Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (8) (Комисарят Монталбано е потресен)

8

Отвори хладилника и изцвили от щастие. Домашната помощница Аделина му беше оставила две кралски скумрии със задушен в бяло вино лук — вечеря, от която цяла нощ стомахът щеше да му създава проблеми, но си заслужаваше. За всеки случай, преди да започне да се храни, трябваше да се убеди, че в кухнята има пакетче сода бикарбонат, и слава богу, имаше. Седнал на верандата, излапа добросъвестно всичко, като в чинията останаха само костите и главите на рибите, но бяха така облизани, че изглеждаха като фосилни находки.

След като разтреби масата, изсипа върху нея съдържанието на чувала за отпадъци, пълен с взетите от дом Грифо документи. Беше убеден, че изречение, ред или буква можеше да му подскаже някаква причина за изчезването на двамата старци. Бяха събирали всичко — поздравителни писма и картички, снимки, телеграми, сметки за ток и телефон, данъчни декларации, разписки и касови бележки, рекламни дипляни, автобусни билети, актове за раждане и брак, трудови книжки, здравни книжки и всякакви невалидни карти. Имаше дори копие от „сертификат за съществуване“, неизмерим връх на бюрократичната глупост. Какво ли щеше да опише Гогол със своите мъртви души пред подобен сертификат? А Франц Кафка щеше да успее да извлече от него един от своите тягостни разкази. Ами сега със сертификата как трябваше да се процедира? Каква ли беше „практиката“ — използва тази обичана от бюрокрацията дума. Написваш на лист хартия изречение от типа на: „Аз, долуподписаният Салво Монталбано, декларирам, че съществувам“, подписваш го и го предаваш на съответния служител ли?

Целият обем от документи, които разказваха историята на съществуването на семейната двойка Грифо, се свеждаше до почти нищожния килограм листове и листчета. Монталбано стоя до три часа, за да ги прегледа всичките. Изгубена нощ. Напъха отново книжата в чувала и отиде да си легне.

Обратно на това, от което се беше страхувал, кралските скумрии се покориха и оставиха храносмилателния процес без неочаквани и яростни реакции. Затова след спокоен и достатъчен сън успя да се събуди в седем. Постоя по-дълго от обичайното под душа. Там си преговори — дума по дума, мълчание след мълчание — целия диалог, който проведе с дон Балдучо. Искаше да е сигурен, че е разбрал двете послания, които старецът му беше внушил, преди да си тръгне. Накрая се убеди в правотата на своето тълкуване.

* * *

— Комисарю, исках да ви кажа, че господин Ауджело се обади преди половин час, каза, че ще мине оттук към десет — съобщи му Фацио. След това се изпъчи и зачака (както обикновено ставаше) неудържимо яростния изблик на Монталбано при новината, че заместникът му за пореден път закъсняваше. Но комисарят днес остана спокоен и дори се усмихна.

— Вчера вечерта, когато се върна тук, жената от Павия обажда ли се?

— Как не! Още три пъти, преди окончателно да загуби търпение.

Докато говореше, Фацио преместваше тежестта на тялото си от единия на другия крак, както когато на човек му се ходи по малка нужда, но е принуден да стиска. На Фацио обаче не му се пикаеше, само любопитството го изяждаше с парцалите. Не дръзваше обаче да отвори уста и да попита какво е казал Синагра на шефа му.

— Затвори вратата!

Фацио отскочи като пружина и заключи вратата, върна се назад и седна на ръба на един стол. С издадени напред гърди и ококорени очи изглеждаше като изгладняло куче в очакване стопанинът да му подхвърли някой кокал. Остана обаче леко разочарован от първия въпрос, който Монталбано му зададе.

— Познаваш ли свещеник, който се казва Саверио Кручила?

— Чувал съм да се споменава за него, но лично не го познавам. Знам само, че не е оттук, ако не греша, живее в Монтереале.

— Опитай се да научиш всичко, което се отнася за него, къде е къщата му, какви са навиците му, разписанието му в църквата, с кого се среща, какво се говори за него. Информирай се добре. След като си направил всичко това, а трябва да го свършиш до края на деня…

— Ще дойда при вас и ще ви докладвам.

— Грешен отговор. Нищо няма да ми докладваш. Започваш дискретно да го следиш.

— Комисарю, оставете на мен тази работа. Няма да ме види, дори и да му покарат очи на врата.

— Грешен отговор още веднъж.

Фацио се изуми.

— Комисарю, когато се следи дадено лице, правилото е то да не забележи. Иначе за какво следене става дума?

— В този случай нещата са различни. Отчето трябва да забележи, че ти го следиш. Дори трябва да направиш така, че да разбере, че си от моите хора. Виж, много е важно той да разбере, че си ченге.

— Такова чудо никога не ми се беше случвало!

— Всички останали в никакъв случай обаче не бива да разбират за следенето.

— Комисарю, може ли да бъда искрен с вас? Нищо, ама нищо не разбрах.

— Няма проблем. Не е нужно да разбираш, само прави това, което ти казвам.

Фацио придоби обидено изражение.

— Комисарю, нещата, които правя, без да разбирам, винаги ми се получават лошо. Последствията са ваша отговорност.

— Фацио, отец Кручила очаква да бъде следен.

— Ама защо, света Богородичке?

— Защото ще ни отведе на определено място. Принуден е обаче да го направи, все едно се случва без негово знание. Театър, станах ли ясен?

— Започвам да разбирам. И кой се намира на това място, на което иска да ни заведе отчето?

— Япикину Синагра.

— Ама че голям чатал!

— Този твой любезен евфемизъм ме кара да разбирам, че най-накрая си схванал важността на проблема — каза комисарят, говорейки като по книга.

Междувременно Фацио беше започнал да го гледа с подозрение.

— Как разбрахте, че този свещеник Кручила познава мястото, където се крие Япикину? Него го търси половината свят — комисията „Антимафия“, оперативно-следствената група, специалните части, отделът за издирване на укриващи се от правосъдието, и никой досега не е успял да го намери.

— Не съм открил нищо. Казаха ми го. По-точно, дадоха ми да разбера.

— Отец Кручила?

— Не. Балдучо Синагра.

Обстановката изглеждаше, сякаш започва лек земен трус. Фацио, чието лице пламтеше изцяло, се заклатушка, правейки крачка напред и две назад.

— Дядо му? — попита задъхано.

— Успокой се, приличаш на герой от куклен театър. Да, господине, неговият дядо. Иска внукът му да отиде в затвора. Но тъй като вероятно Япикину не е напълно съгласен, се налага посредник между дядото и внука да е отчето, което Балдучо пожела да ми покаже в дома си. Ако не е имал намерение да ме запознава с него, щеше да го отпрати, преди да се появя.

— Комисарю, нещо не мога да схвана. Какво печели той от това? Япикину и Господ не може да го спаси от доживотния затвор!

— Господ може и да не го спаси, но някой друг — да.

— И как?

— Убивайки го, Фацио. В затвора има по-добри възможности да спаси кожата си. Младежите от новата мафия им го завират отзад както на Синагра, така и на Куфаро. И затова затворът означава сигурност не само за онези, които са навън, но може би и за тези, които са вътре.

Фацио помисли още малко. Комисарят беше успял да го убеди.

— Може би трябва да спя в Монтереале?

— Не мисля, защото не ми се вярва отчето да излиза през нощта от дома си.

— Отец Кручила как ще ми даде да разбера, че ме води към мястото, където се укрива Япикину?

— Не се притеснявай, ще намери начин. Когато ти посочи мястото, моля те, не прави бабаитлъци и не поемай самоинициативи. Незабавно се свържи с мен.

— Добре.

Фацио се изправи и бавно се насочи към вратата. По средата на пътя се спря и се обърна да погледне Монталбано.

— Какво има?

— Комисарю, познавам ви твърде отдавна, за да не схвана, че ми разказвате само половината от нещата.

— Тоест?

— Със сигурност дон Балдучо ви е казал и нещо друго.

— Вярно е.

— Може ли да знам какво?

— Разбира се. Каза ми, че не са били те. Увери ме, че не са били и Куфаро. Следователно виновните са онези новите.

— Виновни за какво?

— Не знам. Засега не знам за какво се отнася, по дяволите! Но някаква половинчата идея започва да се оформя в главата ми.

— Ще ми я кажете ли?

— Много бързаш.

Фацио едва успя да превърти ключа в бравата, когато яростно беше изблъскан към стената от отворената от Катарела врата.

— За малко да ми счупи носа! — извика Фацио, придържайки едната ръка към лицето си.

— Комисерийо! Комисерийо! — каза запъхтяно Катарела. — Съжалявам за нахлуването, което направих, но тук е господин началникът на полицията лично и пирсонално!

— Къде е?

— На телефона, комисерийо.

— Прехвърли ми го.

Катарела побягна като див заек, а Фацио го изчака да мине, за да излезе и той.

Гласът на Бонети-Алдериги звучеше, сякаш излизаше от някакъв фризер, толкова беше студен.

— Монталбано? Само една предварителна информация, ако не ви е неприятно? Ваш ли е автомобилът „Типо“ с номер AG 334 JB?

— Да.

Сега гласът на Бонети-Алдериги излизаше направо като от полярен леден блок. На втори план се чуваше как мечките надават вой (ама мечките вият ли?).

— Елате незабавно при мен!

— Ще бъда при вас след около час, времето за…

— Ама вие италиански разбирате ли? Казах незабавно!

* * *

— Влезте и оставете вратата отворена! — заповяда му началникът на полицията веднага щом го видя да се появява.

Изглежда, ставаше въпрос наистина за нещо сериозно, след като малко преди това в коридора Латес се направи, че не го вижда. Докато се приближаваше към бюрото на Бонети-Алдериги, той се изправи от креслото си и отиде да отвори прозореца.

„Изглежда, съм се превърнал във вирус — помисли си Монталбано. — Този се бои, че ще му заразя въздуха.“

Началникът на полицията се върна, за да седне, но без да му направи знак, че и той може да седне. Напомни му за времената в гимназията, когато господин директорът го викаше в дирекцията, за да му изчете тържествено конско евангелие.

— Браво! — каза Бонети-Алдериги, измервайки го с поглед. — Браво! Наистина — браво!

Дъхат на Монталбано секна. Преди да прецени как да се държи, се налагаше да разбере мотивите за яда на висшестоящия.

— Тази сутрин — продължи началникът на полицията, — още с влизането в този кабинет заварих новина, която не се колебая да нарека неприятна. Даже много неприятна. Отнася се за рапорт, който ме изкара от равновесие. А този рапорт е свързан с вас.

„Мълчи!“ — заповяда си строго комисарят.

— В документа пише, че автомобил „Типо“ с номер…

Спря, навеждайки се напред, за да погледне листа, който лежеше върху бюрото му.

— AG 334 JB? — подсказа му свенливо Монталбано.

— Замълчете! Говоря аз. „Фиат Типо“ с номер AG 334 JB е преминал вчера вечерта покрай наш контролен пост в посока жилището на известния мафиотски бос Балдучо Синагра. След съответно направени проверки се е изяснило, че колата е ваша, и са счели за необходимо да ме уведомят. Сега ми отговорете: толкова ли сте балама да не се сетите, че тази вила не може да не е поставена под непрекъснат контрол?

— Ама не! Какво говорите? — каза Монталбано, разигравайки сценката, че е силно учуден. И със сигурност над главата му се появи кръглият ореол, който обикновено е присъщ на светците. След това върху лицето му се изписа разтревожено изражение и промърмори през зъби: — Дявол да го вземе! Не трябваше да го правя!

— Имате добър мотив за безпокойство, Монталбано! Настоявам за обяснение. Но да е приемливо. Иначе спорната ви кариера завършва дотук. От доста време търпя методите ви, които много често граничат с беззаконието!

Комисарят наведе глава в позата, която заема сконфузеният човек. Началникът на полицията, виждайки го в този вид, набра кураж и стана по-яростен:

— Вижте, Монталбано, за човек като вас не е странно да се предположи, че имате някакво тайно споразумение! За съжаление, са известни такива случаи, които няма да припомням, защото ги знаете много добре! А вече ми дойде до гуша от цялото ви полицейско управление във Вигата! Не се разбира дали сте полицаи, или мафиоти!

Аргументът, който беше развил и пред Мими, явно му допадаше.

— Ще направя тотална чистка!

Точно като по сценарий, Монталбано първо започна да кърши ръце, след това извади от джоба си кърпичката и я прекара през лицето си. Заговори, колебаейки се:

— Имам две сърца — едното на магаре, а другото на лъв, господин началник.

— Не ви разбрах.

— Чувствам се объркан, защото Балдучо Синагра, след като разговаря с мен, ме помоли да му дам честната си дума, че…

— Че?

— Че за нашата среща няма да спомена нито дума пред никого.

Началникът на полицията тресна силно по бюрото с такъв замах, че сигурно си счупи дланта.

— Давате ли си сметка какви ги плещите? Никой не трябвало да знае! И според вас аз, шефът на полицията, вашият пряк началник, съм никой ли? Вие имате задължението, повтарям, задължението…

Монталбано вдигна ръце в знак, че се предава. След това бързо прекара кърпичката през очите си.

— Знам, знам, господин началник — каза, — но ако можехте да разберете как се разкъсвам между дълга, от една страна, и дадената дума, от друга…

Самопоздрави се. „Разкъсвам“ беше подходящият глагол.

— Прекалявате с говоренето, Монталбано! Не си давате сметка какво изричате! Слагате на едно ниво дълга и дадената дума пред един престъпник!

Комисарят многократно поклати глава.

— Вярно е! Вярно е! Колко са верни думите ви!

— И така, без да шикалкавите, кажете ми защо сте се срещали със Синагра? Искам пълни обяснения.

Сега идваше ред на главната сцена от рецитацията му, която се беше наложило да импровизира. Ако началникът на полицията се хванеше на въдицата, цялата история свършваше дотук.

— Мисля, че има желание да се покае — промърмори полугласно.

— А? — каза началникът на полицията, който не беше разбрал нищичко.

— Смятам, че Балдучо Синагра има някакво половинчато намерение да се покае.

Сякаш изстрелян във въздуха от някаква експлозия, Бонети-Алдериги излетя от стола и задъхано затвори прозореца, а на вратата дори превъртя един път ключа.

— Да седнем тук — каза, подтиквайки комисаря към диванчето. — Така няма да се налага да извисяваме гласове.

Монталбано се настани и запали цигара, макар че знаеше, че началникът на полицията изпада в истинска истерична криза веднага щом види дори само струйка цигарен дим. Този път обаче Бонети-Алдериги дори не я забеляза. С отнесена усмивка и замечтани очи, вече се виждаше под светлините на прожекторите, заобиколен от заядливи журналисти с куп протегнати микрофони, как обяснява с брилянтния си изказ какво е направил, за да убеди един от най-жестоките мафиотски босове да сътрудничи на правосъдието.

— Разкажете ми всичко, Монталбано — помоли го с конспиративен глас.

— Какво да ви кажа, господин началник? Вчера самият Синагра лично ме потърси по телефона, за да ми каже, че иска веднага да се видим.

— Поне можехте да ме уведомите! — порица го началникът на полицията, докато размахваше из въздуха показалеца на дясната си ръка, за да се прави на много лош.

— Нямах време, повярвайте ми. Напротив, не, почакайте…

— Да?

— Сега си спомних, че ви се обаждах, но ми отговориха, че сте зает с някакво събрание или с нещо подобно, не знам…

— Възможно е, възможно е… — допусна другият. — Но да говорим по същество, какво ви каза Синагра?

— Господин началник, със сигурност сте разбрали от рапорта, че беше много кратък разговор.

Бонети-Алдериги се изправи, погледна листчето върху бюрото си, върна се и пак седна.

— Четирийсет и пет минути не са малко.

— Съгласен съм, но в тези четирийсет и пет минути трябва да включите отиването и връщането.

— Правилно.

— И така, Синагра по-скоро ми даде да разбера, отколкото да го каже открито. Още по-зле, остави всичко на интуицията ми.

— Типично по сицилиански, нали?

— Е, така е.

— Бихте ли се опитали да бъдете по-обстоятелствен?

— Каза ми, че започва да се чувства уморен.

— Вярвам му. На деветдесет години е!

— Именно. Каза ми, че арестуването на сина му и укриването на внука му от правосъдието били тежки за понасяне удари.

Звучеше точно като реплика от второкласен филм, но се справи добре и с нея. Началникът на полицията обаче остана леко разочарован.

— Това ли е всичко?

— Дори е твърде много, господин началник! Помислете само, защо ли е решил точно на мен да разкаже за положението си? Знаете, че те имат навика да действат твърде предпазливо и внимателно. Нужни са спокойствие, търпение и упоритост.

— Така е, така е.

— Каза ми, че скоро пак ще ми се обади.

След моментното падане духом Бонети-Алдериги изпадна в ентусиазъм.

— Точно така ли каза?

— Да, господине. Ще е нужно обаче благоразумие, защото само една грешна стъпка — и ще прати всичко във въздуха, залогът в тази игра е много висок.

Почувства се отвратен от думите, които излизаха от устата му. Набор от клишета, но в този момент това беше езикът, който му вършеше работа. Запита се докога ли щеше да издържи на този фарс.

— Разбирам, така е.

— Помислете само, господин началник, затова реших да не информирам нито един от моите хора. Винаги има риск от предател.

— Същото ще направя и аз! — закле се началникът на полицията, протягайки напред ръката си.

Изглеждаха като съзаклятници. Комисарят се изправи.

— Ако нямате други разпореждания…

— Тръгвайте, тръгвайте, Монталбано. И благодаря.

Стиснаха си енергично ръцете, гледайки се право в очите.

— Но… — каза началникът на полицията, изпускайки парата.

— Кажете.

— Този рапорт съществува. Разбирате ли, че не мога да не го взема предвид? Трябва да дам някакъв отговор за него.

— Господин началник, ако някой предугади, че има връзка, дори и минимална, между нас и Синагра и се разприказва, всичко отива по дяволите. Сигурен съм в това.

— Така е, така е.

— Затова и преди малко, когато ми казахте, че колата ми е била засечена, изпитах неприятно чувство.

Ах, колко добре му се удаваше да говори по този начин! Дали пък не беше намерил най-накрая своя стил на изразяване?

— Направили ли са снимки на колата? — попита след подобаваща пауза.

— Не. Записали са само номера й.

— Тогава би трябвало да има някакво разрешение. Но не се осмелявам да ви го предложа, защото би обидило пословичната ви честност като човек и слуга на държавата.

Сякаш на прага на смъртта, Бонети-Алдериги въздъхна дълбоко.

— Все пак поне ми го съобщете.

— Ще е достатъчно да им кажете, че са записали погрешно номера.

— Аз откъде ще знам, че са го объркали?

— Защото точно в онзи половин час, в който те твърдят, че съм отивал при Синагра, сте провеждали дълъг телефонен разговор с мен. Никой не би посмял да ви опровергае. Какво ще кажете?

— Хм… — каза недотам убедено началникът на полицията. — Ще видим.

Монталбано излезе, сигурен, че Бонети-Алдериги, дори измъчван от скрупули, ще постъпи както му подсказа.

 

 

Преди да отпътува от Монтелуза, се обади в полицейското управление.

— Ало? Ало? Кой е този, който ни се обажда?

— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.

— Не мога да ви прехвърля, защото го няма. Беше тук по-рано. Почака и като видя, че не идвате, си тръгна.

— Знаеш ли защо си е тръгнал?

— Да, господине. По вина на мотива, че имало пожар.

— Пожар?

— Да, господине. Може би е предимлишлен пожар, както казват пожарникарите. И господин Ауджело отиде там с колегите Гало и Галуцо, тъй като Фацио не се намираше.

— Какво искаха от нас пожарникарите?

— Казваха, че загасват този предимлишлен пожар. След това господин Ауджело взе той тилифона и говори с тях.

— Ти знаеш ли къде е избухнал пожарът?

— Пожарът е обхванал землището Грах.

Никога не беше чувал да се говори за тази местност. И понеже пожарната се намираше само на няколко крачки, нахълта в сградата и се легитимира. Казаха му, че пожарът, който със сигурност е предумишлен, е избухнал в местността Бакла.

— Защо сте ни звънели?

— Защото в разрушена селска къща нашите са намерили два трупа. Изглежда, са на двама старци, мъж и жена.

— Загинали са в пожара ли?

— Не, комисарю. Пламъците тъкмо започнали да обхващат от всички страни къщата, когато нашите са се намесили навреме.

— Тогава как са умрели?

— Комисарю, изглежда, са били убити.