Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (5) (Комисарят Монталбано е потресен)

5

Едва слязъл от колата в осем и половина сутринта, и още от улицата чу голяма дандания, която идваше откъм полицейското управление. Влезе. Първите десет призовани — петима мъже със съпругите си, се бяха появили доста по-рано и се държаха по същия начин като децата от детската градина. Смееха се, шегуваха се, побутваха се, прегръщаха се. На Монталбано веднага му мина през ума, че може би някой трябва да помисли за създаването на общински старчески забавачки.

Катарела, поставен от Фацио да въдворява ред, има злощастната идея да се развика:

— Комисерият лично и пирсонално пристигна!

Само за миг тази детска градина се превърна, необяснимо защо, в бойно поле. С бутане, спъване, дърпайки се взаимно кой за ръката, кой за сакото, всички присъстващи атакуваха комисаря, опитвайки се да се докопат първи до него. И по време на стълкновението говореха и кряскаха, оглушавайки Монталбано с глъчка, която беше напълно неразбираема.

— Какво става тук? — попита той с войнствен глас.

Настъпи относително спокойствие.

— Моля ви, без никакви пристрастия! — каза мъж, почти като джудже, заставайки под носа му. — Да се спазва процедурата и хората да се викат по азбучен ред!

— Не, господа, в никакъв случай! Повикването да става по възраст! — обяви ядосано друг.

— Вие как се казвате? — попита комисарят полуджуджето, което беше успяло да заговори първо.

— Казвам се Луиджи Абате — каза, оглеждайки се наоколо, сякаш да отхвърли някое опровержение.

Монталбано се самопохвали, че е спечелил баса със себе си. Беше си казал, че полуджуджето, привърженик на повикването по азбучен ред, със сигурност носи фамилията Абате или Абете, изключвайки възможността, че в Сицилия може да има имена като това на Алвар Аалто^[1].

— А вие?

— Артуро Дзота. И съм най-старият от всички присъстващи.

Дори и за втория не беше сбъркал.

Едва-едва пробивайки си път през тези десетина души, които изглеждаха все едно са стотина, комисарят се барикадира в кабинета си с Фацио и Галуцо, оставяйки Катарела на стража, за да обуздава „парламентарните безредици“.

— Как така всички вече са тук?

— Комисарю, ако искате да узнаете истината, още в осем тази сутрин се появиха четирима от привиканите, двама мъже със съпругите си. Какво да правиш, стари са, страдат от безсъние, а пък и любопитството ги изяжда с парцалите. Представете си само, оттатък има и една семейна двойка, която трябваше да дойде в десет часа — обясни Фацио.

— Слушайте, хайде да се уговорим така. Свободни сте да им задавате въпросите, които намирате за уместни. Но има и няколко наложителни. Водете си бележки. Първи въпрос: познавали ли са семейство Грифо преди екскурзията. Ако да — къде, как и откога? Ако някой каже, че е познавал Грифо отпреди, не го пускайте да си ходи, защото искам да говоря с него. Втори въпрос: къде са седели Грифо в автобуса както на отиване, така и на връщане. Трети въпрос: Грифо говорили ли са с някого по време на екскурзията. Ако е така — с кого? Четвърти въпрос: могат ли да кажат какво са правили Грифо през деня, прекаран в Тиндари. Срещали ли са се с хора? Ходили ли са в някой частен дом? Всякакви сведения относно това са съществени. Пети въпрос: знаят ли дали Грифо са слизали от автобуса по време на едно от трите извънредни спирания, направени на връщане по искане на пътниците. Ако — да, на кое от трите? Видели ли са ги да се качват обратно? Шести и последен въпрос: забелязали ли са ги след пристигането на автобуса във Вигата.

Фацио и Галуцо се спогледаха.

— Май ви се върти в ума, че на Грифо им се е случило нещо по пътя на връщане — каза Фацио.

— Това е само хипотезата, върху която трябва да работим. Ако някой ни потвърди, че ги е видял спокойно да си слизат във Вигата и да се връщат у дома си, тогава тази хипотеза можем спокойно да си я заврем на онова място. И ще се наложи да започнем всичко отначало. Препоръчвам ви нещо: старайте се да не правите грешки, защото сме загубени, ако им оставим поле за изява на тези старци, тогава е възможно да ни разкажат историята на целия си живот. Още една препоръка: разпитвайте семейните двойки така, че единият от вас да разговаря със съпругата, а другият — със съпруга.

— И защо? — попита Галуцо.

— Защото иначе биха се влияли един от друг, дори и да го правят съвсем чистосърдечно. На вас ви се пада да се заемете с по трима на калпак, а аз с останалите. Ако правите както ви казах, а и Богородица е на наша страна, бързо ще свършим.

* * *

Още при първия разпит комисарят се убеди, че почти със сигурност е сбъркал прогнозата и че всеки диалог много бързо може да се превърне в нелепица.

— Запознахме се преди малко. Казахте ми, че се казвате Артуро Дзота, така ли е?

— Разбира се, че е така. Артуро Дзота, син на Джовани. Баща ми имаше братовчед, който беше калайджия. И често го бъркаха с него. Татко обаче…

— Господин Дзота, аз…

— Също исках да ви кажа, че изпитвам много голямо удовлетворение.

— За какво?

— Заради факта че направихте това, което ви казах да направите.

— Тоест?

— Да започнете по възраст. Аз съм най-възрастният от всички. След два месеца и пет дни ще направя седемдесет и седем години. Трябва да се уважават старите. Това го казвам и го повтарям и на внуците си, които са невъзпитани. Липсата на уважение е тази, която прецаква цялата Вселена. Вие дори не сте били роден в епохата на Мусолини. По негово време, разбира се, имаше уважение! И ако не проявяваш уважение — цак! — ти отрязваха главата. Спомням си…

— Господин Дзота, в действителност решихме да не спазваме никакъв ред, нито азбучен, нито…

Старецът започна да се хили:

— Нямаше начин да греша. Можех главата си да заложа за това! Тук, вътре, където би трябвало да е музеят на реда, не, господине, изобщо не им пука за него! Карат я както си знаят! Както им дойде! Карат я през просото! Но аз ви питам: харесва ли ви така? А след това се оплакваме, че младите се дрогират, крадат, убиват…

Монталбано се прокле. Как можа да се остави да попадне в капана на този стар дърдорко? Трябваше да спре лавината от думи веднага, или щеше безпощадно да бъде отнесен от нея.

— Господин Дзота, моля ви, нека да не протакаме нещата.

— А?

— Да не се отвличаме!

— Кой се отвлича? Вие си мислите, че съм станал още в шест часа сутринта, за да дойда тук да се отвличам ли? Смятате ли, че си нямам друга работа? Е, добре де, пенсионер съм, но…

— Познавахте ли семейство Грифо?

— Семейство Грифо? Никога преди екскурзията не съм ги виждал. А дори и след нея не мога да кажа, че съм ги опознал. Фамилното им име, това — да. Чух да се произнася, когато преди тръгване водачът на автобуса ни проверяваше по списък, а те потвърдиха, че са налице. Но нито сме се поздравявали, нито сме си говорили. Ни дума, ни ума. Седяха си мълчаливи и усамотени, без да се месят в чуждите работи. Вижте сега, господин комисар, тези пътувания са хубави, но ако всички се включват в компанията. Шеги, смях, песни. Но ако…

— Сигурен ли сте, че никога не сте се запознавали със семейство Грифо?

— И къде?

— Хм, на пазара, при продавача на цигари.

— Съпругата ми ходи да пазарува, а аз не пуша. Но…

— Но?

— Но познавах един, който се казваше Пиетро Гифо. Вероятно им е бил роднина, липсваше само р-то. Този Гифо, който беше пътуващ търговец, беше голям шегаджия. Един път…

— Случайно да сте срещали семейство Грифо през деня, който прекарахте в Тиндари?

— Аз и жена ми хич не обръщаме внимание дали някой е от групата, или не — където трябва да ходим, отиваме. Отиваме в Палермо? Там имам зет. Слизаме в Ериче? Там пък имам братовчед. Правят ми мили очи, канят ме да хапна. За Тиндари да не говорим! Имам племенник, Филипо, който дойде да ни вземе от автобуса, заведе ни у дома си, а съпругата му ни беше приготвила за предястие сицилианска пица, а за след това една…

— Когато шофьорът преди връщането ви проверяваше по списък, семейство Грифо отговориха ли?

— Да, господине, чух ги как отговориха.

— Забелязахте ли дали са слизали на някоя от трите извънредни спирки, които автобусът направи по пътя на връщане?

— Комисарю, казах ви вече какво племенникът ми Филипо ни беше приготвил за ядене. Такова чудо, че не можехме дори да станем от седалките, толкова ни бяха пълни коремите! На връщане, на предвидената за кафе с мляко и бисквити спирка дори не исках да слизам, но жената ме нави, като ми напомни, че всичко сме си платили предварително. Можехме ли току-така да си хвърлим парите на вятъра? По тази причина си взех само две бисквити с малко мляко. Но веднага ме налегна дрямката. Случва ми се винаги след като съм се наял. Казано накратко, просто съм заспал. И слава богу, че не пих и кафе! Защото, трябва да знаете, господине мой, че от кафето…

— … Не можете да мигнете. След като вече бяхте стигнали във Вигата, видяхте ли семейство Грифо да слизат?

— Уважаеми, в този късен час и в тъмното наоколо в определени моменти не бях наясно дори дали жена ми е слязла!

— Спомняте ли си къде бяхте седнали?

— Спомням си много добре къде бяхме седнали аз и жената. Точно по средата на автобуса. Пред нас бяха семейство Буфалота, отзад Ракуля, отстрани Персико. Всичките се познаваме, това беше петото ни съвместно пътуване. Семейство Буфалота, горкичките, имат нужда да се разсейват. По-големият им син, Пипино, умря, докато…

— Спомняте ли си къде бяха седнали Грифо?

— Струва ми се, на последната седалка.

— Тази, която има пет места едно до друго и без подлакътници?

— Така мисля.

— Добре, господин Дзота, това е всичко, може да си вървите.

— Какво означава това?

— Означава, че приключихме и може да се върнете у дома.

— Ама как така?! Що за обноски? За някаква подобна дреболия създавате неудобство на стар човек на седемдесет и седем години и съпругата му, която пък е на седемдесет и пет? В шест сутринта сме се надигнали! Струва ли ви се нормално?

* * *

Когато и последният от старците си беше тръгнал — почти към един часа, полицейското управление можеше да се обърка с място, на което е имало пикник. Е, вярно, че в него нямаше трева, но в наши дни къде ще намериш трева? А и тази, която все още продължава да вирее близо до градчето, да не би да е трева? Четири полегнали и наполовина пожълтели стръка, сред които, ако промушиш ръка, деветдесет и девет на сто има скрита спринцовка, която ще те убоде.

С тези прекрасни мисли лошото настроение започваше отново да обзема комисаря, който забеляза, че Катарела, ангажиран с почистването, застина внезапно като препариран с метлата в едната ръка, а в другата държеше нещо, което не се разбираше добре какво е.

— Гле’й ти! Гле’й ти! Гле’й ти! — мърмореше учудено, взирайки се в нещото в ръката си, след като го беше взел от земята.

— Какво е това?

Изведнъж лицето на Катарела пламна като огън.

— Призирватив, комисерийо!

— Използван ли?! — смая се комисарят.

— Не, комисерийо, все още си е в опаковката.

Ето, тази беше единствената разлика с останките от истинския пикник. За всичко друго се препокриваха — същата отчайваща мръсотия, хартиени салфетки, фасове, метални кутийки от кока-кола, бира и оранжада, бутилки от минерална вода, парчета от бисквити и хляб, дори в ъгъла имаше фунийка със сладолед, който бавно се разтичаше.

 

 

Както Монталбано вече беше предвидил, след първата съпоставка на отговорите, които той Фацио и Галуцо бяха събрали, се оказа, че за семейство Грифо сега знаеха точно толкова, колкото и в началото, и може би това беше една от причините, ако не основната, за неговото отвратително настроение.

* * *

В автобуса имаше петдесет и три седящи места, като се изключеше това на шофьора. Четирийсетте екскурзианти, всичките до един, се бяха настанили в предната му част — двайсет от едната страна и двайсет от другата. Семейство Грифо обаче бяха пътували — както на отиване, така и на връщане, — седнали на две от петте места на последната седалка, с гръб към голямото задно стъкло. Не бяха обелили дума на никого и никой на тях не им беше казал дума. Фацио му съобщи, че един от пътниците му беше казал: „Знаете ли? Не след дълго забравихме за тях. Сякаш не пътувахме в един и същ автобус“.

— Но… — каза изведнъж комисарят. — Все още липсват показанията на онази семейна двойка, от която госпожата е болна. Струва ми се, че се казват Шиме.

Фацио се усмихна:

— А вие вярвате ли, че госпожа Шиме щеше да си позволи да отсъства от забавата? Приятелките й да са там, а тя не? Появи се, придружена от съпруга си, и едва се държеше на краката си. Имаше трийсет и девет градуса температура. Аз говорих с нея, а Гало с мъжа й. Госпожата обаче можеше да си спести мъчението.

Спогледаха се безутешно.

— Изгубена нощ и женска рожба — поясни Галуцо, цитирайки пословичната фраза на съпруг, който, след като цяла нощ стоял до раждащата си съпруга, най-накрая вместо жадуваното мъжко чедо видял появата на бял свят на някакво си момиченце.

— Да отиваме ли да хапнем? — попита Фацио, ставайки.

— Вие тръгвайте. Аз ще изчакам още малко. Кой е в караулката?

— Гало.

* * *

Останал сам, започна да разглежда направената от Фацио скица, която представляваше карта на автобуса. Най-отпред се виждаше отделено правоъгълниче, в което беше написано „шофьор“. Следваха дванайсет реда с четири правоъгълничета, като във всяко беше написано името на този, който го е заемал.

Гледайки скицата, комисарят си даде сметка за изкушението, от което е трябвало да се откаже Фацио, а именно да нарисува огромни правоъгълници, в които да напише пълните данни на седящите в тях — име, фамилия, баща, майка…

На последния ред с петте места Фацио беше написал по такъв начин Грифо, че буквите от фамилното име да заемат и петте правоъгълничета, очевидно не беше успял да разбере кои от петте места бяха заемали изчезналите.

Монталбано си представи пътуването. След първите здрависвания следват няколко минути неизбежно мълчание, докато се настанят по-добре, махнат шаловете, каскетите, шапките и проверят дали в дамските им чанти или в джобовете са очилата и ключовете за вкъщи… Полека-лека се появяват първите признаци на веселост, първите разговори на висок глас и преплитащите се изречения… И шофьорът, който ги пита: „Искате ли да пусна радиото?“. Хоров отговор: „Не“… И може би от време на време някой или някоя се обръща назад към последната седалка, където един до друг седят семейство Грифо, неподвижни и привидно глухи, защото осемте свободни места между тях и другите пътници създават нещо като бариера за звуците, думите, шумовете и смеховете.

Точно на това място Монталбано се плесна по челото. Беше забравил! Шофьорът му спомена нещо безценно, което напълно му беше изскочило от ума.

— Гало!

От гърлото му вместо име изскочи сподавен вик. Вратата се отвори и се появи уплашеният Гало.

— Какво има, комисарю?

— Обади се спешно в автобусната фирма, че не си я спомням коя беше. Ако се свържеш с някого, веднага ми го прехвърли.

Имаше късмет. Отговори му счетоводителят.

— Имам нужда от информация. При пътуването за Тиндари миналата неделя, освен шофьора и пътниците, имало ли е някой друг в автобуса?

— Разбира се. Вижте, комисарю, фирмата позволява на представители на домашни потреби, перилни препарати, украшения за мебели и…

Беше го изрекъл с тона на крал, който раздава щедро милостта си.

— Колко искате да ви плащат за това? — попита непочтителният поданик Монталбано.

Царственият тон на другия се видоизмени в нещо като мъчително пелтечене:

— Тряб… ва… ва да взе… ме… те… те предвид, че про… цен… тът… тът…

— Не ме интересува. Искам само името на дистрибутора, който е бил на това пътуване, и телефонния му номер.

* * *

— Ало? Дом Дилео ли е? Комисар Монталбано съм. Бих искал да говоря с госпожа или госпожица Беатриче.

— Аз съм, комисарю. Госпожица. Чудех се кога ли ще ме извикате на разпит. Ако не го бяхте направили и днес, щях аз да дойда в полицейското управление.

— Приключихте ли с обяда?

— Все още не съм го започнала. Току-що се върнах от Палермо, имах изпит в университета, и тъй като съм сама, ще трябва да си сготвя нещо. Нямам обаче голямо желание.

— Искате ли да дойдете на обяд с мен?

— Защо не?

— Ще се видим след половин час в гостилница „Сан Калоджеро“.

* * *

Осемте мъже и четирите жени, които в този момент се хранеха в гостилницата, спряха, кой по-рано, кой по-късно, с вилица във въздуха и се загледаха в току-що влязлото момиче. Истинска красавица — висока, руса, стройна, с дълги коси и лазурни очи. Една от тези, които се виждат по кориците на списанията, само че тази имаше доста целомъдрен вид. Какво ли правеше в гостилница „Сан Калоджеро“? — едва се запита комисарят и веднага осъзна, че вниманието се насочи към неговата маса.

— Вие сте комисар Монталбано, нали? Аз съм Беатриче Дилео.

Седна, а Монталбано, смаян, остана още миг да стърчи. По Беатриче Дилео нямаше капчица грим, тя си беше такава по природа. Може би затова присъстващите жени продължаваха да я гледат без ревност. Може ли да си ревнив към един арабски жасмин?

— Какво ще поръчате? — попита Калоджеро, приближавайки се. — Днес имам от ризотото с черен секрет от октопод, което е голям специалитет.

— За мен става. А вие, Беатриче?

— За мен също.

Монталбано с удовлетворение забеляза, че тя не добави типичното женско изречение: „Донесете ми малка порция, ако обичате“. Две лъжички. Една лъжичка. Точно тринайсет преброени оризови зрънца. О, боже, онези досадни диети!

— За второ имам лаврак, уловен тази нощ, или…

— За мен става и без „или“. А вие, Беатриче?

— Лаврак.

— Комисарю, за вас обичайните — минерална вода и бяло вино „Корво“. А за вас, госпожице?

— Същото.

Да не бяха женени?

— Вижте, комисарю — каза Беатриче с усмивка, — трябва да ви призная нещо. Когато се храня, не мога да говоря. Затова ме разпитайте, преди да донесат ризотото, или между едното и другото ястие.

Исусе! Значи е вярно, че в живота се случва чудото да срещнеш сродната си душа! Жалко, но изглежда, грубо погледнато, беше с около двайсет и пет години по-млада от него.

— Какъв ти разпит! Кажете ми по-скоро нещо за себе си.

И така, преди Калоджеро да дойде с ризотото, което беше нещо повече от обикновен специалитет, Монталбано разбра, че Беатриче е точно на двайсет и пет години, че учи литература в университета в Палермо, но е прекъсвала, че е представител на фирмата за домашни потреби „Сирио“, за да може с припечеленото да живее и да се издържа по време на следването си. Сицилианка въпреки привидностите, разбира се, сикуло-нормандка, родена в Аидоне, където все още живееха родителите й. Защо ли обаче тя живееше и работеше във Вигата? Съвсем просто — преди две години в Аидоне се запознала с младеж от Вигата, който също бил студент в Палермо, но в специалност „Право“. Влюбили се, но имала грандиозен скандал с родителите си, които се противопоставили, и тя последвала младежа във Вигата. Наели малък апартамент на шестия етаж в огромен блок в квартал „Пиано Лантерна“. Но пък от балкона на спалнята им се виждало морето. След няма и четири месеца щастие Роберто, това е името на момчето, й оставил бележка, в която любезно я уведомявал, че се премества в Рим, където го очаквала годеницата му, някаква негова далечна братовчедка. Беатриче повече нямала очи да се върне в Аидоне. Това е всичко.

След това носът, небцето и гърлото бяха завладени от прекрасния аромат на ризотото и както се бяха уговорили, запазиха мълчание.

Подхванаха отново разговора в очакване на лаврака. Точно Беатриче беше тази, която започна темата за семейство Грифо:

— Тези двамата, които са изчезнали…

— Извинете ме, но ако сте били в Палермо, откъде сте научили, че…

— Вчера вечерта ми се обади по телефона директорът на „Сирио“. Каза ми, че сте извикали всички екскурзианти.

— Добре, продължавайте напред.

— Волю-неволю, трябва да нося със себе си комплект мостри. Ако автобусът е пълен, комплекта с мострите, който заема доста място, защото се състои от два големи кашона, го пъхам в багажника. Ако обаче рейсът не е пълен, го слагам на последната седалка, тази с петте места. Кашоните оставям на двете най-отдалечени от вратата места, за да не възпрепятствам слизането и качването на пътниците. Хубаво, ама господин и госпожа Грифо отидоха да седнат точно на последната седалка.

— Кои от останалите три места заемаха?

— Хм, той беше на това, което е в средата и пред него е пътеката. Съпругата му седеше до него. Свободно оставаше мястото, което е по-близо до вратата. Когато пристигнах към седем и половина…

— С комплекта мостри ли?

— Не, той беше оставен в автобуса още предната вечер от служител на „Сирио“. Същият този служител идва да го вземе, когато се връщаме във Вигата.

— Продължавайте, моля.

— Когато ги видях, че са седнали точно където са кутиите, им намекнах, че са могли да си изберат и по-хубави места, с оглед на това, че автобусът все още беше почти празен, а и нямаше запазени места. Обясних им, че на мен ми се налага да показвам стоката и ходейки напред-назад, ще ги безпокоя. Жената дори не ме погледна, беше се вторачила право напред, помислих си, че е глуха. Съпругът й обаче изглеждаше разтревожен… не разтревожен, по-скоро напрегнат, отговори ми, че мога да правя каквото искам, но те предпочитат да останат да си седят там. По средата на пътуването го накарах да стане, защото трябваше да започвам работата си. И знаете ли какво направи той? Побутна със задник съпругата си, която се премести на свободното място, по-близо до вратата. А той се настани до нея. Така успях да взема един тиган. Но веднага щом се обърнах с гръб към шофьора, с микрофона в едната ръка, а тигана в другата, Грифо се върнаха на предишните си места. — Усмихна се. — Когато застана така, се чувствам много смешна. Всъщност… Имаме си един екскурзиант, кавалер Мистрета, който почти винаги пътува, та той принуди жена си да купи три комплекта кухненски принадлежности. Можете ли да си представите? Влюбен е в мен, но да не ви казвам какви погледи ми хвърля съпругата му! И така, на всеки купувач подаряваме по един говорещ часовник, от тези, които чернокожите амбулантни търговци продават по десет хиляди лири. А на всички останали пътници раздаваме химикалки, върху които е изписано името на фирмата. Семейство Грифо ги отказаха.

Пристигнаха порциите лаврак и отново настъпи мълчание.

— Искате ли плодове? Кафе? — попита Монталбано, когато от рибите не беше останало нищо друго освен костите и главите.

— Не — каза Беатриче, — предпочитам да запазя вкуса си на море.

Не само че му беше като близначка, ами сиамска при това.

* * *

— Всъщност, комисарю, през цялото време, докато продължаваше продажбата, хвърлях по едно око и към семейство Грифо. И двамата изглеждаха вцепенени, с изключение на моментите, когато той се обръщаше назад, за да погледне през стъклото. Сякаш се боеше, че някаква кола следва автобуса.

— Или обратното — каза комисарят. — За да е сигурен, че някаква кола продължава да следва автобуса.

— Възможно е. Не ядоха с нас в Тиндари. Когато слязохме, ги оставихме седнали. Когато се качихме, те продължаваха все там да си седят. По време на пътуването обратно не слязоха дори на спирката за кафето с мляко. Но за едно нещо съм сигурна — че точно господин Грифо поиска спиране при гостилница „Парадизо“. Оставаше съвсем малко до пристигането ни и шофьорът искаше да го подминем. Той обаче започна да протестира. След което почти всички слязоха. Аз останах в автобуса. По някое време шофьорът натисна клаксона, екскурзиантите се качиха и автобусът потегли.

— Сигурна ли сте, че и Грифо са се качили?

— Това не мога да гарантирам. По време на почивката си бях сложила слушалките и си слушах музика от уокмена. Стоях със затворени очи. Казано накратко, налегна ме дрямка. Събудих се във Вигата, когато по-голямата част от пътниците бяха вече слезли.

— Значи, възможно е семейство Грифо да са били вече потеглили пеша към дома си?

Беатриче отвори уста, сякаш да каже нещо, но се отказа.

— Хайде — каза комисарят, — кажете го, каквото й да е то, защото това, което на вас ви се струва глупаво, на мен може да ми е от полза.

— Ами, когато служителят се качи да вземе комплекта с мострите, аз му помогнах. Докато издърпвах към себе си първия кашон, подпрях ръката си на мястото, където преди малко би трябвало да е седял господин Грифо. Беше студено. Според мен тези двамата не са се качили обратно в рейса след спирането при гостилница „Парадизо“.