Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (15) (Комисарят Монталбано е потресен)

15

Вляво на едно място от селския път заради многократно преминаване напред-назад на някаква кола се бяха оформили коловози във високата трева. Отиваха право към поправената скоро врата на бившия обор, направена вече от солидно дърво и снабдена с две ключалки. Върху нея имаше и две халки, през които беше промушена верига, като тези за заключване на моторчетата, която придържаше огромния катинар. До вратата се мъдреше укрепено с желязна решетка прозорче, толкова малко, че през него не би могло да се промуши дори петгодишно дете. През пръчките се виждаше боядисаното в черно стъкло, което хем не позволяваше да се вижда какво става вътре, хем през нощта пречеше на светлината да се процежда навън.

Пред Монталбано се очертаха два пътя, по които да поеме — да се върне във Вигата и да поиска подкрепление или да се прави на разбивач на врати въпреки убедеността си за дългата и уморителна работа, която го очаква. Естествено, избра втория. Свали си сакото, взе ножовката, която, за щастие, беше купил от Трапани, и започна да реже веригата. След четвърт час ръката започна да го наболява. След около още половин час болката се разпростря в едната половина на гърдите му. След още един час разкъса веригата с помощта на железния лост и клещите. Беше плувнал в пот. Свали си ризата и я просна върху тревата с надеждата да поизсъхне малко. Седна в колата, за да си почине, но нямаше желание дори цигара да запали. Когато се почувства отпочинал, подхвана една от двете ключалки с връзката шперцове, които винаги носеше със себе си. Суети се около половин час, след което се убеди, че няма как да стане. С втората ключалка също не постигна никакъв резултат. Мина му през ума идея, която първоначално му се стори гениална. Отвори жабката на колата, грабна пистолета, вкара патрон в цевта, прицели се и стреля в по-високата от двете ключалки. Куршумът порази целта, отскочи в метала и облиза хълбока на Монталбано точно където преди години беше ранен. Единственият ефект от изстрела беше, че деформира отвора, в който влизаше ключът. Попържвайки всички светци по азбучен ред, комисарят върна пистолета на мястото му. Как така полицаите в американските филми винаги успяваха да отворят вратите по този начин? Свали си потника и го просна до ризата. Снабден с чук и длето, започна да дълбае по дървенията на вратата около ключалката, в която беше стрелял. След час реши, че е издълбал достатъчно и като побутне вратата с рамо, тя със сигурност ще се отвори. Отстъпи три крачки назад, засили се и я блъсна, но вратата дори не се помръдна. От удара болката в рамото и гърдите му се оказа толкова силна, че му потекоха сълзи. Защо ли тази пущина не се отваря? Разбира се, мина му през ума, че преди да започне да блъска вратата с рамо, трябваше да доведе и втората ключалка до състоянието на първата. Подгизналите му от пот панталони го дразнеха. Свали ги и ги простря и тях до ризата и потника. След още един час и втората ключалка се намираше в окаяно състояние. Рамото му се беше подуло и пулсираше. Опита с чука и железния лост. Необяснимо защо, но вратата не поддаваше. Изведнъж го обзе неудържима ярост и точно като в анимационните филмчета за Доналд Дък, започна да й нанася ритници и крошета, крещейки като луд. Куцайки, се върна при колата си. Левият крак го болеше, свали си и обувките. В този момент чу шум. Вратата, отново като в мултипликационен филм, беше решила сама да се предаде, падайки навътре в стаята. Монталбано се втурна нататък. Бившият обор, белосан и измазан, беше напълно празен. Нито мебел, нито къс хартия, нищо, ама нищо, като че ли никога не е бил използван. Единствено в долната част на стените имаше инсталирани множество електрически контакти и телефонни розетки. Комисарят остана да се взира в тази празнота и нищо не проумяваше. След това с настъпването на мрака реши да си тръгне. Хвана вратата и я подпря на касата, събра потника, ризата и панталоните си, захвърляйки ги на задната седалка, облече си само сакото и пускайки фаровете, потегли към Маринела, като се надяваше, че по пътя никой няма да го спре. Както беше казал онзи съпруг: „Изгубена нощ и женска рожба“.

Хвана по-дълъг път, който обаче му спестяваше преминаването през Вигата. Трябваше да кара бавно, защото имаше бодежи в дясното рамо, чувстваше, че е подуто като самун хляб, току-що изваден от фурната. Спря колата на площадката пред вратата на дома си, стенейки, събра ризата, потника, панталоните и обувките си, загаси фаровете и излезе. Лампата, която осветяваше входната му врата, беше загасена. Направи две крачки напред и остана като парализиран. Точно встрани от вратата се виждаше сянка, някой го чакаше.

— Кой е? — попита ядосано.

Сянката не отговори. Комисарят направи още две крачки и я разпозна. Беше Ингрид, която го гледаше със зяпнала уста и облещени очи, но не успяваше да каже нито дума.

— След това ще ти обясня — почувства се задължен да промърмори Монталбано, опитвайки се да извади ключовете от джоба на панталоните си, които държеше в ръка.

Ингрид, която започваше леко да се съвзема, взе обувките от ръката му. Най-накрая вратата се отвори. На светлото тя любопитно го огледа и после попита:

— Да не си имал изпълнение с момчетата от бар „Калифорния Дрийм Мен“?

— Кои са пък тия?

— Мъжете, които правят стриптийз.

Комисарят не й отговори, свали сакото си. Като видя посинялото му рамо, Ингрид нито извика, нито поиска обяснения. Просто го попита:

— Имаш ли вкъщи нещо за облекчаване на болката?

— Не.

— Дай ми ключовете от колата си и се пъхай в леглото!

— Къде ще ходиш?

— Сигурно все още има някоя отворена аптека, нали? — каза Ингрид, вземайки също и ключовете за дома му.

Монталбано се съблече — оставаше му всъщност само да си свали чорапите и гащетата — и се пъхна под душа. Големият пръст на наранения му крак беше заприличал на средно голяма круша. Като излезе изпод душа, отиде да си погледне часовника, който беше оставил на нощното шкафче. Изобщо не беше забелязал кога е станало девет и половина. Набра номера на полицейското управление и веднага щом чу Катарела, който отговори на повикването, преправи гласа си и каза на френски.

— Ало? Мосю Юлб съм. Търся мосю Ауджело.

— Вие французин от Франция ли сте?

— Да. Търся мосю Ауджело, или както казвате вие — господин Ауджело.

— Господин французин, той не е тук.

— Мерси.

Набра домашния телефон на Мими. Остави го да звъни продължително, но не получи отговор. Нямаше друг избор и потърси в указателя номера на Беатриче. Тя отговори незабавно.

— Беатриче, Монталбано съм. Извини ме за нахалството, но…

— Искате да говорите с Мими ли? — прекъсна го кротко прекрасното създание. — Веднага ще ви го дам.

Тя изобщо не се беше смутила. За разлика от Ауджело, който веднага започна с оправданията.

— Знаеш ли, Салво, точно минавах пред входната врата на Беба и…

— Ама моля ти се! — помилва го великодушно Монталбано. — Най-напред ти извинявай, ако съм те обезпокоил.

— Какво безпокойство! Не си го и помисляй! Казвай.

По отношение на вежливостта дори в Китай нямаше да се справят така добре като него.

— Исках да те попитам дали утре, да кажем към осем, може да се видим в полицейското управление? Открих нещо важно.

— Какво?

— Връзката между Грифо и Санфилипо.

Чу Мими как си поемаше въздух като човек, който току-що е получил юмрук в корема. След това Ауджело, заеквайки, каза:

— Къ… къде си? Веднага ще дойда при теб.

— У дома съм. Но Ингрид е тук.

— Ааа… Моля те, въпреки това изстискай информация от нея, макар че може би след всичко, което ми каза, хипотезата с изневярата вече няма голяма тежест.

— Слушай, не казвай на никого къде съм. Сега ще си изключа телефона.

— Разбирам, разбирам… — каза съучастнически Ауджело.

Отиде да си полегне, куцукайки. Трябваше му близо четвърт час, за да успее да намери удобна поза за тялото си. Затвори очи, но веднага ги отвори — ама не беше ли поканил Ингрид на вечеря? Ами сега как щеше отново да се облече, да се изправи на крака и да излезе, за да отидат на ресторант?

Думата ресторант предизвика незабавното усещане за празнота в стомаха му. Откога не беше ял? Изправи се и отиде в кухнята. В хладилника се мъдреше дълбока чиния, пълна с барбуни в сладко-кисел сос. Върна се ободрен, за да си легне. Тъкмо заспиваше, когато чу входната врата да се отваря.

— Веднага се връщам — каза Ингрид от трапезарията.

Влезе след няколко минути, като държеше в ръцете си флаконче, ластичен бинт и още рула бинтове. Остави всичко върху нощното шкафче.

— Сега ще ти се реванширам — каза.

— За какво? — попита я Монталбано.

— Не си ли спомняш? Когато се видяхме за пръв път… бях си навехнала глезена, но ти ме доведе тук, направи ми масаж…

Сега вече си спомни. Докато шведката седеше полугола в леглото му, беше дошла Анна, инспектор от полицията, която беше влюбена в него. Тя се заблуди и стана голяма дандания. А Ливия и Ингрид бяха ли се срещали някога?

Може би да, в болницата, когато го бяха ранили…

Под лекия и продължителен масаж на шведката почувства, че не може повече да държи очите си отворени. Отпусна се в много приятна дрямка.

— Ставай! Трябва да те бинтовам. Дръж повдигната ръката си. Обърни се леко към мен.

Подчиняваше се с доволна усмивка, която се беше изписала върху устните му.

— Приключих — каза Ингрид. — След около половин час ще се почувстваш по-добре.

— А големият пръст? — попита със залепнала уста.

— За какво говориш?

Без да каже нищо повече, комисарят извади крака си изпод чаршафа. Ингрид отново започна да действа.

Отвори очи. От трапезарията се чуваше гласът на мъж, който говореше съвсем тихо. Погледна часовника си, минаваше единайсет часа. Чувстваше се доста по-добре. Да не би Ингрид да е повикала доктор? Стана и както си беше по гащета, с бинтовани гърди, рамо и голям пръст на крака, отиде да види. Не беше лекарят, всъщност — да, беше доктор, но говореше по телевизията за някакво чудодейно средство за отслабване. Шведката седеше във фотьойла. Скочи веднага на крака, като го видя да влиза.

— По-добре ли си?

— Да. Благодаря.

— Приготвила съм ядене, ако имаш апетит.

Масата беше подредена. Барбуните — извадени от хладилника и не очакваха друго, освен да бъдат изядени. Седнаха. Докато си сипваха порциите, Монталбано я попита:

— Защо не ме изчака в бара на Маринела?

— Салво, след цял час чакане?

— Така е, извини ме. Защо не си дошла с колата?

— Нямам кола. Закарах я на майстор. Един приятел ме докара до бара. След това, като не се появи, реших да си направя разходка и да дойда дотук. Рано или късно, щеше да се върнеш вкъщи.

Докато се хранеха, комисарят я погледна. Ингрид ставаше все по-красива. Отстрани на устните си сега имаше по една малка бръчица, която я правеше да изглежда по-зряла и съзнателна. Каква изключителна жена! Дори не си беше помислила да го разпитва откъде си е докарал тази травма на рамото. Беше разпределила педантично по три барбуна за всеки и сега, докато ядеше, изпитваше удоволствие от храната. А явно и като пиеше, й беше сладко — вече беше на третата чаша, а Монталбано все още стоеше на първата.

— За какво ти трябвах?

Въпросът учуди комисаря.

— Не те разбрах.

— Салво, обади ми се, за да ми кажеш, че…

Видеокасетата! Беше му изскочила от главата.

— Исках да ти покажа нещо. Но нека първо приключим с яденето. Искаш ли плодове?

След вечерята Ингрид седна във фотьойла и взе касетата в ръка.

— Този филм вече съм го гледала — започна да протестира.

— Няма да гледаме филма. Има друг запис върху лентата.

Постави касетата, пусна я и седна на другия фотьойл. После с дистанционното започна да я превърта напред на бързи обороти, чак докато не се появи картината с празното легло, което видеооператорът се опитваше да постави на фокус.

— Началото ми се струва обещаващо — каза шведката, смеейки се.

Появи се черен екран. Картината полека-лека започна да изплува и този път на леглото беше любовницата на Нене Санфилипо в позата на „Голата маха“. Миг след това Ингрид беше вече на крак, изненадана и разтревожена.

— Ама това е Ваня! — почти изкрещя.

Никога Монталбано не беше виждал Ингрид толкова потресена, никога, дори когато бяха оркестрирали така нещата, че тя да бъде заподозряна или почти заподозряна в престъпление.

— Познаваш ли я?

— Разбира се.

— Приятелки ли сте?

— Доста добри, при това.

Монталбано изгаси телевизора.

— Откъде си се сдобил с този запис?

— Искаш ли да поговорим оттатък? Болката ми започва леко да се завръща.

Легна си. Ингрид седна на ръба на кревата.

— Не ми е удобно — оплака се комисарят.

Ингрид стана, повдигна го и сложи възглавницата зад гърба му, така че да остане наполовина изправен. На Монталбано започваше да му харесва присъствието на медицинска сестра наоколо.

— Откъде имаш тази касета? — попита отново Ингрид.

— Моят заместник я е намерил в къщата на Нене Санфилипо.

— Кой пък е той? — попита Ингрид, като набърчи чело.

— Не си ли чувала за него? Онзи двайсетгодишният, когото застреляха преди няколко дни.

— Да, чух да се говори. Но откъде е имал тази касета?

Шведката беше напълно искрена, изглеждаше истински учудена от цялата тази история.

— Защото е бил неин любовник.

— Как така? Та той е бил още момче!

— Да. Никога ли не ти е говорила за това?

— Никога. Или поне никога не ми е споменавала имена. Ваня е много потаен човек.

— Как се запознахте?

— Знаеш ли, в Монтелуза добре омъжените чужденки сме аз, две англичанки, една американка, две германки и Ваня, която е румънка. Направихме си нещо като клуб, така, на шега. Ти знаеш ли кой е съпругът на Ваня?

— Доктор Ингро, специалист по трансплантация на органи.

— Хм, доколкото знам, не е особено приятен човек. Ваня, въпреки че е по-млада поне с двайсет години, за известно време е живеела добре с него. След това любовта между тях си отишла. Започнали да се виждат все по-рядко, а той доста често пътувал по света.

— Имала ли е любовници?

— Доколкото знам — не. Тя му е твърде вярна въпреки всичко.

— Какво означава „въпреки всичко“?

— Например че вече нямат интимна връзка. А Ваня е жена, която…

— Разбирам.

— Преди три месеца внезапно се промени. Едновременно стана много по-весела, но и много по-тъжна. Разбрах, че се е влюбила. Попитах я. Каза ми, че е вярно. От това, което разбрах, ми се стори, че се отнася най-вече за голяма физическа страст.

— Бих искал да се срещна с нея.

— С кого?

— Как с кого? С приятелката ти.

— От петнайсетина дни я няма.

— Знаеш ли къде е?

— В някакво селце близо до Букурещ. Имам адреса и телефонния й номер. Драсна ми два реда. Пише, че е трябвало да се върне в Румъния, защото баща й не се чувствал добре, след като изпаднал в немилост и вече не бил министър.

— Знаеш ли кога се връща?

— Не.

— Познаваш ли добре доктор Ингро?

— Виждала съм го най-много три пъти. Веднъж дойде у дома. Много елегантен тип, но антипатичен. Изглежда, има изключителна колекция от картини. Ваня казва, че колекционерството на картини е някаква болест. Похарчил е невероятни суми за тях.

— Помисли, преди да ми отговориш. Той в състояние ли е да убие или да накара някого да убие любовника на Ваня, ако разбере, че тя му изневерява?

Ингрид се засмя.

— Как не! Вече изобщо не му пукаше за Ваня!

— Не е ли възможно заминаването на Ваня да е било продиктувано от съпруга й, за да я отдалечи от любовника й?

— Това — да, би могло да се случи. Но ако го е направил, е било само за да избегне неприятните брътвежи и клюките. Не е мъж, способен да отиде по-надалеч.

Погледнаха се мълчаливо. Нямаше какво друго да се каже по въпроса. Изведнъж на Монталбано му мина през главата следната мисъл.

— Щом нямаш кола, как ще се върнеш?

— Ще се обадя за такси.

— В този час?

— Тогава ще спя тук.

Монталбано усети как започна да се изпотява по челото.

— А съпругът ти?

— Не се притеснявай за него.

— Виж, може да направим така — качвай се на колата ми и си тръгвай.

— А ти?

— Утре ще се обадя да дойдат да ме вземат.

Ингрид го погледна мълчаливо.

— Да не ме смяташ за някоя разгонена курва? — попита, твърде сериозна, с нещо като тъга в очите.

А комисарят се изчерви и се засрами.

— Остани, ще ми бъде приятно — каза й откровено.

Ингрид сякаш цял живот беше живяла в тази къща, защото отвори едно от седемте чекмеджета на скрина и си взе чиста риза.

— Може ли да облека тази?

По средата на нощта съненият Монталбано усети, че до него лежи някакво женско тяло. Не можеше да е друго освен това на Ливия. Протегна ръката си и я постави върху твърдите му и гладки седалищни мускули. Миг по-късно сякаш беше поразен от мълния. Господи, това тяло не беше на Ливия! Незабавно отдръпна ръката си.

— Сложи я пак там — му каза със залепнала уста Ингрид.

* * *

— Шест и половина е, а и кафето е готово — подкани го Ингрид, като го докосна деликатно по раненото рамо.

Комисарят отвори очи. Тя все още беше облечена само с неговата риза.

— Извини ме, че те събудих толкова рано. Но ти самият, преди да заспиш, ми каза, че в осем трябва да си в полицейското управление.

Стана. Чувстваше, че болката му беше поотслабнала, но стегнатата превръзка му пречеше на движенията. Шведката я махна.

— След като се изкъпеш, ще ти направя нова.

Пиха кафе. Монталбано трябваше да използва лявата си ръка, защото дясната му все още беше изтръпнала. Как ли щеше да се изкъпе? Изглежда, Ингрид прочете мислите му.

— Това е моя грижа — каза.

Помогна му в банята. Да, той си свали гащетата, а тя си свали ризата. Монталбано внимателно избягваше да я гледа. А Ингрид се държеше, като че ли имаше десетгодишен брак с него.

Насапуниса го под душа. Монталбано не реагира, струваше му се, и това му харесваше, че се е върнал в детството, когато любящите ръце на майка му правеха същите движения по тялото му.

— Забелязват се видими симптоми на събуждане — каза Ингрид, смеейки се.

Монталбано погледна надолу и яростно се изчерви. Симптомите бяха доста повече от видими.

— Извини ме, много съжалявам.

— За какво съжаляваш? — попита го Ингрид. — Че си мъж ли?

— По-добре е да пуснеш студената вода — каза комисарят.

След това дойде ред и на мъката с подсушаването. Обу си гащетата с въздишка на облекчение, сякаш това беше знак за отминала опасност. Преди отново да го бинтова, Ингрид се облече. Така за комисаря всичко щеше да протече по-спокойно. Преди да излязат от вкъщи, изпиха по още една чаша кафе. Ингрид седна на мястото на шофьора.

— Остави ме пред полицейското управление, а ти продължавай с моята кола към Монтелуза — каза Монталбано.

— Не — каза Ингрид, — ще те оставя пред полицейското управление и ще си взема такси. Много по-лесно ще ми е, отколкото да се чудя как да ти връщам колата.

Половината път изминаха в мълчание. Някаква мисъл обаче тормозеше комисаря, който в един определен момент набра смелост и попита:

— Какво се случи между нас тази нощ?

Ингрид се засмя.

— Не си ли спомняш?

— Не.

— За теб важно ли е да си го припомниш?

— Бих казал — да.

— Добре. Тогава знаеш ли какво се случи? Нищо, ако скрупулите ти диктуват да е нищо.

— А ако нямам скрупули?

— Тогава се случи всичко. Ти решаваш кое от двете ти е по-изгодно.

Настана мълчание.

— Мислиш ли, че след тази нощ отношенията ни са се променили? — попита Ингрид.

— Абсолютно не — отговори й искрено комисарят.

— Ами тогава? Защо задаваш въпроси?

Разсъждението й беше резонно. И Монталбано спря да задава въпроси. Докато спираше пред полицейското управление, тя го попита:

— Искаш ли телефонния номер на Ваня?

— Разбира се.

— До обяд ще ти се обадя и ще ти го продиктувам.

Отвори вратата и докато помагаше на Монталбано да слезе, на вратата на полицейското управление се показа Мими Ауджело, който изведнъж спря, силно заинтригуван от сцената. Ингрид бързо се отдалечи, след като леко целуна по устата комисаря. Мими продължи да я наблюдава в гръб чак докато се изгуби от погледа му. Комисарят с мъка се качи на тротоара.

— Няма място, което да не ме боли — каза, минавайки покрай Ауджело.

— Виждаш ли какво става, когато нямаш тренинг? — попита го той с усмивчица.

Комисарят щеше да му счупи зъбите с юмручния си удар, но се изплаши, че ще нарани твърде много ръката си.