Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (7) (Комисарят Монталбано е потресен)

7

Дон Балдучо Синагра живееше заедно с цялата си многобройна фамилия в много голяма селска къща, построена точно на самия връх на хълм, който от незнайни времена го наричаха Чукафа. Домът се намираше по средата на пътя между Вигата и Монтереале. А хълмът Чукафа се отличаваше с две особености. Първата, че беше напълно гол и лишен дори от стръкче зелена тревица. По тази земя никога не беше расло дърво, нито някога беше успяло да се захване стъбло сорго, туфа бодлив каперсник или храст годжи бери. Да, имаше няколко дървета, които ограждаха къщата, но те бяха посадени и вече пораснали по искане на дон Балдучо, за да има някъде поне малко прохлада. А за да ги предпази да не изсъхнат и загинат, беше наредил да докарат с камиони специална пръст. Втората особеност беше, че с изключение на къщата на семейство Синагра, не се забелязваха никакви други жилища, къщурки, вили или каквото и да е от този тип. От която и страна да се погледнеше, се виждаха само склоновете на хълма. Не оставаше незабелязан и криволичещият широк асфалтиран път, дълъг три километра, катерещ се нагоре, който дон Балдучо беше накарал да му направят, както твърдеше, с негови собствени средства. Нямаше други жилища не защото Синагра бяха купили целия хълм, а заради друг много по-дребнав мотив.

* * *

Въпреки че в новия градоустройствен план терените по Чукафа от доста време бяха обявени за такива, на които може да се строи, собствениците им, адвокат Сидоти и маркиз Лауричела, въпреки че и двамата бяха без пари, не се осмеляваха да ги парцелират и да ги продадат, за да не обидят лошо дон Балдучо. Той ги беше привикал и посредством метафори, пословици и анекдоти им беше дал да разберат до каква степен близостта на чужди хора би предизвикала у него непоносима досада. Адвокат Сидоти, собственик на терена, върху който беше изграден пътят, отказал решително да поиска обезщетение за нежеланата експроприация, за да избегне опасните недоразумения. Дори из градчето злостно се шушукаше, че двамата собственици са се споразумели да си поделят щетите поравно: адвокатът беше загубил терена си, а маркизът беше направил вежлив подарък за пътя на дон Балдучо, нагърбвайки се с парите за труда. Злите езици дори мълвяха, че ако заради лошото време по пътя се образуваше някоя дупка или свлачище, дон Балдучо се оплакваше за това на маркиза, който на мига и винаги с пари от собствения си джоб се погрижваше да стане отново гладък като билярдна маса.

От около три години по този край нещата не вървяха така добре, както в началото, нито за Синагра, нито за Куфаро — двете фамилии, които си оспорваха контрола над провинцията.

Мазино Синагра, шейсетгодишният първороден син на дон Балдучо, най-накрая беше арестуван и хвърлен в затвора с толкова много обвинения, че по време на процесите срещу него, ако в Рим биха гласували отмяна на наказанието доживотен затвор, законодателят трябваше да направи изключение и да възобнови въпросното наказание само заради този човек. Япикину, синът на Мазино и обожаван внук от дядо си дон Балдучо, трийсетгодишен млад мъж, по природа надарен с толкова симпатично и честно лице, че пенсионерите дори биха му поверили спестяванията си, беше принуден да се укрива от правосъдието, преследван от множество съдебни заповеди за арест. След десетилетия, прекарани в апатия, дон Балдучо се беше почувствал подмладен с трийсет години след убийството на двамата най-смели магистрати на острова, но сега беше зашеметен и разтревожен поради тази съвсем нова офанзива на закона и отново се беше сгромолясал под старческите си недъзи, разбирайки, че начело на прокуратурата е дошъл някакъв миришещ на комунизъм жител на Пиемонт, който беше най-лошият възможен вариант. Един ден по време на информационната емисия по телевизията беше видял този магистрат, коленичил в църквата.

— Ама какво прави тоя, да не би да ходи на литургия? — беше попитал удивено.

— Да, господине, религиозен е — беше му обяснил някой.

— Ама как? Свещениците на нищо ли не са го научили?

Малкият син на дон Балдучо, Нджилино, беше полудял напълно, започвайки да говори някакъв неразбираем език, който твърдеше, че е арабски. И от този момент нататък се обличаше като арабин, така че в градчето го наричаха Шейха. Двамата синове на Шейха прекарваха повече време в чужбина, отколкото във Вигата. Пино, наричан Акордьора заради дипломатическите си способности, които умееше да проявява в трудни моменти, непрекъснато пътуваше между Канада и Съединените щати. Калуцо обаче прекарваше осем месеца от годината в Богота. Затова тежестта за състоянието на фамилните дела беше паднала върху главата на семейството, който пък беше позволил на братовчед си Саро Маджистро да му помага. За него се говореше, че след като убил един от фамилия Куфаро, изял черния му дроб, опечен на шиш. От друга страна, и за Куфаро не можело да се каже, че делата им вървят по-добре. Преди две години една сутрин главата на семейство Куфаро, над осемдесетгодишния дон Сисино, се качил в колата, за да отиде да слуша светата литургия, както неизменно и благочестиво бил свикнал да прави. Автомобила го карал малкият му син, Биртино. Едва запалил мотора, се чула ужасна експлозия, от която се изпочупили стъклата на разстояние от пет километра. Счетоводителят Артуро Спампинато, който нямал нищо общо със случката, помислил, че е започнало страшно земетресение и се хвърлил от шестия етаж, размазвайки се на земята. От дон Сизино бяха намерили само лявата ръка и десния крак, а от Биртино — само четири обгорели кости.

Куфаро не се настроили срещу Синагра, както цялото градче очаквало. Напротив, както Куфаро, така и Синагра знаели, че тази смъртоносна бомба в колата е била заложена от трети лица, членове на някаква нова мафиотска групировка от младежи кариеристи без страхопочитание, готови на всичко. Те си били наумили да прецакат двете исторически фамилии и да заемат мястото им. Но и за това имаше обяснение. Ако преди време пътят на дрогата е бил достатъчно широк, то в днешно време беше станал магистрала с шест платна. Затова се нуждаеха от млади сили, решителни, с прецизни ръце, способни да използват както калашника, така и компютъра.

* * *

Комисарят мислеше за всичко това, докато се насочваше към Чукафа. Дори се сети за трагикомичната сцена, която беше видял по телевизията. Някакъв от комисията „Антимафия“, дошъл във Фела след десетото убийство само за седмица, драматично си късаше дрехите и питаше със сподавен глас: „Къде е държавата?“. Междувременно няколко карабинери, четирима полицаи, двама от Финансовата гвардия и трима заместник-прокурори, които представляваха държавата във Фела, рискувайки всеки ден живота си, го гледаха смаяно. Депутатът от комисията „Антимафия“ очевидно имаше бели петна в паметта си, защото явно беше забравил, че поне отчасти държавата е той. Всъщност, ако нещата се случваха по този начин, именно той заедно с други като него бяха отговорни за това.

* * *

Точно в основата на хълма, където започваше самотният асфалтиран път към къщата на дон Балдучо, имаше едноетажна къщурка. Докато колата на Монталбано се приближаваше, някакъв мъж се показа на един от двата прозореца. Погледна автомобила и после приближи към ухото си мобилния си телефон. Онзи, който трябваше да бъде уведомен, вече знаеше.

Отстрани по пътя стърчаха електрическите и телеграфните стълбове, а на всеки петстотин метра имаше отбивка с уширение, нещо като място за престой. Неизменно на всяка площадка имаше по някой — или да човърка с пръст надълбоко в носа си, или прав да брои свраките, които летяха по небето, или се правеше, че поправя моторчето си. Часовои.

Оръжие не се виждаше, но комисарят знаеше много добре, че в случай на нужда то щеше да се появи незабавно зад някоя купчина камъни или зад някой стълб.

Голямата желязна врата, която се явяваше единствена пролука във високия зид, ограждащ къщата, беше отворена. Отпред стоеше адвокат Гутадауро с широка усмивка, изпълнена с раболепие, която минаваше напряко през лицето му.

— Продължете напред, след това завийте веднага вдясно, там е паркингът.

На площадката имаше десетина коли от всички марки — както луксозни, така и малолитражки. Монталбано спря, слезе и видя, че Гутадауро приближаваше задъхан.

— Не можеше да се съмнявам във вашата чувствителност, проявено разбиране и интелигентност! Дон Балдучо ще бъде щастлив! Елате, комисарю, ще ви покажа пътя.

Началото на входната алея към къщата се открояваше с двете си гигантски ели. Под всяко едно от дърветата имаше караулки, които приличаха на къщички за деца. И в действителност по тях се виждаха ваденки със Супермен, Батман, Херкулес. Караулките си имаха врата и прозорче. Адвокатът улови погледа на комисаря.

— Къщичките са построени по желание на дон Балдучо за внуците му. Или по-точно за правнуците му. Единият се казва Балдучо като него, а другият — Танино. На десет и осем години са. Дон Балдучо е луд по тези хлапета.

— Извинете, адвокате — попита Монталбано, придавайки на лицето си ангелско изражение, — онзи господин с брадата, който само за момент се показа от прозорчето на лявата къщурка, Балдучо ли е, или Танино?

Гутадауро елегантно подмина въпроса му.

Сега бяха стигнали до монументалната входна врата от черен орех с медни шипове по нея, която бегло наподобяваше ковчег в американски стил.

В единия ъгъл на градината, цялата в кокетни лехи с рози и други цветя, имаше басейн с червени риби (откъде ли намираше вода този голям рогоносец?). В здрава и широка желязна клетка имаше четири много тихи добермана, които преценяваха теглото и устойчивостта на госта, обзети от неустоимото желание да го изядат с парцалите. Очевидно през нощта оставяха клетката отворена.

— Не, комисарю — каза Гутадауро, виждайки, че Монталбано се отправи към ковчега, който представляваше врата. — Дон Балдучо ви очаква на верандата.

Тръгнаха към лявата част на вилата. Верандата беше обширно пространство, отворено от трите страни, а таван му беше терасата на първия етаж. През шестте изящни арки, които го обграждаха, от дясната му страна се разкриваше прекрасен пейзаж. Километри плажна ивица и море, прекъснати на хоризонта от очертанията на назъбения нос Росело. За панорамата отляво обаче можеше още много да се желае — бетонна равнина без никаква зеленина, в чиято далечина се давеше Вигата.

На верандата имаше диван, четири комфортни фотьойла, ниска продълговата масичка. Десетина стола бяха опрени на единствената стена, вероятно ги използваха при пленарните си заседания.

Дон Балдучо, на практика един облечен скелет, седеше на двуместния диван с одеяло на шотландски карета върху коленете си, въпреки че нито беше студено, нито духаше вятър. До него на единия фотьойл седеше свещеник с расо, около петдесетгодишен, червендалест, който се изправи, когато се появи комисарят.

— Ето го и нашия скъп комисар Монталбано! — каза радостно с писклив глас Гутадауро.

— Моля да ме извините, че не ставам — каза дон Балдучо полугласно, — но краката ми вече не ме държат.

Не подаде ръка на комисаря.

— Това е дон Шаверио, Шаверио Кручила, който е бил и продължава да бъде духовен баща на Япикину, моето благочестиво внуче, оклеветено и преследвано от безсрамници. Слава богу, че е много вярващ младеж и понася преследванията, на които е подложен, като саможертва в името на Бога.

— Вярата е голяма работа! — изпусна се отец Кручила.

— Ако не те успи, поне си почиваш — завърши Монталбано.

И тримата — дон Балдучо, Гутадауро и свещеникът, го погледнаха смаяно.

— Извинете ме — каза отец Кручила, — но мисля, че грешите. Пословицата се отнася за леглото и всъщност звучи така: „Леглото е голяма работа — ако не спиш, поне си почиваш“. Или не?

— Имате право, обърках се — призна си комисарят.

Наистина беше сгрешил. Какво, по дяволите, го прихвана, та започна да се прави на духовит, преиначавайки една пословица и парафразирайки някаква изтъркана фраза, злоупотребявайки с религията, този опиум за народите? Де да беше религията опиум за престъпник и убиец като внука на Балдучо Синагра!

— Няма да ви притеснявам повече — каза отчето.

Поклони се на дон Балдучо, а той му отвърна, помахвайки му и с двете си ръце, поклони се и на комисаря, който му отвърна с леко кимване с глава, и накрая подхвана Гутадауро под ръка.

— Нали вие ще ме изпратите, адвокате?

Ясно беше, че преди да дойде, се бяха уговорили да го оставят на четири очи с дон Балдучо. Адвокатът щеше да се появи по-късно, след изтичане на времето, необходимо на клиента му, както обичаше да нарича онзи, който в действителност му беше господар, за да каже на Монталбано каквото имаше да му казва, но вече не пред свидетели.

— Заповядайте — каза старецът, посочвайки му фотьойла, на който преди малко седеше отец Кручила.

Монталбано се настани.

— Да ви предложа ли нещо? — попита дон Балдучо, протягайки ръка към устройството с трите копчета, закрепено върху подлакътника на дивана.

— Не, благодаря.

Комисарят не можа да се въздържи да не си зададе въпроса за какво ли служеха останалите два бутона? Ако с единия викаше камериерката, с втория вероятно призоваваше дежурния убиец. А с третия? С него сигурно вдигаше генерална тревога, способна да предизвика нещо подобно на трета световна война.

— Бихте ли удовлетворили любопитството ми — каза старият, оправяйки карираното одеяло върху краката си. — Ако преди миг, когато дойдохте на верандата, ви бях подал ръка, щяхте ли да я стиснете?

„Какъв хубав въпрос, голям кучи сине!“ — помисли си Монталбано. И веднага реши да му даде отговора, който чувстваше, че е най-откровен:

— Не.

— Ще ми обясните ли защо?

— Защото ние двамата се намираме от двете противоположни страни на барикадата, господин Синагра. И все още, макар че може би остава малко дотогава, не е обявено примирие.

Старият се изкашля, за да прочисти гърлото си. След това се прокашля отново. Едва тогава комисарят разбра, че това е смях.

— Малко ли остава?

— Знаците вече са налице.

— Да се надяваме, че е така. Но нека да преминем към сериозните неща. Комисарю, вероятно сте любопитен да разберете защо поисках да ви видя.

— Не.

— Само „не“ ли можете да казвате?

— С цялата си искреност, господин Синагра, но това, което като ченге ме интересува за вас, вече го знам. Изчел съм всички документи за вас, включително и онези, които се отнасят за времето, когато все още не съм бил роден. Като човек обаче не ме интересувате.

— Обяснете ми тогава защо дойдохте?

— Защото не се считам за толкова велик, че да отговоря с „не“ на онзи, който иска да поговори с мен.

— Правилно казано — каза старецът.

— Господин Синагра, ако имате нещо да ми съобщавате, добре. Иначе…

Дон Балдучо, изглежда, се поколеба. Протегна още повече врата си като на костенурка към Монталбано, втренчи се право в него, напрягайки воднистите си от глаукомата очи.

— Когато бях момче, имах зрение, което ме плашеше. Сега виждам все по-мъгляво, комисарю. И мъглата става все по-гъста. Но не ви говоря само за моите болни очи. — Въздъхна, отпусна се на облегалката на дивана, сякаш искаше да потъне в нея. — Човек трябва да живее колкото му се полага. Но деветдесет години са твърде много. И стават още повече, когато човек е длъжен да поеме отново нещата в свои ръце, след като вече си е мислел, че се е оттеглил. Пък и историята с Япикину ме изнури, комисарю. Не мога да спя от притеснение. Той освен всичко останало, има и болно сърце. Казвам му — предай се на карабинерите, те поне ще те лекуват. Но Япикину е млад и твърдоглав като всички младежи. Впрочем наложи се да размисля и пак да застана начело на фамилията. Но е трудно, доста е трудно. Защото времената вече са се променили и хората са станали различни. Не можеш повече да ги разбереш какво кроят, не си наясно какво им минава през главите. Едно време върху даден сложен проблем се разсъждаваше. Може би дълго, може би с дни, дори до такава степен, че да се изрекат лоши думи, да се стигне до сбиване, но се разсъждаваше. Днес хората не искат повече да мислят, не искат да губят време.

— Тогава какво правят?

— Стрелят, комисарю мой, стрелят. Всички ни бива да стреляме, дори и най-смотания от компанията. Да предположим обаче, че в този момент измъкнете револвера, който държите в джоба си…

— Нямам, не се движа въоръжен.

— Наистина ли?!

Удивлението на дон Балдучо беше искрено.

— Комисарю мой, това е неблагоразумие! С всичките престъпници, които се навъртат наоколо…

— Знам, но оръжията не ми харесват.

— На мен също не ми харесваха. Но да се върнем към разговора ни. Ако насочите револвера си към мен и ми кажете: „Балдучо, коленичи“, тогава няма спасение, даже и Господ няма да може да ми помогне. И като съм невъоръжен, ще трябва да коленича. Така ли е? Но това не означава, че сте човек на честта, означава само, че сте, простете ми израза, просто един лайнар с револвер в ръка.

— А всъщност как постъпва мъжът на честта?

— Не „как постъпва“, комисарю, а „как постъпваше“. Идвате при мен невъоръжен и ми говорите, излагате ми проблема, обяснявате ми нещата „за“ и „против“, и ако в началото не съм съгласен, на следващия ден пак се връщате при мен, и така се връщате, докато не ме убедите, че единственият начин е да ме поставите на колене, както вие искате, и това е в мой и в общ интерес.

Светкавично в паметта на комисаря изплува откъс от есето на Алесандро Мандзони „История на позорния стълб“, в който някакъв нещастник е доведен до точката, в която трябва да произнесе израза „Кажете ми какво искате аз да кажа“ или нещо подобно. Но нямаше желание да се впуска в дискусии за Мандзони с дон Балдучо.

— Струва ми се обаче, че дори и в онези блажени времена, за които ми разказвате, е имало обичай да се убиват хора, които не са искали да коленичат.

— Разбира се! — каза оживено старецът. — Разбира се! Но да се убие човек, защото е отказал да се подчини, знаете ли какво означаваше?

— Не.

— Означаваше изгубена битка, означаваше, че смелостта на този човек не ни е оставила никаква друга възможност. Добре ли се изразих?

— Много добре се изразихте. Но, вижте, господин Синагра, не съм дошъл тук, за да слушам как ми разказвате историята на мафията от ваша гледна точка.

— Но вие от гледна точка на закона познавате историята добре!

— Разбира се. Но губещият или нещо такова сте вие, господин Синагра. А историята никога не я пишат губещите. В настоящия момент вероятно могат да я напишат по-добре онези, които не разсъждават, а стрелят. Победителите в момента. А сега, ако ми позволите…

Понечи да се изправи, но старецът го спря само с един жест.

— Извинете ме, но нас, хората, които сме на тази възраст, освен многото други болести, ни наляга и многословието. Комисарю, само с две думи — възможно е да сме направили огромни грешки. Много големи грешки. Казвам ние, защото говоря и от името на покойния Сизино Куфаро и неговите близки. Сизино ми беше враг, докато не умря.

— Какво правите, да не би да започвате да се разкайвате?

— Не, господин комисар, няма да се разкая пред закона. Само пред Бога, когато му дойде времето. Това, което исках да ви кажа, е следното — може и да сме направили големи грешки, но винаги сме знаели, че има граница, която не трябва да се преминава. Никога. Защото, преминеш ли я, няма повече разлика между човека и звяра. — Затвори очи изтощен.

— Разбрах — каза Монталбано.

— Наистина ли ме разбрахте?

— Наистина.

— И двете неща ли?

— Да.

— Тогава това, което исках да ви кажа, съм го казал — каза старецът, отваряйки очи. — Ако желаете да тръгвате, сам сте си господар. Приятна вечер!

— Приятна вечер! — отвърна му комисарят, изправяйки се.

Премина отново през двора и алеята, без да срещне никого. Пред двете къщички под елите чу детски гласчета. В едната имаше момченце с воден пистолет в ръката, а в отсрещната друго момченце носеше космически автомат. Виждаше се, че Гутадауро беше изгонил телохранителя с брадата и бързо го беше заместил с правнуците на дон Балдучо, така че комисарят да освободи съзнанието си от лошите мисли.

— Бум! Бум! — викаше детето с пистолета.

— Та-та-та-та-та! — отвръщаше му другото с автомата.

Тренираха за времето, когато ще станат големи. Или може би дори нямаше нужда да порастват — точно предния ден във Фела беше арестуван онзи, когото вестниците бяха назовали „бейби килър“, едва-едва навършил единайсет години. Един от онези, които бяха проговорили (Монталбано чувстваше, че не е в състояние да ги нарече „разкаяли се“, а още по-малко „сътрудници на правосъдието“), беше разкрил, че съществува нещо като училище, в което преподавали на децата как се стреля и убива. На правнуците на дон Балдучо нямаше да им се налага да посещават това училище. В дома си можеха да взимат колкото си искат частни уроци.

От Гутадауро нямаше и следа. При желязната врата стоеше мъж, който си свали каскета за поздрав и веднага след това се върна да затвори. Спускайки се с колата, комисарят нямаше как да не забележи отличната пътна настилка, по чийто асфалт нямаше нито камъче. Може би всяка сутрин специална група от хора измиташе пътя, сякаш е стая от къща. Поддръжката му, изглежда, струваше цяло състояние на маркиз Лауричела. На отбивките за спиране ситуацията си оставаше непроменена, въпреки че беше минал повече от час. Един човек продължаваше да гледа свраките, които летяха в небето, втори пушеше в купето на колата си, трети все така се опитваше да поправи моторчето. При този, последния, комисарят беше обзет от изкушението да разиграе театър и да го вземе на подбив. Като се изравни с него, спря.

— Не тръгва ли? — попита.

— Не — отговори мъжът, поглеждайки го шашардисан.

— Желаете ли да помогна?

— Не. Благодаря.

— Искате ли да ви закарам?

— Не! — извика озлобено онзи.

Комисарят потегли отново. От къщурката в началото на пътя се беше показал онзи с мобилния телефон. Очевидно съобщаваше, че Монталбано преминава границата на двореца на дон Балдучо.

* * *

Смрачаваше се. Пристигнал в градчето, комисарят се насочи към улица „Кавур“. Пред номер четирийсет и четири спря, отвори жабката, взе връзката с шперцовете и слезе. Портиерката я нямаше и до асансьора не срещна никого. Отвори вратата на апартамента на семейство Грифо и веднага щом влезе, я затвори. Миришеше на застоял въздух. Запали лампата и се захвана за работа. Трябваше му около час, за да събере всичките документи, които намери, напъхвайки ги в найлоновия чувал за отпадъци, който взе от кухнята. В нея имаше и ламаринена кутия от бисквити „Ладзарони“, препълнена с касови бележки. Още в самото начало на разследването трябваше да се разрови из документите на семейство Грифо, но не го направи, защото беше твърде разсеян от куп други мисли. Вероятно сред някои от тези документи се намираше и този с тайната за болестта на семейство Грифо, заради която беше принуден да се намеси и съвестният лекар.

Тръгна да гаси лампата в коридора, когато си спомни колко беше обезпокоен Фацио за срещата му с дон Балдучо. Телефонът беше в трапезарията.

— Ало! Ало! Кой ми говори? Тука е полицейското управление!

— Катаре, Монталбано съм. Там ли е Фацио?

— Веднага, веднагичка ще ви прехвърля.

— Фацио? Исках да ти кажа, че се върнах жив и здрав.

— Знам, комисарю.

— Кой ти каза?

— Никой, комисарю. Веднага щом тръгнахте, ви последвах. Изчаках ви близо до къщурката, в която стоят охранителите. Когато видях, че се връщате, аз също се върнах в полицейското управление.

— Има ли новини?

— Не, господин комисар, с изключение на това, че онази жена продължава да се обажда от Павия, търсейки господин Ауджело.

— Рано или късно ще го открие. Слушай, искаш ли да разбереш какво си казахме с небезизвестната особа?

— Разбира се, комисарю. Умирам от любопитство.

— Аз обаче няма да ти кажа нищо. Можеш спокойно да си умреш. И знаеш ли защо няма да ти кажа нищо? Защото не си се подчинил на заповедта ми. Казах ти да не мърдаш от полицейското управление, а в действителност си бил по петите ми. Удовлетворен ли си сега?

Загаси лампите и излезе от жилището на семейство Грифо с чувала на гръб.