Трябваше?

— Ех, да. С Ауджело се обадихме на началника на полицията. Предложих му да си разделим по един умрял на калпак. — Засмя се. Очакваше и Монталбано да направи същото, но той, изглежда, дори не го беше чул. — Началникът обаче нареди да ти ги оставя и двамата, защото вече сте се заели със случая. Довиждане и приятна работа!

Отдалечи се, подсвирквайки си, очевидно доволен, че се е отървал от неприятните задължения. Монталбано продължи да върви под небето, което след всяка следваща стъпка ставаше все по-сиво. Започна да кашля, изпитваше известни затруднения при дишането. Почувства, че е потиснат и нервен, но не успяваше да си обясни причината за това. Беше се появил лек ветрец и от него прахта летеше из въздуха, преди да падне отново на земята. Разбра, че по-скоро е необяснимо изплашен, отколкото нервен. Ускори крачка, но заради учестеното дишане вкарваше в дробовете си все по-голямо количество топъл и замърсен въздух. Не можеше повече да продължи сам, спря се и извика:

— Ауджело! Мими!

От почернялата и разрушена селска къща излезе Ауджело и се затича към него. В ръка държеше някакъв бял парцал и го размахваше. Когато се срещнаха, му го подаде. Оказа се, че е противодимна маска.

— Раздадоха ги пожарникарите, по-добре е от нищо.

Косите на Мими бяха посивели, както и веждите, изглеждаше остарял с двайсетина години — всичко това благодарение на пепелта.

Готвеше се да влезе в селската къща, подпрян на ръката на своя заместник, когато въпреки маската усети натрапчив мирис на изгоряло месо. Отдръпна се назад, а Мими го погледна въпросително.

— От тях ли е? — попита.

— Не — увери го Ауджело. — Зад къщата е имало вързано на синджир куче. Не може да се разбере на кого е било. Изгоряло е живо. Ужасна смърт.

— Защо, да не би тази на семейство Грифо да е по-малко ужасна? — попита Монталбано веднага щом видя двете тела.

Подът, който някога е бил пръстен, сега беше заприличал на нещо като блато заради водата, която пожарникарите бяха излели. Още малко и двете тела щяха да заплуват.

Лежаха по очи, бяха ги убили само с по един изстрел в тила, след като са им заповядали да коленичат в нещо като стаичка без прозорец, някога може би е била килер, после, с разрухата на къщата, превърната в тоалетна, която вонеше непоносимо. Място доста скришно за погледа на човек, случайно влязъл в единствената голяма стая, от която някога се е състояла цялата къща.

— Дотук може ли да се стигне с кола?

— Не. Може да се доближиш донякъде, но след това трябва да се ходи пеша трийсетина метра.

Комисарят си представи двамата старци как вървят през нощта в тъмнината пред някого, който ги държи на мушката си. Разбира се, че се бяха спъвали в камъните, бяха падали и се бяха наранявали, но винаги е трябвало да се изправят и да продължават по пътя — може би с помощта на някой ритник от палачите си. И със сигурност не се бяха опълчили, не бяха крещели, не бяха умолявали, неми, смразени от осъзнаването на неминуемата смърт. Тези трийсетина метра са били за тях безкрайна агония, истински път към голготата.

Тази безмилостна екзекуция ли беше линията, която не трябваше да се прекрачва и за която му беше говорил дон Балдучо Синагра? Жестокото и хладнокръвно убийство на двамата треперещи и беззащитни старци? Хайде, бе, в никакъв случай не можеше това да е границата и не за това двойно убийство Балдучо искаше да се оправдае, че няма нищо общо с него. Та те бяха направили много по-страшни неща, бяха връзвали старци и младежи като агнета за заколение и ги бяха измъчвали, дори бяха удушили, а след това разградили в киселина детенце на десет години, виновно само защото се е родило в определено семейство. Следователно това, което виждаше, за тях все още беше в границата на нормалното. Затова ужасът, в момента невидим, беше малко по-нататък. Получи лек световъртеж и се подпря на ръката на Мими.

— Добре ли се чувстваш, Салво?

— Тази маска малко ме задушава.

Всъщност не, защото маската не предизвикваше задушаването му, а тежестта в гърдите, затрудненото дишане и привкусът на безгранична тъга. Наведе се напред, за да огледа по-добре двата трупа. И тогава успя да зърне нещо, което съвсем го съкруши.

Под калта изпъкваха дясната ръка на жената и лявата на мъжа. Двете ръце бяха протегнати и се докосваха. Наведе се още по-напред, за да вижда по-добре, стискайки все така ръката на Мими. И съзря ръцете на двамата мъртви: пръстите на дясната ръка на жената бяха преплетени в тези от лявата ръка на мъжа. Бяха умрели, държейки се за ръце. В нощта, в ужаса, в тъмата, която беше по-тъмна и от смъртта, бяха се търсили, бяха се намерили, бяха се утешавали един друг, както със сигурност го бяха правили много пъти през живота си. Мъката и състраданието го връхлетяха внезапно като два удара в гърдите.

Олюля се. Мими беше достатъчно бърз, за да го задържи:

— Излез оттук, лъжеш, че си добре.

Обърна гръб и излезе. Огледа се наоколо. Не си спомняше кой, но някой от църковните люде беше потвърдил, че адът със сигурност съществува, само че не се знае къде се намира. Защо ли не намине по тези места? Може би тогава щеше да му дойде идеята за вероятното му местоположение.

Мими го настигна и го погледна внимателно:

— Салво, как си?

— Добре, добре. Гало и Галуцо къде са?

— Пратих ги да помогнат на пожарникарите. Така или иначе, и тук да стоят, какво да правят? Ти също защо не си вървиш? Аз ще остана.

— Уведоми ли заместник-прокурора? Криминолозите?

— Всички. Рано или късно ще дойдат. Тръгвай си.

Монталбано не се помръдна. Стоеше на крака и гледаше в земята.

— Имам вина — каза.

— Какво? — попита учудено Ауджело. — Вина?

— Да. Още в началото погледнах на тази история със старците твърде несериозно.

— Салво — реагира Ауджело, — ама току-що не ги ли видя? Тези клетници са били убити в неделя през нощта, на връщане от екскурзията. Какво можехме да направим? Дори не сме знаели, че съществуват!

— Говоря ти за после, след като синът им дойде да ни каже, че са изчезнали.

— Ама как, след като направихме всичко, което трябваше да направим!

— Вярно е. Но аз го направих без никакво убеждение. Мими, не издържам повече тук. Отивам в Маринела. Ще се видим в полицейското управление към пет часа.

— Добре — каза Мими.

Остана да гледа разтревожено комисаря чак докато не изчезна зад един завой.

* * *

В Маринела дори не отвори хладилника, за да види какво има в него, нямаше желание за ядене, чувстваше стомаха си на топка. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Пепелта, освен че беше направила сиви косите и мустаците му, беше подчертала бръчките му и те бяха станали белезникави като на болник. Изми си само лицето, съблече се гол, хвърли дрехите и бельото на земята, обу си банския и се затича към морето.

Коленичил на пясъка, започна да копае с ръце широка дупка. Спря едва когато видя, че дъното й започна бързо да се пълни с вода. Взе шепа все още зелени водорасли и ги хвърли в трапа. След това легна по корем и си напъха главата в него. Пое си дълбоко въздух — един, два, три пъти, и при всяко вдишване миризмата на солената вода и водораслите прочистваше дробовете му от пепелта, която беше проникнала в тях. След това се изправи и влезе в морето. С няколко сигурни загребвания навлезе в дълбокото. Напълни устата си с морска вода и дълго я жабури около небцето и гърлото. След това за около половин час се отпусна по гръб във водата, без да мисли за нищо.

Носеше се по повърхността като клон, като лист.

* * *

Върна се в полицейското управление и се обади на доктор Паскуано, който му отговори по обичайния за него начин:

— Очаквах това ужасно досадно обаждане. Дори започнах да се питах дали не ви се е случило нещо, че все още не сте ми се обадили. Мислех ви! Какво искате да знаете? Утре ще работя върху двамата мъртъвци.

— Докторе, достатъчно е само да ми отговорите с „да“ или „не“. Приблизително кога са били убити, през нощта в неделя срещу понеделник ли?

— Да.

— Само с един изстрел в тила, като при екзекуция ли?

— Да.

— Измъчвали ли са ги, преди да ги убият?

— Не.

— Благодаря ви, докторе. Видяхте ли колко дъх ви спестих? Така ще имате повече в момента на смъртта ви.

— Колко би ми харесало да ви направя аутопсия! — отвърна му Паскуано.

* * *

Мими Ауджело този път цепеше секундата на две и се появи точно в пет часа. Лицето му обаче изглеждаше измъчено — очевиден признак, че някаква мисъл го тормози.

— Намери ли време да си починеш, Мими?

— Изобщо не, пък и кога? Трябваше да чакаме Томазео, който пак се беше забил в един ров с колата си.

— Ял ли си?

— Беба ми направи сандвич.

— А коя е Беба?

— Ти ме запозна с нея. Беатриче.

Вече я наричаше Беба! Значи, нещата се развиваха добре. Но тогава защо изражението на Мими беше толкова печално, сякаш е Задушница? Нямаше време да настоява за повече информация, защото Ауджело му зададе абсолютно неочакван въпрос.

— Все още ли поддържаш връзка с онази шведка, как се казваше, Ингрид?

— Не съм я виждал отдавна. Миналата седмица обаче ми се обади по телефона. Защо?

— Може ли да й имаме доверие?

Монталбано не понасяше на въпроса му да се отговаря с друг въпрос. Въпреки че понякога и той го правеше, но винаги с някаква точно определена цел. Реши да продължи играта.

— Ти какво ще кажеш?

— Не си ли ти този, който я познава по-добре от мен?

— За какво ти трябва?

— Нали няма да ме помислиш за луд, ако ти кажа?

— Едва ли ще те взема за луд.

— Може би, ако е нещо бомбастично?

На комисаря му додея от играта с въпросите, а Мими дори не беше забелязал, че води някакъв абсурден диалог.

— Слушай, Мими, мога да се закълна в дискретността на Ингрид. Що се отнася до това дали ще те взема за луд, вече съм го правил толкова пъти, че един път повече или по-малко — няма никаква разлика.

— Тази нощ не ме остави да мигна.

Голяма работа беше тази Беба!

— Кой?

— Едно писмо, едно от тези, написаните от Нене Санфилипо до любовницата му. Салво, нямаш представа как съм ги изучил! Скоро ще ги знам наизуст.

„Ама че си лайнар, Салво! — укори се Монталбано. — Не правиш друго, освен да мислиш лошо за Мими, а всъщност този клетник работи даже през нощта!“

След като се самопорица, комисарят преодоля бързо този момент на самокритика.

— Добре де, добре… Какво имаше в това писмо?

Мими изчака за момент, преди да се реши да му отговори.

— Хм, в началото той много се ядосва, че тя се е епилирала.

— Какво има за ядосване? Всички жени си обезкосмяват мишниците!

— Не говореше за мишници.

— А, така ли? — каза Монталбано.

— Пълна епилация, разбираш ли?

— Да.

— След това в следващите писма на него започват да му харесват новостите й.

— Добре де, но всичко това какво значение има?

— Има значение! Защото, загубвайки съня, а може би и зрението си, смятам, че разбрах коя е била любовницата на Нене Санфилипо. Някои от описанията на тялото й, които прави с най-подробните детайли, са по-добри и от снимка. Както знаеш, на мен ми харесва да се заглеждам по жените.

— Не само да ги заглеждаш.

— Така е. Убеден съм, че ще мога да разпозная тази госпожа. Защото съм сигурен, че съм я срещал. Нищо работа, за да сме сигурни за самоличността й.

— Нищо работа! Мими, какво ти се върти из главата? Да не искаш да отида при въпросната госпожа и да й кажа: „Комисар Монталбано съм. Госпожо, ако обичате, бихте ли си свалили за момент гащите!“. Най-малкото, което онази може да направи, е да ме затворят в лудницата!

— Затова помислих за Ингрид. Ако жената е същата, за която си мисля, значи, съм я виждал няколко пъти в компанията на шведката. Изглежда, са приятелки.

Монталбано нацупи устни.

— Не си ли убеден? — попита Мими.

— Убеден съм, но цялата тази история е голям проблем.

— Защо?

— Защото не мога да накарам Ингрид да предаде приятелката си.

— Предаде? Кой ти говори за предателство? Опитай се да намериш някакъв начин, за да я поставиш в ситуация, в която да се изпусне и да ти каже нещо…

— Как например?

— Хм, откъде да знам, покани Ингрид на вечеря, след това я заведи у вас, накарай я да пийне малко от онова нашето червено винце, по което всички са луди, и…

— И започвам да й говоря за косми? Ще припадне, ако започна да говоря за определени неща с нея! От мен не го очаква!

Мими беше толкова изненадан, че чак ченето му увисна.

— Не го очаква?! Кажи ми, ти и Ингрид… Никога ли?

— Какво си мислиш? — попита го раздразнено Монталбано. — Аз не съм като теб, Мими!

Ауджело го погледна за миг, след това прилепи ръцете си една до друга като за молитва и обърна очи към небето.

— Какво правиш?

— Утре ще изпратя писмо на Негово Светейшество — отговори му съкрушеният Мими.

— И какво ще пише в него?

— Да те обяви за светец още докато си жив.

— Не ми харесва този твой дебелашки хумор — каза рязко комисарят.

Мими изведнъж стана сериозен. По определени въпроси понякога се налагаше да подхожда предпазливо с началника.

— Така или иначе, дай ми време, за да размисля относно Ингрид.

— Съгласен съм, но не се разтакавай много, Салво. Разбираш ли, едно е убийство заради изневяра, друго е…

— Много добре разбирам разликата, Мими. И не си ти човекът, който ще ми я обясняваш. В сравнение с мен ти все още имаш жълто около устата.

Ауджело пое удара, без да реагира. Преди малко обърка тактиката, говорейки му за Ингрид. Трябваше да направи така, че лошото настроение на комисаря да премине.

— Има още нещо, за което искам да поговорим, Салво. Вчера, след като се нахранихме, Беба ме покани в дома си.

Лошото настроение на Монталбано изведнъж изчезна. Той затаи дъх. Между Мими и Беатриче беше ли се случило това, което понякога много лесно се случва? Ако Беатриче веднага беше легнала с Мими, твърде възможно беше нещата между тях бързо да приключат. Тогава Мими неизбежно щеше да се върне при своята Ребека.

— Не, Салво, не сме правили това, което си мислиш — каза Ауджело, сякаш беше надарен да чете мисли. — Беба е свястно и много сериозно момиче.

Какво казваше Шекспир? Ах, да: „Думите ти са моята храна“. Следователно, след като Мими говореше така, значи, имаше надежда.

— В един момент тя отиде да се преоблече. Останах сам и взех списанието, което беше на масичката. Отворих го и от него изпадна снимка, поставена между страниците му. На нея се виждаха пътници в автобус, насядали по местата си. Беба се виждаше в гръб с тиган в ръка.

— Когато се върна, попита ли я кога е правена тази…

— Не. Стори ми се, как да кажа, нетактично. Оставих снимката на мястото й и толкова.

— Защо ми разказваш това?

— Осени ме идея. Ако по време на тези пътувания се правят снимки за спомен, твърде възможно е да има и снимки от екскурзията до Тиндари, тази, в която участва и семейство Грифо. Ако тези фотографии се открият, може да се извлече нещо от тях, въпреки че не знам какво.

Не можеше да се отрече, че Ауджело беше обзет от гениално прозрение. И, разбира се, очакваше поне една похвална дума. Която обаче не получи. Студено и гаднярски, комисарят не пожела да му даде това удовлетворение. Напротив.

— Мими, прочете ли романа?

— Кой роман?

— Ако не се лъжа, заедно с писмата ти бях дал и нещо като роман, който Санфилипо…

— Не, все още не съм го прочел.

— И защо?

— Как защо? След като все още продължавам да си вадя очите с онези писма! Преди романа искам да разбера дали съм налучкал коя е любовницата на Санфилипо.

Изправи се.

— Къде отиваш?

— Имам ангажимент.

— Виж, Мими, това не е хотел, от който…

— Обещах на Беба, че ще я заведа на…

— Добре де, добре. Отивай, но се отнася само за този път — позволи му великодушно Монталбано.

* * *

— Ало, фирма „Маласпина“ ли е? Комисар Монталбано съм. Там ли е шофьорът Торторичи?

— Току-що се върна. Тук до мен е. Ще ви го дам.

— Добър вечер, комисарю — каза Торторичи.

— Извинете за безпокойството, но се нуждая от информация.

— На вашите заповеди.

— Можете ли да ми кажете дали по време на екскурзиите се правят снимки?

— Хм, да… но…

Звучеше объркано, гласът му стана нерешителен.

— Правят ли се, или не?

— Извинете… извинете ме, комисарю. Възможно ли е да ви се обадя най-много след пет минути?

Звънна още преди да бяха минали петте минути.

— Комисарю, извинете ме отново, но не можех да говоря пред счетоводителя.

— Защо?

— Вижте, комисарю, заплащането ми е ниско.

— Това какво общо има?

— Има, да… Допълвам си заплатата, комисарю.

— Обясни ми по-добре, Торторичи.

— Почти всички пътници носят фотоапарати. Когато тръгнем, им казвам, че в автобуса е забранено да се правят снимки. Да снимат колкото искат, когато пристигнат до определената дестинация. По време на пътуването само аз разполагам с разрешение да се правят снимки. Всички се хващат на въдицата и никой не протестира.

— Извинете, ама след като вие сте зает с шофирането, кой ги прави тези снимки?

— Моля дистрибутора на стоката или някого от пътниците. След това ги давам за проявяване, а после ги продавам на тези, които искат да имат снимка за спомен.

— Защо не искахте счетоводителят да ви чуе?

— Защото не съм му искал разрешение да правя снимки.

— Достатъчно е само да го поискате и всичко ще се нареди.

— Така е, но той с едната си ръка ще ми даде разрешителното, а с другата ще ме обложи с процент. Заплащането и без това е мизерно, комисарю.

— Пазите ли негативите?

— Разбира се.

— Може ли да ми дадете тези от последната екскурзия до Тиндари?

— Вече съм извадил всички снимки! След изчезването на семейство Грифо сърце не ми даваше да ги продавам. Но сега, когато вече се знае за убийството им, съм сигурен, че ще ги разпродам до една, а може би и на двойна цена!

— Вижте, нека направим така — ще купя извадените вече снимки, а на вас ще оставя негативите. Пък вие после правете с тях каквото искате.

— За кога ви трябват?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Сега трябва и без това да свърша нещо в Монтелуза. Ако ви ги донеса в полицейското управление тази вечер към девет, късно ли ще е?

* * *

Стигнал ли беше до края? Тогава поне да приключи. След смъртта на свекър й Ингрид и съпругът й бяха сменили къщата. Потърси телефонния й номер и го набра. Беше часът за вечеря и шведката, когато можеше, предпочиташе да се храни у дома с близките си.

— Ти говори, аз слуша — каза женски глас по телефона.

Да, Ингрид беше сменила къщата, но не беше променила навика си по отношение на камериерките. Сякаш ходеше да ги търси в Огнена земя, Килиманджаро или в Северния полярен кръг.

— Монталбано съм.

— Какво казва ти?

Изглежда, беше някаква австралийска аборигенка. Разговорът между нея и Катарела би могъл да се окаже паметен.

— Монталбано. Там ли е госпожа Ингрид?

— Тя какво правейки яде яде.

— Повикайте я.

Минаха доста минути. Ако не се чуваха далечните гласове, комисарят би помислил, че връзката се е разпаднала.

— Кой е на телефона? — попита предпазливо по някое време Ингрид.

— Монталбано съм.

— Ти ли си, Салво! Камериерката ми каза, че някакъв Разколебано стои на телефона. Колко се радвам да те чуя!

— Ингрид, много ми е неприятно, че те ангажирам, но имам нужда от помощта ти.

— Ти май си спомняш за мен само ако съм ти нужна за нещо?

— Хайде, Ингрид! Отнася се за нещо сериозно.

— Добре де, за какво съм ти притрябвала?

— Утре може ли да вечеряме заедно?

— Разбира се. Ще отложа всичките си ангажименти. Къде ще се видим?

— На обичайното място в бара на Маринела. В осем, ако за теб не е твърде рано.

Затвори, но се почувства нещастен и сконфузен. Мими го беше поставил в неудобно положение. С какви очи и с какви думи щеше да разпитва Ингрид за нейната евентуална епилирана приятелка? Вече си се представяше как, зачервен и изпотен, пелтечи някакви неразбираеми въпроси пред шведката, от което тя все повече започва да се забавлява… Изведнъж замръзна. Може би имаше някакъв изход от положението. Ако Нене Санфилипо беше качил еротичната си епистоларна комуникация, не беше ли възможно да… Взе ключовете за улица „Кавур“ и излезе на бегом.